Хенри Х. Неф
Импириум (20)

Глава 18
Интервюто

Всичко, което чуваме, е мнение, а не факт.

Всичко, което виждате, е гледна точка, а не истина.

Марк Аврелий,

владетел отпреди Катаклизма (1892–1823 г. пр.К.)

Отчетливият пукот на залпове нахлуваше през прозореца на Хейзъл. Беше ги чула още призори, на равни интервали. От време на време долавяше дори командите на обучаващия сержант. Шумът я дразнеше, но далеч не можеше да се сравнява с грохота на корабните оръдия. Започваха по пладне, всеки божи ден от Майския бал насам — цели две седмици. След празника бяха изчезнали още шест галеона — ужасяващ брой. В Импириум излезе заповед никой кораб да не навлиза във водите на Лирландия. Корабите, които вече плаваха, получиха нареждане да се отправят към най-близкото пристанище.

Хейзъл беше сигурна, че корабите са потопени от лирландците. Във видението с последните мигове на „Полярна звезда“ не бе забелязала айсберги или подводни скали, а пипало колкото часовниковата кула на „Старият Том“. Видението още я преследваше, както и ужасът, който бе изпитал юнгата на кораба. Често се питаше дали да сподели видяното с Раша, с вуйчо си и дори с императрицата. Ала не можеше да се реши да го стори. Вече имаше и други свидетели. Никой не се съмняваше, че виновни са лирландците. Ако разкриеше онова, дето бе видяла, само щеше да породи въпроси, на които не беше готова да отговори.

„Още не.“

Мерлин се размърда, а тя се загледа в огнището. Малкият хомункул усещаше, когато волята на господарката му отслабва.

— Не се тревожи — успокои го Хейзъл и го почеса по крилото. — Не съм забравила обещанието си.

И все пак тя стана от леглото и отиде до камината. Приклекна пред нея по нощница и се вгледа в почернелите камъни. Досега не бе усещала толкова силен порив да извади портрета на Ариана през деня. Мерлин взе да пърха около нея като ранен скорец.

— Добре! — рече Хейзъл и го прогони с ръка.

После се изправи и застана до прозореца. Небето беше мрачно, покрито с големи тъмносиви облаци. Ден за галоши и чадър. Тя отиде до гардероба. Беше свободният ден на Оло, а Раша категорично бе отказала да участва в замисъла й, та се налагаше да се справя сама. Докато оглеждаше какво да облече, очите й се спряха на сгънат лист хартия, подпрян на един от рафтовете с кутии за бижута. Бележката, която някой бе пъхнал в „Малката русалка“ в първия ден на Новата година. Раша я накара да я запази, за да й напомня, че светът е опасно място. Тя я хвана за краищата и я вдигна пред себе си.

Паяци тъкат, паяци дебнат

в очакване на лесна плячка.

Но ако и ние паяжина си изтъчем,

да те хванем ще е играчка.

С обич,

Месаря, Пекаря, Свещаря

Колко странна бележка… И какви чудати имена. Древните приспивни стихчета бяха някак зловещи. Колчем почнеше да чете бележката, я обземаше желание да я изхвърли. Ала не го направи — така само щеше да ядоса Раша.

След като се облече, Хейзъл влезе в дневната, където завари Вайълет да похапва препечена филийка и да наблюдава войсковите части долу през един от прозорците. Беше събота, но сестра й бе облечена официално. Напоследък винаги беше официална. И доста сериозна. Хейзъл остави Мерлин на масата със закуската.

— Добро утро.

Сестра й се смръщи.

— Трябва ли да го слагаш на масата?

Хейзъл сви рамене. Беше й дошло до гуша непрекъснато да се съобразява с Вайълет. Изабел изскочи от стаята си, все още разресвайки черните си къдри. Вайълет се загледа в ботушите й.

— Да яздиш ли отиваш?

— Защо не? — попита Изабел. — Кракът ми е като нов.

— Кани се да вали.

Изабел огледа небето.

— Ще поема риска. Защо не дойдеш и ти? Може да се надбягваме до нос Кирин.

— Не мога — отвърна Вайълет. — Има военен съвет. А ти не бива да ходиш нататък.

— Защо не?

— Намира се непосредствено до посолството на Лирландия.

— И какво, ще ме погнат на морски коне? — рече Изабел през смях. — Ще ги надбягам, без да ми мигне окото.

Вайълет затвори очи.

— Просто послушай съвета ми. Поне веднъж.

Сестра им си взе една филийка.

— И защо да го правя?

— Защото днес следобед ще им обявим война.

— Моля? — възкликнаха Хейзъл и Изабел в един глас.

Изабел остави филийката.

— Още не е официално потвърдено — продължи Вайълет, — но ще стане на военния съвет днес. Още два кораба са били нападнати снощи. Баба направи всичко възможно да отложи това, но не може да чака повече. Доказателствата срещу лирландците са неоспорими. Хората протестират из цял Импириум. В Ана-Федра е обявено военно положение. Ако не предприемем нещо, ще избухне въстание. Нямаме избор.

— Какво ще стане, ако обявим война? — попита Хейзъл. — Лирландците живеят под водата. Не можем да изпратим армия срещу тях.

— Не — отговори Вайълет. — Ще разтрогнем Договора от Червената зима и ще ги призовем със същинните им имена. Или поне ще опитаме. Владетели като Прусиас са твърде могъщи, за да бъдат призовани против волята си, но прометейските учени смятат, че ще успеят да затворят някои от по-дребните лордове в призивни кръгове. Вече ги чертаят.

— А после? — рече Хейзъл.

— Ще ги вземем за заложници — обясни Вайълет. — Лирландците ще трябва да сключат мир и да ни изплатят обезщетение, или да излязат от морето да се сражават.

— Кое ще изберат според теб? — поинтересува се Изабел.

— Сражението — рече Вайълет. — И защо не? Имат числено превъзходство над нас, мехруните.

— Ние обаче имаме много войници — рече Изабел. — А и флотата ни…

— … е безполезна — прекъсна я Вайълет. — Оръжията ни са отчайващо примитивни. Доколкото разбирам, корабните оръдия са били използвани столетия преди Катаклизма.

— В Работилницата нямат ли нещо полезно? — попита Изабел.

— Ние не им позволяваме да разработват полезни неща! — рече Вайълет ядно. — Помниш ли, като ми каза, че баба е мъдра, задето държи Работилницата изкъсо? И че техническият напредък е заплаха за съществуването на човешкия род? Е, браво. Свършихме добра работа, като ги ограничихме, та определено не ни грози опасност да се унищожим сами. Някой друг ще стори вместо нас.

Тя тръсна гневно глава.

— Никой няма да ни унищожи — намеси се Хейзъл тихо.

Вайълет я изгледа преценяващо.

— Много успокоително. Какво, ти ли ще излезеш срещу лирландците, Хейзъл?

— Ако се наложи, да.

— О, да — подхвърли сестра й сухо. — Забравих, че си тайното ни оръжие. Свинското ти копитце с крив нокът ще всее истинска паника сред демоните. Да се надяваме, че няма да се наложи да разчитаме на теб.

Хейзъл я прониза ядно с очи.

— Мисля, че би било разумно, сестро.

— Да се върнем в настоящето — рече Изабел — Ако лирландците са станали по-силни от нас, защо не са се разбунтували досега?

— Договорът от Червената зима е бил подписан в присъствието на Мина Първа — заобяснява Вайълет. — Тъкмо тя пръснала короните на Прусиас. И помогнала за победата над Астарот. Проявила милост към всички, които се предали. Най-старите лирландци гледат на нея като на свещено създание. И смятат, че ако нарушат договора, ще ги сполети страховито проклятие.

— Да, но те вече го нарушиха — подхвърли Изабел.

— Лорд Краавх твърди, че не е така — каза Вайълет. — Казва, че не са нападнали и един кораб с лирландски печат. Което е пълна измислица, разбира се. Всички кораби носеха печати.

Почука се и в дневната се появи Зига. Тя се поклони на Вайълет и на Изабел, после се обърна към Хейзъл.

— Готова ли сте?

— Къде ще ходите? — поинтересува се Вайълет.

— В кабинета на господин Монтагю — отвърна Хейзъл. — Ще проверя дали господин Смит може да си намери работа в Роуан.

Вайълет сложи импирския пръстен печат на пръста си.

— Просто прекрасно! Аз трябва да присъствам на военен съвет, докато Изабел язди коне, а ти търсиш работа на безработни пажове.

— Ако искаш да абдикираш, насреща съм — обади се Изабел.

Вайълет подмина Зига и се запъти към вестибюла, където я чакаше телохранителят й.

— Не ме изкушавай.

 

 

Хоб ги очакваше на пейката под един бряст в Стария колеж. Изглеждаше странно без униформата си. Носеше доста приличен тъмен костюм, но подходящ за по-студено време. Не ги забеляза веднага, тъй като бе вперил поглед в една войскова част, която се упражняваше по стрелба в мишена край ръба на скалата. Щом ги видя, скочи на крака и свали шапка.

— Добро утро, господин Смит — поздрави Хейзъл.

— Добро утро, Ваше Височество. Къде е лейди Раша?

— Почива си. Не одобрява това начинание.

— Разбирам… — рече Хоб.

Зига огледа войниците.

— Точни ли са?

— Доста — отвърна Хоб. — Само че карабините не ми допадат. Не са достатъчно далекобойни. Не разбирам защо ги използват.

— С карабините се борави по-лесно — отвърна мракорката. — За гвардейците бързината е по-важна от обсега.

— Винтовката стреля доста бързо — рече Хоб.

Тя се обърна към Нейно Височество.

— В колко часа ни очаква господин Монтагю?

— В девет.

Зига погледна „Старият Том“ — стрелките му сочеха девет без четвърт.

— Ваше Височество, бихте ли ми дали няколко минути?

Хейзъл се заинтригува.

— Разбира се.

Двамата с Хоб я последваха към командира на тренировката — сержант с шлем с гребен и тъмночервен мундир. Щом ги забеляза, той даде знак на войниците да прекратят огъня. После се поклони ниско на Хейзъл.

— За мен е удоволствие, Ваше Височество. С какво мога да бъда полезен?

— Кой е най-точният ви стрелец?

— Редник Карвър — отвърна сержантът без колебание.

— Бихме искали да видим колко бързо може да отправи три изстрела към мишената.

Редникът беше малко над двайсетте и, както почти всички в гвардията — в отлична форма. По команда на сержанта той се обърна с лице към мишената и вдигна карабината.

Тряс, тряс, тряс.

Три изстрела и три облачета прах на отдалечената мишена. Редникът свали оръжието с доволен вид.

— Имате ли хубава винтовка, сержант? — попита Зига.

Хейзъл не знаеше каква е разликата между карабина и винтовка, преди сержантът да извади другото оръжие от един сандък. Беше с по-дълга цев.

— Само тази — отговори той. — Но не става за войниците. Използвам я за лов.

— Стреляли ли сте с такова оръжие? — обърна се Зига към Хоб.

Хоб огледа пушката.

— Не е като боеката, но си я бива. Какво трябва да направя?

Зига се усмихна и каза на сержанта:

— Залагам пет лунара, че момчето стреля по-бързо и по-точно с винтовката, отколкото Карвър с карабината.

По усмивката на сержанта личеше, че приема думите й за неуместна шега. Щом стана ясно, че Зига говори сериозно, веселостта му повехна. Явно предложението му се стори обидно.

— Карвър е професионалист, агент Фен. Ще ви струва скъпо.

— Оставете това на мен.

Сержантът хвърли поглед на Хейзъл; искаше да провери дали не одобрява съревнованието. Напротив, Хейзъл смяташе огнестрелното оръжие за доста интригуващо. Не само по себе си — пробиването на дупки в предметите наоколо не я привличаше, — а защото беше най-муирското нещо, дето й хрумна. На мехруните бе забранено да си служат с такова оръжие, но муирите явно го ценяха повече от всичко.

Сержантът предложи условията. Зига прие всичко с изключение на разстоянието. Заяви, че Хоб ще стреля от петдесет крачки повече. Всички от полка се усмихваха недоверчиво.

Облогът притесняваше Хоб, но той не го показваше. По време на уговорките стоеше неподвижен, вперил очи в агентката. Май въпросът какви са подбудите й да предложи облога го вълнуваше повече, отколкото самият облог.

Щом се споразумяха, Хоб вдигна незаредената винтовка и я огледа. Плъзна затвора назад-напред и натисна леко спусъка, сякаш да прецени чувствителността му. После погледна сержанта.

— Може ли да направя пробен изстрел? Отдавна не съм стрелял.

Сержантът се обърна към редник Карвър, който заяви, че момчето може да стреля и десет пъти, ако иска. Хоб обаче зареди само четири патрона в пълнителя, после се отдалечи на още петдесет крачки.

Всички се отдръпнаха встрани. Сложиха нова мишена. Хоб зае позиция и бавно вдигна винтовката на рамо.

Тряс!

Хейзъл се извърна твърде късно и нищо не видя. Един от гвардейците смуши с лакът съседа си.

— Не улучи.

Хоб отново огледа винтовката. Сержантът се подсмихна.

— На неумелия занаятчия инструментите са му виновни.

Хоб пак вдигна винтовката на рамо и се прицели. Този път Хейзъл прикова очи в червеното кръгче на мишената.

Тряс-тряс-тряс!

Изстрелите проехтяха светкавично, все едно някой бе запалил няколко бомбички наведнъж. Едно самотно облаче прах се вдигна от центъра на мишената и се разнесе по вятъра. Сержантът изръкопляска.

— Е… — рече той дружелюбно. — Много е бърз, агент Фен, но и точността е важна. Карвър порази целта три пъти. Момчето я улучи само веднъж.

— Да огледаме мишената — предложи Зига.

Един гвардеец донесе листа хартия. Сержантът го вдигна — имаше три застъпващи се дупки, наподобяващи детелина. Той се обърна и изгледа Хоб, който крачеше към тях, метнал винтовката на рамо.

— Кое е това момче?

Зига се усмихна.

— Точно онова, за което го мислех.

— Не разбирам.

— Не е и необходимо, сержант. Платете.

Докато сержантът недоволно тършуваше за монетите, Хоб стисна ръката на Карвър, който прие загубата достойно. После върна винтовката и хвърли необичаен, почти предизвикателен поглед на Зига. Хейзъл остана с впечатлението, че двамата играят някаква игра.

Дъждът, който очакваха още от сутринта, най-сетне заваля. Леките капки бяха доста приятни. Тримата оставиха полка зад гърба си и поеха към „Старият Том“. Хейзъл още се дивеше на изумителната демонстрация на точност, на която бе станала свидетел току-що.

— Зига, как разбрахте, че господин Смит може да стреля толкова добре?

— Усет, Ваше Височество. Неотдавна на един археологически обект в Стража планина бе открит поразен го̀лем. Някой бе изстрелял пет куршума в него с винтовка — „Боека“, — след което го гръмнал в главата. Това не е толкова впечатляващо. Интересното е, че дупките от куршумите са необичайно близо една до друга и че куршумите са влезли на еднаква дълбочина.

— Какво означава това? — попита Хейзъл.

— И петте куршума са били изстреляни за части от секундата. Само умел стрелец може да направи такова нещо.

Хейзъл се засмя.

— Господин Смит, значи стреляте по го̀леми в Стража планина, така ли?

— Това е изключено, Ваше Височество — отвърна Зига. — Господин Смит вече е бил в Импирия, когато се е случило. Но подозирах, че стреля добре. Стража планина е сурово място и жителите й от малки се научават да боравят с оръжие. Не забравяйте също, че господин Смит е убивал и чеширски вълк. С това създание няма място за грешки. Ако стрелецът не е бърз и точен, ще се прости с живота си. Гвардейците са главно гражданчета, научили се да стрелят за забавление. Не се и съмнявах, че господин Смит ще победи. Между другото…

Мракорката спря на стъпалата към „Старият Том“ и пусна четири от монетите в шепата на Хоб. Той не ги прибра веднага.

— Какво е това?

— За черни дни. Войнишката заплата не е голяма.

— Не е нужно господин Смит да става войник — намеси се Хейзъл. — Може да стане учител.

Зига му подаде и петата монета.

В „Старият Том“ беше тихо. Срещнаха само неколцина студенти и преподаватели, които се възползваха от тишината през почивните дни, за да поработят над изследванията си. Кабинетът на господин Монтагю се намираше на третия етаж, в дъното на дълъг коридор, окичен с портрети.

Той отвори на второто почукване, пъхнал лула в уста. За учудване на Хейзъл беше облечен със син пуловер и сив панталон, а на краката си имаше нещо, което подозрително наподобяваше чехли. А тя си мислеше, че преподавателите не се разделят с тогите си ни денем, ни нощем, та дори в банята.

Учителят извади лулата си и се поклони.

— Добро утро, Ваше Височество. Агент Фен.

Той огледа с интерес Хоб, който не закъсня да се представи.

Монтагю заяви, че му е много приятно да се запознаят, и се дръпна да ги пусне в просторния кабинет. По стените имаше рафтове с безредно натрупани книги и старинни карти. Във въздуха се носеше тежкият мирис на екзотични растения, които се спускаха от висящите саксии или дебнеха по ъглите като бодливи влечуги. Хейзъл забеляза, че пред стената в дъното са наредени клетки, терариуми и алхимично оборудване.

От джоба на принцесата долетя глух вик и Мерлин се показа навън. Размаха криле, обиколи стаята и кацна на един рафт с книги, на която като ленива котка бе се изтегнал още един хомункул. Учителят се засмя.

— Виждам, че питомникът ви процъфтява.

— Надявам се — отговори Хейзъл. — Не съм съвсем сигурна. Изобщо не говори, а хомункулът на Изабел просто не млъква. Малко се притеснявам, че му има нещо.

— Не — отвърна учителят и затвори вратата. — Вашият Мерлин е в отлично състояние. Докато двете същества се развиваха, получаваха различни разтвори. Подозирам обаче, че не сте тук да обсъждаме развъждането на хомункули, Ваше Височество. Какво мога да направя за вас?

Хейзъл последва поканата му и се настани на един от столовете пред огромното писалище. Беше си подготвила реч предварително, но в присъствието на учителя често се смущаваше. Монтагю седна срещу нея, сплете пръсти и взе да дъвче мундщука на лулата. И той като Паячката не беше от разговорливите.

— Ами… — поде Хейзъл, — както знаете, имах трудности по вашия предмет…

Тя обясни, че като дворцов паж Хоб я е образовал по въпросите, свързани с Муирландия.

— Разбирам — кимна учителят. — Подобна практика е необичайна, но не и безрезултатна. Имате сериозен напредък, Ваше Височество. Много съм доволен от вас.

Страните й порозовяха. Господин Монтагю може би не беше чак толкова страховит.

— Благодаря ви. Причината за срещата ни обаче е, че господин Смит вече не е паж. В момента си търси нова работа и ми се струва, че би бил доста полезен тук.

Рунтавите вежди на учителя подскочиха.

— В Роуан ли, Ваше Височество?

— Да, сър.

— Като какъв?

— Не знам — отвърна Хейзъл. — Може да ви стане помощник. Мисля, че един ден от него би излязъл чудесен преподавател.

Веждите се изкатериха още по-нагоре по челото. Монтагю стрелна очи към Хоб, после към принцесата; блясъкът им издаваше, че собственикът им се чуди как да обясни нещо, което не се нуждае от обяснения. Хейзъл се размърда смутено. Идеята й може би не беше чак толкова добра.

— Имам четирима научни асистенти — обяви учителят. — Подбрал съм ги измежду стотици квалифицирани кандидати. Желанието ви да помогнете на господин Смит е похвално, но е изключено в Роуан да му предложим академична служба. Ако желае да стане помощник в кухнята или прислужник…

— Много е умен — вметна Хейзъл. — Много. Просто има нужда от шанс.

— Като всички нас — рече учителят добродушно. — Защо Ваше Височество не го наеме?

— През повечето време съм заета с обучение по мистика — обясни Хейзъл. — Господин Смит не може да ми помогне в това. На вас обаче може да е полезен, господин Монтагю.

Мъжът въздъхна и насочи вниманието си към Хоб.

— Откъде сте, господин Смит?

— От Северозапада, сър — отвърна пажът. — От едно село в Стража планина, казва се Здрач. За мнозина е неизвестно.

Учителят кимна.

— Хаудж ли сте?

— Майка ми е хауджка, сър.

— Интересно — кимна Монтагю. — Случайно да носите племенните им обозначения?

— Да — рече Хоб.

— Тоест, издържали сте сею?

Хейзъл се впечатли, че знае толкова много за някакво далечно племе.

— Да, сър — отговори Хоб.

Учителят натъпка щипка тютюн в лулата си.

— Някой ден трябва да ми разкажете. Познавам добре Стража планина, господин Смит. Ако бях трийсет години по-млад, сега щях да съм там. Откриха находка с огромно значение.

Хоб се покашля.

— Така ли?

Очите на учителя проблеснаха с детско въодушевление.

— Открили са Ванкувър, и то не много далеч от мястото, което бях посочил. Излиза, че хипотезите ми за катаклизмичното разместване си заслужават.

— Извинете, но какво е Ванкувър? — намеси се Хейзъл.

Монтагю стана и донесе една от картите. Беше като далечен роднина на света, който познаваше тя — хем сходен с него, хем различен. Той посочи една точка на крайбрежието на огромен континент.

— Ванкувър е изгубен град от времето преди Катаклизма, Ваше Височество. Доскоро учените смятаха, че народите от онова време просто са изчезнали. Земетресенията обаче разкриха древни градове, погребани под скали, вода и дори цели планини. Някои са на стотици, даже хиляди километри от някогашното си положение.

Зига се обади:

— Не забравяйте, че информацията е секретна.

Това като че развесели учителя, сякаш бе твърде стар, та да се притеснява за спазването на наредби, които смяташе за тиранични и неразумни. Той сви рамене.

— Аз съм археолог, агент Фен. Изследвам историческите факти, не някакви измислици — той погледна Хоб. — Кажете, господин Смит, хората в Здрач смятат ли, че човешката цивилизация започва с Импириум? И че всичко преди това е било ера на невежество?

— Разбира се, че не — призна Хоб. — Гледал съм филми отпреди Катаклизма. Веднъж слушах музика, която свиреше от една такава машина.

Той посочи фонографа на учителя.

— Хората обаче избягват да говорят за това. Може да си имат неприятности — той се поколеба, преди да продължи: — Дори съм чувал, че предците ни са стигнали до Луната. Вярно ли е?

Хейзъл едва не прихна, но учителят кимна сериозно. Тя се втрещи. За нея светът отпреди Катаклизма беше като гравитацията: знаеше, че е съществувал, но не мислеше често за него. Беше толкова отдавна.

— Защо не кажат истината на хората? — попита Хоб.

Учителят въздъхна.

— Противно на нечии вярвания, обяснението не е в някакъв заговор. Муирите били по-уязвими от заклинанията, довели до Катаклизма. Докато изличавал цели народи от картата, Астарот изтривал и паметта на хората. Според повечето муири светът винаги е съществувал по начина, по който го е устроил той. Не помнят нищо от миналото.

— Докато мехруните успели да запомнят… — досети се Хоб.

— Да — кимна Монтагю. — Мехруните от онова време били по-слабо засегнати. И доколкото знам, са им казали истината. Малцина обаче им повярвали. В крайна сметка мехруните решили, че е безсмислено, дори жестоко, да настояват. Все едно правели забележка на оглупялата си баба. С времето тези дребни благородни лъжи заживели свой живот и били приети за факти. Днес дори мехруните не приемат твърдението, че преди Катаклизма е имало напреднали цивилизации. Те са се превърнали почти в мит, но не заради някаква могъща конспирация за заблуда на масите.

— Добре, но Катаклизмът се е случил преди хиляди години — каза Хоб. — Не трябва ли хората отново да открият онова, което е било изгубено или забравено? Как така не сме стигнали отново на Луната?

— Хм… — поде Монтагю. — В това вече има замисъл — особено спрямо технологиите. Астарот бил страховит враг, но според някои действията му са ни спасили от развитие в катастрофална посока. След поражението му мнозина искали отново да поемат в тази посока и да възстановят света, както си е бил. Водачите на Роуан се противопоставили. Знаете ли кой е Давид Менло?

— Първият архимаг на Импириум — отвърна Хоб.

— Както и главен съветник на Мина Първа — добави учителят. — Давид Менло смятал, че способността на хората да преценяват не може да се развива наред с нововъведенията. Още в периода на Ренесанса преди Катаклизма групи хора като Работилницата развивали науката, правейки все по-опасни открития. При съставянето на Договора от Червената зима, архимагът забранил технологиите, които според него рано или късно щели да доведат до гибелта на човечеството. Божествените императрици налагат тези забрани, което далеч не е по вкуса на Работилницата.

— Защо тогава разрешават Работилницата да съществува? — попита Хоб.

— Подписите на нейни представители стоят под договора — обясни господин Монтагю. — Работилницата е защитена. В противен случай Мина Втора почти със сигурност би ги унищожила. Била далеч по-нетърпелива от майка си.

— Значи хората никога няма да стигнат до Луната — обобщи Хоб.

— Не — каза Монтагю. — Но пък още крачат по земята. Жертвата си струва.

— Щом казвате, сър…

— Не сте съгласен, господин Смит?

Хоб сви рамене.

Учителят цъкна с език и посочи един стол на Хоб.

— Това не е достатъчно, господин Смит. В моите часове, ако някой не е съгласен с нещо, трябва да обясни защо. Според вас забраната не е разумна, така ли?

Непринуденият разговор бе приключил. Господин Монтагю отново бе придобил войнствената съсредоточеност, толкова позната на Хейзъл от класната стая. Хоб прие поканата да седне и сключи вежди.

— Как да отговоря? — поде той. — Нямам представа какви са били онези технологии. Не знам дали опасностите, които са криели, оправдават наложените ограничения.

— Защо се съмнявате? — поинтересува се учителят. — Говорете спокойно, господин Смит.

Хоб стрелна с очи Зига и Хейзъл.

— Мехруните могат да си служат с магия. Муирите — не. Може да се каже, че технологиите са нашата магия. Ограниченията влияят на муирите далеч повече, отколкото на мехруните. Ако муирите не са били в състояние да си спомнят какъв е бил животът им преди Катаклизма, не са имали друг избор, освен да приемат мнението на мехруните за технологиите и рисковете, които крият. Някой би казал, че това е доста удобно оправдание за политика, която пречи на развитието на муирите.

— Пречи на развитието им или ги потиска?

Хоб се замисли.

— Има ли разлика?

Монтагю изсумтя. Изглежда, разговорът му допадаше.

— Какво образование имате, господин Смит?

— Официалното ми образование е скромно, сър. Все пак обаче се класирах първи на Провинциалните изпити.

Учителят издиша струйка дим.

— Така значи? Сходните ни черти стават две.

— Каква е първата, сър?

— И аз съм муирин.

Хейзъл едва не се изхлузи от стола. Роуан беше водещото училище за магия в света. Нима е възможно един от най-изтъкнатите учени тук да е муирин? Учителят се изкиска.

— Да разбирам ли, че това не ви е било известно, Ваше Височество? Поразена сте не по-малко от господин Смит.

— Та вие сте от рода Монтагю — възкликна Хейзъл.

— Така е — потвърди той. — Но не всички негови представители са мехруни. Мисля, че няма дом, в който да е така. Природата не обича да е твърде предсказуема. Така или иначе, принадлежността ми към рода няма отношение към магичните ми способности. Осиновен съм.

Хейзъл посочи мензурите и ретортите, клетките и рафтовете с редки билки.

— Как така? Вие отглеждате хомункули. Според лейди Раша сте един от най-добрите. Как е възможно да владеете това, но не и магията?

— Ще ми се да мисля, че мога да правя магия по свой начин — рече господинът. — Просто се корени в съставките, а не в личността ми. Отглеждането на хомункули е чисто алхимична дейност.

Хейзъл съзря удобен случай. Учителят проявяваше любезност, но скоро щеше да им благодари за посещението и да ги изпрати, без да предложи пост на Хоб. Нужно бе да съживи нещата, да удължи престоя им, като събуди интереса му. Хомункулите бяха това, което й трябваше.

— Бихте ли ни показали? — помоли тя. — Не знам нищо за развъждането им, а вие се смятате за специалист. Много ми е интересно как така Мерлин и Памплемус са се оказали толкова различни.

На Монтагю явно му стана приятно. Той се надигна и покани и тримата да разгледат стъклениците, свързани с тръбички. Течността в тях бе мътна, но Хейзъл успя да различи очертанията на извити, влакнести корени. Почти не беше изучавала приготвянето на отвари и алхимията. Според Раша те бяха низше изкуство.

— Това е нова партида — обясни учителят. — Разбира се, започва се с корен от мандрагора. Неговата тъкан се превръща в тялото на създанието. Върху развитието на отделните хомункули влияят различни фактори — от начина на събиране на мандрагората до съставките, добавени в отделните етапи. Растението, използвано за Мерлин, беше изкопано със сребърна шпатула по изгрева на Луната над Самхайн. Растението за хомункула на сестра ви бе извадено с ръка в полунощ и окастрено с медно острие. Забелязали сте колко са различни.

— Като нощ и ден са — потвърди Хейзъл, а после посочи ретортите с врящи смеси, които подаваха изпарения или кондензирани капчици към стъклениците. — А какво има тук?

Учителят нежно потупа една тръбичка, в която бе се събрала течност.

— Съдържанието им се различава за отделните екземпляри. При някои целя интелигентност, при други — дълголетие, при трети — пъргавина. Дори утвърдените формули може да дадат различни резултати. Хората отглеждат хомункули от векове, но процесът все още е по-скоро изкуство, отколкото наука. Подобно на лингва мистика, толкова много неща се променят, че никога не е скучно.

— Кога започнахте да ги отглеждате? — попита тя.

— Бях почти на вашата възраст — припомни си Монтагю. — Може би дори по-малък. Захванах се с това, за да изкупя муирския си произход. Подходящо хоби за педантичен човек като мен. А и за муирите е по-безопасно да отглеждат хомункули, отколкото за мехруните.

— Защо? — намеси се Хоб.

Беше се взрял в оборудването: надписаните буркани с химикали и билки, с крила от пеперуди и колибри, лунекамъни и скелети на хамелеони.

— Хомункулите са паразити — обясни учителят. — Нуждаят се от магия, за да оцеляват, така че се хранят от мехруна, с когото са обвързани. В крайна сметка се стига дотам, че мехрунът усеща сетивата на хомункула, вижда през неговите очи, дори може да говори чрез него. Някои мистици могат да прокарват заклинания през хомункулите си, макар да се случва рядко. Връзката е симбиозна.

— Мерлин се храни с мен — рече Хейзъл и се обърна към Хоб, надявайки се усмивката на лицето й да е достатъчно зловеща. Веждите му подскочиха.

— Не плашете момчето — изкиска се Монтагю. — Знаете, че Мерлин поема нищожно количество магия, направо незабележимо. Не е по-вреден от гущер, настанил се в скута ви, за да се стопли. Той получава топлина, без това да ви ощетява. Но има и изключения. Точно затова е по-безопасно да ги развъждат муири. От време на време се появява някой.

Учителят отиде до един голям, покрит с черно платнище терариум. После се пресегна за няколко кожени престилки и размести покривалото. Изпод него блесна ослепителна светлина. Зига пристъпи пред Хейзъл.

— Какво има вътре?

— Хомункул, но изключителен образец — отговори мъжът. — Не се тревожете, агент Фен. Не може да избяга от терариума. Вероятно дори не си дава сметка, че сме тук. Ако желаете, сложете защитна престилка, но стъклото е непробиваемо. Не може да се храни от вас.

— Мисля, че не е разумно, Ваше Височество — рече Зига.

— Не! — възпротиви се принцесата. — Искам да видя. Ще сложа престилката.

Престилката беше много тежка — от дебела кафява кожа, обшита с оловни плочки, и стигаше почти до пода. Хейзъл я сложи, но Зига остана пред нея. Тя надникна иззад агентката, а Хоб и господин Монтагю вдигнаха покривалото.

Ярка бяла светлина обля кабинета. Хейзъл присви очи, после бръкна в чантичката си за черните очила. Докато ги слагаше, учителят сложи опушено стъкло пред терариума, за да виждат съдържанието му. Хоб подскочи, погнусен.

— И това е хомункул?! — възкликна той.

Учителят кимна.

— Изключително рядък, както обясних. Не е порода, а по-скоро мутация. Както виждате, големината и формата му сериозно се разминават с обичайното.

Хейзъл оприличи съществото в терариума на подута, жилеста морска звезда с диаметър около четири-пет стъпки. Създанието имаше шест… не, седем месести крака, отпуснати по пода или на стъклото. Всеки бе покрит с нещо като брадавичести тумори и кръгли смукала, които пулсираха и сякаш дишаха. Един от краката се виеше и търсеше отвор с върха си. Щом се размърда, Хейзъл забеляза, че кожата му мимикрира, за да се слее с фона. На десетина места по тялото имаше жабешки очи, чиито клепачи се отваряха едновременно. Очите бяха кръгли, млечнобели и като че слепи.

— Не се заблуждавайте от това, че е отпуснат — предупреди господин Монтагю. — Тези твари са безкрайно ненаситни. Един мистик възпламени лунекамъните едва вчера — той посочи купчината камъни, от която струеше ярката светлина. — По принцип блестят с десетилетия, но до понеделник в терариума ще бъде тъмно като в ковчег. А гадината едва ще го е усетила. Същински противодракон.

— Какво общо има с драконите? — запита Хоб.

— Аурата на драконите е толкова силна, че може да променя или да усилва магията — отговори учителят. — Понякога са в състояние дори да вдъхнат магия и на немагични предмети. Този хомункул прави обратното — поглъща магичната енергия с шеметно темпо. Спокойно може да източи силите на могъщ мистик за няколко дни. Удивително създание, но с него трябва да се внимава.

Хейзъл усети безпокойство и повика Мерлин при себе си. Беше решила, че млечнобелите очи са слепи, но имаше ясното чувство, че са се насочили към нея… само към нея. Създанието започна да движи пипала още по-възбудено и да натиска и опипва стъклото на терариума. Хейзъл долови едва чут шепот в дълбините на съзнанието си.

Махни се от него.

— Предполагам, че е регистриран — подметна Зига на господин Монтагю.

— Разбира се — отговори той. — Ако някой хомункуловъд произведе такова нещо — получават се погрешка, — е длъжен да го регистрира. Продажбата им е забранена.

— По-безопасно би било да бъдат унищожавани.

— Твърде ценни са — поклати глава учителят. — Ако драконите са магични същества, тези като това тук са антимагични. И двата случая предлагат безценна възможност за изследване на мистичната енергия, но този приятел все пак е малко по-безобиден от Хати Черния. За съжаление, хомункули като тази мутация на дуиморска пиявица са изключително редки. Расните имат такъв в Аркан. В биологичния музей на Работилницата също имаше един незрял образец, само че беше…

— … откраднат.

Всички се обърнаха към Хоб, който се взираше през стъклото.

— Прочетох го във вестника — обясни той. — Пет създания били откраднати от биологичната експозиция на Работилницата: мнемонкулус вампир, зенувийска сврачка, обикновен брай, ембрион на виверна и дуиморска пиявица. Няма улики. Няма и арестувани.

— Да не би да имате фотографска памет? — попита учителят.

— Почти — отвърна Хоб.

— Много учени са готови убият за такава дарба, господин Смит.

Хоб се ухили доволно.

— Не е нужно да ме убивате, сър. Просто ме вземете на работа…

Дум!

Хейзъл изпищя. Дуиморската пиявица беше блъснала тежкото си тяло в стъклото. Пипалата плющяха бясно, докато се опитваше да излезе като пощурял октопод. Стъклото не се пропука, но терариумът се разклати. Създанието не откъсваше очи от принцесата.

След по-малко от две секунди Зига я изведе в коридора. В кабинета господин Монтагю крещеше на Хоб да опре терариума в рафтовете с книги, за да сложи покривалото. И отново блъскане, придружено от пронизително, пискливо цвърчене. Хейзъл запуши уши.

След няколко секунди ужасният звук секна. Хейзъл отвори очи. Зига бе препречила входа на кабинета. Лъчението на лунекамъните бе скрито от покривалото. Грубото блъскане премина в глухи удари и накрая съвсем утихна.

След миг господин Монтагю и Хоб излязоха в коридора. Хейзъл не беше виждала учителя толкова стреснат. Той попи потта от челото си с кърпичка.

— Ваше Височество, моля да приемете най-искрените ми извинения. Отглеждам хомункули от шест десетилетия, но такова нещо не съм виждал. Досега пиявицата се движеше не по-бързо от костенурка. Не знам какво я прихвана. Ужасно съжалявам, ако ви е уплашила.

— Вината не е ваша, господин Монтагю — рече му Хейзъл.

Той хвърли притеснен поглед на Зига.

— Не съм сигурен, че агент Фен е съгласна с вас.

— Това нещо да го няма до час — нареди мракорката. — Щом искате да го изследвате, ще го направите в архивите, зад бронираното руническо стъкло, под въоръжена охрана.

— Да, разбира се — кимна учителят. — Уверявам ви, че не го очаквах.

— Вярвам ви — рече Зига. — Именно в това е проблемът.

Тя се обърна и изпрати един леденосин зефис по коридора.

Хейзъл свали престилката.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Монтагю. С изключение на дуиморските пиявици, посещението ни беше много приятно. Давам си сметка, че господин Смит не е най-подходящият кандидат, но мисля, че няма да сгрешите, ако му намерите нещо.

Учителят изгледа Хоб одобрително.

— Е, определено не загуби ума си преди малко, а доколкото забелязах, има доста. Нека помисля малко. Няма да има свободни позиции до следващия срок, но ще направя каквото мога. Къде живеете?

— Все още в двореца — отвърна Хоб. — Отпуснаха ми няколко седмици, за да си намеря ново жилище.

— Предвид случката с лорд Хайд бих казал, че е доста щедро.

Хоб го изгледа, втрещен.

— Случилото се ви е известно, сър?

— Може да съм преподавател, но обичам клюките — усмихна се учителят. — Помощник-иконом, вещерици готвачки и принцеса от рода Фереджин… събрали сте странни съюзници. Това, че толкова разнородна група е готова да се застъпи за вас, е добър знак. Познавам Данте Хайд от шестгодишен. Уви, там не успяхме да пробием.

Камбаните на „Старият Том“ започнаха да отброяват десетия час.

— Е, благодаря ви за посещението, Ваше Височество — рече Монтагю, — както и че насочихте вниманието ми към този младеж. Ще ви потърся.

— А аз — вас — намеси се Зига. — Гвардейците ще пристигнат всеки момент да отнесат създанието. Ще им осигурите пълно съдействие.

Учителят се поклони, а от стълбището долетяха тежки стъпки. Появиха се шестима гвардейци, устремени към тях. Докато Зига им даваше указания, Хейзъл огледа Мерлин подозрително.

— И да не взимаш пример от тоя мутант, Мерлин! Получаваш достатъчно храна. И се надявам скоро да се сдобия с част от силите ти, иначе ще преразгледам уговорката ни. Няма да търпя гратисчии.

Създанието изгука и я побутна с муцунка по бузата. Тя го погали по крилото и се замисли за дуиморската пиявица. До този момент не беше се случвало нещо толкова откровено да се стреми да я погълне.

Опита се да пропъди тези мисли, докато двамата с Хоб следваха Зига по коридора. Агентката беше бясна.

— Какво има? — попита Хейзъл.

— Учените са безумци — изръси Зига. — Недопустимо е подобна твар да живее в кабинет. Опасно е, ако се измъкне, още повече — ако попадне в погрешните ръце. Редно беше учителят да предприеме мерки след кражбата на дуиморска пиявица от Работилницата — тя поклати глава. — Някой друг гений сигурно развъжда кракени в басейна на училището.

Хоб не обели дума по стълбите на „Старият Том“. Дъждът беше спрял, но небето притъмня още повече. С изключение на войниците, които се упражняваха по стрелба, вътрешният двор бе пуст.

Той пъхна ръце в джобовете си и погледна Хейзъл в очите.

— Благодаря ви, Ваше Височество. Не беше нужно да се застъпвате за мен.

Хейзъл се постара да прозвучи нехайно.

— Не се ласкайте. Просто се опитвам да се отърва от вас.

Той сложи шапката си с усмивка. За миг Хейзъл зърна един по-малък Хоб, който още не е влязъл в мините и не е преминал сею. Мисълта, че той и досега носи това момче в себе си, й се понрави.

— О, да, знам — рече той. — Просто никой не е правил подобно нещо за мен — за миг остана безмълвен. — Няма да го забравя.

— За мен беше удоволствие, господин Смит.

Тримата се отправиха на изток към Тур ан Гриан и спряха в основата на кулата, за да се полюбуват на морето. Небето над него бе тъмносиво, а в далечината се носеше грохотът на гръмотевици. В пристанището долу гъмжеше от бойни кораби. Черните им хищнически силуети бяха осветени от вещерския плам по палубите; по мачтите се вееха знамената на Импириум и на рода Фереджин.

Лирландското посолство на север от нос Кирин изглеждаше тъмно и запустяло. Пътят до него бе преграден. Недалеч стояха закотвени пет бойни кораба с насочени оръдия.

Някаква светлинка привлече вниманието на Хейзъл. Един търговски галеон с лирландски печат се придвижваше бавно към пристанището, воден от лодка. Звъннаха камбани и докерите се приготвиха да го посрещнат. Тя погледна отново блестящия бял печат. Ето причината за всичките им неприятности; ето причината Вайълет в момента да е на военен съвет.

„Какво им е на печатите? Защо не действат?“

Войниците изстреляха пореден залп.

— Научихте ли нещо ново днес, господин Смит? — попита Зига.

Хоб отмести очи от стрелбището.

— Моля?

— За Катаклизма, за погребаните градове, за забранените технологии… За факторите, оформили живота ни.

— Мисля, че да. А вие какво научихте, агент Фен?

— Някои неща за дуиморските пиявици. Останалото вече ми е известно.

Хейзъл вирна вежди. Какво става с тези двамата? Явно някаква шега или игричка се върти между тях. Ще попита Зига, щом останат насаме.

— Знаете ли… — поде агентката, — в гвардията има снайперистка част. Специална. Отговаряте на изискванията. Бих могла да ви препоръчам.

Хоб я изгледа сериозно.

— Отнех живота на двама души — рече той. — Двама мъже от бандата, която нападна Здрач преди години. Бяха си заслужили смъртта, но още сънувам кошмари заради постъпката си. Мисля, че не съм в състояние да отнема човешки живот по чужда заповед.

Зига вирна нос.

— Ето че научих още нещо, господин Смит. Сантиментална душа сте.

Хоб запрати един камък далеч от скалите.

— Може би не искам да свърша като редник Финч.

Редник Финч. Хейзъл си спомни посещението при бедния войник, загубил половината си лице. Спомни си и снимките на нощното му шкафче — едната на загиналия сержант Бийчър, другата на него самия отпреди — хубав младеж. А тя го попита кой е на снимката! Потръпна, засрамена. Раша се оказа права — ролята на детектив не й се удаваше. И все пак нещо в историята на редника още не й даваше мира.

Защо крадците не са отмъкнали нито един печат?

Не само не бяха отмъкнали нищо… Дори не бяха донесли нещо, в което да ги изнесат. Нима злосторниците, планирали всичко това, биха пропуснали такава подробност?

След миг сърцето й подскочи.