Хенри Х. Неф
Импириум (2)

Пролог

В три часа сутринта в Залата на родоначалниците пристъпи чудовище.

Ваята носеше тога на учен и носеше очила, ала си оставаше чудовище. Как иначе можеше да се нарече вълк на два крака, висок осем стъпки^[1]?

Въпреки притеснителната гледка редник Маркъс Финч стоеше мирно — с вдигната брадичка, изпънати рамене и карабина, опряна на еполета му. Импирският гвардеец не зяпаше, не отпускаше рамене и не се стряскаше. Дори в присъствието на чудовище.

И все пак Маркъс не беше робот. Щом разпозна силуета, който крачеше до ваята, сърцето му затуптя по-бързо. Лорд Базил Фереджин бе единственият оцелял син на Божествената императрица. И безспорно — най-важният мъж в Импириум.

За късмет на Маркъс, Залата на родоначалниците се простираше на триста стъпки — от колоните на входа до огромния трезор. Това му даде време да осмисли положението. Направо ликуваше. Новата година бе настъпила само преди няколко часа, а той видя първата си вая както и представител на императорското семейство. Обещаващо начало. Докато двамата крачеха към него, той се питаше кой го е развълнувал повече: лорд Фереджин или чудовището.

Детето в него клонеше към чудовището. Ваите служеха на рода Фереджин още от времето на Мина Първа, но рядко се срещаха в други части на Импириум. В родното му село родителите плашеха с тях непослушните деца: „Лягай си, или някоя вая ще те отнесе в Мракория!“. Щеше да е прекрасно, ако ваята изръмжи, подскочи или прояви някак дивашката си природа, рече си Маркъс, докато я следеше през залата. Създанието обаче приближаваше с грациозно достолепие.

Цивилизованото й поведение бе разочароващо, но не го изненада. Това беше доктор Разаел — известен учен, завършила „Роуан“ с отличие и наставница на Негово лордско Превъзходителство Базил Фереджин още от детството му. Маркъс се почувства горд, задето помни тези подробности. Бе прекарал на Свещения остров едва седмица, но в свободното си време изучаваше личностите в наръчника си. Доктор Разаел изглеждаше точно като на снимката.

За разлика от Базил Фереджин. В представите на Маркъс Фереджин бяха бляскави особи, чиято магичност и произход личаха от пръв поглед. В наръчника му бе изобразен джентълмен със загоряло лице и посребрена коса, с безупречен костюм и доволната усмивка на човек, чието семейство владее света. Мъжът бе наистина очарователен, но по-възрастен и по-пълен от очакваното. Пък и косата му бе разчорлена, а червендалестото му лице лъщеше от пот.

Маркъс обаче не можеше да го упрекне. На Свещения остров Нова година не беше просто празник, а важна дата в държавническия календар. От началото на седмицата тук се стичаха посетители от цял Импириум, за да сключат важни сделки с Роуанската банка. Като председател и изпълнителен директор на банката Негово Превъзходителство несъмнено бе изтощен.

Щом стигна до трезора, лорд Фереджин измърмори отнесено „честита Нова година“ и бръкна в джоба на сакото си. Не си направи труда да погледне гвардееца, но Маркъс не се засегна. От раждането си членовете на императорското семейство растяха сред прислугата. Макар да се привързваха към бавачките и наставниците си, те си оставаха безименни, безлични, заменими служители. За човек като Базил Фереджин импирските гвардейци спокойно можеше да са високи червени вази, изникнали край вратите в двореца.

„Както и е редно — помисли си Маркъс. — Семейството трябва да се грижи за управлението на цяла империя.“

Лорд Фереджин извади нещо от джоба си, застина и все пак извърна очи към другия гвардеец — сержанта, застанал на петнайсет стъпки вдясно от Маркъс.

— Виж ти… Бийчър, нали?

С крайчеца на окото си Маркъс забеляза, че сержантът се поклони.

— Поласкан съм, че ме помните, сър.

Гърленият му, дрезгав глас бе пълна противоположност на изтънчения тенор на Негово лордско Превъзходителство.

— Няма защо — рече лорд Фереджин сърдечно. — Бяхте с мен, когато онези проклети катервули запречиха пътя към Порт Роял. Проснахте неколцина, доколкото си спомням. Отличен боец.

— Много мило, Ваше Превъзходителство.

Лорд Фереджин се обърна към Маркъс.

— А кое е това окаяно момче? Сякаш всеки момент ще се строполи.

„Не се прегърбвай.“ Маркъс прикова поглед в някакъв портрет в далечината.

— Редник Финч е новобранец — отвърна сержантът. — Първа нощ е на пост в двореца.

— Гледай ти, от година на година все по-млади — пророни лорд Фереджин. — Може ли да попитам на колко сте години, редник Финч?

Маркъс прочисти гърло.

— На осемнайсет, Ваше Превъзходителство.

— Е — кимна лорд Фереджин, — мога само да ви завиждам за младостта, ръста и късмета да служите при този сержант. Добре дошъл на борда, боецо.

Маркъс стисна протегнатата му ръка и не успя да сдържи усмивката си. Разговаряше с представител на рода Фереджин! Отговорът му бе почти нечленоразделен, но искреността му явно се понрави на лорда, който се засмя и го представи на доктор Разаел.

Ваята бе изчакала човеците да си разменят любезности, извисила се мълчаливо над тях. Сега впи в Маркъс златистите си, немигащи очи. Усмивката на редника угасна. Никога не бе виждал такава физиономия — хем интелигентна, хем дива. Съчетанието бе толкова смущаващо, че той побърза да извърне очи. В погледа на доктор Разаел нямаше явна неприязън, но излъчването й не беше и приятелско. Тя плъзна очи по редник Финч и тъй като не откри нищо кой знае колко интересно, се вгледа във вратата на трезора.

Лорд Фереджин вдигна предмета, който бе извадил от джоба си. Беше колкото длан, от медночервен метал и напомняше наутилус^[2].

— Ако обичате да ни оставите за миг насаме. Ще надникнем вътре, за да се уверим, че всичко е наред. Търгът тази вечер постави нов рекорд.

Сержант Бийчър се поклони.

— Поздравления, Ваше Превъзходителство.

Метна карабината на рамо, направи десет крачки напред и застана с гръб към трезора. Маркъс го последва. След миг се разнесе щракане и гласът на лорда, който бърбореше тихо и напевно странни слова. Тръпки полазиха Маркъс. Lingua mystica!^[3] Лорд Фереджин говореше на езика на магьосниците! Нищо чудно, че лирландските печати бяха защитени с какви ли не заклинания и магии, ала Маркъс за първи път чуваше някой да казва нещо на този език. Какъв късмет само! Бяха го пратили на този пост само преди няколко часа — другият гвардеец беше се разболял, — а вече бе се запознал с един Фереджин. Да не говорим, че службата му в двореца му беше на топло и сухо, къде-къде по-добре, отколкото да патрулира на пристанището и да следи за лодкарите в черните им лодки. Какво му пука за някакви си лодкари!

Подът потрепери и тежката врата на трезора се отмести. От вътрешността грейна ослепителна светлина, която прогони сенките от огромната зала. В трезора сякаш блестеше паднала звезда. На лицето на Маркъс отново заигра усмивка.

Лорд Фереджин и доктор Разаел влязоха и затвориха вратата след себе си. Сияйната светлина угасна като внезапен залез. Сержант Бийчър въздъхна.

— Е, редник Финч, надали скоро ще забравите тази нощ.

Маркъс стоеше мирно.

— Не, сър.

Пауза.

— Какво е това „сър“, малкият? Аз съм сержант.

— Извинете — рече бързо Маркъс. — Явно съм малко…

— Думата е „притеснен“. Една глътка ще успокои нервите ти. Нова година е все пак.

Сержантът извади шишенце изпод широкия си пояс и Маркъс се ококори. На бойците от Импирската гвардия не бе разрешено да пият, ругаят и пушат, изобщо — да правят каквото и да било, което би застрашило безупречната им репутация. Бяха елитна част и се очакваше да се държат подобаващо. Какви ги върши сержантът?

Маркъс се вгледа по-внимателно и установи, че Бийчър е доста старичък за гвардеец — поне на четирийсет — и едва се вписва в изискванията на полка за ръст. Имаше и други недостатъци — увиснали рамене, шкембенце, едва забележимо набола брада. Беше приветлив, но грозноват, с рунтави черни вежди и малко кривоглед с едното око. Напомняше повече на млекар, отколкото на елитен боец. Нищо чудно, че не се е издигнал повече от сержант.

— Не, благодаря — рече Маркъс и се извърна към портретите по стените.

Сержантът разви капачката и отпи.

— Въздържател, значи?

„Вдигни брадичка, изпъни рамене.“

— Не съм въздържател, сержант, а професионалист.

Сержантът се изхили суховато.

— О, направо ще ме съсипеш. Обзалагам се, че си изкълвал наръчника и мечтаеш за деня, в който ще се върнеш у дома и ще разходиш униформата из селото. Не ще и дума, всички момичета в околността ще излязат, пременени в най-хубавите си одежди, за да огледат редник Финч, гордостта на задръстената провинция. Познах ли?

Маркъс почервеня като рак.

Сержантът отпи отново.

— Не прекалявай, Финч. Остави професионализма за случаите, в които е наистина важен.

— Значи охраната на лирландските печати не е важна, така ли? — опълчи му се редникът. — Та това са перлите в короната на империята.

— Явно си специалист по въпроса — рече Бийчър. — Виждал ли си ги отблизо?

През целия си живот Маркъс бе се качвал на кораб един-единствен път — на продъненото корито, което го докара от Нови Халифакс. Корабът не разполагаше с печат, тъй че екипажът не можеше да мръдне от скалистия бряг. Съдовете без печат не дръзваха да изгубят сушата от поглед. Ако това се случеше, рискуваха да навлязат в Лирландия — в пределите, подвластни на демоните, обитаващи подводните царства. По силата на древен договор на лирландците бе им забранено да напускат владенията си, но те не понасяха преминаващите през тях съдове. Страховита участ грозеше навлезлите във водите им кораби, ако моряците не са окачили на носа омагьосана реликва. Реликвите се наричаха „лирландски печати“ и бяха сред най-ценните изделия в Импириум.

— Не — рече той глуповато. — Не съм.

— Ела, ще ти покажа — каза Бийчър и пое към трезора.

Маркъс се закова на място.

— Какви ги вършите? — зашепна той умолително. — Лорд Фереджин е вътре!

— О, да, и доста ще остане там — отвърна сержантът. — Не се безпокой, че може да ни чуе. Вратата е дебела три стъпки.

— Ами…

Маркъс се огледа притеснено из залата. Според легендата невидими слуги — пъклени изчадия — улавяха всяка дума, прошепната в двореца.

Сержантът явно прочете мислите му.

— Никой не ни слуша от сенките, момче. Служа на Свещения остров вече двайсет и две години. Разказите за призраци са глупост. Ела да погледнеш. Друг път може и да не ти се удаде случай да докоснеш дракон.

Дракон? В целия свят живееха само няколко дракона, но в Залата на родоначалниците нямаше ни един. Сержантът обаче бе събудил любопитството на Маркъс. Той застана до него и изви шия към прословутия Лирландски трезор. Беше го забелязал на влизане, но не бе го разгледал отблизо. Трябваше да охранява, а не да зяпа, та заставайки на новия си пост, бе побързал да се обърне с гръб.

Ала сега угоди на любопитството си. На мига усети излъчване на някаква древна сила. Вратата на трезора бе изключително масивна — кръгла, патинирана от годините бронзова плоча с диаметър около петнайсет стъпки, с гравирани по края руни. В средата майсторски бе оформен релеф на пореща бурното море хадесова галера с бляскава седефена инкрустация на носа. Сред вълните се виждаха един кракен и още няколко чудовища, но от дракон нямаше и следа.

— Къде е? — попита Маркъс, търсейки напразно.

Бийчър застана на пръсти и потупа седефа на носа на кораба.

— Това не е дракон — рече Маркъс, разочарован. — Обикновен седеф.

Бийчър отново отпи и избърса уста с ръкава си.

— Не, момче. Това тук е люспа — тоест само парченце — от Ембер Златния. По-големите са от другата страна на вратата. Пред теб е най-малкият лирландски печат на света.

Маркъс се засмя с искрено момчешко въодушевление. Печатите бяха изработени от драконови люспи! И то не от кой да е дракон, а от най-великия, живял на земята представител на рода им. Той се надигна на пръсти и потърка чудното парченце за късмет. Повърхността му бе гладка и лъскава като полиран рог.

— Наистина ли струват по един милион солара? — попита той и се втренчи в люспата с благоговение.

— Чух, че на търга тая вечер са стигнали до два — отвърна сержантът. — Два милиона в злато, не хартия. И не забравяй — това е само наемът на един печат за година. Щом годината изтече, трябва да се върнеш тук, да целунеш задника на някой Фереджин и отново да се изръсиш.

Редник Финч вирна вежди. Дом Фереджин управляваше Импириум от над три хиляди години. Магията на Фереджините бе най-силна, ковчежетата им — най-дълбоки. Макар и правото на власт да се падаше само на жените в рода, говореше се, че мъжете също притежават редки по силата си магични способности. Лекомислените приказки за тях бяха опасни за всекиго, а далеч повече — за боец от гвардията.

— По-добре да се връщаме на поста си — пророни Маркъс.

Той се върна на мястото си с маршова стъпка и облегна карабина на рамо. „Вдигни брадичка, изпъни рамене.“

Бийчър го последва.

— Казах ти, че никой не слуша.

— Аз слушам, сержант. И не искам да чувам богохулства.

Сержантът изсумтя.

— Няма богохулство спрямо друг човек, Финч. Фереджините не са богове. И те са от плът и кръв като нас самите.

Маркъс се вторачи в портрета на Мина II недалеч от тях. Сержантът явно бе си пийнал.

— Това граничи с измяна.

Сержантът изпухтя.

— Ако истината е измяна, значи не си струва да живея повече.

„Не се прегърбвай.“

— Чувал съм от баща си, че чичо ми е говорел такива работи — поде Маркъс вдървено. — Обесили го по време на последното въстание.

Бийчър пак отпи.

— Дано не излезе, че аз съм държал въжето. Доста хора избесихме в името на рода Фереджин по онова време. Лоша работа.

Маркъс се врътна и го изгледа гневно.

— Щом мнението ви за рода Фереджин е толкова лошо, защо служите в Импирската гвардия?

Бийчър явно искрено се забавляваше.

— Кой казва, че мнението ми за тях е лошо? Успяха да убедят света, че са господари на ада, рая и всичко между тях. Свалям им проклетата си шапка.

Сега беше ред на Маркъс да изпухти.

— Значи всичко е „фокус-мокус“?

Внезапно сержантът стана учудващо замислен.

— Не всичко — промърмори той. — Предполагам, че в рода още съществува някаква магия. Може би у тризначките. Само че не е както преди. Мина Първа може и да е била богиня, но днес на трона ни седи Мина Четирийсет и втора. Някога виждал ли си „Божествената“ ни императрица?

Маркъс стисна устни. Лорд Фереджин бе единственият представител на рода, когото бе виждал, пък и Негово лордско Превъзходителство не бе оправдал очакванията му. Може пък Божествената императрица да не е неостаряващата, бляскава особа, чийто лик красеше монетите и банкнотите.

Лицето му явно бе посърнало, защото сержантът смекчи тона си.

— Не ме разбирай погрешно. Уважавам рода Фереджин. Просто ги уважавам като мъже и жени, като хора, родени да управляват — както аз съм се родил да бъда войник. Колкото по-бързо развенчаеш митовете, толкова по-лесно ще ти бъде да продължиш напред.

Маркъс едва не посегна към шишенцето и пророни умислено:

— Знаете ли… Не мога да преценя дали това е най-хубавата, или най-лошата нощ в живота ми.

Бийчър прихна.

— Още не е приключила.

Сякаш в отговор на думите му в коридора към залата проехтяха забързани стъпки. От един от сводовете в далечината се отдели силует с качулка и се спусна към тях. Усмивката на сержанта се стопи и той вдигна ръка.

— Стой! Покажи се!

Маркъс се размърда тревожно, докато сержант Бийчър повтаряше заповедта.

Когато онзи пренебрегна и второто предупреждение, Бийчър вдигна карабината. Човекът се закова на място на двайсетина метра от тях.

— Нито крачка повече — каза Бийчър със стоманен тон. — Да видим лицето ти.

Новодошлият си пое дъх.

— Отстъпете, сержант.

— Три секунди — отвърна Бийчър хладно. — Сваляй качулката или ще сваля главата ти.

Оръжието на Маркъс се тресеше в разтрепераните му ръце. Винаги бе се представял отлично в стрелбата, но стрелбището нямаше нищо общо с истинския бой. Слава богу, бе подценил сержанта. Бийчър беше стар циник, но имаше опит. Нищо в него не трепваше — нито гласът, нито оръжието или решителността, с която щеше да го използва. Човекът пред тях отметна качулката и изгледа гневно сержанта. Като видя лицето му, Маркъс се сепна, ужасен.

Беше лорд Фереджин.

Бийчър не свали карабината.

— Добре… Сега ми кажи кой си всъщност.

Мъжът се вторачи в гвардееца, объркан, но и гневен.

— Аз съм Базил Фереджин, глупако. Свали оръжието и отстъпи, или ще наредя да те хвърлят в Кучи ров!

Бийчър се ухили самодоволно.

— Съжалявам, друже. Изключено е да си лорд Фереджин.

— Нима? — рече мъжът високомерно. — И би ли ме просветлил защо?

— Защото лорд Фереджин е в трезора.

Лицето на мъжа тутакси пребледня. Той изгледа двамата гвардейци, сякаш бяха загубили разсъдъка си.

— Т-та това е невъзможно! — заекна той. — Явно става дума за измама! Аз съм лорд Фереджин!

Сержантът поклати мрачно глава.

— Мисля, че доктор Разаел ще надуши измамника.

— Разаел е мъртва — обяви мъжът, дрезгаво, а очите му плувнаха в сълзи. — Откриха тялото й край овощните градини. Била е убита.

Сержантът вирна вежди.

— Каква е паролата тази вечер?

— Амбра — отвърна мъжът. — Какво? Измамникът знаеше ли я?

Сержант Бийчър изруга тихо и свали оръжието.

Мъжът го изгледа ужасѐн.

— Сержант, нали не сте пропуснали да поискате паролата?

Бийчър почервеня.

— Господинът носеше наутилуса. И знаеше заклинанията…

Маркъс се скова — зад тях се разнесе глухо стържене. Трезорът се отвори и залата отново плувна в ярка светлина. Сержант Бийчър вдигна оръжие с лице към плъзгащата се врата.

— Редник Финч — каза той със зловещо спокоен, делови тон, — в Лирландския трезор са проникнали измамници. Ескортирайте лорд Фереджин на безопасно разстояние и обявете тревога.

Маркъс се поколеба.

— Веднага, Финч!

Маркъс се задейства. Стрелна се напред, сграбчи лорд Фереджин за китката и се втурна към изхода в далечината. Стъпките им проехтяха по мрамора. В залата ставаше все по-светло. Лорд Фереджин се влачеше до него, замаян. Или ужасѐн.

Дум!

Резкият гръм на оръжието се разнесе из залата. Почти мигновено последваха още два изстрела, а после се чу вик.

Лорд Фереджин изкрещя и преплете крака. Редникът едва не падна върху него, но запази равновесие и вдигна лорда на крака. Двамата продължиха несигурно напред.

Маркъс чу шум зад себе си. Преследваха ги. Той зърна на стената сянка: вълча сянка, която скачаше на четири крака и се приближаваше светкавично. Бягството бе невъзможно. Той блъсна лорд Фереджин напред и се извърна, за да се изправи срещу преследвачите им.

Мощният блясък от трезора го заслепи. След миг нещо огромно и ръмжащо се вряза в гърдите му тежко като ковашки чук. Той политна към земята от сблъсъка. Преди да падне, през ума му мина мисъл… толкова нелепа, та почти се изсмя.

„Не се прегърбвай.“

После черепът му се удари в пода и светът потъна в мрак.