Хенри Х. Неф
Импириум (17)

Глава 15
Отзвук

Мъдрият човек се пита откъде идва; по-мъдрият се опитва да го забрави.

Муирландска поговорка

Минаваше десет, когато Хоб се върна в стаята си. За щастие, Виктор беше нощна смяна. Харесваше съквартиранта си, но той рядко млъкваше, а Хоб се нуждаеше от тишина, за да осмисли всичко случило се.

Той опъна сакото си на облегалката на стола и изу обувки. После свали медальона, огледа го за кратко и си припомни въодушевлението, с което Хейзъл бе му го подарила. Все още не проумяваше причините, променили така рязко настроението й. Не беше само заради протестиращите — сълзите на Нейно Височество бликнаха още преди нещата да загрубеят. Дали беше просто реакция на новината за изчезналия кораб? И ако беше така, дълбоката й покруса бе озадачаваща. Тя не беше разстроена, беше ужасена.

Хоб пък бе притеснен от разговора си със Зига на борда на „Елфски“, както и от присъствието на господин Бърк в колесницата на лорд Фереджин. Реши още същата вечер да пише на майка си за Бели куп, но очакваше, че в наръчника да има обобщение от Съдружието. Очакванията му се оправдаха.

Виж ти, каква среща.

Като видя обобщението, ледена тръпка го полази. Без съмнение господин Бърк бе го разпознал. Нямаше представа как мъжът е надзърнал през илюзията на Зига. Дали бе установил и самоличността на другите?

По-важните въпроси обаче се въртяха около спътниците му. Какво правеше Бърк в компанията на лорд Фереджин и останалите лордове? След дуела си с Данте Хайд Хоб се питаше дали пък Съдружието също е въвлечено в някакви по-мащабни съзаклятия с участието и на други Висшеродни домове. Днешната среща като че потвърждаваше подозренията му. Ясно съзнаваше, че е просто пешка в нечия чужда игра. Нямаше нищо против, стига да разбираше правилата на играта и да вярваше в целта й. Ала игралната дъска май беше далеч по-голяма, отколкото допускаше. Същия ден бе си дал сметка, че не познава всички участници. Дори не беше сигурен каква точно е играта.

Това го плашеше. И го караше да се чувства като глупак, досущ като зяпачите, изиграни от лутините пред гилдията на тъкачите. Зига явно го манипулира за някакви свои цели. Дали и от Съдружието правят същото? Цял живот Хоб играеше ролята на най-умния в околността. Вече не беше така.

Как обаче да постъпи?

Не беше убеден, че е добре да споделя с когото и да било за играта на котка и мишка на Зига. Ако от Съдружието заподозрат, че е надушила нещо, дали ще му се притекат на помощ, или ще се откажат от него от страх да не я отведе при тях?

Преди да отговори на господин Бърк, се появи второ съобщение:

Учудвам се, че не си ни уведомил за посещението си в столицата с Нейно Височество. Отдаден ли си на това, което вършим? Вярваш ли в свободен Импириум? И в равните права за муирите?

— Разбира се — изсумтя Хоб ядно и написа набързо отговор:

Вярвам в каузата. Само че не ми се нрави да стоя в неведение. Не само аз имам тайни.

Отново отгърна на другата страница с тревога, но и с непокорство. Изминаха няколко минути, преди да се появи отговор.

Крайно време е да поговорим. Утре ще получиш зефис, в който ще се изисква присъствието ти в Стария колеж. Зад Параклиса на розите има запустяла къща за прислугата. Вратата ще бъде отключена. Слез в мазето.

Предложението на господин Бърк надхвърляше очакванията — и дори надеждите — на Хоб. Мисълта да се озове в някакво мазе в неговата компания, малко го плашеше. Въпреки всички клетви за братство и другарство в Съдружието членовете му не биха оставили разобличен агент да изложи на риск организацията. В Стража планина никой не щадеше измръзналия крайник — режеше го.

Той писа, настоявайки за среща на по-оживено място.

Отговорът гласеше:

Невъзможно. Трябва аз да дойда при теб, така че къщата е единствената възможност. Не сме разочаровани от теб. Напротив, време е да споделим нещо повече за начинанията ни. Бих искал също да поговорим и за баща ти. Ще дойдеш ли?

Хоб прочете отново съобщението и бавно го осмисли. Отказът му на практика би означавал прекратяване на връзката със Съдружието, както и на шансовете му — доколкото изобщо съществуваха — да научи какво всъщност се е случило с баща му. В най-добрия случай щеше да остане сам, без приятели; в най-лошия щяха да се опитат да затворят устата му. Беше в безизходица, но все още вярваше в основната мисия на Съдружието. Дори подозираше, че пътуването на Хейзъл Фереджин до Импирия може да е помогнало на каузата им.

Нейно Височество имаше добро сърце и беше склонна да търси справедливостта. Протестът бе я изплашил, но и показал, че хората сериозно искат промяна, че Овчи врат и четирилъчите звезди не са просто досадни моменти от обиколката им. Истински проблеми, които трябваше да бъдат обсъдени. Хоб бе уверен, че принцесата дълго ще обмисля видяното.

Скоро Паячката щеше да издъхне, а тризначките бяха бъдещето на династията. Ако успееше да спечели Хейзъл, тя вероятно би могла да окаже влияние върху сестрите си и да настоява за промяна. Това беше сериозна възможност. Беше изключено да обърне гръб на Съдружието в такъв момент — нуждаеше се от повече време, не от повече врагове. Пък и ако господин Бърк или някой от Съдружието възнамеряваше да му навреди, щяха да намерят начин — в мазето или извън него.

Той остана вторачен в страницата цяла минута, преди да напише отговора си — че ще бъде на уреченото място. След като приключи с това, написа дълго писмо на майка си и го приготви заедно със зеленото шишенце от Зига. Виктор имаше приятели в пощенския отдел. Щеше да уреди да го изпратят експресно.

Зефисът пристигна малко след десет на следващата сутрин. Хоб вече беше на поста си в приемната зала на двореца, където прекарваше повечето си сутрини. От зазоряване банкери и посланици се точеха тук, за да обсъдят последните пречки пред търговията. Положението се влошаваше.

Беше потънал още един галеон. За разлика от „Полярна звезда“, за участта на „Стормпрау“ нямаше свидетели, но вълните бяха изхвърлили разцепената фигура от носа и няколко сандъка на брега край рибарско селище до пристанището, на което корабът отдавна трябваше да е пристигнал. Новината се разпространи като пожар. Навред из Импириум галеоните обръщаха или отказваха да напуснат пристанищата. Ако това продължеше, търговията щеше да прекъсне и империята щеше да се изправи пред сериозен срив. Инциденти като метежа от предишния ден щяха да станат всекидневие. Цяла сутрин сановниците оживено шепнеха и мърмореха на малки групи, докато чакаха да се срещнат с този лорд или онзи министър.

Доколкото Хоб успя да чуе, присъстващите бяха разделени на два лагера: едните бяха „за“ война с лирландците, другите призоваваха за алтернативни търговски мерки. Един господин се чудеше защо им е да бродят по гъмжащите от демони морета, щом цепелините и летящите машини могат да превозват товарите по въздуха. В Работилницата разполагаха с нужните технологии и материали. Стига императрицата да премахне някои ограничения…

— Господин Смит…

Гласът бе на Чалмърс, пети помощник-иконом, мъж на около шейсет с вечно измъчено изражение. До ухото му, подобно на светеща пчела, светеше зефис. Не беше ред на Хоб да доставя съобщения, така че Чалмърс бе смръщил вежди. Не ставаш пети помощник-иконом, ако се отклониш от установения ред. Хоб прекоси помещението.

— Да, сър?

— Търсят ви — рече Чалмърс кисело. — Господин Стровски има нужда да доставите някакви документи в Стария колеж. Знаете ли къде се намира кабинетът му?

— Да, сър.

— Хайде, бързо.

Хоб излезе, без да обръща внимание на завистливите погледи на другите пажове. Задачите означаваха движение: разнообразие от скованата поза сред превзетите глупаци в опушената зала.

Навън ръмеше, но той с радост вдиша чистия въздух. Прекоси почти тичешком цветните градини и стигна до тесния, опасан с дървета път, който свързваше двореца със Стария колеж.

В двора на колежа гъмжеше от студенти и преподаватели, загърнати с шалове и роби. Те крачеха по пътеките или бяха спрели, за да поговорят под напъпилите клони на дърветата, притиснали магични книги до гърдите си. Тук нямаше и помен от тревожното напрежение, сковало двореца. Колежът в Роуан бе се появил далеч преди островът да се превърне в дом на Божествените императрици. Имаше си свой ритъм — бавен и величествен, подчинен на традиции, които нямаха нищо общо с търговията или политиката.

Къщата за прислугата се намираше зад Параклиса на розите, край малко гробище с избелели надгробни камъни. Беше сгушена до ручейче, край брези и вечнозелени дървета. Изглежда, не се използваше от доста време. Имаше няколко счупени прозореца, а боята бе олющена.

Хоб спря и огледа гората, без да пропусне нито една птица или твар, шумоляща из храстите. Хейзъл имаше часове и Зига Фен би трябвало да е с нея, само дето оставаше рискът мракорката да е изпратила някой да го следи. Наоколо обаче забеляза само катерици, а единственият звук идваше от падащите по листата дъждовни капки.

Той влезе тихо в къщата, пъхнал ръка в джоба на сакото си. Вътре стискаше ножчето за белене, което бе заел от вещериците същата сутрин. Беше приел да се появи на срещата, но нямаше намерение да го прави невъоръжен. Ножчето не беше кой знае какво, но все пак беше по-добро от нищо, пък и не можеше да вземе нещо, дето се набива на очи. Макар и късо, острието бе остро като бръснач.

Вратата към мазето беше зад кухнята, до един килер. Хоб я открехна тихо и го лъхна дъх на влажна земя. По стълбите тъмнееше, но от подножието им идваше слабо мъждукане — сякаш там гореше свещ или лампа.

Той избърса потта от дланите си и се ядоса, че го е страх. Реши да не държи ножа в джоба си. Нищо, че господин Бърк може да се обиди — ако дойде, разбира се. Възможно бе всичко, което бе му казал, да се окаже лъжа. Както и в мазето изобщо да не го очакват обяснения, а вместо отговори да се натъкне на наемен убиец, изпратен да премахне шпионина на Съдружието, чиято лоялност е под въпрос.

Той затвори вратата зад себе си и взе да слиза опипом по стълбището, приковал вниманието си в мъждукащата светлинка. Долу господин Бърк седеше на малка работна маса до една маслена лампа. Той забеляза ножа и в живите му очи проблесна смях.

— Това за мен ли е, или за някой плод?

— Не съм съвсем сигурен — рече Хоб.

Господин Бърк въздъхна.

— Всичко е по моя вина. Чудя се кога да проведем този разговор още от онази нощ в Здрач. Боях се да не бъде твърде рано или да не ти дойде твърде много, но сега си давам сметка, че допуснах грешка — той посочи другия стол. — Моля те, седни и ми позволи да обясня.

— Не още — каза Хоб. — Как ме разпознахте в Импирия? Вие мехрун ли сте?

— Разбира се, че не — отвърна мъжът.

Той наклони глава, допря внимателно пръст до зеницата си и извади прозрачна леща.

— Направи ми я един „изменник“ от Работилницата, на когото бяха омръзнали импирските ограничения. Може би си чул, че огледалата подсилват илюзиите. Вярно е, но донякъде — ако една илюзия бъде отразена много пъти, ефектът й изцяло изчезва. Гениалната леща на моя приятел прави именно това, но в съвсем малък мащаб. Нося само една, така че мога да виждам истината, както и онова, което мехруните искат да приема за истина. И двете са от полза.

Той върна лещата на мястото й и примигна бързо.

— Други въпроси?

— Да — рече Хоб. — Какво се е случило с баща ми? Разговорът няма да продължи, преди да ми кажете.

Господин Бърк опря ръце една в друга.

— Искаш откровен отговор, затова ще ти го дам. Баща ти беше екзекутиран за измяна на Кучи ров на 16-ти ноември 3001 г.

За миг Хоб остана като вкаменен. Не беше очаквал толкова прям отговор.

В много отношения животът му приличаше на завивка от съшити парчета. Някои бяха много ярки, макар и невинаги приятни. Онези, свързани по един или друг начин с баща му, до голяма степен бяха празни, пълнеше ги той. В представите му Андерс Смит от Импирската гвардия бе паднал в битка с лирландците или гигантите. Или пък изобщо не беше умрял, а изследваше чудни земи или други светове. Любимата версия на Хоб беше, че баща му изобщо не е смъртен — че е хитрецът Кайута в човешки облик. Това бе хубавото на незнанието — истината можеше да е всичко останало.

Но се оказа друго. Вместо богове, гиганти и слава имаше черна бездна в сив зимен ден. Андерс Смит дори не беше разстрелян, както се полагаше на войниците. Просто бяха го хвърлили в пропастта като измет.

— По-добре седни, моето момче — рече Бърк тихо. — Знам, че не ти е лесно. Когато научиш датата и подробностите, истината те помита. Искаш ли да научиш повече, или това ти стига?

Хоб седна така, че мъждукащата маслена лампа остана между двамата.

— Вече няма смисъл да премълчаваме.

Господин Бърк кимна одобрително.

— Както ти казах, баща ти беше родом от Новасло. От семейство на крепостници. Избягал, след като убил мехруна, който съсякъл баща му. Щом се присъедини към Съдружието, Улрих бързо се издигна. Когато слуховете за ормайзен на Северозапад стигнаха до нас, го избрах за свой спътник.

Хоб бе чувал за ормайзена, или „драконовото желязо“, както още беше известен. Според легендите се срещаше само по местата, където били родени истински дракони. Старите миньори много обичаха да занасят новобранците, че шистите струват цяло състояние.

— Мислех, че приказките за ормайзена са бабини деветини — рече той.

— Не — отвърна господин Бърк. — Има го… или поне го е имало. На света са останали само няколко дракона. Местата, където се раждали всички, с изключение на един, били открити доста отдавна, но рудата била изчерпана. Никой не се е натъквал на ормайзен от векове.

— Какво точно представлява?

— Ормайзенът е изключително магичен материал — обясни мъжът. — Правилно изработените оръжия от драконово желязо могат да наранят и най-могъщите същества — дори носителите на Старата магия. Както се досещаш, подобни оръжия биха били безценни за Съдружието, както и за всеки, изправен пред такива врагове. След като убили Покосителката с ормайзенско острие, наследницата й конфискувала до едно изделията от драконово желязо в Импириум. Дори да ставало дума за Острието на някой дом — нямало значение. Хората били длъжни да предадат и последното парче метал, иначе щял да ги посети Прим Безсмъртни.

— И тогава някой открил мястото, където се е родил последният дракон? — вметна Хоб.

— Така решихме — отговори господин Бърк. — Плъзнаха слухове, че учените са проследили произхода на Хати Черния до Стража планина. С баща ти проникнахме в Импирската гвардия и се включихме в изпратения там отряд. Сурова кампания, през зима, която надхвърляше и най-смелите ми очаквания. Щяхме да загинем, ако едно племе не беше ни подслонило.

Той побутна няколко снимки на масата. На първата бяха двамата с бащата на Хоб в Стража планина — с гвардейски униформи, с небръснати, обветрени лица. Намираха се високо над границата на гората и светът бе се ширнал като миниатюра под тях. В далечината Хоб различи Мечото езеро. Другите снимки бяха на редник Смит — как лови риба през дупка в леда и как строи заслон.

— Нека отгатна — обади се Хоб. — Живели сте с хауджите.

Бърк кимна.

— Дадохме им достатъчно храна и горивно масло, за да ни изтърпят няколко месеца. Само дето не останаха доволни, когато младият редник и дъщерята на шамана се харесаха.

Хоб не отвърна на усмивката му. Господин Бърк явно смяташе, че е споделил забавна случка за родителите му. Изобщо не можеше да си представи колко страдания и трудности е причинил този злочест романс.

— Намерихте ли онова, което търсехте? — попита той.

Не беше сигурен дали пита господин Бърк, или самия себе си.

— Имаш предвид ормайзена? — поясни мъжът. — Не. Мисията беше пълен провал. Лавините и планинските гиганти се погрижиха за повечето от полка. С баща ти решихме, че имаме най-големи шансове да оцелеем, ако се отделим от останалите войници. След няколко седмици в нищото успяхме да се доберем до селото, в което беше майка ти. Отишла там, след като хауджите я прокудили, задето носи в утробата си дете на скендер. Баща ти страшно се зарадва, че съдбата ги събира отново, за да го срещне със сина му. Искаше да остане в Здрач и да те отгледа. Чувството му за дълг обаче бе твърде силно, а знаеше, че имаме още работа. Обеща на майка ти, че ще се върне, преди да започнеш училище, но Съдбата имаше други планове.

Хоб не помръдваше, загледан в пламъка, който танцуваше около фитила на лампата. Ако проговореше, щеше да отприщи сълзите си. Отдавна не бе си позволявал да плаче и не беше сигурен дали ще се овладее.

Господин Бърк го погледна със съчувствие.

— Така и не се запозна с баща си, а това е ужасно за едно момче. Малцина избират смъртта си, но всички можем да изберем как да живеем. Улрих загина в борбата за благородна кауза. Повечето хора умират в борба с подаграта.

— Какво стана после? — попита Хоб и избърса очи. — Между Здрач и Кучи ров?

— Баща ти беше изключителен войник — рече господин Бърк. — Толкова добър, че решихме да го оставим в гвардията, където несъмнено щеше да се издигне. Улрих се върна в полка ни с твърдението, че е единственият оцелял от експедицията. Аз се прибрах в столицата и насочих вниманието си към дейностите, с които да осигурявам средства за начинанията на Съдружието.

„Старият Том“ отмери часа и господин Бърк се умълча. Хоб извърна глава към стълбите, но мъжът го увери, че помощник-икономите няма да го търсят известно време.

— Улрих оправда очакванията ни — продължи той. — Само за година го повишиха два пъти и го избраха да придружи императрицата на годишното поклонение до една от Другоземските порти. Тази година трябваше да почетат драконката Граазх, която пази входа към Недрата. По принцип след отварянето на портите не присъства друг освен Фереджините, но жреците позволили един гвардеец да остане, за да помага на бременната дъщеря на императрицата. Същата вечер започнали родилните мъки на Елана Фереджин.

— Която родила тризначките — заключи Хоб.

Господин Бърк се приведе напред и снижи глас, сякаш стените на мазето ги подслушваха.

— Единствените свидетели на случилото се след това били Божествената императрица, Улрих Дойл и самата Граазх. Баща ти видял нещо, което не бивало да вижда, и това му струвало живота. Ето защо се въздържам да споделя с теб всичко. Истината е опасна.

Хоб овладя страха си.

— Без повече тайни. Искам да узная всичко.

— Нейно Височество очаквала близнаци — продължи господин Бърк. — Елана още била жива, когато се родили първите две момиченца. След тях обаче излязло и трето — мъничко, скимтящо същество с бяла кожа и безцветни очи. Първият му дъх бил последният за майка му. Императрицата се занимавала с близначките, но чула вика на Елана и открила какво е станало. Улрих каза, че загубила ума си. Обявила детето за изчадие и била готова да го убие или да го хвърли „обратно в Недрата“, ако баща ти и Граазх не се били намесили.

— Драконката се е намесила? — удиви се Хоб. — И какво направили?

— Баща ти озаптил императрицата и я дръпнал настрана, а Граазх се увила около детето. И не го изоставила дори докато поглъщала тялото на Елана.

— Изяла е майката на Хейзъл пред очите й? — изуми се Хоб.

Господин Бърк кимна.

— Щом се окопитила, императрицата предложила интересна версия на жреците и жриците. Не била се опитала да убие бебето, а го приела за благословия от Граазх, която почела Елана по същия начин, по който Ембер Златистия почел Мина Първа. Това били чудодейни знамения — непогрешими знаци, че за Импириум предстои златна ера — той се изсмя горчиво. — Жреците й повярвали, разбира се. Готови са да повярват на каквото и да е, стига да звучи достатъчно величествено и загадъчно. Паячката обаче все още имала проблем.

— Свидетел! — досети се Хоб.

— Точно така. Обвинила баща ти, че се е опитал да убие детето, и наредила да го арестуват за измяна. Оковали го и го върнали на Свещения остров, за да бъде екзекутиран на Кучи ров.

В гърдите на Хоб се надигнаха гняв и отвращение. Представи си как баща му седи в мрачната килия в очакване палачът да го отведе до ужасната му участ. Кучи ров беше прокълнато място. Ничия душа не би могла да намери покой там. Той се постара да овладее гласа си.

— Как научихте за случилото се?

— Улрих не беше глупав — обясни господин Бърк. — Всички осъдени затворници имат право на изповед. Докато пишел своята, зашифровал част и разказал истината за случилото се при Портата към Недрата. Върховният жрец не видял нищо подозрително и връчил свитъка на своя прислужник, за да се погрижи за него. Този прислужник беше от нашите редици.

Хоб кимна замислено.

— Тоест Паячката е убила баща ми.

— Да — потвърди мъжът. — Заради непростимия грях, че спасил едно бебе от собствената му баба. Смъртта на Улрих обаче не беше напразно. Научихме доста от съобщението му. И до днес тези сведения са безценни.

— Защо? — поинтересува се Хоб.

Господин Бърк вдигна ръка.

— Време е аз да задам въпрос. Искам да знам какво те накара да изпитваш такива подозрения към Съдружието. От известно време с госпожица Марлоу усещаме, че си доста сдържан. Защо не сподели, че ще придружаваш Нейно Височество в Импирия?

Хоб заби поглед в масата.

— Напоследък имам чувството, че не знам какво всъщност се случва в Съдружието — че сме замесени в повече дела, с повече хора, отколкото предполагах. Цялата история с лирландските печати, липсващото Острие, вие в компанията на лордовете вчера… — той вдигна очи. — Не ми се нрави да тъна в неведение.

— Разбирам — кимна господин Бърк. — И смяташ, че имаш право — като новобранец — да бъдеш осведомен за всичките ни действия? Прощавай, Хоб, но това не ти ли се струва малко самонадеяно?

В гласа му нямаше гняв, а по-скоро основателно недоумение към поведението му. Хоб не можеше да отрече, че казано по този начин, то не звучеше много ласкателно.

— Слушай — продължи господин Бърк, — имам сериозни планове за теб. Само че трябва да проявиш търпение и да ни вярваш. Сега животът на хиляди смелчаги е заложен на карта в стотици мисии. Само двама души знаят за тях.

— Вие с госпожица Марлоу? — предположи Хоб.

Бърк кимна.

— Някои са разузнавателни или наборни; други са проява на чиста човещина. Докато разговаряме с теб, Съдружието вкарва контрабандно храна за муирите в Ана-Федра. Местните „благородници“ са присвоили цялото съдържание на обществените хамбари. Селата са обречени на глад без нас, а и се стараем да избавим от подобна участ и други като тях. Съжалявам, хлапе, но няма как да те осведомим за всичките си дела, за да спечелим благоволението ти.

— Да, разбирам — рече Хоб. — Все пак може ли да попитам поне за едно?

— Е — кимна господин Бърк, — това може да се уреди.

— Лорд Фереджин? — зададе въпроса си Хоб. — Какво правехте с него в банката?

— Познавам се с Базил от години — отвърна господин Бърк. — Представлявам група инвеститори, които без много шум се сдобиха със сериозен дял от банката. Базил открай време е неспособен, но с „Тифон“ достигна нови висоти на алчността и глупостта си. Надмина сам себе си и сега има огромни дългове към банката, лорд Хайд и още неколцина.

Той въздъхна съжалително.

— Горкият Базил! Никой не мрази повече от благородниците да изплаща дългове. Колкото по-богати са хората, колкото по-уважаван е родът им, толкова по-малко внимание обръщат на задължението да погасят дълговете си. Според представите им само някой с непростимо нисък произход би настоявал да се издължат.

— Колко удобно — рече Хоб.

Господин Бърк се позасмя.

— Висшеродните домове са овладели до съвършенство изкуството да те накарат да се почувстваш част от семейството, когато искат нещо от теб, и да ти покажат вратата в мига, в който се сдобият с него.

— Значи лорд Фереджин ще се измъкне?

— Опитва се. Предлага земи, произведения на изкуството, услуги, титли… какво ли не, само не и пари.

— А тези неща нямат ли стойност? — попита Хоб.

Господин Бърк сбърчи нос.

— Земите са в тундрата, картините нищо не струват, думата му — също, а титлите нямат значение. Един Дълг от Дом Фереджин би бил друго, но само императрицата може да позволи такива мерки. Не, положението на Базил е доста напечено. Дължи твърде много на хора, които не може да подмине просто така.

— На вас, на лорд Хайд и на лорд Ямато.

— Не само — продължи господин Бърк. — Пък и ако смяташ, че някой Хайд би пуснал един Фереджин от капана, явно не си внимавал. Лорд Уилем е решен да узурпира властта над банката. Ямато пък иска подялба на лирландските печати.

— А вие какво искате? — попита Хоб.

Бърк се ухили.

— Да извлека максимално от ситуацията. Лорд Хайд търси подкрепата ми. Лорд Ямато — също. А Базил? Той е готов на всичко, за да го отърва.

— И как ще постъпите?

— Не, не… Нека видим как работи твоят мозък. Какво би направил ти на мое място?

Хоб се замисли няколко секунди.

— Бих изчакал. Колкото по-дълго не предприемате нищо, толкова повече ще се притеснят, че се каните да сключите сделка с някой от другите. Така може да покачите още повече цената си.

Господин Бърк наклони глава.

— Именно. Лудостта ни е методична, Хоб. Печелим влияние над Висшеродните домове — влияние, което можем да упражняваме в решаващи моменти. Преди празничната вечеря лейди Силва нямаше избор — наложи й се да ни приеме. Щом чухме, че иска да се отърве от родителите на мъжа си, се постарахме това да стане. И ето я сега — най-младата матрона сред Висшеродните домове, свободна да се радва на положението си… стига да прави каквото поискаме, когато поискаме. Дом Силва вече принадлежи на Съдружието. А когато моментът назрее, същото очаква и домовете Хайд и Ямато.

Хоб бе впечатлен.

— Като игра на аркадия — изрече той мислите си на глас.

Слабите играчи на аркадия заковаваха вниманието си на фигурките за игра; добрите следяха ходовете. Съдружието систематично превземаше дъската за игра, докато Висшеродните домове гонеха фигурките.

— Ще ги раздробите.

— Точно така — потвърди господин Бърк. — Не те виня за подозрителността, Хоб. Параноята се среща често в нашата професия. Съдружието обаче не би съществувало без доверие, а за него е нужна и щипка вяра. Ти си ключов елемент от сложен механизъм. Имаш задача, както и другите имат свои задачи. Престанеш ли да я следваш, улисан в чудене какво правят останалите елементи от механизма, той ще зацикли. И това ни довежда до твоята мисия.

Хоб се подготви за мъмрене, което — не можеше да отрече — вероятно щеше да е основателно.

— Извини ни за нетърпението — продължи господин Бърк. — Задачата ти не е проста, а и ти я поверихме без кой знае каква подготовка. Това, че успя да се внедриш сред приближените на Нейно Височество, е забележително.

Думата „внедриш“ остави лош привкус у Хоб; излизаше, че е подвел Хейзъл и се е възползвал от добрината й. Двамата не бяха „приятели“ в обичайния смисъл на думата, но помежду им бе се породила симпатия. Той се размърда смутено на стола си.

— Привързал си се към нея — отбеляза господин Бърк спокойно. — Никак не е чудно. Сам си, заобиколен от врагове. Съвсем естествено е да започнеш да се припознаваш в тях.

Момчето изпъна гръб.

— Хейзъл Фереджин не ни е враг. Нямате представа колко се интересува от правата на муирите. Единственото й провинение е, че се е родила в императорското семейство — семейство, в което никога няма да й поверят истинска власт. Не разбирам защо толкова се интересуваме от нея.

— Властта има различни измерения — отбеляза господин Бърк. — Нейно Височество явно приема магията доста сериозно, щом прекарва всяка вечер, заключена в Тур ан Гриан.

— Всички възпитаници на Роуан изучават мистиката — възпротиви се Хоб.

— Аха — рече господин Бърк. — И кой от другите възпитаници е изпадал в транс, та да тръгне към гробницата на Покосителката? И е бил нападнат от появилия се фоморлинг?

Хоб смръщи вежди.

— За човека елен ли говорите?

— „Човекът елен“ е фоморлинг — обясни господин Бърк. — Раса средно големи гиганти, за които се смята, че са издънка на древните фомори^[1]. Самите фоморлинги също са на път да изчезнат. Често забелязват малцината оцелели около гробниците на Покосителката.

— Защо? — поинтересува се Хоб.

Господин Бърк оправи фитила на лампата, който бе започнал да пращи.

— Не мога да твърдя със сигурност, но ми се струва, че стоят на стража, за да се уверят, че тя е в покой. Покосителката едва не ги унищожи.

Той остави лампата на масата и изтри пръсти в носната си кърпа.

— Всъщност какво знаеш за Мина Четвърта?

Отговорът на Хоб прозвуча като заучен от учебник.

— Името й е Ариана Фереджин, родена през 308-ма година. Качва се на престола на петнайсетгодишна възраст. Най-надарената с магия от Фереджините, надминала дори Мина Първа. Създателка на Другоземските порти, потушила Голямото въстание, разширила империята до настоящите й граници. Убита по поръчка през 401-ва година след Катаклизма. Пепелта й е пръсната в стотици погребални камери, наречени „гробници на Покосителката“.

— Доста енциклопедично — отбеляза господин Бърк.

— Благодаря.

Събеседникът му поклати глава.

— Не беше похвала. Фактите са маловажни, ако липсва желание да ги осмислиш. Току-що описа жена, отворила портали към нови светове, открила нови измерения на магията и разширила владенията на семейството си.

— Е?

— Не ти ли се струва странно, че Фереджините са пръснали останките й на малки дози по целия свят? Местоположението на гробниците на Покосителката е добре известно. Защо никоя от следващите императрици не е събрала останките й, за да ги върне у дома?

Хоб нямаше представа.

— Би ли ми припомнил къде се намира паметникът на Покосителката? — продължи господин Бърк и внезапно напомни на Хоб за Оливейро.

— Не знам — призна той. — Не съм го срещал в книгите.

Господин Бърк го изгледа многозначително.

— Да, защото такъв няма. Да си видял неин портрет в двореца?

Хоб се замисли. Дворецът беше пълен с произведения на изкуството, но не можеше да се сети и за една картина или скулптура на Мина Четвърта. Дори в кратката статия в наръчника му нямаше неин портрет. А лицето на посветената й кариатида в главното фоайе бе заличено. Единствена от всички.

— Не — пророни той. — Не съм.

— Липсите са красноречиви — обясни господин Бърк. — Защо според теб в рода Фереджин пренебрегват Мина Четвърта? Направо са я премахнали.

— Не знам.

Мъжът снижи глас до шепот:

— Защото се ужасяват от нея. Някои сили са твърде големи за царството на смъртните, Хоб. Само фактът, че съществуват, разстройва равновесието на нещата и застрашава оцеляването ни.

— Всички знаят, че Покосителката е била чудовище — рече момчето. — Какво общо има това с Хейзъл Фереджин?

Господин Бърк килна глава.

— Запознат ли си с идеята за прераждането?

— Разбира се — рече Хоб. — Случва се, когато някой дух се прероди в друго тяло. Някои религии вярват в него.

— След няколко секунди може и ти да повярваш.

Той извади от куфарчето си рамка за картина и я вдигна пред Хоб.

— Погледни.

Отначало Хоб просто се обърка. Зад стъклото на рамката имаше избледняла черно-бяла снимка на слабо, бледо момиче, което със смях бягаше от момченце в някаква градина. Той се вгледа по-отблизо. Ако косата й беше по-светла, спокойно можеше да бъде Хейзъл Фереджин.

— Какво е това? — попита, смутен.

Господин Бърк се облегна на една от колоните.

— Снимка на Ариана Фереджин, направена няколко години, преди да стане Мина Четвърта. Смятаме, че един от придворните художници я е използвал като модел за картина, унищожена, щом Мина Пета обявила изображенията на майка си за незаконни. За щастие, един изключително смел човек успя да спаси ето това, за да не забравят идните поколения образа на злото.

В продължение на минута Хоб остана да стърчи насред студеното, влажно мазе, вторачен в снимката. В помещението бе толкова тихо, че двамата сякаш бяха сенки в нечия гробница. Усмихнатото лице на момичето определено не изглеждаше зло. Радостното му изражение беше досущ като това на Хейзъл, когато видя първия гол на първия евклидов мач в живота си. Хоб се загледа в момченцето, което я гонеше.

— Кое е момченцето? — попита.

— По-малкият й брат, принц Максимилиан — отвърна господин Бърк. — Бил убит на следващата година при неуспешен опит за покушение срещу майка им. Казват, че Ариана не се усмихнала повече.

Хоб се вгледа, натъжен, в момченцето. Едва ли беше на повече от три годинки. Отново и отново се налагаше да си припомня, че това пред очите му не е Хейзъл Фереджин. И всеки път го побиваха тръпки от страх. Накрая прочисти гърло и каза:

— Това е съвпадение. Много от представителите на рода Фереджин си приличат.

Господин Бърк облегна снимката на стената.

— Обясни ми тогава защо си толкова блед — също като Нейно Височество.

— Не твърдя, че не е необичайно.

Господин Бърк се изсмя кисело.

— Хейзъл Фереджин не е обикновен простосмъртен, който „по чиста случайност“ прилича на някоя историческа личност. Говорим за момиче, родено край Другоземска порта в навечерието на Вси светии. Момиче, чиято неочаквана поява е довела до смъртта на двама души — на нейната майка и на твоя баща. Момиче, което изобщо не прилича на живите си роднини, но е почти неразличимо от Ариана Фереджин. Ако приликата е само външна, какво накара Нейно Височество да иде като в транс до гробницата на Покосителката? Какво е обяснението за пристъпа й по време на фантазията, пресъздаваща убийството на Покосителката?

— Това не доказва нищо — рече Хоб. — Аз самият също едва не припаднах.

Господин Бърк не прие думите му.

— Хоб, ти си разумен човек… Изключено е разумен човек да настоява за още доказателства, че в ход е нещо много тревожно.

Хоб отново погледна снимката.

— Познавам Нейно Височество. Тя не е чудовище.

— Нито пък Ариана Фереджин — засече го господин Бърк. — По всичко личи, че нищо не е загатвало магичните й способности до юношеството й. Всичко се е променило след смъртта на Максимилиан и първото й поклонение.

Господин Бърк прибра снимката в куфарчето си и погледна Хоб сериозно.

— Надеждата ми е не само да постигнем равноправие за муирите, но и да го направим с възможно най-малко кръвопролития. До две години начело на Импириум ще застане възприемчива нова владетелка. Дотогава ще сме овладели повечето Висшеродни домове, както и някои ключови служби и доста от големите селища. Нейно Сиятелство няма да има друг избор, освен да приеме предложенията ни.

— Ще оставите представителка на Фереджините на трона? — изненада се Хоб.

— Известно време — уточни господин Бърк. — Екстремистите може и да приветстват насилието, но обикновените хора го намират за отвратително. Ако се опитаме да сринем всичко за една нощ, ще принудим враговете си да предприемат отчаяни мерки, като в същото време ще отблъснем точно онези, на които се опитваме да помогнем. Нужни са сила, мъдрост и търпение. След едно поколение муирите до един ще имат същите права като мехруните и аристокрацията. След две аристокрацията просто ще изчезне.

На лицето на мъжа изгря момчешка усмивка. Той удари с юмрук по масата.

— По-умни сме от тях, Хоб! По-добре организирани сме и имаме по-висши цели от това да браним кухите си титли и начина си на живот. След векове потисничество най-сетне сме на път да спечелим играта. Представяш ли си!

Хоб не беше убеден, че може да си го представи. Искаше му се, но мисълта, че подобен развой на събитията действително е постижим, бе толкова стъписваща и неприемлива, че бяха нужни доста усилия, за да я приеме. Замисли се, че причините да постъпи в Съдружието бяха желанието му да съживи връзката с баща си и вярата му в правдивостта на борбата им. Ала никога не бе предполагал, че победата в тази борба всъщност е възможна. Дълбоко в себе си намираше тази мисъл за фантастична. От устата на господин Бърк обаче звучеше така, сякаш победата не само е постижима, а предстои съвсем скоро.

Следващите си думи господин Бърк произнесе с мрачен тон, който рязко върна Хоб в настоящето.

— Всичко ще бъде напразно, ако Хейзъл Фереджин е онова, което подозираме — рече той. — Тя не само ще спечели играта, а ще изпепели цялата дъска. Светът още се възстановява след първата Покосителка. Не би понесъл втора.

Хоб стана от стола и взе да крачи из мазето.

— Възнамерявате да я убиете. Не отричайте.

Господин Бърк сплете пръсти и отвърна с премерен тон:

— Осигурили сме наемен убиец, но не съм дал заповед за покушение. Още не. Очаквам повече сведения, Хоб. Ако не ни ги дадеш, ще се наложи да приема, че тя не може да бъде спасена.

Хоб замръзна на място.

— Момент! Има шанс да бъде спасена.

— Разполагаме с наши учени, които изследват магията — обясни господин Бърк. — Според тях има две възможни обяснения за приликата и поведението на Нейно Височество. Първото е, че тя категорично е преродената Покосителка. В този случай трябва да бъде убита. Втората хипотеза е, че Хейзъл Фереджин е невинно дете, обсебено от нечия същност, може би дори от част от духа на Покосителката. Ако е така, е възможно да бъде спасена с екзорсизъм.

Проблясък на надежда, но това не беше достатъчно за Хоб.

— А ако не е нито едно от двете? Ако се окажа прав и тя е обикновено момиче?

Бърк го изгледа многозначително.

— И двамата знаем, че не е така.

— Тогава защо изобщо си губите времето да проверявате може ли да бъде спасена? — тросна се Хоб. — Хейзъл не ви интересува като човек.

— По няколко причини — отговори господин Бърк. — Не знам какво си мислиш, но аз не съм хладнокръвен убиец, Хоб. За мен има огромно значение дали ще поръчам смъртта на някоя невинна жертва, особено на дете. Другите причини са чисто практически. Убийството на член на кралската фамилия би дало тласък на мощен отпор. То би разгневило императрицата, би обединило Висшеродните домове и би ни върнало с години назад. И ако Нейно Височество искрено се вълнува от несправедливостите, пред които сме изправени, може да се окаже ценен съюзник за реформите, които предвиждам. Нямам намерение да отнема живота й, ако не се налага.

Хоб трябваше да признае, че думите му са логични. Беше безсмислено да се поддава на чувства. Той се върна на стола.

— Какво искате да направя?

— Нужни са ми сведенията, които ти поръчахме, когато те избрахме за тази мисия — рече господин Бърк. — Учените ни трябва да узнаят какво изучава Нейно Височество, както и какви са магичните й способности. Едва тогава ще разберем с какво си имаме работа. Не успееш ли да разясниш картината, ще се наложи да предположим най-лошото.

— Ясно — кимна Хоб. — Ще осигуря каквото е нужно.

— Надявам се — рече господин Бърк. — Времето ни изтича. Нейно Височество вече е на дванайсет. След няколко месеца ще се отправи на първото си поклонение и силите й може да се проявят напълно. Сещаш ли се за още някоя подробност?

— Не съм присъствал в часовете й и не съм я виждал да прави магия — каза Хоб. — Знам само, че има някаква важна задача или изпит, с който трябва да се справи до рождения си ден. Лейди Раша обяви, че щом това мине, ги очаква ваканция.

Господин Бърк се облегна назад, скръсти ръце и се загледа в пламъка на лампата.

— Ценна информация — рече той. — Само Паячката може да възложи истински значима задача на Нейно Височество. Изключено е магията да не е намесена в толкова продължителните занимания на принцесата в Тур ан Гриан. Цялата тази спешност и напрежението… Паячката притиска своята внучка, опитва се да ускори нещо, докато все още може да му влияе… Мисля, че се досеща какво представлява Хейзъл. Всъщност съм готов да се обзаложа, че е така.

— Да, но самите Фереджини се отричат от Покосителката — каза Хоб. — Защо й е на императрицата да създава още една като нея?

— Не мога да кажа — отвърна господин Бърк. — Гледната точка на владетелите към света се различава от нашата. Делата на Мина Четвърта плашат Фереджините, но не може да се отрече, че тя е спасила империята и е дала възможност на семейството си да запази трона още две хиляди и петстотин години. Покосителката била като горски пожар. Изпепелила Импириум, но вдъхнала нов живот на династията. Трябва да разбереш с какво се занимава Хейзъл Фереджин.

— Ще намеря начин — рече Хоб. — Нещо конкретно ли да търся?

— Не — отговори мъжът. — Докладвай всичко, което видиш или чуеш, независимо колко незначително ти се струва. Недей да подбираш, анализираш или тълкуваш. Това е работа на учените.

— Разбрано — кимна Хоб. — Само че ми е нужна помощ със Зига Фен. Не е убедена, че съм обикновен паж.

Той обясни какво бе му разказала агентката за импирските разкопки, за пушката, открита край го̀лема, и за тревогите й, свързани с Бели куп. Господин Бърк искрено се изсмя на последното.

— Зига Фен те е обвинила, че си некромант?

Хоб почервеня.

— Не точно. Накара ме да изпия някаква отвара като предохранителна мярка. Не виждам нищо забавно. Майка ми и сестра ми живеят недалеч от Бели куп.

— Извинявай — рече господин Бърк, но очите му все така блестяха. — Нормално е да се тревожиш, но не се притеснявай за Бели куп. Беше мое дело.

Хоб се облещи.

— Не разбирам. Бели куп е бил дело на Съдружието?

— Поредната блестяща идея на госпожица Марлоу — отвърна мъжът. — Преди да отпътувам за Северозапада миналата есен, предложи да посадя семенце на Бели куп. Е, явно е разцъфнало. Фереджините стават параноични, когато се намеси некромантията. В Червената рота смятат, че древен враг като Сборището се е надигнал отново. Чудесно! Ще се спуснат да гонят призраци, докато ние вършим работата си.

От плещите на Хоб падна голям товар. Не го подразни дори необходимостта да изпрати второ експресно писмо, за да предупреди майка си, че тревогата е била фалшива.

— Значи е просто за отвличане на вниманието?

— Разбира се — кимна господин Бърк. — Червената рота има само дванайсет агенти. Така ще ги принудим да се разпръснат. Да се върнем на Зига Фен. Обвини ли те открито в нещо?

— Не — отговори Хоб. — Но няма да ви лъжа — страх ме е.

— Естествено — кимна господин Бърк. — Не забравяй обаче — явно смята, че не си пряка заплаха за Нейно Височество. В противен случай вече щеше да си мъртъв. И все пак очевидно е на мнение, че работиш за някого. Опитва се да те подплаши, за да минеш от другата страна и да потърсиш закрила при нея. Проста тактика — той вдигна ножчето и пипна острието му. — Която очевидно действа.

Хоб поруменя.

— Както казахте, не е трудно да се поддадеш на параноята.

Събеседникът му доби учудващо живо изражение, сякаш подозренията на Хоб бяха го обидили.

— Съдружието е семейство, моето момче. Ние не бихме те предали, а съм сигурен, че и ти не би ни предал. Освен това си син на Улрих Дойл.

Той бръкна в джоба на палтото си и подаде на Хоб сгъваемо ножче с дръжка от полиран рог.

— Намерих го сред нещата на баща ти… никога не го носеше, защото се страхуваше, че ще го арестуват. Семейство Дойл не са имали много имущество, но това ножче се предава от шест поколения. Ти си късметлийското седмо.

Хоб завъртя ножчето в ръце. Беше като играчка, детско ножче за дялкане. За него обаче — отхвърления от хауджите — представляваше безценна връзка с рода на баща му. Не се смути от сълзата, която потече по бузата му. Вгледа се отблизо в дръжката и различи шест групи инициали, изписани в колонка един под друг. По-късно щеше да добави и своя.

Господин Бърк го потупа по рамото.

— Благодаря, че дойде и беше откровен с мен. Съвсем близо сме, Хоб, а твоята роля е ключова. Свърши си работата. Остави тревогите за Зига на мен.

Хоб избърса очи и погледна към стълбището.

— А ако ме е проследила?

— Не е.

— Откъде знаете?

Господин Бърк се разсмя.

— Защото аз самият наредих да те проследят. Не се обиждай — обичайна мярка. Ползваме мазето от трийсет години. Би било твърде неприятно да го загубим.

Щом си тръгна, Хоб се замисли колко много бяха се променили нещата през изминалия час. Разкритията около Хейзъл бяха притеснителни, но го обзе чувството, че е готов да се изправи срещу тях с още по-силно усещане за цел и опора. Не беше си дал наистина сметка колко изоставен бе се чувствал. Посещението на господин Бърк подхрани чувството, че е част от нещо, което не само щеше да подобри този свят, а може би дори да го спаси.

Колкото до Хейзъл, той решително отказваше да повярва, че е преродената Покосителка. Тук ставаше дума за нещо друго, за някакъв дух или демон, който бе я избрал за жертва. Хоб беше решен да я спаси, както бе сторил и баща му при раждането й. Не беше особено религиозен, но не можеше да приеме случая за обикновено съвпадение. Боговете явно имаха някаква по-висша цел.

Точно преди да излезе през задния изход на къщата, се сети, че е забравил ножчето на вещерицата. Обърна се и изтича обратно в мазето.

— Извинявайте. Забравих…

Закова се, смаян, на стълбите. Помещението пред него бе тъмно и призрачно тихо.

— Ехо?

Той пристъпи бавно наоколо, взрян в тъмнината. Никакъв помен от светлина. Или от звук. И нито следа от господин Бърк.