Хенри Х. Неф
Импириум (22)

Глава 20
Пътуване до Тализин

Не ви щем базилиските и харпиите, нито троловете и гоблините. Едно е истинското чудовище и името му е „дракон“.

Вивек Млади,

драматург и оратор (486–537 г. сл.К.)

Хоб познаваше лятото само от Здрач. Вярно, в Стража планина се радваха на нещо като лято, но то бе кратко и някак изнурително. Земята не се размръзваше напълно до юли; в началото на септември небето вече ставаше сиво и зимата се завръщаше. Нямаше много време за ремонти, оран и събиране на реколтата за следващите сурови месеци бе кратко. Лятото означаваше труд.

На Свещения остров не беше така. Лятото в умерения климат тук се оказа най-приятният сезон, който бе преживявал. Във въздуха се носеше лекота, усещане, че хората са по-склонни да се радват на насладите и да раздават наслади. В седмиците след предотвратяването на войната жителите на Роуан се държаха като в унес, а в стъпките им имаше нещо жизнерадостно. Хоб не правеше изключение.

Той обаче имаше основание за настроението си — господин Монтагю му предложи работа. Новината дойде три дни след като откриха дуиморската пиявица в Лирландския трезор. Учителят заяви, че длъжността му ще бъде „младши научен асистент“, тоест, да очаква дълго работно време и ниско заплащане. Хоб нямаше нищо против — нямаше търпение да получи достъп до най-богатите библиотеки на света. В Здрач книгите бяха рядкост.

Щеше да постъпи на работа едва през септември, така че разполагаше със свободно време повече от всякога. Учебният срок бе приключил, а Нейно Височество бе завършила с отличие по всички предмети. Заниманията им се отменяха до началото на следващата учебна година, което даваше на Хейзъл свободата — доколкото „свобода“ бе точната дума — да посвети цялото си време на изследване на мистиката с лейди Раша.

Колкото до Хоб, Оливейро поиска от него да мие тенджери и тигани, за да заплати временния си дом. Щом почнеше работа за господин Монтагю, щеше да се премести от двореца в квартира в пределите на колежа. Въпреки дневната доза закачки на вещериците споразумението бе повече от справедливо, пък и следобедите му бяха свободни. Напоследък обичаше да ги прекарва до един внушителен дъб в Стария колеж на Роуан.

Където се намираше и в момента — беше седнал до дънера, загледан в една калинка, която се луташе по кожата на ръката му. Докато тя напредваше, Хоб отхапа от прасковата. Прасковите бяха същинско откритие — типично за Здрач беше зелето; то ти помага да оцелееш, но пък ти се дощява да си мъртъв. Калинката излетя, а Хоб насочи вниманието си към последното съобщение от господин Бърк.

Не взимай наръчника с теб на поклонението с ХФ. Ще те претърсят, преди да тръгнете, а и шпионската хартия, не действа в близост до Другоземските порти.

ХФ може и да не е преродената Покосителка, но магията й е изключително могъща. Наблюдавай я внимателно, тъй като драконът може да я промени. Случвало се е и с други Фереджини, не само с Ариана. Ако имаме късмет, Тализин ще прогони духа, който я измъчва. В противен случай с това ще се заемем ние.

Новата ти длъжност ни радва. Влиянието ти върху императорското семейство и върху бъдещите възпитаници на Роуан ще ни помогне да постигнем прехода, който си представям. Важното е да не забравяш на кого да си верен. Не се подвеждай по Айзък Монтагю — мехруните го хранят и обличат. Той е техен любимец и главен защитник.

Чака те приятно пътешествие в спокойни води. Войната с лирландците не би била в интерес на Съдружието. Слава на боговете, че тази криза бе избегната. Сега вече нищо не може да ни спре…

В името на истината, равноправието и свободата на Импириум.

Хоб надраска набързо отговора си, дояде прасковата и уви костилката в кърпичка. Разбираше предупрежденията на господин Бърк, но трябваше да си признае, че разговорът му с учителя Монтагю бе го накарал да се замисли.

По време на подготовката в Съдружието брат Маркос също му показа карта и му обясни промените в света след Катаклизма. Разказът му съвпадаше с този на учителя в почти всичко с изключение на намеренията. Във версията на Съдружието мехруните бяха се възползвали от Катаклизма, за да отнемат на муирите историята и статуса им. Във версията на господин Монтагю мехруните не бяха себични, подли създания — поне не и в началото. Намеренията им бяха да предпазят оцелелите след Катаклизма. Ако е вярно, кога са се влошили нещата? Защо Импириум се различава толкова от идеите на основателите си?

— Господин Смит, едва ви познах! Кожата ви е кафява като дървесна кора.

Зига Фен стърчеше на десет стъпки от него. Хоб нямаше представа как се е озовала толкова близо, без да я забележи. Така или иначе, тя стоеше пред него в сянката на дървото, а проникващите през листата слънчеви лъчи проблясваха в очите й. Агентката явно не е човешко същество, рече си той. Поне не напълно.

Той огледа кожата си.

— Явно е наследство от майка ми.

— След като напуснах Мракория, прекарвах всяка свободна минута на слънце. Аз обаче не съм благословена да нося хауджска кръв; просто изгарям. Как е майка ви между другото? Получила ли е отварата?

— Не знам — отвърна Хоб.

— Не се ли поинтересувахте?

— Пиша й всяка седмица, но не съм получавал отговор — обясни той. — Май още ми се сърди, че заминах.

— Да, вероятно — кимна Зига. — Разбира се, не е изключено и просто да не е получила нищо.

— Смятате ли, че пощите губят толкова много писма?

— Малко вероятно е — отвърна тя. — По-скоро някой може да ги прибира. Случва се доста често.

Зига се настани до него и изпружи дългите си крака. Обзе го чувството, че до него седи пантера — беше вълнуващо, но и страшно. Отблизо агентката изглеждаше по-млада и имаше подчертано женствено ухание. На колко ли е? На двайсет и пет? Той се вгледа в ръцете й. Трудно бе да отгатне по тях — бяха покрити с белези. Забеляза татуировката на Червената рота на китката й. „Колко души сте убили?“

— Вече се познаваме — рече тя. — Може да ме наричате Зига. Може ли да ви наричам Хоб?

Той кимна.

— Какво имате предвид? Че някой прибира писмата?

— Миналата седмица заловихме един тип, когото преследвахме. Работи за организация, наречена Съдружието. Чували ли сте за тях?

Сърцето на Хоб заби учестено. Той се престори на замислен.

— Мисля, че да. Революционери. „Долу Фереджин“ и така нататък.

— Точно така — рече Зига. — Има много такива групировки, но Съдружието е по-различно.

— Защо?

— По-хитри са — отговори тя. — Имат повече средства, по-добре организирани са. Следим един от хората им — наричат го брат Якоб — от няколко седмици.

Тя го погледна. Името брат Якоб раздвижи нещо в подсъзнанието му, но то бързо потъна в мътните води. Хоб сви рамене.

— Какво общо има това с кражбите на писма?

— Ами… — продължи тя. — Когато го заловихме, водеше едно момче, горе-долу колкото теб, с трогателна усмивка. Канеше се да го продаде на заведение, което осигурява забавления за богатите безскрупулни мехруни. Предполагам, че ролята на момчето — казваше се Баду — е била да събира сведения, които да се използват за изнудване.

Хоб се опита да прикрие ужаса си.

— Говорих с Баду — рече Зига. — Отначало се държеше нахакано и арогантно. Под маската обаче се криеше уплашено момче от Кастелия. В апартамента на брат Якоб открихме деветнайсет писма, които момчето бе писало до семейството си. Родителите му нямат представа къде е синът им.

— Какво ще му се случи?

Тя въздъхна.

— Не знам. За съжаление, не може да ни каже много. Но ние продължаваме с опитите. Искаше ми се да поработя с него, но имам други задължения. Така де, та покрай този Баду се сетих за вас.

Мракорката се вторачи в него, приближила лице на сантиметри от неговото. Хоб не отклони поглед.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Баду е умен и способен. Тръгнал е от нищото. Само дето не е извадил късмет да си намери работа в Дом Силва, а още по-малко — в императорското семейство. Така се озовал сред по-неприятни люде.

— Животът е суров.

— Знам. В сравнение с моето родно място Здрач е като това тук — тя обхвана с жест тучната зеленина в двора.

— Да — каза Хоб. — В Здрач всичко цъфти и зрее.

Зига се наклони към него, сякаш бе по-голямата му сестра.

— Не го приемайте погрешно. Харесвам ви, Хоб. А и не съм магистрат. Не ме интересува дали сте нарушили някое и друго правило, за да стигнете дотук и да оправите живота си. И аз бих сторила същото. Дори не ме вълнува дали сте посетили забранените разкопки. Важна за мен е опасността. А тя не изчезна с откритието на дуиморската пиявица в трезора. Помните ли какво ви разказах за Бели куп?

Хоб кимна.

— Оказва се, че сме били на прав път — рече Зига. — Брат Якоб е некромант.

Хоб се почувства така, сякаш внезапно бе пропаднал през леда в Мечото езеро. За щастие, стъписването му беше съвсем уместно при такава вест.

— Как разбрахте? От отварата ли му дадохте?

— Да — кимна тя. — И научихме нещо извънредно ценно. Въпросната отвара вече не действа. Формулата е от няколко века; очевидно некромантите са се научили да избягват въздействието й. С брат Якоб не се случи нищо. Ако не бяхме го заловили да обира един мавзолей^[1], можеше и да не се стигне до по-екзотичните методи за разкриване.

Тя извади друго шишенце със сребриста течност.

— Отказвам да го изпия — отбеляза Хоб.

Тя се усмихна.

— Не е и нужно. Една капчица на кожата ви е достатъчна… стига да нямате нещо против.

Хоб изпъна ръка. Не го беше страх, дори да избухне в пламъци. Беше изцяло погълнат от новините, които Зига му съобщи. Ако брат Якоб наистина е некромант, дали има и други като него в Съдружието? Спомни си първата си среща с господин Бърк в Здрач. Преди да предотврати боя между Хоб и Ангъс Дейн, мъжът се навърташе около гробищата на храма. А и мазето, в което се срещнаха след посещението в Импирия. Къщата се намираше точно до гробището на Параклиса на розите…

Той примигна. Капка от течността падна на китката му, отдели се от кожата му и пое към тревата.

— Поздравления — рече Зига. — Не сте некромант.

Хоб опита да измисли нещо остроумно, но не успя.

— Значи Бели куп не е бил някаква измама?

— Не — отвърна Зига. — Дарът за шибболтите бе съвсем истински. Брат Якоб не е просто некромант. Член е на старото Сборище…

Мракорката извади от джоба си тежък бронзов медальон, окачен на сребърна верижка. Среброто явно беше ново, но самият медальон бе с изгладени ръбове и очукан от времето. Хоб се втренчи в него, ужасѐн. Господин Бърк имаше подобен. Беше го забелязал, преди да го прибере под дрехата си на Трансконтиненталния влак.

— Какво е това?

— Мощехранителница — отговори Зига. — Съдържа праха от истинското сърце на брат Якоб. Некромантите не се разделят с него — тя посочи изтъркания знак за безкрайност, гравиран във вътрешността на звезда с девет лъча. — А това е знакът на Сборището. Де да можех да кажа, че е единственият им представител.

— Сигурна ли сте, че има и други? — попита Хоб.

— О, да — рече тя. — Установихме, че брат Якоб е бил в Импирия по време на жертвоприношението в Бели куп. Не е единствен. В Съдружието има и други.

Хоб усети, че му призлява.

— Защо им е на некромантите да се забъркват с група, която се бори за правата на муирите?

— По много причини — отговори Зига. — Некромантите са паразити. Много умело прикриват истинската си същност в приемника си — независимо дали става дума за труп, за жив човек, дори за организация, където не очакваш да ги откриеш. Съдружието предлага добро прикритие, щедри средства и множество кандидати, от които да си изберат следващ приемник.

Думите й бяха доста притеснителни.

— Приемник… в смисъл на избраник?

Агентката се засмя.

— Вероятно така го обясняват на жертвата си, но не е толкова невинно. Човешкото тяло не е вечно. Преди да остарее и да стане твърде слаб, некромантът подбира хора, подходящи да станат следващият му приемник. Изключително прецизни са в този процес. Искат само най-доброто.

Хоб си спомни как господин Бърк бе описал баща му:

„Улрих имаше великолепен характер. Не, той превъзхождаше другите — беше по-жилав и по-умен. Понякога се шегувах, че е резултат от някакъв експеримент в Работилницата. Най-добрият агент, когото съм взимал. Очакванията към теб са сериозни, момко.“

Изводите бяха ужасяващи. Господин Бърк не беше муирски бунтовник, а чудовище, което вземаше жертва след жертва от незнайно колко века, присвоявайки телата им за свои приемници. Хоб се обърна към Зига, готов да признае всичко.

Преди да проговори обаче, се случи нещо необичайно. Съзнанието му се сблъска с мека, но непробиваема стена. Още преди да са се оформили докрай, думите му се разнасяха като дим. Ужасът и припряността му взеха да се разсейват. Съобщението на мракорката беше тревожно, но не бе необходимо да стига до крайности. А и със сигурност не би предал господин Бърк или когото и да било друг от Съдружието. Самата мисъл за това бе недопустима.

Вместо да признае, той просто разтри слепоочия.

— Защо ми разказвате всичко това, агент Фен? И не ме заблуждавайте, че сте загрижена за майка ми и сестра ми. Знам, че задължението ви е да предпазите принцесата, само че тези игрички ми омръзнаха. Тук съм, защото лейди Раша ме отмъкна от рода Силва. Не съм заплаха за принцесата.

Зига го погледна с любопитство, после взе наръчника и бавно разгърна страниците му. Докато го правеше, Хоб зърна малка гънка на страницата, на която получаваше съобщения от Съдружието. За огромно облекчение, тя затвори книгата и я остави.

— Съжалявам, че си играя с търпението ви, господин Смит. Мислех, че тези вести ще ви заинтригуват. Прекрасно съзнавам, че не сте заплаха за Нейно Височество. В противен случай нямаше да водим този разговор.

Хоб се втренчи в лицето й за миг. Внезапно го озари прозрение.

— Затова ми дадохте оръжието! — пророни той тихо.

Мракорката замълча. Той се надигна.

— Точно така! Вече ви е било известно, че стрелям добре. Искали сте да проверите какво бих направил, ако получа оръжие в присъствието на принцесата.

Лицето на Зига остана безизразно; не показваше нито признание, нито отрицание. Изумен, Хоб се тросна, разгневен:

— Ами ако бях наемен убиец? Как може да поемате такъв риск?

— Нейно Височество не е била под заплаха.

Тонът й бе изключително убедителен. Хоб не беше я виждал да прави нещо крайно свръхестествено, но усещането, че се намира в присъствието на нещо ужасно опасно, никога не го напускаше.

— Нека кажа нещо само веднъж — продължи тя. — Ако сте забъркан в Съдружието, нямате никаква представа с какво сте се захванали. Хора като брат Якоб не дават и пет пари за правата на муирите. Предани са само на демони, които не са от този свят — създания, пред които лорд Краавх е като коте. Така че ще си позволя да ви помоля да помислите над нещо.

— Какво? — рече Хоб, неспособен да я погледне в очите.

— Когато шибболтите опитали да нахлуят, Покосителката се изправила срещу тях — поде Зига. — Въпреки всичките си недостатъци Мина Четвърта не била страхливка. Тя нападнала през Другоземската порта заедно с драконката Валрика, навлязла в самата Пустош и ги отблъснала. Победили, но Валрика загинала в битката, а Покосителката така и не се възстановила напълно. Две години по-късно наемните убийци най-сетне я довършили.

— И над какво трябва да помисля? — попита Хоб.

— Ако шибболтите се появят отново, кой ще ги спре?

Хоб се замисли за Мина Четвърта и за Хейзъл, за неестествената прилика помежду им. Ако господин Бърк служеше на шибболтите, интересът му към принцесата придобиваше съвсем друг смисъл. Сборището не смяташе, че е заплаха за муирите или Съдружието, а по-скоро възможна пречка пред господарите им.

В гърдите му отново забушува битка. Искаше да каже всичко на Зига, да си признае, да сподели тайните си, без значение от последиците. Само дето не можеше да превърне порива си в действие. Разплиташе се като връв. Чуваше само предупреждението на господин Бърк.

„Агент Фен се опитва да те подплаши, за да минеш от другата страна и да потърсиш закрила при нея. Проста тактика.“

„Вярно е“, помисли си Хоб. Внезапно се почувства глупав и безполезен. Господин Бърк беше приятел на баща му, а златото му осигуряваше прехраната на майка му и Аня. Мъжът имаше благороден идеал за бъдещето на Импириум и напредваше неизменно към осъществяването му. Зига се опитваше да му внуши, че е чувал само лъжи. Само че далеч не беше така. Господин Бърк бе му показал снимки; разказът му за Катаклизма беше почти същият като този на господин Монтагю. Двамата с Хоб бяха попаднали в един от погребаните градове! Това беше точен, неоспорим факт. Единствените факти, които знаеше за Зига, бяха, че е професионален убиец от Мракория. Откъде накъде да й вярва?

Той я изгледа подозрително.

— Ако сте уверена, че получавам нареждания от някого, защо не наредите да ме арестуват?

Лицето на мракорката се вкамени като маска — красива, но зловеща.

— Всички се подчиняваме на заповеди, господин Смит. Независимо дали са по вкуса ни.

Двамата се умълчаха. Покрай тях крачеха ученици и преподаватели. Хоб погледна „Старият Том“ и осъзна, че наближава три.

— Трябва да стягам багажа си — обяви той.

— Вълнувате ли се за пътешествието? — попита Зига.

— И да, и не — призна Хоб. — Поласкан съм от поканата, но ми е неприятно да плавам в езеро, камо ли в океана. Вие ходили ли сте на поклонение?

— Не. Но нека ви дам един съвет. Щом навлезем в лирландски води, се приберете в каютата си. Хората често се разкайват, ако надникнат зад борда — тя се изправи и се протегна като сънена котка. — Пътуването продължава седмица, а Нейно Височество ще бъде затворена в каютата си. Ако ви се доще да си побъбрим пак, пратете някой от моряците да ме повика.

Тя се наведе, вдигна наръчника му и го изчисти от тревичките.

— Нали нямате нищо против да заема книгата?

Менгеме пристегна гърдите на Хоб.

„Свършен съм.“

— За какво ви е?

— Ще ми е нужно някакво четиво — сви рамене Зига, — а тази надали е толкова скучна, колкото изглежда. В края на краищата вие почти не се разделяте с нея, а вече дори не сте паж — тя потупа задната корица. — Явно си я бива.

Хоб гледаше безпомощно как се отдалечава. Не можеше да стори нищо. Как да откаже да й заеме нещо толкова обикновено? Затвори очи, докосна всяка от татуировките под ризата си и взе да шепне молитва до Фенмарук, Вессук и Кайута. Обърна се дори към мрачната Моргу, макар да му беше ясно, че тя няма да го чуе.

Надигна се бавно и пое през тревата към алеята. Може пък Зига да не открие нищо. Нали при пристигането му на Свещения остров мистикът не беше намерил шпионската хартия… Само че Зига Фен не беше обикновен мистик. Той спря и огледа Роуан — величествените, внушителни сгради, съхраняващи толкова много от световното познание. Сърцето го присви с тъпа болка, когато осъзна, че няма да получи работа тук. Вероятно нямаше дори да го види повече.

Думите на Зига бяха го разтърсили из основи. Новината за брат Якоб и за Сборището беше тревожна, както и положението, в което поставяше него и Хейзъл. Докато крачеше на топлото слънце и слушаше чуруликането на птичките обаче, Хоб разбра, че е невъзможно да остане подвластен на страха и тревогата. Както бе казал господин Бърк, единствената му грижа беше да върши работата си. От Съдружието щяха да се погрижат за всичко останало. Когато стигна до двореца, съвсем беше забравил брат Якоб.

 

 

По-късно същия следобед Хейзъл седеше на едно столче в дневната на тризначките. Опитваше се да стои мирно, докато една фина самурена четчица я гъделичкаше по клепача. Накрая не издържа и избухна в смях. Жрицата до нея въздъхна, остави четката и почисти изкривената линия.

— Моля ви, Ваше Височество. Почти свърших.

— Съжалявам — рече Хейзъл.

Тя затвори очи и се пресегна към един от малките сандвичи на подноса пред нея. Но напипа едрата космата ръка на лейди Раша. Тя я стисна.

— Вие не сте сандвич.

— Не — отвърна Раша. — Не съм. А ти не приемаш това сериозно.

— Напротив — рече принцесата. — Какво да направя, че четчиците, с които рисуват лицето ми, ме гъделичкат. Освен това седя тук от часове. Умирам от глад.

— Изяде три сандвича… — рече ваята. — Две праскови… И порция кускус.

— Все едно — каза Хейзъл. — След два часа започвам едноседмичен пост. Цяла седмица! Мога да ям колкото си искам.

Изабел изстена от другия край на стаята. Тя също беше подложена на мъчителното разкрасяване.

— Млъкни, Хейзъл. Заради теб ще огладнея — пауза. — Памплемус?

Хомункулът се обади разсеяно от тавана.

— Какво?

— Нарежи един сандвич и ме нахрани — рече Изабел. — Не мога да движа ръцете си.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не.

— Зает съм.

— Не е вярно. Лакираш ноктите на краката си.

Памплемус изпуфтя, намусен.

— Как пък се…

Внезапно Изабел се разпищя.

— Виждам! Виждам през очите ти, Памплемус!

Хейзъл усети полъх — хомункулът прехвърча покрай нея.

— Ох, сладка пържолке — възкликна той. — Какъв щастлив ден!

Докато двамата се хвалеха и се ласкаеха взаимно, Мерлин се завъртя в скута на Хейзъл като кутре, смутено в съня си. Той сграбчи инстинктивно полата й с ръчички, а после се успокои. Бедният Мерлин! Памплемус вече се перчеше безмилостно пред него; сега щеше да стане непоносимо. За миг Хейзъл също изпита завист. Самата тя още не бе успяла да види нищо през очите на Мерлин, абсолютно нищо.

— Какво е усещането? — попита тя.

— Страхотно — рече Изабел. — Пак виждам нормално, но ако се съсредоточа, виждам онова, което гледа той…

— Стига!

Това беше първата дума на Вайълет за деня. Цял следобед седеше с гръб към тях, напълно застинала, докато жриците и помощниците се суетяха около нея.

— Не можете ли да млъкнете поне пет минути? — рече тя студено. — Или ще се кискате и шегувате чак до Ман?

— Не през целия път — отвърна Изабел. — Мисля да дремна.

Вайълет издиша бавно.

— Това е първото ни поклонение. Вас може да не ви вълнува, но мен — да. Стойте мирно и оставете жените да свършат работата си! Или предпочитате баба да ви чака?

Никой не би искал Паячката да го чака. Стигаше ужасът, че се налагаше да прекарат цяла седмица с нея, за да я ядосват от самото начало. Направо щеше да ги изяде.

Хейзъл и Изабел притихнаха, смирени, докато жриците на Деветовършието приключиха работа. Щом къната изсъхна, момичетата станаха и се огледаха в позлатеното огледало. И трите бяха боси, облечени с туники без ръкави от семпло бяло платно. На сплетените им коси бяха положени венци от усукани клонки от самодивско дърво. По кожата им лъщяха тъмните черти на сложни символи и руни.

Хейзъл първо си каза, че приличат на вещици, тъй като много от родовете на вещиците обичаха да пишат по кожата си. Но после промени мнението си. Не приличаха на вещици.

А на жертви за приношение.

Поведението на главната жрица далеч не успокои усещането й. Преди момичетата да напуснат кулата, тя намаза челата им с пепел и агнешка кръв и взе да нарежда молитва на староимпирски.

Аяма сундири ун ивас дон Ембер тул ембраца.

„Дано синовете и дъщерите на Ембер ви приемат.“

Слязоха по стълбището в мълчание, следвани от жриците, наставниците и телохранителите си. Хейзъл вървеше след Изабел и броеше стъпалата — бяха поели по скритото стълбище, което се спускаше надолу през скалата от крилото на Фереджините и стигаше чак до плажа. В двореца изобилстваше от скрити помещения и коридори. Някои още се ползваха, други бяха отдавна зазидани и често се споменаваха в приказките за духове. Според легендата поне осемдесет и седем зли духа обитаваха двореца. За щастие, Хейзъл така и не бе срещнала нито един.

Макар че Паячката спокойно можеше да мине за зъл дух. Баба им ги чакаше в подножието на стълбището в паланкина си, положен на издълбания варовиков под на пещерата. Тя също бе покрита с надписи с къна, но кожата й проблясваше в тъмнината, сякаш осветена от лунните лъчи. Хейзъл знаеше, че внушението не се дължи на магия, а на мазило от фосфорол и стрити на прах лунекамъни. Изглеждаше прекрасно на снимка, а по пътя към флагманския кораб на императрицата ги очакваха орди фотографи.

Паячката даде знак на внучките си да заемат местата си и те се подчиниха, Вайълет застана в средата. Запалиха факли, а разнеслият се някъде отпред барабанен гръм забумтя по стените на скалата. Осем високи жреци вдигнаха паланкина и поеха напред. Хейзъл и сестрите й ги последваха.

Минаха през няколко сумрачни пещерни зали и излязоха през изсечена в скалата арка. Там ги посрещнаха възгласите на многохилядна тълпа. Много хора идваха да изпратят императрицата на поклоненията й всяка година, но по залез този ден бяха се събрали повече от обикновено. Това не учуди Хейзъл. Популярността на Паячката бе нараснала, след като напрежението с лирландците намаля. Истинската причина обаче беше Вайълет.

За първи път от смъртта на майката на Хейзъл наследницата на престола предприемаше поклонение до един от драконите охранители на Другоземските порти. Мнозина виждаха в създанията не само защита на Импириум от силите от други светове; присъствието им обещаваше мир и благополучие. Подобни божествени същества не биваше да бъдат обиждани, затова императрицата имаше задължението да ги почита подобаващо. Решението тризначките да се включат в пътешествието даваше на хората спокойствие — следващото поколение Фереджини беше на мястото си и щеше да продължи святата традиция. Останалите домове копнееха за богатството и могъществото на рода Фереджин, но никой не завиждаше точно на това тяхно задължение. Хейзъл не ги винеше. Въпреки че се вълнуваше, я мъчеше непоносимо притеснение. Лично бе ставала свидетел на състоянието, в което се връщаше Паячката от пътуванията си. Поклонението подлагаше на жестоко изпитание както духа, така и тялото.

Отне им петнайсет минути да стигнат до дълбокия кей, на който бе закотвен „Роуана“, златният флагман на императрицата. Яркият лирландски печат на носа напомняше, че моретата отново са безопасни за плаване. Под тътена на барабаните танцьори с изящни драконови костюми се виеха сред тълпата. Настроението неизбежно погълна и самата Хейзъл. Атмосферата беше наелектризирана и изключително празнична. Хората пееха, пръскаха цветове от самодивско дърво и пожелаваха на Фереджинките безопасно плаване през Прусийско море. Хейзъл се почувства като героиня.

Усещането се поднови, щом закрачиха по широкия трап на флагманския кораб. Всички на борда бяха строени в безупречни редици, за да ги посрещнат. Най-отпред бяха капитанът, помощниците му и тримата времедейци, които щяха да творят ветрове и да успокояват морето пред тях. Хейзъл забеляза Хоб леко встрани, до съквартиранта му Виктор. Беше много елегантен — беше си купил нов ленен костюм с парите от Зига. Очите им се срещнаха и тя му се усмихна едва доловимо. Той отвърна на усмивката и отново спря поглед на императрицата.

Отношението на Хейзъл към него вече граничеше със суеверие. Муирландецът бе същински талисман. По време на пътуването почти нямаше да го види, но самата мисъл, че е на борда, й вдъхваше увереност, че ще се справи с наближаващите пости и със страха от срещата с дракона. А напоследък все по-категорично смяташе, че увереността е наполовина спечелена битка.

Барабаните замлъкнаха, а жреците спуснаха паланкина. Вайълет помогна на императрицата да се надигне от възглавничката си. Ако някой очакваше вдъхновяващи слова от Нейно Сиятелство, щеше да остане горчиво разочарован. Паячката стисна ръката на внучка си, закуцука към входа и безцеремонно изчезна надолу по стълбите. Раша се наведе да вземе Мерлин от Хейзъл.

— Побързай, детето ми. Слънцето почти залезе.

Хейзъл се обърна. На небето на запад бе останал само тънък червен резен. Пречистването трябваше да започне по залез. Нямаха време за губене. Тя бързо последва Изабел. Щом влязоха, жреците затвориха вратата и заключиха.

Хейзъл и Изабел бавно проникнаха във вътрешността на „Роуана“. Шумовете отвън бяха секнали. Въздухът не помръдваше и ухаеше леко на смола и тамян. Докато слизаха по тесните стъпала, Хейзъл усети древните заклинания около тях, втрити в гредите като безир. Момичетата мълчаха. Смехът от по-рано същия следобед беше вече далечен спомен.

Колко надълбоко са слезли? Осемдесет стъпала? Сто? Намираха се по-дълбоко, отколкото можеше да си представи, дори за кораб с такива размери. Това беше дело на Старата магия. Накрая стъпалата свършиха. Отдолу долиташе мъждива оранжева светлина. Тя се лееше през ниска врата и огряваше странната твар на прага.

На пръв поглед създанието напомняше трол — със сивкаво, възлесто тяло, стъклени зелени очи и щръкнала бодлива брада, — само дето беше не по-голямо от четири-петгодишно дете. Ниският ръст и кривите кози крака се съчетаваха с дълги ръце с жилести мускули. Щом се приближиха, Хейзъл забеляза наченките на овнешки рога на слепоочията. Въпреки че ръстът оставяше впечатлението за младост, тя си каза, че не е виждала по-древно създание. Съществото се поклони безмълвно и отстъпи, за да ги пропусне през вратата.

Озоваха се в помещение, чиято атмосфера напомняше капище или светилище; беше широко около шест метра, а в средата имаше открито огнище с припламваща жарава. По заоблените стени от благоуханно сандалово дърво бяха резбовани митологични сцени, покрити с тъмен лак. Хейзъл забеляза огромни вълци, препускащи след Луната и Слънцето, свирепи гръморли, под които морето кипваше бурно, битки между богове и гиганти, Хрътката, промушил Астарот с копието си…

— Седнете — прокънтя гласът на Паячката.

Двете с Вайълет бяха се настанили на няколко стъпки разстояние на две от деветте постелки, разстлани около огнището с жаравата. Изабел седна отляво на императрицата. Хейзъл избра най-далечната от баба й постелка. Погледна над тлеещите въглени крехката старица, скръстила крайници около тялото си, и си даде сметка, че винаги ще се страхува от нея.

Дребното същество затвори вратата и поднесе на императрицата хаван, чукало и няколко купички, пълни със сушени цветове, билки и плодове. Паячката поръси малко цветя в хавана и започна да ги мачка.

— Носите името Фереджин, но още не сте истински Фереджин — нареждаше тя тихо. — Никой от напудрените глупаци, които се кичат с фамилията ви, не е истински Фереджин. Смятат го за наследство, право на богатство и власт по рождение. Ала се заблуждават. То е отговорност, бреме, твърде жестоко и тежко за останалите. Така е от три хиляди години. Никой не е истински Фереджин, преди да застане пред дракона и да понесе изпитателния му поглед…

По челото на Хейзъл изби пот; по гърба й също потекоха струйки. В помещението беше горещо като в пещ.

— Изминаха близо тринайсет години, откакто някой ме придружи на поклонението за последен път — отбеляза Паячката. — Майка ви седеше ето там…

Тя посочи с брадичка една от постелките между Хейзъл и Вайълет.

— Елана ме придружи двайсет и три пъти. Последния път се прости с живота си. Загина на Самхайн, когато ви роди пред Портата към Недрата — тя добави плодчета от самодивско дърво в купата. — Първа се появи Вайълет, после Изабел. Взех ви със себе си, тъй като майка ви беше твърде отпаднала, за да ви носи, а Граазх бе неспокойна. Тя е най-непредсказуемата от драконите, така че не посмях да остана.

Паячката впи в Хейзъл пронизителните си черни очи.

— Не знаех, че има и трето дете, докато ти проплака. Когато се върнах, заварих Елана мъртва. Вече я нямаше, а беше оставила теб. Неочаквана, неканена.

Императрицата извърна очи към купата и продължи да стрива съставките с мрачна решителност.

— Не приличаше на нещо, което заслужава да живее — произнесе тя. — Реших, че върху семейството ни е паднало проклятие, че някакво зло от безвремието е пропълзяло през Портата към Недрата. Ти беше убила моята Елана; аз щях да убия теб. Ако не ми бяха попречили, щеше да умреш на мига.

В купата изтропаха още плодчета.

— За щастие, един гвардеец ме озапти, а после се намеси и Граазх. Драконката те почисти с език и те закърми със своето мляко. После погълна моята Елана.

Хейзъл се втрещи. Като малки бяха им казали, че майка им е умряла при раждането им на борда на същия този кораб. Бяха премълчали, че Граазх я е погълнала, както и че е изпълнила ролята на дойка за Хейзъл. И категорично не бяха споделили, че императрицата е искала да убие собствената си внучка.

— А гробницата на майка ни… — обади се Изабел.

Момичетата я посещаваха два пъти годишно — веднъж на рождения ден на Елана Фереджин и веднъж на своя.

— Празна е — отвърна императрицата. — Моята Елана остана с Граазх.

Вайълет не продума, но я погледна с враждебност и отвращение. Паячката току-що бе потвърдила всичките й подозрения и задръжки — че Хейзъл е различна, че всъщност няма място до Изабел или до нея самата. Беше изтърсак… причината Вайълет да остане без майка…

— Защо ми казвате това? — попита Хейзъл.

Баба им поръси сместа с билки.

— Тялото ми усеща, че това е последното ми Среднолетно пътуване. Не може да има повече тайни между мен и вас, а и между вас трите. Имаш право да знаеш обстоятелствата около раждането си, както и причината за вечната ми ненавист. Важното обаче е поуката от тази история да бъде прозряна истински от Вайълет.

Вайълет откъсна очи от Хейзъл.

— Защо от мен, бабо?

— Защото ти ще станеш императрица, а в онази нощ научих много за същността на владетеля. Светът има своя мъдрост, често скрита под плащаници, които не можем да повдигнем. Ние, смъртните, рядко можем да преценим дали определено действие ще се окаже добро или лошо с времето. В яростта си едва не извърших неописуемо злодейство. Не срещу едно дете, а срещу Импириум. Онази нощ получихме велик дар, а в лудостта си аз едва не го унищожих. Когато станеш императрица, не бива да вземаш решенията си прибързано, в радостно опиянение или в гняв. Разбираш ли?

Вайълет стрелна мрачно с очи Хейзъл.

— Да, бабо.

— Не след дълго отговорността към Импириум и към нашия дом ще падне върху вас. За да изпълните задълженията си като Дъщери на Мина, трябва да усвоите знанието.

Императрицата даде знак на дребното същество, като нарече Ог. То взе съдържанието на хавана и добави нещо като спирт. Сместа бе толкова отблъскваща, че Хейзъл се задави, когато дойде нейният ред да отпие. Тя все пак преглътна и още преди да подаде хавана на Изабел усети остра, пареща болка в стомаха си. Сестрите продължиха да отпиват от горчивата напитка на Паячката, а по лицата им рукнаха потоци пот. Купата обикаляше между тях, а баба им разказваше за драконите.

Започна с Ембер и Н’аага, Баща и Майка на драконите. Разказа им как Ембер се излюпил от земята — безкрило буредраконче от злато и огън. Продължи шепнешком за Астарот, който сътворил черната Н’аага от праха на враговете си. Двата дракона подхванали битка и се впуснали в гонитба до най-отдалечените кътчета на света. И все пак се стигнало до единение, което дало шест деца — всяко със своя вид, сили и нрав.

Хати Лунекрадеца, на Средноземието цар,

Аммех Слънцеловеца, на пролетта господар,

Тализин Заклинателя, тъкачът на мъгла,

Граазх Мразовитата с целувка що носи смъртта,

Ран-Толка Мечтателка, която света обиколи,

Валрика Прекрасната, що чака да се прероди.

Римите и напевите, в които бе втъкано знанието, отекваха в съзнанието и подсъзнанието на Хейзъл. Повечето чуваше за първи път, макар че някои събуждаха дълбоко погребани спомени. Научи стиховете за всеки дракон, както и древните заклинания, с които бяха обвързани пазачите на Другоземските порти. Редеше думи за защита и заповеди, магии, които да я предпазят в тяхно присъствие. Научи къде е паднала Валрика в битката с демоничните шибболти, разбра, че всички дракони се страхуват от Хати, както и защо Ран-Толка приема човешки облик…

Четирите Фереджинки не ядяха и не спяха. Щом ожаднееха, Ог отново забъркваше горчива смес. Щом въглените изтлееха, той добавяше нови и ги разпалваше с мяха.

Хейзъл се умори да седи с изправен гръб и се сви на кълбо. Постепенно гласът на Паячката заглъхна, чуваше се само хрипливото й дишане, тихото пращене на въглените, скърцането на кораба. А когато съзнанието й потъна още по-надълбоко и се понесе по теченията с песните на китовете, гласът на Покосителката — сух и жесток — прозвуча в съзнанието й.

Никой не може да се скрие от драконите. Нито зад мислите си, нито зад плътта или мечтите. Тализин няма да се подведе. Ще усети, че си мой приемник. Инструмент, който задействах преди много години, щом разбрах, че гибелта ми е неизбежна. Умът му ще разкъса нищожната ти обвивка и ще те положи оголена пред мен. Това ще е най-неописуемата болка в живота ти. А щом всичко приключи, ние двете ще станем едно, независимо дали го искаш, или не. И тогава враговете ми ще затреперят!

Груби ръце уловиха Хейзъл. Тя изстена, а Ог я надигна да седне. На няколко стъпки от нея Вайълет и Изабел бяха се сгушили една в друга и я наблюдаваха през сгорещения въздух над огнището. Натежалите им от умора очи бяха потънали дълбоко на изпитите им лица. Пръстите им потрепваха, устите им зееха, напуканите устни бяха покрити с червено-кафява коричка. Неумолимата горещина бе изгорила човешкото в тях. Сестрите й бяха непознати, две дивачки от безвремието.

— Диша ли?

Гласът на баба й се носеше сякаш от много далеч. Ог измуча равнодушно.

— Десет минути — отсече Паячката.

Хейзъл смътно усети, че я носят — не нагоре, а надолу по дълго мрачно стълбище. След това усети морски пръски по лицето си. Нещо влажно я докосна по челото. Кожата й попи влагата като сюнгер. Тя отвори очи и съзря на обратно лицето на лейди Раша на фона на обсипано със звезди небе. В свирепите очи на ваята блестяха сълзи.

— Мъртва ли съм? — попита Хейзъл дрезгаво.

Собственият й глас й се стори напълно чужд.

Раша я стисна в прегръдките си.

— Не, миличка. Пречистваш се, за да се изправиш пред Тализин. Не е лесно, знам.

— От колко време съм… — прошепна Хейзъл.

— Шест дни — рече Раша и погали изтръпналата й ръка. — Вайълет и Изабел вече излизаха два пъти. Ще стигнем сушата вдругиден.

Хейзъл кимна замаяно. Искаше й се да се почувства горда, че е издържала най-дълго долу, но беше твърде изтощена, за да обръща внимание на това. Отнякъде по вятъра долиташе музика — флейта или кавал. Зад Раша се чуха стъпки и в полезрението на Хейзъл изплува втори силует. Зига.

Мракорката явно бе разтревожена.

— Това нормално ли е?

Раша кимна и попи потта от челото й.

— Фереджините го понасят. Не знам как, но се справят. Нещо в кръвта им е.

Хейзъл чу хор от викове и крясъци, както и тропот от множество стъпки над тях.

— Какво… — пророни тя.

Зига надникна над перилото.

— В лирландски води сме. Под нас има град.

Хейзъл се опита да се надигне.

— Не — попречи й Раша. — Не мърдай.

Хейзъл обаче не се подчини. Искаше да усети бриза, както и да види едно от славните царства на демоните. Преди всичко обаче искаше да докаже, че все още е способна да се изправи.

— Седях твърде дълго — изхриптя тя. — Моля ви.

Дори Раша не остана равнодушна пред отчаянието в гласа й. Тя подкрепи Хейзъл и двете със Зига й помогнаха да стане. Щом напуканите й, покрити с мехури стъпала докоснаха палубата, нададе вик. Зъбите й тракаха неудържимо дори след като Зига я наметна с одеяло. Нищо обаче не можеше да съперничи на мъртвото, жарко светилище долу.

Тя се окопити и се огледа. Намираха се на малка палуба отдясно в задната част на кораба. Главната палуба беше на трийсет-четирийсет стъпки над тях. Покрай перилата бяха се струпали хора с огрени от сиянието под повърхността лица. Сред множеството войници и моряци зърна и тъмното лице на Хоб, обърнато надолу с изражение на притихнал ужас. Сякаш гледаше поредната фантазия.

Той самият се чувстваше точно така.

На снимки Лирландия винаги изглеждаше разочароващо. Царството не можеше да бъде забелязано през деня, а снимките, направени нощем, разкриваха само неясни петна мъглява светлина посред необятното мрачно море. Беше все едно да наблюдаваш далечна галактика през разфокусиран телескоп.

На живо гледката бе коренно различна.

Водите под тях бяха удивително чисти и сияеха с фосфоресциращ блясък. Хейзъл се загледа през тях и постепенно взе да различава градовете и селищата далеч долу, сякаш броеше монети в шадраван. Някои се намираха под стъклени куполи, но повечето бяха изградени направо в океана, включително и дворците, чиито мащаби изглеждаха смайващи. Всички сгради и кули излъчваха бисерен блясък.

Нещо огромно мина покрай тях и остави поток бляскави мехурчета. Напомняше скат манта, но в диаметър беше поне трийсет метра, а гърбът му бе изпъстрен със светещи точки. Съществото поплува лениво край тях, после зави надолу и се понесе към един замъглен каньон.

Хейзъл проследи величественото му отдалечаване и забеляза, че към повърхността се носят някакви форми. След миг осъзна, че са тела; стотици трупове в различна фаза на разложение. Повечето бяха моряци и търговци със замръзнали в отчаян ужас лица. Телата им взеха да изскачат на повърхността като коркови тапи, а над разложената плът започна да се издига пара. „Роуана“ ги разбутваше с глухи удари.

— Защо? — прошепна Хейзъл.

Зига бе вперила взор в смразяващата гледка.

— Лирландският печат ни позволява да преминем невредими през територията на демоните, но те не са наши приятели, Ваше Височество. Хвалят се с корабите, които са потопили през изминалите няколко месеца. Човекът, скрил дуиморската пиявица в трезора, е обрекъл на гибел хиляди невинни хора.

Хейзъл спря поглед на едно момче. Разпозна го на мига — бе преживяла заедно с него последните мигове на борда на „Полярна звезда“.

Кожата на Дани бе посивяла, но разложението още не бе започнало. Устата му зееше; невиждащите очи бяха приковани в небето. Не изглеждаше уплашен, а по-скоро изненадан и дори разочарован, че животът му е приключил толкова скоро.

Тя не извика, не изпищя. Беше твърде изтощена, твърде объркана, за да е сигурна, че онова, което бе видяла, е истина. Ала по бузата й все пак се търкулна една сълза. Не откъсна очи от Дани, докато той изчезна в пенливата следа на „Роуана“.

Зъбите й вече не тракаха, но още леко й се гадеше. Вдигна очи и осъзна, че повечето зяпачи са напуснали перилата. Не и Хоб. Той не бе помръднал от мястото си, вторачен в кошмарните морски води.

Зига я дръпна от перилото с въздишка.

— Предупредих го да не гледа.

Хейзъл се обърна. Ог я очакваше на прага на мрачния вход. Раша сложи ръце на раменете й.

— Не искам да се върна там — рече принцесата тихо. — Искам да остана с вас.

Старата вая клекна до нея и оправи венеца на главата й.

— Върви при баба си и сестрите си. Скоро ще стигнем до остров Ман. Най-лошото мина.

Хейзъл ги остави. Докато слизаше след Ог в тъмното, се питаше как ще издържи още цял ден в онази пещ. Стигнаха до светилището. Императрицата все така напяваше през черни, напукани устни. Вайълет и Изабел бяха опрели отпуснати тела едно в друго, а безизразните им очи имаха неестествен блясък. Хейзъл понечи да се приближи, но Ог твърдо я насочи към постелката й и наля още гореща отвара в гърлото й.

Тя подви крака под тялото си и се опита да забрави току-що видяното в морето. После отново впери очи в нажежените до бяло въглени и се помоли уверенията на Раша да са истина. Ала в мига, в който Покосителката отново поде шепота си, разбра, че най-лошото далеч не е минало. То едва започваше…

 

 

— Ваше Височество?

Хейзъл се опомни. Пред очите й изникна загриженото лице на една жрица. Жената я подсушаваше с благоуханна кърпа, а помощницата й вплиташе дребни бели цветчета във венеца на главата й.

— Да?

— Време е — рече онази. — Готова ли сте?

Хейзъл беше страшно объркана; нямаше никаква представа къде се намира.

— Готова за какво? — пророни тя със смътното очакване да чуе, че закъснява за изпит в „Старият Том“.

Жрицата се усмихна.

— Да се изправите пред Тализин. Всичко е подготвено. Божествената императрица ви очаква, а денят е прекрасен.

Принцесата се огледа, замаяна. Намираше се в каюта от злато и тиково дърво, застанала във вана с хладка вода. Бяха я изкъпали и помазали бялата й кожа с масло, от което рисунката с къна бе потъмняла. През извития прозорец се виждаше бледозлатистото утринно небе над пристанище в естествен тесен залив. Два бойни кораба — половината от ескорта им — бяха закотвени точно зад тях. Хейзъл усети тъпа болка в стомаха си.

— Може ли да хапна нещо?

— Съвсем скоро — обеща й жрицата. — Само още няколко часа.

Хейзъл изруга наум. Още няколко часа означаваха цяла вечност. Тя пое ръката на помощницата, излезе от ваната и подсуши стъпалата си на мекото килимче. Кожата им розовееше, покрита с ужасни мехури.

Щом излязоха от каютата, тя осъзна, че бумтежът в главата й всъщност идва от барабаните. Ала не бяха тържествените тонове, с които ги изпратиха от Свещения остров. Тези барабани звучаха с друг тембър и ритъм. Не можеше да го назове, но беше почти убедена, че го е чувала и преди.

Пристъпи на главната палуба и се огледа. Пред нея се извисяваха скали и хълмове със зелена покривка от детелина или жълта — от прещип. Остров Ман беше от малкото места, които не бяха променени след Катаклизма. Някога тук живял пазител, великан, а магията му предпазвала острова и жителите му. Когато Покосителката сътворила Другоземските порти, избрала острова за портала към Сид, царство под властта на древни богове, напуснали този свят преди много, много време. Когато завършила портала, императрицата поставила Тализин да го охранява и да следи никой да не преминава през него без нейното одобрение.

Работниците вече палеха големи огньове и издигаха шатрите, в които щеше да се приюти малката армия свита. Прислугата щеше да преспива на острова, докато Фереджините приключеха с жертвоприношенията. Хейзъл обаче нямаше да живее в шатра. Три дни щеше да спи в сянката на дракона.

Тализин.

По гърба й плъзнаха тръпки. Този ден щеше да се срещне с дракон. Не с картинките от книжките с приказки на вуйчо Базил, а с истинско чудовище от древността. Уроците на Паячката по време на пътуването им забълбукаха в съзнанието й като мехурчета в шампанско: историята и живота на Тализин, формулите за поздрав и преминаване, правилата за поведение около това гордо, древно създание. Всичко бе поднесено не като напътствия, а като смразяващи предупреждения за опустошителните рискове, които им предстояха: „Никога не поглеждай дракон в очите; никога не позволявай дракон да научи същинното ти име; никога не приемай, че драконът спи; никога не обръщай гръб на дракона; никога не изричай лъжи в присъствието на дракон; никога не се отнасяй с неуважение към него; никога не се появявай с празни ръце; никога не пропускай да почетеш родословието на дракона; никога не показвай страх…“.

Бяха десетки. Хейзъл си каза, че има подобни списъци за срещата с императрицата или с останалите представители на семейството й. Надяваше се, че ги е запомнила. Както и че портата е близо, тъй като ако пътешествието им продължеше още дълго, щеше да я довърши.

Стиснала жрицата за ръка, тя мина по каменния кей до плажа, където Божествената императрица очакваше на паланкина си, заобиколена от гвардейци и прислужници. Вайълет и Изабел бяха яхнали бели коне. И двете бяха толкова отпаднали, че бяха се вкопчили в шиите на животните, оставили юздите в ръцете на телохранителите си. Конят на Хейзъл беше бледосив, с бяла грива. Лейди Раша и Зига стояха до него, но юздите държеше Хоб.

Зига я повдигна на седлото. И тя като сестрите си се отпусна напред и облегна глава на топлата шия на коня. Гривата му ухаеше на морска вода, а в дебелите косми бяха вплетени дребни раковини. Хейзъл се почуди дали не е някаква порода жребище. Може пък да има и по-спокойни породи. Лицето й бе само на стъпка-две от лицето на Хоб.

— Значи и вие ще дойдете да го видите? — прошепна тя.

Той кимна бойко, но ръката, с която стискаше юздите, потръпна едва доловимо. „Колко ли чудно му се вижда всичко това“, помисли си Хейзъл. Беше чудно и за самата нея — израсналата сред приказки за дракони и Другоземски порти. През целия си живот знаеше, че рано или късно ще трябва да предприеме такова пътешествие. „Но едно момче от Здрач… Сигурно си мисли, че е попаднал в кошмар.“

— Не се плашете — рече му тя. — Всичко ще бъде…

Прекъсна я драконов рог — навита на спирала раковина, чийто дрезгав вой вдъхваше изконен ужас. Някъде в хълмовете барабаните усилиха ударите си. Щом слънчевите лъчи огряха един извисяващ се камък, жреците вдигнаха паланкина на императрицата и поеха бавно навътре в сушата.

С часове се катериха през хълмове и потоци. Пресякоха една урва и продължиха да се изкачват към обрулен от ветровете рид, на който стърчеше, остър затревен връх в кръг от побити камъни.

„Това трябва да е портата — помисли си Хейзъл. — Къде обаче е драконът?“

Тализин се славеше като най-красивия и най-спокойния сред пазителите на портите: златист змей досущ като баща си, само че неспособен да лети. Над острова се носеха разкъсани валма мъгла, но пейзажът бе изключително пъстроцветен — зелено и кафяво, изпъстрено с бели и жълти цветя, сиви скални образувания, приведени от вятъра фиданки. Ала от златисто нямаше и помен, камо ли от цял дракон. Императрицата бе посетила остров Ман за последен път преди четири години. Ами ако Тализин е разтрогнал обвързващите заклинания на Покосителката? Или пък е загинал? Все пак той и братята и сестрите му са на хиляди години…

Тя забеляза движение на един от хълмовете. Отгоре му стоеше нещо — длъгнесто, подобно на човек създание с дълги, прави рога. Хейзъл впери очи в него. Това козел ли е? Или някой родственик на Ог? Подпряно на усукания си жезъл, съществото наблюдаваше групата им. Сякаш ги смяташе за натрапници, само че натрапници, които се налага да изтърпи.

Появиха се и други, по двама и трима, като някои биеха барабаните, които чуваше от сутринта. Не бяха фавни или сатири, а и далеч не си приличаха. Някои бяха като овни; други — с клюнове на чапли или с раздалечени, опулени очи, които им придаваха рибешка физиономия. Съществата бяха някак тромави, недъгави, пълна противоположност на чевръстите феи, пърхащи наоколо. Сиянието им едва се долавяше на слънчевата светлина; нощем островът вероятно изглеждаше така, сякаш гъмжи от светулки.

Девет побити камъка оформяха кръга на Портата към Сид; всеки дванайсет метра висок, по-дебел от ствола на дъб. Издигаха се на равния връх на един хълм, откъдето се откриваше великолепна гледка към кобалтовосините заливи и мъгливите долчинки на острова. Оттук Хейзъл съзря огромни прорези в земята под тях, като че нещо бе раздрало плътта й. От дълбините струеше дим. Чудатите създания, които ги наблюдаваха от върховете на хълмовете и от разтурените грамади камъни, вече бяха десетки. Барабаненето продължаваше.

Жриците изведоха напред по три бели кози, овце и бикове, вкараха ги в каменния кръг и завързаха въжетата им за украсения с цветя кол в средата. Жреците, които бяха донесли паланкина, положиха малки сандъчета в основата на всеки от побитите камъни. Лейди Раша вдигна Хейзъл и я свали от коня. Една жрица отново помаза челото на принцесата с мазна смес.

— Аяма сундири ун ивас дон Ембер тул ембраца.

Същият обред се изпълняваше и с Вайълет и Изабел и дори с императрицата. Хоб се приближи, за да отведе коня, улови я за миг за ръката и я стисна лекичко. После се отдалечи и пое заедно с Раша, Зига и останалите към съседния хълм на около петдесет метра, чийто връх бе покрит с тисове. Само четирите Фереджинки останаха до портата.

— Елате! — изграчи Паячката и стисна скиптъра си.

Трите сестри се хванаха за ръце и последваха баба си в кръга от побити камъни с огрени от слънцето лица. Щом прекрачиха вътре, Хейзъл долови слаба вибрация — сякаш стоеше между девет камертона, всеки от които вибрира с различна честота. Спомни си, че е изпитала нещо подобно край мегалитите на Тур ан Гриан, само че това беше по-силно. Паячката посочи камъните и огамските руни, изсечени на всеки един.

— Девет камъка — рече тя. — Пролуката между всеки два води до различно царство в пределите на Сид. Но само в свещените дни и с помощта на Тализин — тя се обърна към Вайълет: — Назови осемте царства.

Горката Вайълет взе да трепери на вятъра. Стисна Изабел за ръката, а подутите й очи се зачервиха като череши. Думите бавно се отрониха от устните й:

— Фионнахейд, Бодб, Ври Лейт, Ерселтрай, Еас Еда Руяд, Меада, Бруг На Боанне и Родрубаен.

Императрицата се обърна към Изабел.

— Кое царство ще получи даровете ни?

Изабел посочи пролуката на изток.

— Родрубаен.

— Защо? — продължи императрицата.

— Там е домът на Ард Рри Великия цар — каза Изабел.

— Аха — рече Паячката. — Боговете обаче не се морят за незначителните дарове, които слагаме на прага им. Ако извадим късмет, Великия цар ще изпрати девица щитоноска да ни благослови.

Императрицата най-сетне се обърна и към Хейзъл.

— Изречи словата, за да призовеш Тализин.

Хейзъл опита да преглътне, но гърлото й бе пресъхнало. Създанията, които биеха барабаните и ги наблюдаваха от поляните и хълмовете, бяха изчезнали ведно с феите. Хейзъл стисна Изабел за ръката и започна да говори тихо на вятъра.

— Тализин Златния, Заклинателя, на зората носителя, на Лунекрадеца близнак, аз, Фереджин, те умолявам в този Среднолетен ден. Отвори своята порта, за да почетем онези отвъд.

Островът потръпна.