Хенри Х. Неф
Импириум (7)

Глава 5
Голямата лъжа

Добрите хора леят сълзи в името на справедливостта.

По-добрите леят кръвта си.

Пабло Антола, еретик,

екзекутиран през 898 г. сл.К.

Шест дни, след като се качиха на Трансконтиненталния влак, Хоб най-сетне съзря Импирия. В рамката на прозореца на спалното му купе градът напомняше картина, мержелеещ се в далечината пейзаж от кубета и кули, очертали се на утринното небе. Дори и от това разстояние размерите на столицата бяха внушителни. В сравнение с нея Цей-Атюл приличаше на рибарско селище.

Хоб се облече набързо, уми лице и сложи сивия костюм, ушит от влаковия шивач. Когато работодателят му излезе от своето купе, го завари в безупречен вид. Господин Бърк се прозя, прибра изтъркан бронзов медальон под халата си и избра един от вестниците, подредени грижливо на масата.

— Нямаш търпение да слезеш, както виждам.

— Да, сър.

Мъжът хвърли поглед през прозореца.

— Скоро ще дойдат на проверка. Готов ли си?

Хоб кимна, докато сипваше кафето.

— Чудесно — кимна господин Бърк. — Дай да видя документите ти.

Четири дни по-рано във вагона им дойде млада жена, която направи снимки на Хоб. На следващата вечер се върна с лична карта, пътническа виза и разрешително за работа. Хоб връчи въодушевено документите на господин Бърк, но той поклати глава.

— Не забравяй: да показваш документите си, е отегчително. Досадна подробност.

Хоб опита отново.

— По-добре — рече господин Бърк. — Инспекторите са дребнави души. Дай им да го разберат, но не прекалявай, или ще станат взискателни. Как се казваш?

Хоб отговори. Беше запомнил всички подробности, дори серийните номера. Документите бяха фалшиви, разбира се, но информацията беше вярна, доколкото можеше. Целта не беше Хоб да се сдобие с нова самоличност, а да обоснове присъствието си във влака. Властите бяха нащрек след последното въстание; всички посетители на столицата биваха проверявани, а муирите се нуждаеха от специално разрешително, за да живеят и работят тук. Господин Бърк засипа Хоб с въпроси относно родната му провинция и взаимоотношенията им. Хоб отговори на всичко, преплитайки истина и лъжа. Господин Бърк остана доволен и се оттегли в купето си да се облече.

Четирийсет минути по-късно влакът спря на пропускателно-охранителен пункт. Влязоха двама инспектори. Високият нареди на господин Бърк да иде в дъното на купето. Другият го последва, след като записа нещо в папката си. Хоб остана на място и представи документите си. Инспекторът ги вдигна към полилея, сякаш търсеше воден знак или някаква нередност в хартията.

— Виждам, че сте от Северозапада. От колко време работите за господин Бърк?

— От осем месеца.

— С какво се занимава той?

— Собственик е на „Импирски внос“ на Южната пазарна улица. Близо до Площада на палачите.

Инспекторът огледа луксозното купе.

— Явно търговията му върви.

— Да, сър.

— Какво правихте в Цей-Атюл?

— Господин Бърк обмисля дали да отвори клон на северозапад.

— А вашата роля е?

— Изпълнявам разни задачи, отговарям за сметките… За каквото се наложи.

Внезапно инспекторът го сграбчи за китката, изви ръката му и се вторачи в грубата, покрита с мазоли кожа.

— Груби длани за момче за поръчки.

Хоб потисна пристъпа на паника и понесе настоятелния поглед на инспектора.

— От дърводелството е. То ми е хоби.

Лицето на инспектора бе непроницаемо. След миг той го пусна, върна му документите и избоботи:

— Звучи логично. Само че ги кисни в солен разтвор, синко, следващият проверяващ може да реши, че лъжеш.

— Да, сър.

Инспекторът подсвирна на колегата си.

— Готови сме.

Двамата си тръгнаха. Хоб разказа на господин Бърк за разпита и той избухна в смях.

— Дърводелство, а? Съобразителен си. Ще се погрижим за ръцете ти.

Уплахата още държеше Хоб.

— Защо ме пусна?

Господин Бърк надникна през прозореца. Отвън проверяващите ровеха по куфарите.

— Не бъди сигурен, че те е пуснал. По-хитрите си просят рушвет, а после те наблюдават. Ще вземем мерки.

Двайсет минути по-късно двамата слязоха на гара „Кръстопътна“. Докато носачът се занимаваше с багажа им, Хоб вдигна очи към слънцето — мъгляв бял диск над покрива от зелено стъкло. Стотици птици се виеха в пъстроцветен полет, а крясъците им се смесваха с глъчката от неспирните високоговорители и със съскането на парните двигатели.

Хоб закрачи след господин Бърк, а носачът ги последва с чантите им. Момчето се опита да наподоби излъчването на забързаните, но отегчени минувачи, а всъщност се тресеше от вълнение. Намираше се в Импирия, в самото сърце на империята! Хората наоколо бяха важни особи — ковяха закони, тъчаха магия и поддържаха световния ред. Здрач бе тъмно и скучно, нищожен аванпост, задушен под снега и боровите иглички. Тук всичко бе окъпано в светлина, взрив от цветове и звуци, неудържим водовъртеж от хора и пари.

Пари… Парите бяха навсякъде. Дори муирите прислужници носеха костюми по поръчка или обшити с хермелин и самур одежди. Те подтичваха след копринените роби на мистиците или бързаха пред тях, за да поръчат паланкин или карета от наредените пред бляскавата мозайка от стъкло.

След няколко минути Хоб вече седеше отзад в една карета, която трополеше по павираната улица между хора, рикши и носещи се по железни релси вагонетки. Минаха край улична лампа, която грееше с ален пламък, и той вдигна очи.

— Това вещерски пламък ли е?

— Да — кимна господин Бърк. — В столицата няма газени лампи. Управляващите държат да ни напомнят, че магията владее всичко. Лампите светят в различен цвят в отделните райони. Полезно е, в случай че се загубиш. Червеното означава, че сме в Магистратския район. Това е Роуанската банка.

Той посочи през оживения площад към сграда с медни куполи, над която се вееха три знамена. Зад нея се издигаше бяла постройка с девет, подобни на игли кули, които пронизваха бледосиньото небе.

— Великият храм — рече си Хоб.

Беше го виждал на снимка, но не подозираше колко е внушителен.

Погледът му се плъзна покрай храма, към хоризонта, където забеляза самотен облак, увиснал неподвижно над морето. Присви очи.

— Това е каквото си мисля ли?

Господин Бърк се ухили.

— Самият Свещен остров. Имаш късмет, че денят е ясен, иначе няма как да го съзреш оттук.

— И сега не го виждам съвсем добре.

— Мъглата никога не се разсейва, дори при ураган. Фереджинови ценят уединението.

Каретата продължи напред, като разпръсваше хората от пътя си и спираше само когато се разминаваше с трамваите. Правителствените сгради отстъпиха пред лъскави магазини и елегантни каменни домове с малки балкони и дворчета. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-големи ставаха къщите, докато накрая се озоваха в квартал с внушителни имения зад огради с пазачи край тях.

— Кой живее тук? — попита Хоб.

Господин Бърк надникна през прозореца.

— Благородниците от Нисшеродните домове с цяла армия камериерки, войници и доманокти.

— Доманокти?

— Нощна прислуга. Дяволчета и други подобни духове, които сключват сделки с владеещите магията.

„Дяволи“, помисли си Хоб. Толкова бе впечатлен от величието на Импирия, че за миг бе забравил какво представлява всъщност. Древният град вероятно бе пропит от тъмна магия. Очите му се спряха на добре облечено момиче на около девет-десет години, което се разхождаше в парка, придружавано от наставница или гувернантка. Дали е вещица? Обучаващ се некромант?

Каретата рязко зави. Господин Бърк погледна назад, за да провери дали някой ги следи.

— Ще научиш повече за доманоктите по време на подготовката.

Беше споменал „подготовката“, докато пътуваха. Хоб не беше особено въодушевен от идеята.

— Мога да се уча в движение — рече той.

Господин Бърк въздъхна.

— При приемането в Съдружието всички минават през обучение. Как иначе ще се научиш да бъдеш полезен? Как да разберем за какво ставаш?

— Мислех, че ще работя непосредствено с вас.

— Не и преди да бъдеш обучен подобаващо — заяви господин Бърк твърдо. — Умен си, но си и доста грубоват. Трябва да се научиш как да се държиш учтиво в обществото и как да взаимодействаш с мехруните. Госпожица Марлоу ще те научи на това.

Хоб погледна през прозореца. Бяха се озовали в по-занемарена част на столицата, в която дюкяните по тесните улички рекламираха хомункули и отровни билки, магични дрънкулки и заклинания. Съзря жена, приклекнала пред един вход. Докато минаваха, тя вдигна глава, разкривайки измършавяло, покрито със сини магични знаци лице, и впи очи в неговите. Хоб извърна поглед.

— Вероятно просто тъгувам за дома — пророни той.

— Съвсем нормално е — успокои го господин Бърк. — Осъзнавам, че всичко е ново и странно за теб, но скоро ще свикнеш. Както стана с баща ти.

Хоб се обърна.

— И той ли мина през подготовката?

Беше разпитвал за баща си няколко пъти по време на пътуването с Трансконтиненталния влак, но отговорите на господин Бърк бяха влудяващо мъгляви. Ако проявеше настойчивост, той се усмихваше тъжно и го уверяваше, че ще научи всичко, когато му дойде времето. Сега обаче като че бе склонен да си поприказват.

— Разбира се, че премина през подготовката — отговори той. — Само че беше по-голям от теб. На шестнайсет, ако не греша. Току-що бе слязъл от кораба, без образование и с толкова силен акцент, та се съмнявахме дали някога ще успее да прикрие истинския си произход — на роб беглец от Новасло. Той обаче ни опроверга. И то неведнъж.

— Значи е бил добър — рече Хоб.

Господин Бърк замълча за миг.

— Мисля, че не съм срещал по-фин човек — подхвърли замислено. — Нямам предвид почтеността, макар Улрих да имаше великолепен характер. Не, той превъзхождаше другите — беше по-жилав и по-умен. Понякога се шегувах, че е резултат от някакъв експеримент в Работилницата. Най-добрият агент, когото съм взимал. Очакванията към теб са сериозни, момко.

„Ще ги оправдая“, помисли си Хоб в пристъп на гордост.

Най-сетне каретата спря край тясна тухлена постройка, свряна между два крайбрежни склада. Докато господин Бърк плащаше на кочияша, Хоб слезе и вдиша мразовития въздух с мирис на сол, риба и дим от въглища. Появиха се неколцина докери, за да вземат багажа им.

Хоб последва мъжете в тухлената сграда. Вътре момиче около двайсетте подреждаше документи. Кожата й бе по-тъмна от неговата.

— Добре дошли — рече тя на господин Бърк.

Хоб не беше чувал толкова омайващ акцент. Дали е от тропиците? Тя му се усмихна и посегна да вземе якето му.

— Казвам се Су-Су. А ти?

Той отчаяно опита да прозвучи по-зряло.

— Аз съм Хоб.

Тя преметна якето му през ръка.

— Ако имаш нужда от нещо, само кажи, става ли? Помня първите си дни тук.

Тя се засмя, а главата на Хоб олекна. Момичетата в Здрач нямаха нищо общо с нея — нито на вид, нито по начина, по който говореха. Изведнъж Брий Раули му се стори проста като остъргана ряпа. Су-Су подаде няколко папки на господин Бърк и ги отведе до вратата зад писалището й.

— Госпожица Марлоу ви очаква.

На Хоб хич не му се понрави, че трябва да се раздели с нея, но все пак последва работодателя си по стъпалата, които водеха към коридор с кабинети с изглед към долното помещение на склада. Долу десетки работници разтоварваха щайги с надпис: „Импирски внос“.

Госпожица Марлоу ги очакваше в спретнат кабинет с камина, в която припукваше огън. Беше дребничка жена с изправен гръб и сдържано поведение, със сребриста коса, прибрана в стегнат кок. Тя ги поздрави делово и им посочи два тапицирани стола под картина с рибари. Хоб я наблюдаваше мълчаливо как приготвя три чаши чай с уверени, прецизни движения.

— Госпожице Марлоу — поде господин Бърк, — позволете да ви представя господин Хобсън Смит.

Тя сложи подноса с чай пред тях и подаде на Хоб крехката си ръка, след което го огледа като колекционер. После заговори, сякаш той не присъстваше в кабинета:

— Значи това е синът на Улрих. Подходящо лице. Приятно, но ненатрапчиво. Гордо, но предразполагащо. С доста дадености, но ще трябва да оправим носа. А има ли ум зад лицето?

— И още как — отвърна господин Бърк. — Класирал се е първи на Провинциалните изпити.

Тя изсумтя.

— Имате ли предвид конкретно назначение?

— Военно, бих казал. Идва му отвътре.

Госпожица Марлоу вдигна вежди и плъзна поглед по Хоб.

— Войниците са в изобилие. Ако е толкова умен, колкото казвате, предпочитам да се научи да държи четка, а не нож.

Господин Бърк изви вежда.

— Прислуга?

Тя кимна.

— Изглежда, късметът скоро ще ни се усмихне.

— Не искам да бъда слуга — изтърси Хоб.

Не беше оставил семейството си на хиляди километри, за да лъска нечии обувки.

Господин Бърк прихна.

— Това е комплимент, момче. Само най-добрите ни новобранци се обучават за слуги. Те са най-добрият ни източник на сведения. Ти способен ли си на подчинение? Съмнявам се. Баща ти беше твърдоглав.

Хоб вирна брадичка.

— Ще направя каквото поискате от мен.

Госпожица Марлоу подухна чая си.

— Е, определено не ти липсва самоувереност. Хайде да те настаним.

Тя остави чашата, натисна едно копче и Су-Су влезе.

— Отведете господин Смит до класната стая на брат Маркос. Да постъпи в синята кохорта.

Хоб хвърли прощален поглед на господин Бърк и последва Су-Су. Двамата се спуснаха няколко етажа по стълбите. През цялото време тя говореше увлекателно, разпитваше го за родината му и пътуването.

— Возил си се на Трансконтинентален влак? Завиждам ти — тя се засмя. — Аз дойдох с кораб на контрабандисти, полузарината в риба треска.

Въведе го в малък склад и застана пред тайна врата, скрита зад няколко щайги. Водеше към тесен асансьор. Су-Су отвори решетката.

— Съжалявам, че е толкова сложно. Непрекъснато ни проверяват.

Асансьорът пое надолу с мъчително тракане, което му напомни безбройните спускания в мината. Миньорите обаче се возеха в мълчание. Су-Су бе доста разговорлива.

— Едмунд явно те цени доста. По принцип не се занимава с набирането на новобранци.

— А с какво?

— С планове за бъдещето — отвърна тя. — За госпожица Марлоу съм готова на всичко. Тук съм едва от шест години, но не можеш да си представиш какъв напредък постигнахме под тяхното ръководство. Ще променим света, Хоб!

— Затова ли дойде? — попита той. — За да промениш света?

Тя го изгледа сериозно.

— Всички идваме затова.

Асансьорът спря. Су-Су отвори решетката и пред тях се разкри плетеница от каменни коридори с лъскави влажни стени и всепроникваща миризма.

— Първата канализация на Импирия — обясни момичето. — Не се използва от две хиляди години, макар че е трудно да предположиш предвид миризмата. Не се тревожи — няма да стоим дълго.

Хоб стисна нос и я последва на няколкостотин метра по извита козирка, спряха пред ниша с врата. Су-Су натисна едно копче и грейна червена светлина. Тя вдигна глава, явно за да позволи на скрития наблюдател да види лицето й. Резето на вратата изтрака — зад нея имаше друг асансьор. Той ги понесе нагоре, по-дълго, отколкото бе спускането.

— Къде сме? — поинтересува се Хоб.

— Под Квартала на пазарите — отвърна Су-Су. — Каналите ни позволяват да се придвижваме незабелязано из града.

— Откога съществува Съдружието?

— Зависи кого попиташ. Според някои корените ни започват от Вавилон.

— Какво е Вавилон?

Съжалителна усмивка.

— Скоро ще разбереш.

Асансьорът спря пред сумрачен килер, пълен с метли и парцали. Хоб я последва навън. Тръгнаха по дълъг коридор, който миришеше на вакса за под и прясна боя. Иззад затворените врати покрай тях долитаха приглушени гласове. Су-Су спря пред една, почука и надникна.

— Имаме ново попълнение.

Хоб я последва вътре. Завари смесена групичка младежи, насядали около големи дървени маси. Обърнаха се почти едновременно с изражение на неопределено любопитство, с което се посрещат новодошлите. Той плъзна очи по тях и спря поглед на набит мъж около трийсетте, застанал пред черната дъска.

— Брат Маркос, това е Хобсън Смит — обяви Су-Су. — Току-що пристигна.

Учителят се поклони — действие, което се стори забавно на Хоб. Муирите в Здрач не съблюдаваха такива официалности. Единствените хора, пред които се кланяха жителите на селото, бяха представителите на властта и го правеха само защото законът ги задължаваше. Ала дори и тогава скептицизмът оставаше в очите им. Хоб все пак кимна и продължи да оглежда помещението. От тавана на въженца висеше някакъв модел — оцветени сфери, подредени около жълто кълбо.

Су-Су се оттегли, а брат Маркос махна към свободното място на най-близката маса.

— Седнете, господин Смит. Моля, разкажете ни нещо за себе си.

Хоб си спести подробните описания; беше предпазлив. Нямаше намерение да разкрива душата си пред цяла стая непознати. Явно имаше и други от Северозапада, тъй като едно сламенорусо момче възкликна: „Най-сетне“, щом обяви, че е от Стража планина. Едно момиче попита дали е скендер, а Хоб й отвърна, че е скендер наполовина.

— А другата половина? — попита тя нетактично.

— Друго.

Брат Маркос се намеси:

— Кожата ни, косата ни, родината ни, акцентът ни — това са само украшения. Всички сме братя и сестри. Хоб, за да бъде помощта ни възможно най-смислена, сподели с нас нещо за образованието си — той продължи внимателно. — Можеш ли да четеш на импирски?

Учителят се усмихна, за да му вдъхне доверие, и размаха ръка въпросително.

— Да — отговори Хоб. — Разбирам и от математика.

Новите му съученици се опулиха насреща му — някои с любопитство, други с презрително съмнение. Брат Маркос просто се засмя.

— Явно си се постарал за Провинциалните изпити.

Хоб сви рамене. Едно от предимствата на самообучението беше, че не ти се налагаше да губиш време с наивни запознанства в класната стая. Брат Маркос отиде до един от шкафовете, извади дебел учебник, хартия и химикалки и ги нареди на масата. На черната корица на книгата пишеше: „Голямата лъжа“, а авторът беше някой си Пабло Антола.

— Интересно, че спомена точно математиката — рече брат Маркос. — Знаеш ли кой я е измислил?

— Не — отвърна Хоб.

Няколко момчета се подсмихнаха. Брат Маркос се обърна към тях:

— Тук не се подиграваме на незнанието. Някога всички сме тънели в незнание. Наш дълг е да обучаваме другите човешки същества. Господин Габриел, бихте ли просветлили господин Смит вместо да го карате да се чувства неловко?

Едно слабо чернокожо момче на около петнайсет заби очи в пода засрамено, после се изправи.

— Може и да греша, но ми се струва, че математиката е била изобретена от човек на име Исак Нютон.

Брат Маркос се усмихна.

— Правилно, господин Габриел. Моля, начертайте времева ос на дъската и отбележете епохата на Исак Нютон. Появата на господин Смит е чудесен повод за преговор преди контролното идната седмица.

Момчето застана на дъската и начерта с тебешира дълга хоризонтална линия. После сложи дебел, отчетлив знак, написа до него „Катаклизъм“ и нарисува по-малък знак на няколко сантиметра вляво. Явно епохата на Исак Нютон беше отпреди Катаклизма. Не това обаче накара Хоб да се ококори. Според времевата ос епохата след Катаклизма бе само частица от човешката история.

Брат Маркос изръкопляска.

— Отлично. А сега ви моля да се представите.

Момчето изтупа тебешира от дланите си.

— Казвам се Баду Габриел от Кастелия, град в Лебрим.

— А името на Лебрим отпреди Катаклизма е…? — подхвърли брат Маркос.

Усмивката на Баду грейна в бяло на фона на черната му до синьо кожа.

— Португалия.

— Чудесно — кимна учителят. — Бихте ли показали на господин Смит къде се намира Португалия на Изконната карта?

Баду се премести пред голяма карта, сложена на триножника до вратата. Той я завъртя, така че да е с лице към Хоб, после посочи отрязък от крайбрежието до океана. Хоб се взря напрегнато в картата и я погълна с недоверие, но и с вълнение. После стана и се приближи, за да я огледа отблизо.

— Какво е това? — попита.

— Пред очите ви е светът ни преди Катаклизма — поясни брат Маркос. — Преди времето на Фереджините и на Висшеродните домове. И на Импириум. Всичко, което виждате, е било под властта на немагичните хора.

Ако Хоб не беше видял с очите си изгубения град, погребан под Стража планина, щеше да обяви брат Маркос за безумец. Но лично бе стъпил върху една от сградите на мястото, което според господин Бърк се казваше Ванкувър.

Той откри града на Изконната карта. Намираше се на стотици километри южно от сегашното местоположение на Здрач. На тази карта планините се простираха главно от север на юг; Стража планина липсваше. Крайбрежието и релефът обаче бяха разпознаваеми на места. Сякаш някой бе разбил континентите с огромен чук и бе пръснал парчетата встрани, за да създаде света, който Хоб познаваше. Излизаше, че голяма част от земите вече са под морската повърхност.

Продължи да търси познати точки. Опита се да установи местоположението на Импирия и на Свещения остров. По принцип те се намираха по средата на картата. Но не и на картата пред него. Тук нямаше нито Импирия, нито Свещен остров — само малка точица с надпис „Роуан“ близо до източната част на границата между две държави, наречени Съединени щати и Канада.

Никой не му пречеше. Едно момиче дори му донесе стол. Хоб седна със смътното усещане, че краката му треперят. До няколко града забеляза малки звездички, изрисувани с молив. Може би съществуването им бе потвърдено.

Брат Маркос заговори с успокояващ тон зад него:

— Информацията е твърде много. Никой няма да се изненада или обиди, ако си ни помислил за луди. Всички сме минали по този път. Ала онова, което ще чуеш, е вярно. Ще помоля госпожица Дофин да започне.

Високо момиче с тежки клепачи се надигна от мястото си и се представи като Елоиз Дофин. Идваше от Тариния, някога част от страна, наречена Бразилия. Наложи се Хоб да слуша внимателно, тъй като момичето говореше с акцент, какъвто не бе чувал.

— Цивилизацията датира от доста над десет хиляди години — рече тя. — Преди Катаклизма светът бил под властта на немагичните хора. Те строели величествени градове, майсторели небесни кораби и делели материята на най-малките й частици. Не се нуждаели от магия — интелигентността и волята им били достатъчни. Сред тях живеели и носители на магията, но те криели природата си и изучавали магьосничеството тайно.

Това не прозвуча ясно за Хоб.

— Немагичните хора като муирите ли са?

— Стараем се да избягваме думи като „мехрун“ и „муирин“ в часовете ни — намеси се брат Маркос. — Те са обидни и неточни. Известно ли ти е, че по произход са демонични?

Хоб поклати глава.

— Така е — продължи брат Маркос. — С тези думи демоните отличавали хората, способни да ги призоват, от онези, които не можели да го направят. През вековете значението им било подменено. Днес законът определя муирите като по-нисши създания, получовеци, вид, различен от мехруните. Ала не е така. Всички сме хора.

— Не разбирам — рече Хоб. — Какво се е променило?

Брат Маркос подкани един младеж от Ферополис да продължи.

— Преди три хиляди години един дух на име Астарот добил могъщество. Той открил велика книга и използвал магията в нея, за да доведе до упадъка на градовете и технологиите на човечеството… дори спомените ни избледнели. Магьосничеството му имало по-слабо въздействие върху носителите на магията. Те не забравили произхода си и запазили познанието, изгубено за останалите. И се вдигнали на бунт срещу демоничните царства, заменили страните, които виждаш на картата. Трима герои надвили Астарот, но преди това той предизвикал страховити земетресения, които разтърсили света из основи.

Хоб знаеше какво е последвало.

— Нашият свещеник разказва за това на Имолк^[1]. Как Мина, Давид Менло и Хрътката убили Астарот на върха на Вещерските планини. Фанфари, слава и прочее.

— Фанфари и слава… — учителят въздъхна. — Уви, онези тримата изпуснали възможността да се проявят като истински герои. След унищожението на Астарот се сдобили с книгата, която можела да възстанови паметта на човечеството, дори градовете и уменията, които той бил отмъкнал.

Лицето на брат Маркос помръкна. Гласът му затрепери от яд.

— Тези „герои“ обаче не оправдали надеждите. Оставили ни да гнием в невежество. Наследниците им се престрували, че миналото ни не е съществувало, и заличавали всяко доказателство за обратното. Дори твърдят, че са друга раса. Глупости! Ако беше вярно, как е възможно мехруни да се раждат и в муирски семейства? Защо властите проверяват всяко дете дали може да прави магия?

Хоб бе минал въпросния изпит две години по-рано, по време на последното преброяване. Всяко дете между девет и тринайсетгодишна възраст трябваше да се яви на селския площад. Когато дойде неговият ред, влезе в шатра, където една отегчена мистичка трябваше да провери способностите му да пали лампи, да придава форма на дим и да гаси огън. Театралните му напъни не бяха й се сторили особено забавни.

Брат Маркос вдигна книгата, която бе дал на Хоб.

— Госпожице Креншоу, бихте ли обяснили теорията зад Голямата лъжа?

Изправи се млада дама на осемнайсет или деветнайсет.

— Това е пропаганден метод, използван от диктатор отпреди Катаклизма на име Адолф Хитлер. Теорията гласи, че хората са по-склонни да подлагат на съмнение малките лъжи, отколкото големите. Колкото по-голяма е една лъжа, толкова повече хора ще приемат, че трябва да е истина. Обратното би било твърде дръзко.

— Отлично — кимна брат Маркос и размаха тежката книга. — Това тук не е написано с мастило, а с кръв — кръвта на хората, имали смелостта да се усъмнят в големите лъжи и да потърсят истината. Платили си скъпо. Мнозина се простили със свободата си, със семействата, дори с живота си. Тези герои не се пожертвали, водени от вярата, че самите те ще доживеят да видят Импириум свободен. Пожертвали се, за да може това да се случи на вас.

Хоб слушаше, а сърцето в гърдите му биеше лудо. И кръвта на баща му ли е по тези страници? Господин Бърк бе му казал само, че Улрих Дойл е загинал като герой и че ще му обясни повече, когато опознае по-добре Съдружието. Това го подлудяваше. Майка му пазеше снимката до леглото си, но никога не говореше за него. Хоб не я винеше: Андерс Смит бе й струвал всичко. Интересно дали изобщо знаеше истинското му име.

Казаното от брат Маркос възбуди духа му, но и смути мислите му. Винаги бе съзнавал, че цивилизацията е съществувала и преди Катаклизма. В крайна сметка, беше гледал филмите на Поридж и бе се смял на представения в тях глуповат, измислен свят. Ала никога не бе се замислял какво значат всъщност. Възприемаше ги като забавление, смешно (и незаконно) развлечение. Всекидневието бе толкова трудно… имаше ли смисъл да се мъчи с въпроси за далечното минало? Хоб се загледа в книгата в ръцете на учителя. Голямата лъжа наистина. Чувстваше се като глупак.

Часът по история с брат Маркос продължи до ранния следобед. Целта на следващите им часове беше да ги научат да играят убедително ролята на прислужници в домакинствата на благородниците. Първият се проведе в трапезария, където една жена, наричана сестра Уолънбърг, и неколцина помощници им показаха как да поднасят официален обяд. Хоб имаше изключително силна памет, но дори той се озадачи от дребнавостта относно точните места на предметите, съчетанието на точните прибори с точните ястия и умението да си невидим, но на разположение. Поне им позволиха да излапат храната.

След като приключиха с поднасянето на обяда, момчетата и момичетата се разделиха. Хоб последва Баду в пищно обзаведена спалня, където брат Касуел им показа как се приготвят джентълменските покои. Хоб потисна прозявката си и се зае да проветрява стаята, да чисти пепелта от камината, да подготвя дрехите на въображаемия си господар, да четка сакото му и да лъска ботушите му за езда. Не напуснаха стаята, преди всички момчета да започнат да изпълняват процедурата с идеална стойка.

— Всеки ден ли правим това? — прошепна Хоб на Баду, щом излязоха в коридора.

— Почти. Трябва да ти стане втора природа, за да те вземат в някой от домовете. Не се тревожи. Следващият ни час е далеч по-интересен.

Озоваха се в сумрачна, задушна стая с рафтове, отрупани с различни по големина и форма стъкленици. Всяка бе надписана с бляскави руни и съдържаше някакво създание. Някои от тварите спяха; други пулеха насреща им зловещи очи, понякога до осем на брой. Хоб взе да чете етикетите на най-близкия рафт: „Обикновено дяволче“, „Стигийска врана“, „Летен мрачко“, „Брендичовка“, „Домовник“, „Росна фея“, „Вампирски хомункул“, „Какопаяк“, „Нилски крякач“. Последният изду млечнобялата си гуша, щом той надникна през стъклото.

— Господин Смит…

Хоб се обърна. Госпожица Марлоу стоеше пред черна дъска, изписана с подробни таксономични класификации. Тя посочи едно от местата отпред и му връчи подвързана в червена кожа книга със заглавието „Мистика, магия и доманокти: увод в света на мехруните“.

— Първото правило на внедряването е да познаваш врага си. От момче, справило се с отличие на Провинциалните изпити, ще очаквам да е смляло книгата за седмица.

Тя звънна с малко звънче и съучениците на Хоб тутакси заеха местата си. Очевидно хранеха по-голямо страхопочитание към госпожица Марлоу, отколкото към сестра Уолънбърг или брат Касуел. Без да губи нито миг, преподавателката събра длани и взе да крачи наоколо.

— Госпожице Плат, каква е разликата между мистик и магьосник?

Отговори момиче с къдрава черна коса и очила:

— Мистиците правят магия, използвайки утвърдени заклинания. Истинските магьосници са по-голяма рядкост. На тях не им се налага да разчитат на формули — могат да импровизират.

— Добре. Господин Клайн, обяснете закона за ентропията на Менло.

Длъгнестото момче потропа с пръсти и смръщи вежди.

— Съжалявам, но не го знам.

Госпожица Марлоу сви рамене.

— Не съжалявайте, а напуснете. Идете да лъскате ботуши при брат Касуел. Госпожице Махмуд?

Докато посърналият господин Клайн излизаше от стаята, едно кротко момиче с пъстър шал на главата отговори:

— Магията има цена. Прекомерната й употреба може трайно да изцеди магичната енергия или да намали продължителността на живота на човека. Случвало се е някое могъщо заклинание да убие онзи, който го е произнесъл.

— Как наричаме явлението? — попита госпожица Марлоу.

— Най-късметлийския ни ден? — пошегува се Баду.

Неколцина ученици се засмяха.

Госпожица Марлоу потропа с крак.

— Знаем ли отговора, или просто се правим на остроумни?

Баду я огря със самоуверена усмивка.

— Мортемагия. Рискът е по-сериозен за магьосниците, тъй като те обикновено се занимават с по-силна, експериментална магия.

— Много добре, господин Габриел — госпожица Марлоу стигна до катедрата и спря да крачи. — Сега отгърнете на страница четирийсет и шеста; време е да започнем днешната дискусия на тема доманокти. Хората, обслужващи мехруните, трябва да умеят да се грижат за такива същества и да не се смущават от присъствието им. Господин Смит, бихте ли ми донесли руноклетката с вампирския хомункул…

Часовете продължиха до осем, когато Хоб и кохортата му се присъединиха към останалите членове на Съдружието на дългите дървени маси и пейки в столовата. Той почти не говори по време на вечерята — предпочиташе да слуша и наблюдава.

Щом приключиха, последва Баду и другите момчета в общежитието до стая с двуетажни легла. Някой бе разопаковал багажа му и бе подредил спретнато дрехите му в шкафче. Момчетата започнаха да се преобличат, а той се загледа в Импирия през тясното прозорче.

Намираха се на седмия или осмия етаж — от тази височина можеше спокойно да се полюбува на морето от сгради, но все пак камбаните и уличната глъчка достигаха до ушите му. Осветлението на магазините, уличните лампи, оживлението и звуците чертаеха града пред очите му. Каретите и рикшите се носеха като поток от лава през Квартала на пазарите, провирайки се през тълпите хора и други създания. Две светли точици привлякоха вниманието му в тъмното — два доманокта, стиснали малки фенерчета и свитъци пергамент, пърхаха бързо с криле и скоро се отдалечиха над керемидите.

— Носталгия?

Хоб се обърна — Баду бе седнал на леглото му и лъскаше чифт официални боти.

— Още не — отвърна той. — Искам да изляза да разгледам.

— И това ще стане — увери го Баду. — Пускат ни навън, за да опознаем града. Работодателите ни ще очакват от нас да го познаваме.

— И всичко това само за да ме наемат в някой от Висшеродните домове?

Баду се изкиска.

— Не, за да наемат мен в някой от Висшеродните домове. От теб ще излезе прост рибар.

Хоб се усмихна мълчаливо и започна да се съблича. Щом свали ризата, Баду отпусна парцала и го зяпна.

— Откъде каза, че си?

— От Здрач.

Баду посочи племенните знаци, покриващи гърдите и раменете на Хоб.

— Всички в Здрач ли имат такива?

— Само аз — рече Хоб.

Нахлузи нощницата си. В никакъв случай не се срамуваше от татуировките си, но не беше в настроение да го разпитват за тях. Баду наклони обръснатата си глава.

— Да не си бил войник?

— Не.

Момчето въздъхна и отново подхвана ботите.

— Не мога да кача нито грам. Каква е тайната?

— Повърти кирката три години.

Хоб взе парче свещ от перваза на прозореца и го отнесе до леглото си. Останалите подеха разговори и игри на карти, а той разгърна „Голямата лъжа“.

 

 

Седем седмици по-късно Су-Су прекъсна часа по история и отведе Хоб и още четирима души в просторна зала, където той не бе попадал. Там вече бяха се събрали други двайсет младежи от различни кохорти. Повечето разглеждаха широката сцена, разделена на три части: трапезария, спалня и всекидневна. Госпожица Марлоу влезе в залата, следвана от сестра Уолънбърг и брат Касуел, и шушукането секна. Тя хвърли бърз поглед на папката си и каза делово:

— Плат, Смит, Крус, Рейнара, Васло и Габриел. На сцената, моля.

Последваха поредица изпити, които изискваха от учениците да покажат всички придобити умения и знания относно задълженията на прислугата. Всяка грешка водеше до прекратяване на изпита за съответния ученик. Всяко колебание или несигурно изпълнено действие също означаваха отстраняване. Изгониха едно момче, защото бе отпуснало рамене, чакайки реда си.

След три часа щателни изпълнения Су-Су изведе от залата Хоб и останалите девет ученици, които не бяха се провалили. Попаднаха в малка, семпла стая. Тя ги строи до стената, пожела им успех, излезе и затвори вратата след себе си. Нямаше учители, не получиха и указания. Хоб се почувства като на разстрел. Въпреки това изпъна тяло и се вгледа в отраженията им в огледалото на отсрещната стена. Зарадва се, че Баду също е издържал изпита.

От скрития високоговорител се разнесоха въпроси:

— Коя императрица е издала Деветовършите едикти?

— Защо призраковидните същества предпочитат компанията на брендичовките?

— Какво е правилното обръщение към херцог?

— Кога сте крали за последен път?

Някои от въпросите бяха насочени към конкретни хора; на други трябваше да отговорят всички. Хоб отговаряше възможно най-ясно и точно. Въпросите не бяха трудни, опитите да ги объркат бяха досадни, но очевидни. Той не загуби концентрация дори когато някакви непознати взеха да влизат и излизат в произволно избрани моменти.

— Господин Смит — чу се от високоговорителя, — опишете всеки от шестимата, прекъснали изпита.

Хоб поклати глава.

— Непознатите бяха четирима и влязоха пет пъти.

След това описа всеки подробно, включително жената, която бе влязла два пъти, единия път, преоблечена като мъж.

Измина минута, преди гласът да проговори отново.

— Останалите могат да излязат.

Другите се изнизаха покрай него. Някои изглеждаха разочаровани, други — облекчени. Баду затвори вратата, но първо му направи неприличен жест от прага. Хоб се постара да сдържи усмивката си.

В стаята влязоха господин Бърк и госпожица Марлоу. Не беше виждал господин Бърк, откакто започнаха подготовката, но той пропусна официалностите. Вместо това го изгледа с гордост в очите, а после се взря триумфално в своята колега.

— Нали ви казах, госпожице Марлоу? Същият е като баща си.

Възрастната жена вирна вежди.

— Ще се наложи да стане по-добър.