Хенри Х. Неф
Импириум (10)

Глава 8
Наставницата и „Тифон“

Ако се налага да попиташ колко струва нещо, значи не можеш да си го позволиш.

Джон Пирпонт Морган,

икономист отпреди Катаклизма (176–100 г. пр.К.)

На следващия ден Хейзъл седеше в напрегнато очакване, докато господин Монтагю обсъждаше последните писмени работи на дворцовите лигли.

— При някои от вас има напредък, но други изостават. Няма да назовавам поименно, но се съмнявам дали всички сте годни да продължите обучението си при мен. Сериозните занимания не са за всеки.

Той махна с ръка към броя на „Хрониките“ от предишния ден, на чиято последна страница се мъдреше снимка на тризначките Фереджин с домакините си Силва.

— Свободни сте. Работите ви са на писалището ми.

Момичетата взеха да се изнизват между чиновете, някои нетърпеливо, други — с неохота и боязън. Хейзъл се тътреше най-отзад; тя забеляза задоволството по лицата на Вайълет и Изабел, щом отгърнаха последната страница на съчиненията си. Двете не я изчакаха, а излязоха, увлечени в разговор с другите им съученички. Господин Монтагю вече седеше зад писалището си и прелистваше купчина работи на по-големите си възпитаници, смръщил вежди, с незапалена лула в уста. Не благоволи да вдигне очи, когато Хейзъл взе тетрадката си за съчинения. Тя затаи дъх и я разгърна.

Вторачи се в червената резка и в кратките, но груби забележки на учителя. Бе направо поразена. Прехапа устни, за да сдържи сълзите си. После я обзе гняв.

— Не е честно — рече и стисна тетрадката. — Отношението ви е към мен, не към написаното.

Учителят остави писалката и каза с премерен тон:

— Не поставям оценки въз основа на лични чувства, Ваше Височество. Поставям ги според положените усилия.

— Съчинението ми е добро — настоя Хейзъл.

Беше вярно — никога не бе писала толкова.

— Не — рече учителят. — Представлява предълга поредица от странични спрямо темата наблюдения. Красноречиви и на моменти интересни, но извън спектъра на разглеждания въпрос. Накратко, провал.

Седмиците сподавян гняв се изляха наведнъж.

— Току-що сам казахте, че е било интересно!

— И извън темата — повтори учителят, облегна се назад и преплете пръсти върху корема си. — Може да ви се стори невероятно — предвид колко съм грохнал напоследък, — но навремето бях добър бегач. Кажете, Ваше Височество, ако се включа в състезание и се понеса стремително в неправилната посока, ще заслужавам ли медал?

Хейзъл не отговори веднага.

— Правя всичко по силите си — рече накрая с оттенък на поражение в тона.

— Сериозно?

— Разбира се. Пък и ми омръзна да ме сочите с пръст в час. Заяждате се с мен повече, отколкото с другите.

Учителят замълча за кратко, запали лулата си и издуха облак задушлив дим към тавана.

— Знаете ли кой е най-лошият тип учител?

Хейзъл нямаше намерение да играе тази игричка. Скръсти ръце в очакване на отговора.

Господин Монтагю я погледна в очите.

— Невзискателният. Приятен ден, Ваше Височество.

Тя излезе като насън от класната стая и затвори вратата след себе си. Лейди Раша и Зига бяха отпред; ваята държеше палтото й. Хейзъл го нахлузи, опитвайки се да изпепели учителя с поглед през стъклото на вратата. Как си седи само и доволно си чете! Зад него хомункулът му пусна една плоча на фонографа и му подаде питие.

„Ненавиждам го!“

— Какво стана вътре? — поинтересува се Раша.

Хейзъл тикна съчинението в ръцете й.

— Не ми се говори за това.

Наставницата й хвърли поглед на оценката и пъхна тетрадката в джоба на палтото си. Навъси се, но не каза нищо, което бе далеч по-лошо. Бяха минали почти два месеца от заръката на Паячката, а Хейзъл все така не се справяше с часовете при Монтагю. Сериозният напредък в обучението й по магия също оставаше в бъдещето. Времето им изтичаше.

— Да вървим в кулата — предложи тя кисело.

— Няма да ходим в Тур ан Гриан — рече Раша.

Хейзъл се извърна.

— Ами часът по мистика?

— След вечеря. Първо имаш друг урок.

Озадачена, Хейзъл провери разписанието си.

— Не е вярно. Днес е вторник. Срещите по етикет са в сряда и в петък.

— Часът е нововъведение, което ще ти помогне за часовете с господин Монтагю — обясни ваята.

Сърцето на Хейзъл затуптя учестено. Обърна взор към Зига, за да се увери, че и тя е чула това безумие. Мракорката остана безучастна. Хейзъл изпадна в паника. Вече трета година чакаше да вземе този изпит.

— Раша… — примоли се тя, — само това ми липсва. Едва… едва ми стига времето за сън, дори за дъх! Не мога да понеса още един учител.

— Няма да е с учител — рече ваята спокойно.

Хейзъл отвори уста, после я затвори.

— Сериозно? Кой ще ме учи?

— Съвсем скоро ще разбереш. Очаква ни в Гръмкия гредоред.

Сега Хейзъл вече наистина бе заинтригувана. Защо Раша е избрала Гръмкият гредоред? По принцип помещението се водеше за библиотека, но всъщност беше най-обикновен таван, в който учениците ходеха да подремнат или да препишат някое домашно. Малцина дори знаеха за съществуването му, тъй като се намираше точно под часовниковата кула на „Старият Том“.

Започнаха да се качват по безбройните стъпала към тавана, а Хейзъл си припомни времената, когато със сестрите и играеха на криеница там. Веднъж се натъкнаха на двама дванайсетокласници, които се целуваха между рафтовете — гледка, която порази Вайълет, а Изабел изпадна в тих истеричен смях. Хейзъл гледаше като омагьосана, докато най-накрая Изабел ги замери с гумичката си и трите момичета побягнаха, виейки като гибони. Онези дни й липсваха. По онова време Вайълет все още се държеше почти човешки.

В Гредореда вместо учител завариха момчето, което Раша отмъкна от лейди Силва. Младежът, облечен с униформата на паж, стоеше мирно до триножник с голяма карта на Импириум. Хейзъл се завъртя на пета, озадачена, и огледа рафтовете с книги и писалищата.

— Къде е учителят?

Лейди Раша посочи момчето.

— Този младеж ще ти разкаже за Муирландия и ще отговори на всичките ти въпроси за живота му в Северозападната провинция.

— Кой, този паж? — пророни Хейзъл, ужасена.

— Да.

Тя огледа момчето и се смути, колкото за себе си, толкова и за него. После снижи глас още повече.

— Раша, изключено е да ходя на уроци при паж. Ако сестрите ми… ако който и да било чуе…

Не искаше дори да си представи последствията.

— Трябва да опознаете Муирландия — заяви наставницата простичко. — Кой би се справил със задачата по-добре от някой местен?

— Категорично съм против.

Ваята вдигна пръст.

— Един час. Ако не си струва, няма да го повтаряме.

Хейзъл издиша и се вторачи в картата с отчаяние. Участта й щеше да се проточи, ако спореше.

— Чудесно — прошепна тя. — Обаче в такъв случай ще ми дадете картината.

Ваята прие и Хейзъл тутакси се настани на най-близкото писалище, изправи гръб и сключи ръце пред себе си — същинско олицетворение на академично благочестие. После се усмихна високопарно на пажа с отношение, с което напомняше Вайълет.

— Добър ден.

Той се поклони.

— Добър ден, Ваше Височество.

— Може ли да попитам за името ви?

— Хобсън Смит.

Хейзъл кимна.

— Спомням си ви от вечерята у лейди Силва. Не бих искала да прозвучи твърде взискателно, но бихте ли споделили къде сте придобили учителските си умения? Къде сте се образовали?

— В основното училище в Здрач, Ваше Височество. Но така и не го завърших.

Хейзъл погледна Раша с изумление.

— Наложи се да започна работа като миньор в Стража планина, Ваше Височество.

Хейзъл понечи да го сгълчи, задето се е обадил, без да го питат, но се отказа. Нямаше смисъл да се държи грубо.

Докато обясняваше, той посочи една планинска верига в северозападния край на картата. Беше толкова далеч, сякаш бе на друга планета.

— Е, съобразителността ви стигна, за да решите гатанката на лейди Силва — няма нужда да се кланяте, — но не виждам смисъл в това тук. С цялото ми уважение, не уча за миньор.

Пажът килна глава, за да потвърди, че думите й не са го засегнали. В маниерите му имаше нещо необичайно. Липсваше му типичното за прислужниците покорно смирение. Всъщност точно обратното. Излъчваше самоувереност, която й се стори объркваща, дори страшна. По някакъв начин й напомни Зига.

— На колко години сте? — попита тя.

— На тринайсет, Ваше Височество.

Хейзъл се смая. Би предположила, че е на шестнайсет, дори на седемнайсет. Никое от момчетата в двореца нямаше такива рамене, и то на тази възраст. Без съмнение бяха резултат от физическия труд.

— Съмнявам се на вашата възраст да сте кой знае какъв специалист, но щом твърдите, че имате познания за Муирландия, надали би било проблем да назовете всички ерцхерцогства в Африкия.

Господин Монтагю бе задал този въпрос на последното й контролно. Хейзъл бе успяла да напише едва три, но щеше да се учуди, ако момчето знаеше и едно. Африкия беше от другата страна на земното кълбо.

Муирчето дори не мигна.

— Типо, Титос, Ахерал, Азалия, Сюдщеп, Лаот, Мелан и Муирплайн. Столицата е Керн-Фомора, макар че всъщност тя не е херцогство.

Лейди Раша изпухтя одобрително. Хейзъл вирна вежди.

— Откъде знаете това? И по-важното — защо го знаете?

— Научих го по време на подготовката за Провинциалните изпити.

Хейзъл бе чувала за тях. Когато се отвратеше съвсем от дворцовите лигли, господин Монтагю често използваше фразата: „На Провинциалните изпити ще предизвикате само присмех“. Изпитът се славеше с тежкото си, непосилно съдържание.

— И на кое място се класирахте? — попита тя.

— На първо, Ваше Височество.

Хейзъл примигна.

— От колко явили се?

Момчето се замисли за миг.

— Не мога да кажа с точност. Петдесет хиляди? Може би повече.

— Не разбирам — замисли се Хейзъл. — Защо не са ви приели в Импирския колеж? Семейството ми щеше да покрие разходите ви.

— Трябваше да издържам майка си и сестра си — отвърна момчето непринудено. — Баща ми се спомина, а от племето на майка ми ни отказаха помощ, защото той беше скендер.

— Какво значи скендер? — попита тя.

Момчето плъзна очи покрай нея към Зига.

— Телохранителката на Ваше Височество е скендерка.

— Не е вярно — противопостави му се Хейзъл. — Тя е от Мракория.

— Прощавайте — рече пажът. — Скендер е северозападна дума за човек с бяла кожа. Баща ми беше скендер, но майка ми е чиста хауджка. Племето на хауджите води началото си почти от времето на Катаклизма.

Обзе я съжаление към него.

— Отхвърлили са я, защото се е омъжила за външен човек?

— Родителите ми не бяха женени, Ваше Височество. За да се омъжи една хауджка, шаманът на племето трябва да изпълни церемонията. А той отказа.

— Тоест сте копеле — отбеляза Хейзъл.

Устните му потрепнаха.

— Ако така ви харесва, Ваше Височество.

Нещо нередно ли каза? Всъщност Хейзъл също беше копеле, но това никога не бе я смущавало. В рода Фереджин значение имаше само майчината линия. Бащинството бе маловажно. Въпреки това усети, че неволно го е обидила, и побърза да уточни:

— Не ви критикувам. Произходът ви отрази ли се на положението ви в племето?

— Хауджите не ме приемат — отвърна той. — В племето ми позволиха само да премина изпитанието сею — ритуала на съзряването, защото смятаха, че ще се проваля.

— Вие провалихте ли се?

Бегла усмивка.

— Не. Оцелях осемте дни, убих един чеширски вълк и изядох сърцето му.

Целият урок си струваше дори само заради тези думи.

— Изяли сте сърцето на чеширски вълк? — удиви се Хейзъл.

— Да, Ваше Височество. Всяко момче от хауджите трябва да проследи и да улови чеширски вълк, за да докаже мъжеството си. В племето това животно се смята за свято.

Хейзъл бе виждала много илюстрации на чеширски вълци в книгите. Бяха чудовищни създания. Говореше се, че няколко все още бродят из Страшната гора, но според нея това беше просто мълва.

— Наистина ли са колкото кон? — попита тя.

Момчето се замисли.

— По-скоро колкото едро пони. Само че са незабележими… могат направо да изчезнат, ако задържат дъха си. Но по-сериозният проблем в моя случай беше времето. Старейшините изпращат момчетата без кожи и без храна.

Хейзъл вирна вежди.

— И сте оцелели така осем дни?

— Не — отвърна пажът. — Дори хората от племето не биха оцелели дълго в такива условия. На втория ден извадих късмет и застрелях едно карибу с боеката. Така си набавих нужното.

Вцепенена, Хейзъл слушаше разказа му — как проследил чеширския вълк, как го измамил с отражението си, а после погълнал още топлото му сърце край замръзналия поток. Сякаш четеше някоя от книгите с приказки на вуйчо Базил, като се изключи това, че героят стоеше пред нея, издокаран с униформата на паж. Нещо я прониза и тя попита, изпълнена с безмерна тъга:

— Защо не останахте да живеете с хауджите на брега на Мечото езеро? Звучи толкова вълнуващо.

— Майка ми бе се установила в Здрач — обясни той. — А и целта ми не беше да заживея с хауджите; просто исках да им докажа, че не съм по-лош от тях. Така или иначе, сею беше без значение. Когато се върнах, шаманът хвърли кожата на вълка в огъня и ме нарече „скендерски измамник“. Воините ме прогониха от селото. Едва не ме убиха.

Пажът потупа белега над челото си.

„От какво ли може да е? — почуди се Хейзъл. — От брадва?“

Това й се стори чутовна несправедливост.

— А семейството на майка ви? Защо не се опълчиха на шамана?

За първи път момчето доби типичното за паж изражение. Болезнено свенлив, дори засрамен от въпроса й. После явно си даде сметка за това и изпъна рамене и гръб.

— Шаманът беше дядо ми, Ваше Височество. Воините бяха мои вуйчовци.

— Хм…

Хейзъл не знаеше какво друго да каже. Нейното семейство също имаше недостатъци, но поне не се опитваха да я изпратят в изгнание или да я убият. Един ден Вайълет можеше и да го направи, но тя още не беше императрица.

В този миг „Старият Том“ обяви присъствието си, отбелязвайки кръглия час. Пажът направо изскочи от ботушите си, щом почти оглушителните удари на часовника прокънтяха над тях. Хейзъл не успя да сдържи смеха си. Той обаче бързо се окопити и ловко изправи картата, която едва не беше съборил. Стъклата спряха да трептят, а Хейзъл още се смееше. Пажът се втренчи в ниския таван.

— Явно затова го наричат Гръмкия гредоред.

— Точно така — кимна Хейзъл и прочисти гърло. — Е, господин Смит, разказите ви са увлекателни, но часът ни изтече. Ще добавите ли още нещо?

— Просто запомнете, че Тревожните Тигри Атакуват, Ако След Лов Изгубят Месото.

Хейзъл се намръщи. Момчето май още бе замаяно от камбаните.

— И защо да помня това?

Той се ухили доволно, определено не по прислужнически, което всъщност й се понрави.

— Африкия, Ваше Височество. Всяка дума започва с буквата на едно от ерцхерцогствата — отляво надясно, от север на юг. Когато се подготвях за Провинциалните изпити, нямах време, затова измислих разни трикчета, та да запомням по-лесно.

Прост номер, но доста полезен. Колко ли още такива знае пажът?

Тя се надигна от стола и закопча дългото си палто.

— Мисля, че ще се видим отново. До следващия вторник.

Той се поклони.

— До следващия вторник, Ваше Височество.

Хейзъл напусна Гръмкия гредоред и пое пъргаво по стълбите, за да не даде възможност на Раша да изрази задоволството си. Ваята и Зига я последваха, но проговориха едва навън. Лейди Раша спря за миг да сгрее ръце на една лампа с вещерски плам и отбеляза самодоволно:

— Мисля, че мина добре.

— Поносимо — рече Хейзъл. — Само дето беше подло да ми устройвате засада.

Старата вая приглади шала на повереницата си.

— Ако знаеше какво те чака, нямаше да дойдеш.

— Разбира се, че щях да дойда. Жадувам за знания! Добре, сега за картината…

Дори Зига се усмихна. Трите тръгнаха през сумрачния двор. Хейзъл направо подскачаше. Току-що бе прекарала един час в почивка от самата себе си; усещането беше за пълна свобода. Мислите за заръката на Паячката, мистиката, дори господин Монтагю не бяха я смутили нито за миг. Ловуваше карибу и чеширски вълци, бягаше от хауджите през замръзналите езера, а над нея се виеха лешояди…

— Изял сърцето на чеширски вълк! — възкликна на себе си, а после погледна Зига, която крачеше до нея. — Родното му място звучи така, сякаш е в Мракория.

— Не точно, Ваше Височество. В Мракория човеците са малцинство.

— Да, но и на двете места е студено — отбеляза Хейзъл. — Не като тук — вметна тя и изтупа няколко снежинки от ръкавицата си. — Наистина студено. Направо кокалите ти се смръзнат.

— Точно така.

Мислите й се върнаха към момчето.

— Добре направихме, че го отмъкнахме — заяви. — Не знаех, че сред муирите има толкова интересни екземпляри. Как според вас се е озовал чак тук?

Зига присви очи.

— Тъкмо това се чудех.

— Проучен е — рече Раша отбранително. — От рода Силва, както и от нашите хора. Охраната го одобри.

Агентката изсумтя.

— Ако охраната я биваше за нещо, нямаше да съм тук.

На Хейзъл взе да й призлява.

— Моля ви, спрете. И двете. За първи път от седмици прекарах един приятен час, а вие се опитвате да ми внушите, че пажът е наемен убиец.

Зига кимна.

— Моите извинения, Ваше Височество. Не е ваша работа да се тревожите за сигурността си. А моя. Съгласна ли сте, лейди Раша?

Ваята се поклони.

— Нямах за цел да внуша…

— Какво става там? — прекъсна ги Хейзъл.

Имаше предвид гледката, разкрила се зад няколко дървета.

В розовите градини на двореца се вихреше празненство. Ярки светосфери се носеха над стотици гости, които се смееха и вдигаха наздравици, скупчени около мангалите. Докато наближаваха, Хейзъл мерна познато лице до една почти скандална статуя ма Мина Седма, чиято красота — и суета — бе пословична. Вуйчо Базил непохватно местеше едно бебе от хълбок на хълбок. Хейзъл се приближи, той я съзря и й даде знак да иде при него.

— Хейзъл! Ела да се запознаеш с една наша братовчедка и да я поздравиш. Напоследък не ми обръщаш ама никакво внимание.

— Съжалявам, вуйчо Базил. Наваксвам с уроците.

— Никога не позволявай на училището да попречи на образованието ти — рече той шеговито. — Думите са на някой мъдър глупак. Все едно… това е твоята далечна роднина Амелия. Семейството й ни е на гости от Саутхейвън.

Хейзъл не обичаше компанията на малки деца поради простата причина, че видът й често ги стряскаше. Въпреки това се напъна да се усмихне на момиченцето. То, разбира се, се стресна.

— Колко е бяла, чичо Базил!

— А ти си голяма дунда — отвърна той, щипна момиченцето и го пусна на земята.

То се изкиска и се втурна към майка си. Лорд Фереджин въздъхна.

— Извинявай за това… нахална сополана. Както и да е, ела да вдигнем тост за „Тифон“.

— Какво е „Тифон“?

— Кораб, мила моя. Най-славният галеон, строен в корабостроителницата на Фентън. Току-що мина през лабиринта. Ела да го видиш.

— На драго сърце, вуйчо, но наистина не мога. Само ще отскоча да хапна нещо и трябва да продължа с работата си.

Той преметна ръка през рамото й.

— Глупости! Тук има достатъчно храна, дори от онези малки артишокчета, които знам, че обожаваш. Напълни си една чиния, поздрави този-онзи, а после ще се захванеш с книгите. Тъжна е душата, която не се весели.

Хейзъл не можа да му устои. Последва го сред скучните банкери, клюкарстващите светски особи и тълпата гръмогласни търговци („в града са големци“, според вуйчо Базил), които освобождаваха един флегматичен фавн от товара му с хапки.

Зига и лейди Раша ги следваха, а лорд Фереджин представяше Хейзъл на различни лордове и дами. Тя играеше тази игра от раждането си. Поздравяваше, усмихваше се на неискрените им комплименти и учтиво си проправяше път към масата с апетитни ястия.

— Явно умираш от глад — рече лорд Фереджин и се изкиска: беше отрупала малката си чинийка с артишок и рачешки кюфтенца. — Да накараме някой да ти донесе цяло блюдо.

— Няма проблем — рече Хейзъл и погълна едно кюфтенце. — Имам само минута. Къде е Харкюн?

Телохранителят на вуйчо й толкова я плашеше, че винаги се стараеше да разбере къде точно се намира.

Вуйчо Базил не я слушаше.

— Моля? Хм, не знам. Харкюн непрекъснато изчезва и се появява. От Червената рота са прочути с независимостта си. Освен ако не си самата императрица, все едно да се опитваш да събереш група котки. Нали, агент Фен?

Зига килна глава.

Лорд Фереджин не можеше да чака повече, затова отведе Хейзъл до най-близкия парапет и посочи към съда долу. Корабът беше с такива чудовищни размери, че бе се наложило да хвърли котва по средата на залива.

— Девет мачти — изкряка вуйчо й. — Двеста оръдия, които биха прогонили всеки пират в Кървавите плитчини и в Хадесовата бездна. Това е плаваща батарея, Хейзъл. Погледни „Легионер“. В сравнение с „Тифон“ е като черупчица!

Така беше. „Легионер“ бе внушителен кораб, почти сто и петдесет метра дълъг, с лирландски печат на носа. „Тифон“ обаче бе два пъти по-голям. Боята му лъщеше ярко на лунната светлина.

— Прекрасен е, вуйчо Базил! — възкликна Хейзъл. — Наистина.

Той се засмя доволно.

— Банката похарчи доста пари за него, но смея да твърдя, че инвестицията ще се изплати предоволно — той снижи глас. — А между нас казано, един господин ще направи цяло състояние от коприната, която носи на борда. Не можеш да си представиш колко товар събира този кораб. Щом се върне от пътуването, ще ти купя състезателен кон.

— За какво ми е състезателен кон?

Той чукна чинийката й с чаша.

— За да го пускаш на състезания, момичето ми. Между другото, какво става с „Малката русалка“? Чета си я всеки път по Коледа; кражбата ти ме принуди да изневеря на обичая си.

— Обещавам да ти я върна.

В очите му блесна недоверие.

— Кога?

— Когато получа състезателния кон.

Той изстена.

— Съвършена престъпница. А, ето го и Харкюн.

Той кимна към гиганта с изпити очи, който се носеше плавно през тълпата. Харкюн подмина Зига и прошепна нещо в ухото му. Вуйчо Базил направи гримаса.

— Нали обеща, че ще се появи?

Той стрелна притеснено с очи групичката фотографи край шадравана.

— Извини ме, Хейзъл. Налага се да поговоря с императрицата.

Племенницата му сви рамене и се нахвърли на артишоците. Ако вуйчо Базил смята, че Паячката би излязла на открито, за да въздиша по някакъв си кораб, значи не познава майка си.

— Да тръгваме? — подхвърли лейди Раша.

— Две минути — рече Хейзъл и отново напълни чинията.

Да си хапнеш гореща храна в студената, ясна нощ, безспорно е удоволствие. Хейзъл тъкмо се точеше на следващата хапка, когато Зига рязко я дръпна зад себе си.

— Ама какво пр…

Не довърши изречението си. Гостите направиха път и лорд Краавх тръгна към тях. Посланикът на Лирландия се извисяваше над човеците, страховит и величествен, с тога от гарвановочерна коприна. От върха на извитите му рога до подобните на кози копита крака сигурно имаше три метра. На тигровата му физиономия святкаха три зелени очи, и трите — втренчени в Хейзъл.

— Не приближавайте повече! — предупреди го Зига.

Ракшасата спря, а дяволчетата и слугите му се наредиха зад него. От тялото му струяха горещина и зловонни изпарения, които се кълбяха и съскаха, преди да се разнесат от бриза. Хейзъл никога не бе се озовавала толкова близо до такова създание. Аурата на демона бе поглъщаща — той сякаш я притегляше към себе си. Тя почти загуби способност да се движи.

Предупреждението на Зига явно го развесели.

— Бих искал да се запозная с Нейно Височество. Не съм имал честта досега.

Ракшасата се поклони ниско. Хейзъл съумя да спази етикета — отсечено кимване, съпроводено от едва доловима чупка в кръста, и се представи:

— Хейзъл Фереджин.

Лорд Краавх отправи взор над парапета. Беше толкова висок, че можеше да види пристанището оттук.

— Какво мислите за последната придобивка на флотата?

— Много е впечатляваща — отвърна Хейзъл.

— Наистина. Но не и колкото вас, Ваше Височество.

— Боя се, че не ви разбирам.

Демонът зарея очи в нощното небе.

— Днес е пълнолуние. В такива нощи магията оживява. Луната хвърля учудващо силна светлина. Повече върху едни, отколкото върху други. Вие греете доста ярко, Ваше Височество.

Той я огледа като похотлив познавач, после отново отправи поглед към хоризонта.

— Представете си — продължи демонът, — стоях точно на същото място по време на Обсадата на Роуан. Пред очите ми Хрътката обагри в червено бойното поле. Чух рева на Прусиас, щом първата от Фереджините пръсна короните му. Това е благословията и проклятието на моя род. Живеем толкова дълго, че и триумфът, и позорът са неизбежни. Същото е и с династиите. Мога да ви разкажа много истории за предците ви, Ваше Височество. Една в частност.

„Той знае.“ Ракшасата бе изключително древен; Хейзъл си даде сметка, че по времето, когато Мина Четвърта е била малко момиче, той е бил на няколко столетия. Вероятно беше виждал Ариана Фереджин, а може и да бе се запознал с нея. Без съмнение, Краавх забелязваше приликата между тях.

— Може би някой друг път — рече тя трескаво. — За съжаление, се налага да вървя.

— Жалко — избоботи посланикът. — Празненството едва започ…

ДУУМ!

От трясъка Хейзъл залитна към лейди Раша. Вкопчи се в дрехата й и извърна глава. Над пристанището сред облак дим се издигна гигантско огнено кълбо.

Разнесе се звук като от сипеща се градушка. Раша дръпна Хейзъл на земята и я прикри, от небето падаха горящи парчета дърво. Легнала по корем, Хейзъл обърна, смаяна, очи към морето, за да разбере какво се е случило.

„Тифон“ бе избухнал.

На мястото на галеона танцуваха жълти огнени езици, същински ад, който плюеше струи черен дим. Околните кораби също бяха се запалили, включително „Легионер“, чиито платна горяха. Празните лодки подскачаха по блещукащите вълни като кибритени клечки. Вдясно от Хейзъл проблеснаха светкавици. Фотографите се наредиха край парапета и взеха да щракат като обезумели. Един от тях насочи обектива си към нея. Тя зарови лице в дрехата на Раша.

Над глъчката се извиси изтерзан вик… тя едва разпозна гласа. Надникна и забеляза вуйчо си, който замалко да се срине в близкия розов храст. Той пристъпи, залитайки, до парапета и се облещи към залива в диво, почти лудешко изумление.

— Не! — простена. — Пресвети богове, не! Не! — завъртя се и изпружи пръст към някого. — Това е ваше дело!

Хейзъл надзърна иззад Раша. Лорд Краавх бе застинал на мястото си. Зига бе се изпречила между него и Хейзъл, стиснала кама във всяка ръка.

— Твърде сериозно обвинение — отбеляза посланикът студено. — От тези, дето могат да доведат до война. Предлагам да се посъветвате с императрицата, преди да сипете хули. Междувременно отзовете дребните си палета, преди да съм се разгневил.

Демонът огледа хладнокръвно агентите от Червената рота, застанали между него и двамата Фереджин. Харкюн също бе извадил кама с извито черно острие.

Вуйчо Базил не отговори веднага, а отново се обърна към пристанището, сякаш всичко беше някакъв кошмар, от който просто трябваше да се събуди. „Тифон“ обаче не изплува от нищото, а пламъците горяха все така ослепителни. Лордът отпусна глава.

— Харкюн, отдръпни се. Зига, отведи племенницата ми вътре. Лорд Краавх, приберете се в посолството си и останете там, докато установим какво точно се случи. Някой ще плати за тази катастрофа.

Демонът се обърна и пое по пътя си.

— Да, несъмнено.