Хенри Х. Неф
Импириум (5)

Глава 3
Трансконтиненталният влак

Добре е от време на време да избухва някое въстание — в света на политиката то има същият ефект, какъвто и бурята в природата.

Тотас Джеферсън,

енциклопедист отпреди Катаклизма (270–187 г. пр.К.)

Без да сваля очи от оръжието на непознатия, Хоб насочи вниманието си към преметнатата през гърба му боека.

— Казах, че ще ви доведа дотук. Това е.

Мъжът се свъси, явно разочарован.

— По мое време момчетата не се плашеха от приключения.

Хоб бе чувал слуховете за разкопките.

— Няма да вляза там.

Непознатият затвори барабана на револвера.

— Не очаквам да го направиш. Обаче се нуждая от пазач и от още чифт ръце. Умееш да боравиш с въже, предполагам?

Хоб кимна.

— Чудесно. Ще получиш още един солар, ако останеш до края. Два солара, задето си карал шейната и си спуснал едно въже. Не е лош доход за една нощ.

Хоб не можеше да отрече. Щеше да се наложи да размени монетите с по-практична валута във Вулфаст, но това нямаше да го затрудни. Дори можеше да купи нещо хубаво за майка си — просто така. Той свали очилата и подкара шейната към хребета.

След няколко минути спря и угаси двигателя. Разкопките бяха на двеста метра пред тях, зад заснежената преграда с предупреждение, че влизането е забранено. Наблизо се извисяваше внушителен веймутов бор, белязан на ствола с оформеното като лира „Ф“ на рода Фереджин. Селяните нямаха право да секат това дърво; Божествената императрица бе го определила за корабна мачта.

— Дори и тук ни притежават — подхвърли непознатият.

Той скочи на земята и взе да тършува в багажното отделение на шейната. След малко извади въже, комплект макари, мощен фенер и невзрачен метален фотоапарат, който вероятно бе намерил на черно. Като повечето технически уреди, фотоапаратите подлежаха на строга регулация от властите. За учудване на Хоб мъжът извади и вестник — броя на „Северозападен дневник“ от тази седмица. После му подаде въжето и фенера, окачи фотоапарата на врата си и пое напред. И мигом затъна в осветения от луната сняг.

След като измуча някаква ругатня, го улови за ръката.

— По-добре ти мини пръв.

Хоб се подчини. Беше по-лек, а и имаше нюх къде снегът ще го издържи. На драго сърце взе да мисли за друго, за да прогони мисълта, че нарушава законите на Импириум. Сянката му се промъкваше пред него… Изглеждаше малко зловещо, но всъщност бе просто предпазлив. Мостът бе спрял вълците, но нощем в Стража планина бродеха доста по-диви твари.

Право напред, като надгробен паметник, стърчеше сондажна кула, заобиколена от купчини камъни и отломки. Недалеч бяха струпани тежки машини и варели за гориво, покрити с брезентови платнища. По склона на планината пълзеше белег — редица паднали дървета. Бяха спомен от пролетното земетресение, което причини разлома и разкри пещерите отдолу. Два дни по-късно пристигнаха импирски археолози и обявиха, че зоната е забранена за достъп.

Стигнаха до кръга от чакъл и камъни и Хоб огледа околността. Непознатият го подмина. Как така не се тревожи?

— Не трябва ли да се оглеждаме за пазителя? — прошепна Хоб.

— Той ще ни чака вътре — прошепна мъжът.

— Тогава защо трябваше да вървим пеша?

— Ако е го̀лем — а пазителите винаги са го̀леми, — ще усети вибрациите. Шейната щеше да го предупреди, че идваме.

— Какво значи „го-лем“? — попита Хоб.

— Одушевен предмет — отвърна непознатият. — Статуя, съживена с омагьосан пергамент, поставен в устата й. Най-известният го̀лем е от Прага, но магията е използвана далеч по-рано.

— А Прага е…?

Мъжът насочи лъча светлина към сондажната кула.

— Град отпреди Катаклизма. В Европа.

Това не говореше нищо на Хоб. Той предпочете да се съсредоточи върху темите, пряко засягащи собственото му здраве.

— Та, за го̀лема… Може ли да се изкатери извън разкопките?

— Съмнявам се. Зависи от големината му, от дълбочината на пещерата и от силата на мистика, който го е създал. Има много предпоставки.

— Колко големи стават? — разтревожи се Хоб.

— Виждал съм и такива по двайсет стъпки, но е по-вероятно да е около десет.

Хоб вирна вежди. Десет стъпки си беше доста.

— И каква е моята задача?

— Като начало, говори по-тихо.

Стигнаха до кулата, извисила желязна снага над широка около петнайсет стъпки черна бездна. Непознатият пъргаво сглоби механизъм от въжето и макарите.

— Слушай внимателно — прошепна той. — Ще ме спуснеш долу, за да направя снимки. Теглото ми да не те притеснява — макарите ще го компенсират. Ако всичко мине по план, ще са ми нужни десет минути.

— А ако не мине по план? — попита Хоб.

Непознатият закопча въжето за колана под палтото си.

— Дръпна ли веднъж, трябва да спреш, докато дръпна пак. Два пъти: издърпай ме нагоре. Три — дърпай, сякаш животът ти зависи от това. Ясно?

Хоб килна глава към кутията с въжето на колана си.

— Това тук е механична макара. С нея ще стане по-бързо, отколкото ако работя на ръка.

— Колко е дълго въжето?

— Двеста стъпки.

Непознатият светна с фенера в бездната.

— Не стига. Трябва да се спусна по-дълбоко.

— Какво ще снимате?

Мъжът намигна.

— Истината.

Преди Хоб да успее да зададе друг въпрос, спътникът му прекрачи ръба. Добре че бяха макарите. Непознатият бе слаб, но висок, а и дрехите и оборудването му също тежаха. Хоб седна, запъна крака в сондажната кула и започна да го спуска.

Стъпка по стъпка въжето преминаваше през ръкавиците му. След около осемдесет стъпки той усети рязко дръпване и спря; второ дръпване му даде сигнал да продължи. След още сто стъпки — пак подръпване. Хоб стисна здраво въжето и се ослуша за звуци. Седнал с гръб към Стража планина, се чувстваше ужасно уязвим. Ако им се случеше нещо, докато го държеше на въжето… Поблагодари на Кайута, духа на лисицата, че нощта е тиха и почти няма вятър, който да отнесе миризмата им към гората.

И отново подръпване. Хоб да продължи да спуска. Оставаше почти половината от въжето. Явно беше дълго триста стъпки, оплетено от много здрава и жилава нишка. Още трийсет стъпки… четирийсет. Мислите му се отнесоха към думите на непознатия. Какво искаше да каже… ще снима истината? Явно долу имаше нещо, но Хоб предполагаше, че са ценни метали или скъпоценни камъни. Императрицата искаше най-хубавите дървета в земите им, защо да не поиска и останалите им богатства?

Ръцете го заболяха от работата. Въжето почти свършваше, когато дойде поредно дръпване. Хоб също подръпна, за да уведоми мъжа, че въжето е към края си.

Минаха няколко минути. Накрая усети, че въжето се отпусна, сякаш непознатият се е откачил. Дръпна леко — беше свободно. Вирна вежди, но се възползва от възможността да раздвижи ръце. Какви ги върши онзи идиот долу?

Студът се просмукваше през войнишкото му яке. Хоб го носеше от сантиментални подбуди не защото държеше топло като подплатените с кожа мушами, предпочитани от жителите на Здрач. Не беше предназначено за седене на парче ледена скала посред нощ. Десетте минути, които непознатият бе споменал, отдавна бяха изтекли.

Земята потрепери като хълбока на нервен кон. Хоб се надигна и напрегна очи, за да прозре мрака в черната дупка. Това проблясък от светлина ли е, или очите му изневеряват? Ново потреперване, по-силно. Въжето в ръцете му се стрелна напред. Три резки дръпвания.

„Дърпай, сякаш животът ти зависи от това.“

Хоб направи точно това — теглеше бързо, последователно, местейки ръка пред ръка. Макарите подрънкваха и скърцаха, а въжето се навиваше накуп до него. От недрата на земята се разнесе вик.

Сърцето му заби по-силно. Отново проблясъци; за миг светкавица прониза нощта. Земята трепереше с грохота на мелнични камъни. Ръцете и раменете му горяха, а купчината въже до него растеше. Колко още? Сто стъпки? Двеста? Внуши си, че не усеща агонията в дробовете, в ръцете и в гърба. Теглѝ, теглѝ, теглѝ… Бързо, но стабилно. Продължавай да теглиш…

— Бързо!

Във вика на непознатия имаше паника. Въжето се клатеше, сякаш той се опитваше да се изкатери по него като тромав паяк. Хоб стисна устни; щеше да го закачи някъде и…

Въжето се отпусна.

Хоб го завърза за кулата и се втурна към ръба на бездната. Прашинките и снежинките заблестяха на лъча на фенера му; проследи с поглед въжето покрай четирийсет стъпки скала, под която зееше открито пространство. Фенерът на непознатия беше долу, а лъчът му го осветяваше — бе се проснал… върху какво? Сграда?

— Чувате ли ме? — викна Хоб.

Непознатият се претърколи, замаян, по гръб. Грохотът се засили.

— Събудете се! — кресна Хоб. — Добре ли сте?

Непознатият посочи крака си.

— Май си счупих нещо. Го̀лемът… идва…

— Къде е револверът?

Мъжът посочи нещо извън зрителното поле на Хоб. Явно беше го изпуснал.

— Знаете ли как се съединяват въжета? — викна Хоб с надежда.

Възможните възли бяха много, но се съмняваше, че един гражданин ще ги знае. Непознатият потвърди подозренията му.

Дочуха се тежки стъпки. Мъжът се вторачи в мрака, сепна се, ужасѐн, и със сетни сили запълзя към револвера. Едва се движеше.

Нямаше време за губене. Само за три секунди Хоб бе закачил собственото си въже за една греда и започна да се спуска в бездната. Под него непознатият бе захвърлил револвера и лежеше, стиснал крака си. От мрака долитаха стонове, сякаш някой огъваше метал. Хоб пъхна фенера в скоба на дулото на пушката и нареди:

— Стойте на място!

Непознатият бе точно под него. Намираха се в слабо осветена пещерна кухина с неописуеми размери, пълна с огромни, правоъгълни постройки от метал и стъкло. Повечето бяха срутени, но някои бяха непокътнати — толкова високи, че почти опираха в скалния покров, който бе ги приютил.

— Къде е го̀лемът? — извика Хоб.

Въртеше пушката насам-натам — акустиката на пещерата му пречеше да установи източника на звуците. Непознатият посочи вдясно от себе си. Хоб ритна във въздуха и обърна тяло.

Лъчът на фенера огря някакво лице на хвърлей от него. Го̀лемът беше висок близо четири метра, с издължени, маймунски ръце, на които опираше тежкото си тяло. Изсеченото му лице бе грубо подобие на човешко, но очите от оникс не мигаха, а устата бе застинала в гримаса. Съществото настъпваше с грохот към тях, тътрейки гранитните си крайници по покрива на сградата.

Тряс-тряс-тряс-тряс-тряс!

Изстрелите на пушката огласиха пещерата. Куршумите се забиха в гърдите на го̀лема и отлюпиха няколко каменни люспи, но създанието не забави ход.

— Оръжието ми… — изстена непознатият.

Хоб забеляза револвера на около петнайсет стъпки от себе си. Го̀лемът настъпваше бързо. Ако се спуснеше към оръжието, трябваше да се прости с шанса да избяга. Ако включеше макарата обаче, обричаше един беззащитен човек на смърт.

Той освободи въжето и се спусна ловко на покрива. Захвърли пушката и запълзя на четири крака към тежкия револвер. Го̀лемът беше едва на няколко стъпки от непознатия, свит на кълбо. Хоб грабна оръжието, прицели се в главата на чудовището и стреля.

Разнесе се оглушителен гръм. Мощният откат разтърси ръката му и изстрелът не улучи. Го̀лемът се наведе бавно и протегна ръце към непознатия, сякаш възнамеряваше да го разкъса на две. Хоб стисна револвера с две ръце и отново се прицели.

Този път не пропусна.

Седем куршума се врязаха в главата на създанието. При всеки един то отстъпваше крачка назад, стиснало строшения си череп. През дупките от куршумите струеше ярка оранжева светлина.

— Закрий очи! — предупреди непознатият.

Главата на го̀лема избухна в дъжд от гранитни шрапнели. Каменните парчета се посипаха по ръцете и якето на Хоб, забивайки се в голата му плът. Покривът на сградата силно се разтресе, после наоколо се посипаха натрошени стъкла.

Хоб отвори очи. Обезглавеното тяло на го̀лема лежеше отпуснато върху димяща купчина и протягаше ръце слепешката. Докопаха милата му боека и я смачкаха ведно с фенера. Дали създанието ще умре? Може ли изобщо да умре? Нямаше представа, но непознатият бе твърде близо до го̀лема.

Хоб успя да се изправи и извлече спътника си на безопасно разстояние от търсещите пръсти. Стиснал коляно, мъжът стенеше от болка. След това Хоб заобиколи отдалеч го̀лема и вдигна фенера на непознатия, за да огледа положението.

Новините бяха и добри, и лоши.

Имаха късмет, че въжето на Хоб не бе останало под тоновете одушевен камък. Все пак обаче беше близо до го̀лема. Ако искаше да задейства макарата, щеше да се наложи да навлязат в обсега на шаващите му ръце. За капак на всичко не беше убеден, че механизмът ще се справи с теглото на двама им.

— Как е кракът ви? — попита Хоб.

Мъжът издиша бавно.

— Май няма нищо счупено. Просто коляното е лошо изкълчено.

Хоб свали колана с кутията за въжето.

— Съмнявам се, че макарата ще ни издърпа заедно. Първо ще изпратя вас, а в това време ще отвличам вниманието му. Щом стигнете горе, натиснете тази ръчка и пуснете колана надолу. Разбрахте ли?

Мъжът се покашля в шепа.

— Мисля, че да.

Хоб вирна вежди, после грабна фотоапарата и направи снимка на мъжа.

— Ако не изляза оттук, властите ще открият тялото ми, когато се върнат. Както и фотоапарата с вашата снимка. Разбирате ли?

Мъжът го погледна в очите.

— Разбрах какво имате предвид, господин Смит. Не исках да прозвуча надменно. Отлично съзнавам, че спасихте живота ми. Моля, покажете ми как се борави с макарата.

Хоб повтори указанията два пъти, преди да закопчае тежкия колан около кръста на мъжа. Когато всичко беше готово, го примъкна възможно най-близо до висящото въже. Го̀лемът лежеше неподвижен на десет стъпки от тях.

— По моя сигнал… — прошепна Хоб.

Той заобиколи тихо създанието, докато се озова от другата му страна.

— Готови… Сега!

Ритна една голяма метална кутия, закрепена върху покрива. Каменната ръка се стрелна към вибрациите и взе да маха ожесточено във въздуха. Непознатият задейства макарата, въжето се опъна и той се издигна нагоре. Хоб затаи дъх. Щеше да докосне го̀лема с ботуши! Непознатият се сепна, прибра крака към тялото си и се размина на косъм с чудовището, а после продължи да се изкачва към кулата.

Хоб огледа пещерата и се постара да запази хладнокръвие. Сърцето му бумтеше не само заради го̀лема. Той насочи фенера на непознатия към една от сградите и се вторачи в ръждясалите й останки. Какво е това място? Кой е живял тук? Спомни си думите на мъжа, че преди хиляди години муирите са стъпили на луната. Невъзможно… пълна глупост. Същото обаче можеше да се каже и за съществуването на древен град, погребан под планината.

Отгоре долетя глас. Коланът и кутията за въжето се спускаха. Хоб отново изрита металната кутия и вибрациите привлякоха вниманието на го̀лема. Той заобиколи създанието, хвана колана, закопча го здраво около кръста си и задейства макарата.

С успокоително щракане механизмът започна да навива въжето. Хоб се издигна плавно във въздуха, протегна фотоапарата пред себе си и снима пещерата. Светкавицата проблесна, а апаратът избръмча. Беше впечатлен, че машинката е оцеляла при падането. Прекара пръсти по обшивката й. Вероятно беше дело на Работилницата. Те ли са изработили и оръжието на непознатия? В джоба на якето му, револверът грееше като тухла в леглото^[1].

Хоб никога не бе се радвал толкова на звездите. Щом излезе от бездната, завари непознатия седнал, облегнал гръб на кулата. Хоб залюля тяло, издърпа се на твърда земя, отвърза другия край на въжето и върна апарата и револвера на мъжа.

— Длъжен съм да отбележа, че си забележителен младеж — рече непознатият и сложи оръжието в скута си. — Малцина биха се справили с това, през което премина току-що.

Той извади втора златна монета от палтото си.

— Това е за теб, нали?

Хоб взе солара, засрамен от прилива на алчно задоволство. Беше изкарал годишната си заплата с няколко часа труд. Вярно, беше опасно, но и с минното дело беше така. Прибра монетата в джоба си и вдигна очи към небето, което просветляваше от изток.

— Ще докарам шейната.

Спътникът му вдигна ръка.

— Имам предложение.

— Не, благодаря — рече Хоб и се обърна.

— Мъдрият човек винаги изслушва предложенията — пророни бавно непознатият. — Баща ти ме научи на това.

Хоб се врътна рязко към него.

— Познавали сте баща ми?

Непознатият го наблюдаваше замислено.

— Да. С Улрих бяхме много близки.

Разочарованието прониза Хоб болезнено.

— Името на баща ми беше Андерс Смит. Беше войник в Импирската гвардия.

В очите на непознатия проблесна съчувствие.

— Не, Хоб. Баща ти прие това име, след като се внедри в гвардията. Казваше се Улрих Дойл; беше далеч по-велик от онези изменници, които робуват на рода Фереджин. Улрих беше член на Съдружието.

Хоб бе чувал за Съдружието. Поридж разправяше, че иска да се присъедини към тях; твърдеше, че са някаква революционна група. Той отстъпи крачка назад, разкайвайки се, че е върнал револвера на непознатия, и каза тихо:

— Лъжете. Не сте познавали баща ми. Кой сте вие?

Мъжът извади снимка от джоба на гърдите си и я подаде на Хоб.

— Името ми е Едмунд Бърк.

Хоб освети снимката с фенера. Единствената снимка на баща му, която бе виждал, красеше нощната масичка на майка му. Беше я разглеждал хиляди пъти и познаваше всяка частичка от нея. Докато гледаше снимката, по гърба му плъзна ледена тръпка. На нея бе същият мъж.

Тук баща му беше много по-млад — на не повече от двайсет години, — с къса, черна коса, светли очи и работническа риза. Седеше в кръчма с група мъже. Повечето изглеждаха пияни, но не и той. Бе вперил очи в обектива със същото вглъбено, одухотворено изражение, което Хоб помнеше от снимката на майка му. Човекът до него беше по-възрастен и се усмихваше с търпелива веселост — явно един от по-шумните им събеседници. Беше господин Бърк.

Хоб изучи мълчаливо снимката и откри непогрешими сходства между себе си и баща си — в носа и трапчинката на брадичката. Най-безспорната прилика обаче се криеше в очите. Хоб имаше очите на майка си по форма, но цветът им бе зелен като на мъжа. Което го определяше като копеле, позорното потомство на някой бледолик скендер. Племето на майка му бе му го показало болезнено ясно. Той угаси фенера.

— Е, добре, познавали сте баща ми… — измърмори. — Трябва ли да ме вълнува?

— Не ходиш с това, защото топли много — мъжът посочи якето му.

Хоб подсмръкна.

— Защо ми показахте снимката? Какво искате?

Господин Бърк се втренчи настоятелно в него.

— Искам да дойдеш с мен. В Съдружието имаме нужда от хора като теб.

— Не знам нищо за никакво Съдружие — отвърна Хоб. — Освен това трябва да остана тук.

— Защо? За да осигуриш прехраната за семейството си? За няколко месеца с мен ще спечелиш повече, отколкото би изкарал за двайсет години, съсипвайки здравето си в мините.

Той извади няколко солара, увити в сребристо фолио. На Хоб му прималя.

— Колко са тук? — попита дрезгаво.

— Двайсет. Ела с мен и ще ги получиш. Майка ти може да престане да пере и да си купи собствено жилище. Ще бъде ли възможно, ако останеш?

Хоб се замисли.

— Откъде сте сигурен, че няма просто да взема златото и да ви зарежа?

Бърк поклати глава.

— Не е в природата ти. Освен това не ти давам просто пари. Давам ти възможност да се включиш в нещо далеч по-голямо, отколкото можеш да си представиш.

Хоб се засмя.

— Което е?

Мъжът посочи към бездната.

— Отвори очи. Хората с магия, Висшеродните домове, които владеят империята… омайват ни с лъжи, препъват ни, за да не се измъкнем от властта им.

— Звучите като Поридж.

— Прожекционистът? Грубоват е, но не греши. Повечето муири спят цял живот. Малцина са наясно с истинската ни история и с научните ни постижения. В складовете на Работилницата е пълно с апарати, спасени от времената преди Катаклизма, но са заключени, събират прах, защото Фереджините не позволяват да бъдат въведени отново. Нали разбираш, не могат да ни поверят такива играчки… доброжелателната ни императрица знае най-добре. Повечето от нас прекарват целия си живот като загубени агънца. Муирите винаги ще тънат в мрак, докато мехруните владеят Импириум. Същински роби. Нищо че не ни наричат така.

Хоб вирна брадичка.

— Не сме роби. Мен ме поканиха да уча в Импирския колеж.

На лицето на господин Бърк се изписа недоумение, сякаш не вярваше, че синът на Улрих Дойл може да е толкова недалновиден.

— За какво според теб са Провинциалните изпити?

Въпросът смути Хоб.

— За да открият най-добрите и най-умните — отвърна той. — Империята се нуждае от администратори.

Господин Бърк се изхили.

— О, да, точно така. Откриват най-талантливите муири — онези, които най-вероятно ще се превърнат в заплаха — и промиват мозъците им още от малки. Вместо да се борят срещу системата, те стават част от нея, а позициите им създават илюзията за златна възможност. Доста находчиво, а?

Бузите на Хоб пламнаха. Представянето му на изпитите бе повод за гордост, удобен аргумент срещу всички, които виреха нос. Хобсън Смит бе невзрачен миньор, но и най-умният тринайсетгодишен хлапак в цялата Северозападна провинция. На счупената плочка пишеше точно това.

— Сигурно мислите, че и аз съм от стадото овце — смотолеви той.

Очите на Бърк проблеснаха.

— Не е нужно да бъдеш! Ела с мен, Хоб! Останеш ли тук, до края на окаяния си живот ще се чудиш какво е можело да се случи.

Хоб поклати глава.

— Не мога просто да си тръгна. Дори не ви познавам.

— Аз обаче познавам теб — рече господин Бърк нежно. — Идвах четири… не, пет пъти в Здрач от раждането ти досега. Главно като търговец, а един път — като фокусник.

Хоб едва не зяпна.

— Саламандир?

Господин Бърк килна глава.

— Самият той, макар че онази маскировка едва не ме провали. Никога повече няма да крада кокошки.

Хоб се опита да се усмихне.

— Моят приятел Къртицата все още е убеден, че сте бил истински.

Господин Бърк обаче като че не чу думите му, а се приведе напред с напрегнато, сериозно изражение.

— Слушай, Хоб, заклех се пред баща ти, че ще те наглеждам, ако нещо се случи с него. И спазих обещанието си. Освен това той искаше да ти осигуря място в Съдружието… това обаче не можах да постигна. Всички трябва първо да докажем качествата си. Тази вечер ти направи точно това.

Бърк стана и небрежно изтупа снега от крачолите си. По нищо не личеше да е пострадал.

— Не разбирам — обърка се Хоб. — Всичко е било изпит?

— Не всичко — призна господин Бърк. — От огромно значение е да потвърдим съществуването на този град. Посещението ми обаче ми даде и възможността да видя що за човек си. Носиш куража на баща си. Не са много хората, които биха рискували живота си, за да спасят непознат.

— Ами ако не бях го направил? — възкликна Хоб, ужасѐн. — Или ако не бях улучил? Вие нямахте оръжие. Го̀лемът щеше да ви смаже!

Господин Бърк извади втори револвер от един скрит кобур.

— Никога не оставам невъоръжен. Но нямам повече време. Трансконтиненталният влак за Цей-Атюл тръгва от столицата по пладне, а аз трябва да се кача. Бих искал да ме придружиш като мой асистент — той наклони глава. — Какво ще кажеш, Хоб? Готов ли си да приемеш плаща на баща си?

Хоб стърчеше мълчаливо насред студения мрак, стиснал снимката, и се опитваше да осмисли странния развой на събитията. Искаше да засипе с въпроси мъжа пред себе си — за баща си, за Съдружието, за древния град, погребан под тях. Едва не избухна в смях. Колко пъти беше негодувал срещу несправедливостите на живота и всичко останало? Така и не беше простил на Орисниците, че са го дарили с ум, а после бяха му отнели възможността да се измъкне, да напусне Здрач и да постигне нещо в живота. Сега обаче шансът бе се завърнал и го теглеше за ръкава. Хоб погледна черната дупка пред себе си. Нямаше нужда да копае за руда; можеше да копае за истината… истината за баща му, за Фереджините, за света, който управляваха те. А в същото време щеше да осигури и прехраната на майка си и Аня.

Примигна и внезапно осъзна, че е завалял сняг. От колко време стоеше тук? Господин Бърк го гледаше с любопитство.

— Един билет за влака ли да купя, или два?

Хоб въздъхна. Знаеше какво иска да каже, но нямаше представа какво ще се отрони от устните му. Отговорът му дойде като едва чут шепот.

— Два.

На лицето на господин Бърк изгря широка усмивка. Той стисна Хоб над лакътя.

— Браво на момчето! Баща ти щеше да се гордее с теб. Да тръгваме. Във Вулфаст ни чака моторна кола.

Хоб хукна към шейната и едва не му се зави свят. Събитията от изминалата вечер и последиците от тях се въртяха бясно в ума му. След няколко минути двамата се понесоха надолу по склона към Здрач. На моста нямаше и следа от вълците — за техен късмет. Както му бе леко на душата, току-виж Хоб решил да ги изяде.

 

 

Четирийсет минути по-късно мисълта, че наистина заминава, бе попарила въодушевлението му. Седеше на мъркащата шейна, загледан отчаяно в тъмните прозорци на къщата.

— Ще вляза за минутка — повтори с надеждата да получи друг отговор.

— Съжалявам — отвърна господин Бърк съчувствено. — Вече закъсняваме, а една майка не би пуснала сина си толкова лесно. Остави бележка и парите. Знам, че ти е трудно, но им правиш услуга.

Хоб се стегна и надраска набързо бележка, че тръгва да търси късмета си. После омота листчето около рулото солари и ги пъхна в торбата мръсно бельо до входната врата. Майка му щеше да ги намери, щом се събудеше.

Щеше да й липсва, разбира се; щеше и да му се ядоса, че не я е целунал за сбогом. Фрейка Нансук обаче бе израсла като дъщеря на хауджски шаман. Народът й беше практичен, жилав и стоически до крайност. Щеше да пророни една-две сълзи насаме, а после да съобщи новината на малката Аня. След което щеше да се посъветва с Мама Хауъл как най-добре да постъпи със златото.

„Десет години без да е нужно да работи и да се притеснява. Струва си няколко сълзи.“

Хоб се върна до шейната и я подкара тихо по уличката зад храма. Искаше да избегне ранобудните минувачи.

Щом подминаха склада на мината, трябваше да се спуснат по няколко стръмни серпентини, за да стигнат до павираните пътища. Хоб заобиколи един преобърнат камион за дърва и подкара по покрития с дупки път, който водеше на юг към Вулфаст. Почти не мислеше за пасажера си или за розовеещата зора. Очите му бяха приковани в пътя, а сърцето му все още бе в Здрач.

Както беше обещал господин Бърк, във Вулфаст ги очакваше моторна кола. Беше паркирана край един парцел с боклуци в предградията — клин от лъскава черна стомана. Недалеч група скитници се грееха на слаб огън, запален във варел. Щом Хоб спря шейната, от колата излезе шофьор с униформа, поздрави господин Бърк на някакъв чужд език и се зае да товари нещата му в багажника. Изобщо не обърна внимание на Хоб, докато господин Бърк подчерта, че момчето идва с него. Тогава просто кимна, огледа Хоб с воднистите си сини очи и отвори задната врата за господин Бърк.

Хоб не можа да прецени дали това е проява на грубост, или на професионална дискретност. Докато размишляваше по въпроса, един от скитниците — недодялан мъж, вонящ на алкохол — се приближи и се опита да вземе шейната. Хоб отказа да му я отстъпи, но господин Бърк свали стъклото.

— Няма проблем. Той ще се отърве от нея вместо нас. Качвай се.

Хоб остави шейната на новия й собственик и забърза към вратата, която шофьорът бе отворил. До този миг не беше се качвал в моторна кола; беше виждал такава кола само веднъж, когато магистратът му връчи плочката.

Качи се, като внимаваше да не окаля кожата и лакираното дърво с ботушите си. Вътре беше топло и се носеше леко ухание на кедър. След миг вече се носеха на юг, оставяйки почернелите от сажди сгради и рафинерии на Вулфаст зад гърба си. Господин Бърк свали ръкавиците си и се отпусна на седалката.

— Мисля да поспя. Съветвам те да направиш същото.

Хоб опита да затвори очи, но бе изключено да заспи. Впери поглед през прозореца, докато мощният двигател на колата поглъщаше километрите между Вулфаст и Цей-Атюл. Минаха през няколко села и градчета, но пейзажът се състоеше главно от тундрата и смаляващата се извита снага на Стража планина на хоризонта. От време на време Хоб се щипеше по дланта. Имаше чувството, че е попаднал в друг свят.

Усещането му се засили, когато съзря Цей-Атюл. Градът се очертаваше на небето, обрамчен от ореола мъгла и дим, издигащ се над фабриките в покрайнините. Хоб забеляза високи постройки, които му напомниха онези в импирските разкопки. Празните товарни вагони блестяха на лабиринта от релси извън градските стени. Самите те бяха далеч по-високи от стените около Вулфаст. Из Северозапада вилнееха обирджийски банди, някои от които наброяваха стотици разбойници. Градовете вземаха мерки, но села като Здрач не разполагаха с кой знае какво. Единствената им отбрана у дома беше оградата от колове.

Цей-Атюл обаче беше развит град. Освен високите стени и моторните коли разполагаше с пристанище, което гъмжеше от кораби, и с импирски флаг, развяващ се от най-високата кула точно над знамето на Фереджините. Хоб се облещи срещу него, а дъхът му замъгли стъклото. Колата наближи арка с порта; господин Бърк се размърда на задната седалка и се прозя.

— Не зяпай така. Приличаш на някой селяндур.

— Аз съм селяндур — засмя се Хоб.

Все пак обаче се отпусна на седалката. Импирските гвардейци им дадоха знак да преминат през арката и ги насочиха към специално платно, по което липсваха обичайните за търговските улици каруци и талиги. Пътят водеше към солидна сграда с големи каменни колони и статуя на Мина Първа от патиниран бронз. Първата императрица на Импириум неизменно бе изобразявана като дете — ангелолико момиче, направило жест за благословия.

„Първата от Фереджините. Нищо общо с онази старица от филма на Поридж.“

В основата на статуята бе се събрало множество парцаливи люде. Тълпата излизаше и на улицата и препречваше пътя им. Повечето хора носеха стари куфари или пътни чанти, други не носеха нищо. Един стражар се опитваше да ги събере — не особено успешно. Господин Бърк нареди на шофьора да спре.

— Слизаме тук — обяви той. — Ще купим билети за някои от по-бедните ни събратя. Десет за трета класа, три семейни за втора. Погрижи се нещата ми да се озоват във влака. И внимавай с фотоапарата.

Хоб се постара да не се върти и да не зяпа наоколо, докато вървеше след господин Бърк към сградата отпред; в движение осъзна, че е железопътната гара. Към входа водеше широко стълбище, но той забеляза някакъв служител, който им махаше от една врата на нивото на улицата. Господин Бърк явно беше известен, уважаван човек, защото служителят се поклони и пъргаво ги поведе по редица тесни коридори, за да избегнат тълпата. Десет минути по-късно излязоха от служебния вход на перона, на който бе спрял един от прочутите трансконтинентални влакове.

Хоб не беше виждал такова нещо. Пред Трансконтиненталния влак товарните композиции от покрайнините изглеждаха като джуджета. Съскащият му парен локомотив сигурно беше с диаметър петнайсет стъпки, с огромни прожектори с меден обков, разположени в кръг. Зад него се редяха десетки триетажни вагони с овални, изящно гравирани прозорци. Придружителят им ги отведе до един от предните вагони, до мъж с колосан костюм, застанал до една рампа. Размениха си любезности, разплатиха се и мъжът с костюма — придружителят им го нарече „шафнер“ — ги въведе в луксозно купе, два пъти по-голямо от дома на Хоб.

Господин Бърк подаде палтото си на шафнера и нареди:

— Донесете ни обяд и последните вестници. И изпратете бръснаря. Момчето има нужда от подстригване.

Щом шафнерът се оттегли, господин Бърк се настани на изящната кушетка и се зае да преглежда някакви пътнически документи. Хоб не знаеше какво да прави, затова седна до малката маса за хранене до прозореца. Из цялата гара сновяха тълпи прегърбени, жилести гоблини, които светеха с фенерите си под вагоните, за да се уверят, че всичко е готово за отпътуването. Много от пасажерите още не бяха се качили. Сред добре облечените на перона Хоб забеляза силует с качулка, който се издигаше значително над околните. Обърна се да каже нещо на възрастната дама до себе си и разкри вълчи профил. Хоб се надигна, за да види по-добре. Господин Бърк отмести очи от документите и попита:

— Какво видя пак?

— Мисля, че е вая.

Спътникът му отново насочи вниманието си към листовете хартия.

— В по-големите градове още ги има. Към стотина живеят в столицата. Сама ли е?

— Не — отвърна Хоб. — Говори с някаква жена в черна роба с оранжеви ръкави.

— С кехлибарени маншети — поправи го господин Бърк. — Звучи като прометейска учена. Необичайна гледка толкова на запад. Рядко напускат Свещения остров.

— С какво се занимават? — попита Хоб.

— С мистика — отвърна господин Бърк. — Съветници са на обичната ни императрица по магичните въпроси.

Хоб зяпна толкова откровено, сякаш имаше на челото си татуирана думата „селяндур“. Това обаче не го смути. Пред очите му стояха вая и мистичка! Двете тръгнаха да се качват, увлечени в оживен разговор; по рампата след тях се качи свита от войници и чиновници. Хоб седна на мястото си и забарабани с пръсти.

— Още една привичка, от която ще трябва да се отучим — изсумтя господин Бърк.

— Извинете. Не мога да се успокоя. Не съм ходил никъде.

Господин Бърк цъкна с език.

— Не съм съгласен. Току-що попадна на необичайно, вълнуващо място. Не повече от петима души са били там, където бяхме ние снощи. Поне в последните няколко хиляди години.

— Имах предвид на място с име — рече Хоб.

— Нашето място също си има име. Преди Катаклизма се е наричало Ванкувър.

На вътрешната врата на купето се почука. Хоб отвори. Възрастният господин отвън го поздрави и избута вътре бръснарски стол на колелца и малка количка. След минута Хоб се озова под чист бял чаршаф. Господин Бърк даваше напътствия от мястото си.

— Чисто и спретнато. С път встрани.

Бръснарят кимна, изля една кана гореща вода в легена и се подготви да измие косата на Хоб. Шафнерът се появи отново; буташе друга количка, отрупана с покрити блюда, сребърна гарафа и няколко вестника. В купето се разнесе уханието на бекон.

Протяжната свирка на влака породи оживление и суматоха навън. Хоб обаче не трябваше да тича или да бърза. Седеше удобно на бръснарския стол и наблюдаваше отражението на господин Бърк в позлатеното огледало.

Новият му работодател дори не мигна, щом вратите се затвориха и могъщият влак се плъзна напред. Беше изцяло погълнат от статията на първа страница на „Дриада“, евтин, долнопробен вестник. Докато очите му се плъзгаха по редовете, на лицето му заигра лека усмивка. Когато отгърна вестника, Хоб успя да прочете водещото заглавие:

УБИЙЦИТЕ ОТ ДВОРЕЦА ВСЕ ОЩЕ НА СВОБОДА

Няма арестувани за опита за обир

на лирландските печати.

Императорското семейство е „ужасено“

според вътрешен източник на двора.

Хоб мярна и другите заглавия: покачване на цените на пшеницата, изчезнали редки създания от биологичната експозиция на Работилницата и последната победа на Адски огин, непобедимия състезателен кон, който имаше претенции към „импирските залози“.

Искаше му се да прочете още нещо, но бръснарят килна стола назад, за да намокри косата му. Вместо вестника пред очите на Хоб изплува полилеят, чиито кристали подрънкваха, докато влакът се изнизваше бавно от гарата. Хоб си наложи да успокои дъха си. В другия край на огромния континент ги очакваше Импирия — град на магьосници, сърце на империята, дом на страховития род Фереджин.