Хенри Х. Неф
Импириум (15)

Глава 13
Фантазия „Гротеска“

Родих се стих, превърнах се в песен, но ще си ида като подвързани с кожа закони.

Да бях си останала стих.

Мина I

(9 г. пр.К.-144 г. сл.К.)

Март отказваше да си иде мирно. Ветровете му фучаха около Тур ан Гриан, кулата скърцаше и се поклащаше като флагщок. Хейзъл стоеше край един от прозорците и гледаше разпенените вълни, които препускаха ритмично през залива. Дори лодкарите не бяха навън. Два търговски галеона бяха на котва; лирландските им печати блестяха на носовете им.

Тя избърса чело с ръкав. Устата й бе пресъхнала, а костите я боляха. Раша никога не беше я натоварвала толкова. Дотук бяха с кроткото напредване; ваята бе я повлякла от слънчевите плитчини към по-мътните води на мистиката. Задачите, с които я мъчеше, бяха не само предизвикателство… плашеха я.

Жезълът на ваята изтрака по малахитовия под.

— Отново, Ваше Височество!

— Не мога, Раша. Много се уморих.

— Защото се противиш. За да промениш формата си, трябва да отвориш съзнанието си. А ти си се вкопчила в Хейзъл Фереджин.

— Аз съм Хейзъл Фереджин.

Раша искаше тя да се отпусне и да отвори вратите на съзнанието си, само че Хейзъл се страхуваше от онова, което можеше да завари от другата страна. Не беше чувала шепота от случката в Страшната гора, но портретът на Покосителката бе я обсебил. Всяка нощ вадеше картината от скривалището й и я разглеждаше на светлината на свещите. Сходството им й действаше успокоително, но и отблъскващо. Вече не можеше да си легне, без да изпълни този таен ритуал.

— Това е само име — настоя наставницата й. — Ти си материя и енергия, искра съзнание. Можеш да приемеш каквато форма си пожелаеш.

Принцесата се върна към по-безобидните въпроси.

— Тогава защо трябва да се превръщам точно в прасе?

Зига се изкиска от стола си до огнището и подаде резен мандарина на Мерлин. Хомункулът на Хейзъл го прие с благодарност и го стисна с върховете на крилете си.

— Анатомията на човека и на прасето си приличат — обясни Раша. — Това е най-лесното преображение, при това е полезно. И аз самата прибягвам до него.

Тя довърши изречението и сведе вълчия си силует към земята. Робата се свлече около краката й и ваята се превърна в четинесто черно прасе.

— Знам, че вие можете — въздъхна Хейзъл. — Аз съм тази, която не се справя. Нямам достатъчно сили.

Прасето отново смени облика си, плътта му взе да потрепва и робата отново се опъна по тялото на възрастната вая. Тя се наведе бавно и вдигна жезъла си.

— Силите ти с лопата да ги ринеш. Онова, което ти липсва, са съсредоточеност и воля да се отпуснеш. Опитай отново!

Хейзъл се върна в мегалитния кръг, стисна юмруци и затвори очи. Представи си прасето, в което искаше да се превърне — сладка розова топчица със завито опашленце.

— Ай’на морфос соо’ар — прошепна тя. — Ай’на морфос соо’ар…

— Точно така — обади се Раша. — Трябва да виждаш като прасе, да чуваш като прасе, дори да грухтиш като прасе…

Хейзъл се ухили.

— Съсредоточи се! — ревна Раша.

Усмивката й се стопи. Тя изслуша прилежно насърченията, с които наставницата подтикваше прасешката й същност да потръпне в бурята, да започне да тропа с копитца по земята, да разрие влажните борови иглички, да почеше хълбок о грубата кора на дърветата…

Ала в ума на Хейзъл нахлуха други видения. На мястото на прасенцето тя си представи нещо огромно и тъмно, рошаво и пернато. Не подуши влажни иглички, а пепел, кръв и кипяща смола. Заобикалящата я гора пламтеше, а горещината и силата на пожара подхранваха огньовете в нея. И въпреки това тя беше ненаситна.

Кожата й взе да отеснява нетърпимо. Дишаше с разтърсващи хрипове, а въздухът, с който пълнеше дробове, имаше странен метален привкус. За разлика от прасешкото преображение на Раша, нейното тяло не се отпусна на четири крака, а остана на два, но се източи. Болка прониза пищялите и стъпалата й и те започнаха да се издължават. Рошавата фигура, която виждаше в ума си, се приближаваше. Светлините на огъня проблясваха по физиономия от кост, клюн и плът. Създанието идваше за нея, идваше за всички тях. С върховен изблик на волята Хейзъл успя да откъсне поглед от него.

Тя отвори очи, залитна и се хвана за тежкия мангал, за да запази равновесие. Няколко секунди можеше само да диша насечено, докато болката в краката й утихне.

— Отказвам се — изграчи тя.

— Отказваш се? — нахока я Раша. — Дори не си опитала! Престани с този театър и се отпусни. Убеди себе си, че си прасе!

— Аз не съм прасе! — викна Хейзъл. — Никога не съм доближавала прасе. Не знам как душат, как се чешат, ровят със зурла или тичат. Трябва да си представям всичко това и… се появяват други работи. Щеше да е по-лесно, ако можех да се опра на някакъв опит, но нямам. Цял живот съм живяла на този остров.

Пауза.

— Ако не успееш да се преобразиш, няма да издържиш изпитите.

— Знам — рече Хейзъл. — Никой не го осъзнава по-добре от мен.

Ваята застина.

— Императрицата зависи от теб. Длъжна си да дадеш всичко от себе си след онази щуротия с Острието на Дома ви. Има и по-лоши наказания от това да изринеш оборите на жребищата. Нейно Величество прояви милосърдие.

— Така е — призна Хейзъл. — Само че дали ще прояви същото милосърдие и към вас?

Лейди Раша се отпусна тежко на една резбована пейка и й даде знак да седне до нея.

— Затова ли е всичко? Страхуваш се за мен?

Хейзъл кимна.

— Ако се проваля, ще пострадате вие. Това ме ужасява.

Раша изцъка с език.

— На моята възраст заплахите и наказанията нямат почти никаква тежест. И не ме плашат, така че не се занимавай с тях. Интересува ме само да видя, че постигаш онова, което би могла.

— А то е?

— Да станеш най-великата магьосница от Мина Четвърта насам.

Това бе последното, което Хейзъл искаше да чуе.

— Изобщо не искам да приличам на нея — пророни тя тихо. — Освен това Покосителката е била далеч по-могъща от мен. Била е богиня.

Раша се облегна на жезъла си.

— В началото на живота й хората мислели, че е обикновено муирче. Силата й се проявила по-късно. Пък и твърде много се съмняваш в собствената си сила. Не забравяй какво каза лорд Краавх, преди „Тифон“ да избухне.

Хейзъл си припомни разговора с демона, както и сковаващата му, почти хипнотична аура.

— Каза, че сияя.

Ваята кимна.

— В някои нощи сияеш по-ярко от всичко, което съм виждала. По-ярко дори от драконите на портите. Носиш в себе си Старата магия, но я държиш затворена. В това се различаваш от Покосителката. Тя се отдала на своята сила.

Хейзъл не беше разказала на ваята за шепота в Страшната гора, нито за чудовищното създание, което бе зърнала, когато се опита да се преобрази. Раша редовно докладваше на Паячката, а принцесата не искаше преживяното от нея да се разчува — поне засега, тъй като самата тя не можеше да го осмисли. Кой знае как трябваше да го тълкува.

— Да спрем дотук — обяви лейди Раша. — Имаш време за бърза вечеря, но нищо повече. Фантазията започва в девет.

Хейзъл се изпълни с облекчение.

— Как ще влезе господин Смит?

— С мен, като мой прислужник.

— Та той трябваше да бъде гост — поколеба се Хейзъл.

Ваята бе се уморила от препирни.

— Ваше Височество, това е най-доброто, което мога да направя. Сестрите ви ще присъстват. Може би и императрицата. Наистина ли искате да спорим за това?

На Хейзъл й беше ясно, че протестите й са безсмислени, особено ако и баба й щеше да присъства — тя никога не би допуснала муирин да седне в кралската ложа. Това обаче объркваше малко плановете й. Беше намислила да направи специална изненада за Хоб по случай оздравяването му и в знак на благодарност, задето й помогна за последния изпит при Монтагю. Учителят много бе харесал есето, в което сравняваше икономическата теория с практиката, и дори прочете част от него пред останалите. Изабел бе впечатлена, Вайълет — смаяна, а Имоджин Хайд изглеждаше така, сякаш ще повърне. Всичко това донесе на Хейзъл дълбоко удовлетворение. И тъкмо затова беше малко разочарована от плана за вечерта. Само заслужилите прислужници посещаваха събития като фантазиите, но това не можеше да се мери със статуса на гост.

Вечеряха набързо в дневната на тризначките — печени миди със зеленчуци. Вайълет вече бе излязла — щеше да вечеря с лейди Силва и някакви нейни приятелки. Изабел обаче си беше у дома и спореше с Оло коя рокля да сложи.

— Искам тюркоазената — заяви тя.

Камериерката не беше съгласна. Според нея деколтето бе прекалено дълбоко. Нейно Височество вече беше млада дама… което си имаше своите особености. Хейзъл огледа кокалестото си, плоско тяло. Нямаше нищо против някоя и друга особеност.

Изабел се обърна към своя хомункул на дивана.

— Ти какво мислиш, Памплемус?

На Хейзъл й се струваше направо жестоко да кръсти създанието „грейпфрут“, но това беше любимата дума на Изабел от един от древните езици. А и хомункулът явно нямаше нищо против. Той вдигна очи от купичката с боровинки. За наскоро родено същество имаше учудващо зряло отношение.

— Защо въобще питаш? Тюркоазената.

Оло изфуча и метна встрани скучната сива рокля. Камериерката не харесваше Памплемус, който смело споделяше възгледите си относно облеклото и накитите — неща, които тя смяташе за своя територия. С Мерлин се отнасяше с по-голямо търпение просто защото хомункулът на Хейзъл изобщо не се обаждаше. Принцесата го побутна, за да слезе от роклята й, и я вдигна на светлината — жълта коприна със седефена бродерия.

— Изобщо не ти отива, скъпа — рече Памплемус. — Не и с твоята кожа.

Хейзъл нямаше представа дали роклята й отива, но определено харесваше прическата, която бе й направила Оло. Имаше време да й се възхити, докато колесницата трополеше към заливчето, в което закотвяха яхтите на рода Фереджин. Изящните й бели букли бяха разделени на път, пригладени с малко крем и прихванати със златна шнола. Беше лъскава като селки — пълна противоположност на непокорната грива на Изабел. Сестра й грабна огледалцето й, за да си сложи червилото, което Оло бе отказала.

— Мразя корабите — измърмори тя.

— Мисля, че този се нарича „клипер“ — подхвърли Хейзъл.

— Ако започне да ми се гади, това няма да има голямо значение.

Памплемус подаде главичка изпод кожената й яка.

— Само пази обувките.

Изабел бе го издокарала в пурпурен бархетен костюм, пригоден за крилете му. Според Хейзъл изглеждаше отвратително. Мерлин беше облечен с дискретен туид.

Зига отвори вратата и телохранителят на Изабел — червендалест мъж с бакенбарди на име Матиас Рей — им помогна да слязат. В края на кея „Веспер“ се поклащаше на големите, тъмни вълни. Хейзъл се вкопчи в парапета (не обичаше да носи токчета) и поздрави капитана, който ги придружи до каютата.

За радост, нямаше да пътуват дълго. „Веспер“ беше дълъг над двайсет и пет метра, но имаше конструкцията за летни регати, а не за насрещните вълни в залива.

— Е, как изглежда? — рече Изабел и отказа ордьоврите, предложени й от член на екипажа.

— Кой? — попита Хейзъл, макар че отлично знаеше кого има предвид.

— Онзи паж.

Тя се престори на учудена.

— Той ли? Ами добре е. Лунасекомите правят чудеса при по-дребни наранявания. Оправиха дори зъба му.

— Чух, че може и да се появи тази вечер — подхвърли Изабел.

— Така ли?

Сестра й завъртя очи.

— Стига си се преструвала. Архемнос чул Раша да го урежда. Благородно от твоя страна да го поканиш.

Хейзъл усети как товарът падна от раменете й.

— Стори ми се редно след всичко случило се, макар да съм убедена, че Вайълет няма да го одобри.

Изабел вдигна крака пред себе си.

— На кого му пука? Все още не ми говори, задето съм „изложила семейството“, но ако не бяхме ние, никога нямаше да разберат, че истинският меч липсва. Според мен сме герои!

Хейзъл се ухили доволно. Беше готова да иде на бесилото, стига Изабел да е с нея. Шеговитата й непочтителност й вдъхваше жизненост. Тя сложи Мерлин на перваза. Нощта беше кристално ясна — вятърът бе прогонил облаците навътре в сушата. Далеч над тях Дракон бе се извил на сапфиреното небе.

От целта им ги деляха едва осем километра, но първо трябваше да минат през лабиринта на пристанището. Трябваше да стигнат до едно от множеството островчета, осеяли морето между Свещения остров и Импирия. По повечето имаше бази на флотата, но най-голямото — Ил де Рев^[1] — беше посветен на изкуството.

На върха на островчето се издигаше величествена концертна зала, чиито спираловидни извивки напомняха наутилус. Още когато дойде за първи път, Хейзъл се влюби в просторните зали със скулптури на изисканата сграда. Разбира се, предишните й посещения бяха за обикновени концерти. Това бе първата й фантазия.

Всяка година се поставяха по три фантазии, като пролетната „Гротеска“ несъмнено бе най-популярната. Тя не само вещаеше края на зимното униние, а се говореше, че е по-чудата и по-стряскаща от летния „Пасторал“ или есенната „Меланхолия“. Паячката бе забранила на тризначките да посещават представленията преди дванайсетия си рожден ден.

Около Ил де Рев вече бяха се наредили десетки яхти и няколко транспортни баржи. Принадлежаха не само на Висшеродните домове, но и на дребни благородници, магистрати и знатни търговци. Вратите на фантазиите бяха отворени за всеки, който можеше да си позволи билета — тоест, само за малцина.

Фереджините имаха собствен пристан. Капитан Уелк се справи великолепно с навигацията на „Веспер“. Щом съдът пристана, Хейзъл и Изабел последваха телохранителите по трапа. Долу ги очакваше тълпа журналисти. Опитаха се да не обръщат внимание на въпросите им.

— Изабел, вярно ли е, че копнеете да станете Божествена императрица?

— Къде е Вайълет? Да не би в семейството да има разрив?

— Лорд Фереджин наистина ли ще се откаже от поста директор на банката?

Изабел дръпна Хейзъл, но тя се закова на място.

— Моля?

Мъжът, който бе задал последния въпрос, избута с лакти конкуренцията. На месестото му лице се разля хищна усмивка.

— Добър вечер, Ваше Височество… Гус Бейли от „Оса и стършел“. Вярно ли е, че вуйчо ви е принуден да напусне поста? Както и че семейството ви ще загуби контрола над банката?

Хейзъл бе скандализирана, но бързо се окопити.

— Нямам представа за какво говорите.

Двете с Изабел продължиха през кордона от охранители към фоайето, от което се носеше камерна музика.

Господин Бейли тръгна редом с тях.

— Няма проблем, Ваше Височество, няма проблем. Кажете ми друго… Вярно ли е, че се увличате по пажа Хобсън Смит?

Хейзъл продължи бързо напред, а лицето й пламна в студа. И въпреки че Изабел бе спряла, искаше й се само едно — да влезе вътре, за да се избави от смеха и дюдюкането. Беше свикнала с напористите журналисти и нахалните им въпроси, но това я засягаше по друг начин. Разбира се, че не се „увлича“ по Хоб — що за нелепа мисъл! — само дето тази история би превърнала живота й в ад. Кой би разпространил такъв слух?

Отговори си на въпроса в мига, щом съзря Имоджин Хайд, която си бъбреше с Татяна Кастил, Рика Ямато и още неколцина дворцови лигли в огромното фоайе. Бяха се наредили край бара — виещ се плот от секвоя под висящи стъклени скулптури. На няколко стъпки от тях лорд Уилем Хайд си разменяше любезности с патриарсите на родовете Кастил и Ямато. Майката на Имоджин отсъстваше, но Данте стоеше до лакътя на баща си — младежко копие на оплешивелия си родител. Щом зърна Хейзъл, Имоджин грейна и й направи знак да се присъедини към тях.

Хейзъл пренебрегна поканата и подаде палтото си на един слуга. След малко влетя и Изабел.

— Идиоти! — разпени се тя и изхлузи палтото си. — Поне Матиас хвърли тефтерчето на репортера в морето. Добре ли си?

— Нищо ми няма — отговори Хейзъл. — Мисля, че Имоджин е пуснала мълвата.

Изабел изгледа бясно момичетата на бара.

— Разбира се, че е тя!

Някой произнесе името на Хейзъл. Тя се обърна — вуйчо й Базил се задаваше в компанията на няколко министри. Беше сякаш по-изто̀чен и по-жизнен от последната им среща. Той остави гостите си да продължат напред и спря, за да прегърне племенничките си.

— И двете изглеждате прекрасно. Знам, че не е прието да ви казвам такива неща, но е самата истина.

— И ти изглеждаш великолепно — рече Изабел.

Вуйчо им ги огледа още веднъж, този път умислено.

— Като че беше вчера, когато бяхте беззъби, гологлави същества, а вече сте на първата си фантазия.

Преди да си тръгне, Хейзъл го дръпна за лакътя и понижи глас:

— Един репортер каза, че се оттегляш от банката. Вярно ли е?

Лицето му помръкна.

— Кой ти го каза? Да не е онзи тип от „Осата“?

Хейзъл кимна.

— Писна ми от него! — измърмори вуйчо й, после я погледна в очите и каза по-меко: — Не позволявай на такива слухове да те разстройват. Никъде няма да ходя. Семейството ни все още държи банката. Семейството ни винаги ще държи банката.

— Да, вуйчо.

— Само така — кимна той и я целуна по темето. — Ще се видим в ложата. И не мисли, че съм забравил за русалката, малък крадец такъв! Да ми я върнеш!

Изабел го проследи с очи.

— За какво говори? Каква русалка?

— „Малката русалка“. Взех я назаем, тоест, отмъкнах му я.

Изабел пъхна ръка в нейната и двете поеха между знатните особи.

— Така и не харесах тази приказка. Какво очарователно има в някаква земноводна обожателка? Ако питаш мен, доста е стряскаща…

Двете спориха за това чак до ложата — най-голямата, в средата на балкона, откъдето се откриваше гледка към сцената, оркестрината и — най-важното — към публиката. Залата вече бе пълна, предимно с дребни представители на рода им от континента. Всички роднини — независимо от ниското си положение и отдалечеността си — имаха право на едно посещение в живота в кралската ложа. С влизането им присъстващите тутакси се изправиха.

Момичетата се усмихваха любезно, но тръгнаха право към лейди Раша и Архемнос, които бяха се настанили на втори ред. Хоб и останалите прислужници стояха мирно покрай коридора.

— Съжалявам! — прошепна Хейзъл, щом го приближи. — Мислех, че ще бъде… забавно, досещате се. А всъщност по-скоро сякаш сте на работа.

Хоб се усмихна.

— Нищо подобно, Ваше Височество. Помните ли господин Грейсън?

— Да, разбира се — рече тя и хвърли поглед на пажа, придружил Хоб на дуела. — Радвам се да ви видя отново.

Момчето се поклони.

Изабел й даде знак от двете места, които бе запазила на първи ред.

— Хайде!

Сестра й нямаше търпение да започне да шпионира останалите благородници — любимо занимание, което бяха открили още при първите си концерти. Двамата с Памплемус вече оглеждаха залата за вълнуващи обекти. Хейзъл седна до нея и позволи на Мерлин да провеси крачета през парапета. Хомункулът изви шия към събратята си доманокти, наредили се като скорци на корниза, сложен специално за тях под тавана.

— Засичам скандал — прошепна Изабел. — Край секцията на дървените духови инструменти. Струва ми се… да, ето, пак го направи: лорд Мартин стисна онази дама за задника.

Момичетата прихнаха. Изабел огледа ложите на техния балкон, които принадлежаха на другите Висшеродни домове. После вдигна бинокъла.

— Херцог Елуван определено се е отпуснал.

Памплемус проследи погледа й.

— Това не е херцог; статуя е.

В това време оркестрите настройваха инструментите си. Къдравите трели на един фагот се извисиха над глъчката. Изабел се обърна.

— Не знаех, че и Монтагю е тук.

Момичетата се превиваха от смях, но Памплемус не сметна шегата за забавна.

— Ще ви помоля да не се подигравате на моя създател!

— Как го постигаш? — запита Хейзъл малко по-сериозно. — Едва на няколко седмици си, а вече знаеш толкова много.

— Алхимия — отвърна хомункулът. — На всички ни капват това-онова. Боя се, че твоят Мерлин е получил твърде много антимон.

Мерлин не каза нищо, а просто почеса ухо с върха на крилото си.

— Кога ще мога да гледам през твоите очи? — поинтересува се Изабел.

— Скоро, мила моя — потупа я Памплемус по ръката. — Процесът на обвързване отнема време. Един уважаващ себе си компаньон не би отстъпил способностите си още на първата среща.

Светлините притъмняха, а камбанен звън оповести, че представлението ще започне всеки момент. Долу благородниците се лееха през вратите, а разпоредителите ги насочваха към местата им.

— Взе ли програма? — попита Хейзъл.

— Няма програма — отговори Изабел. — Само актьорите знаят какво предстои. Доктор Фебус композира всяка „Гротеска“ в транс.

Светлините намаляха още повече, а музикантите оставиха инструментите. Повечето места вече бяха заети, включително в ложата на лирландците. Хейзъл забеляза лорд Краавх — седеше, присвил трите си блестящи очи. В огромната зала се възцари атмосфера на напрегнато очакване. Хейзъл стрелна с очи Хоб, но той гледаше вратата.

Тенорът на кралския шамбелан се извиси:

— Нейно Сиятелство, Божествената императрица Мина Четиридесет и втора.

Хейзъл и хилядите други гости станаха, щом Паячката тръгна надолу между редовете, придружавана от Вайълет и двама телохранители. Както обикновено, баба й бе се въздържала от натруфените одежди в полза на семпла рокля в червеното на рода Фереджин. Не носеше грим и бижута с изключение на импирската корона, положена върху оредялата й коса. На ослепителната светлина на прожектора имаше мъртвешко изражение. Лицето й бе сковано и строго, с тънки устни и физиономия на вдовица. Спокойно можеше да бъде труп, ако не бяха очите й. Те бяха съвсем жизнени — пронизителни, черни, хитри като на златар. Не подминаха никого в кралската ложа, докато притежателката им пристъпяше надолу по стълбичките. Погледът й се задържа най-дълго върху Хейзъл.

Всички останаха прави, докато императрицата се настани. Тя опря крехката си ръка върху вуйчо Базил и го целуна безсърдечно, а той я сложи на мястото й.

Изабел се приведе към Хейзъл.

— Изглежда толкова крехка.

Седнаха и Хейзъл й кимна. Беше си помислила същото. Едно беше богинята да седи на златния си трон, съвсем друго — да наблюдаваш кокалестата старица как се клатушка по стъпалата. Хората щяха да се питат колко време й остава. Година? Месец? Хейзъл изпита съжаление към Вайълет. Скоро щеше да стане императрица.

Проблесна ослепителна светлина и залата потъна в мрак. Няколко души сред публиката изпискаха. Хейзъл стисна Изабел за ръката.

— Това част от представлението ли е?

Отговорът на сестра й беше необичайно глух:

— Н-н… не знам.

Хейзъл потърси с ръце Мерлин, но той като че беше изчезнал. Тя махна с длан пред очите си, но не виждаше и не усещаше нищо, дори седалката под себе си. Сякаш се носеше в черно мастило. Дори звукът от дишането й бе изчезнал. Нещо нарочно потискаше сетивата й.

Появи се жужене — едва чуто, ниско и бавно. Вибрациите му проникнаха в тялото й. Постепенно сърцето й се нагоди към бавния му, примитивен ритъм.

Туп-туп… туп-туп… туп-туп.

Нова вибрация накара зъбите й да изтракат. Не беше пуснала ръката на Изабел, но не усещаше топлината на сестра си. Съществуваше само Звукът, а той явно беше безкраен.

Съзнанието й се носеше без посока. Колко време вече седи тук. Часове? Дни? Колко удара на сърцето? Всичко бе вцепенено.

Внезапно усети мириса на люляк. Беше едва доловим, но донесе водопад от спомени. Тя си играеше в градина на лятното слънце. Наблизо седеше жена, зареяла поглед в морето. Още нямаше четирийсет, хубава, но угрижена, с гъста черна коса, с която бризът си играеше. Хейзъл забеляза пръстен печат на ръката й. Едно пълничко момченце донесе бръмбара, който бе намерило. Жената се усмихна по задължение, след което погледна Хейзъл.

— Покрий се, Ариана, ще изгориш.

Буум!

Хейзъл изпищя при трясъка, който разтърси залата. Тимпаните бумтяха, съпровождани от ластри и какофонични камбани. Объркана и уплашена, тя взе да се мята на стола.

Барабаните заглъхнаха, а пред очите й изникнаха светлини — кръгове от съвършени цветове, които играеха наоколо, — същинско тържество на жизнеността, но трагично мимолетно. Щом угаснаха, те оставиха болезнена празнина след себе си. Щеше ли да види отново нещо толкова прекрасно? Как изобщо бе дръзнала да приеме такова чудо за даденост?

Барабаните се завърнаха — по-силно, по-шеметно, безмилостни. Напомниха й Страшната гора. И песен ли се чуваше? Стори й се, че долавя хор от слаби, ефирни гласове.

Бум!

Отново трясък и залата изплува пред нея. В сумрака по сцената се движеха гротескно издължени фигури. Силуетите се виеха, преплитаха се, издигаха тела като змии, готвещи се да нападнат или да се съешат. Гледка, която я отблъскваше, но и омагьосваше.

Изабел я потупа по рамото и посочи нагоре. Ченето на Хейзъл увисна. На сцената движенията на танцьорите изглеждаха некоординирани. На тавана сенките им разказваха като пантомима.

Хейзъл не проумяваше как този хаос от движения оставяше толкова прецизни сенки. Това магия ли е, или майсторско изкуство?

Във врявата се включиха още инструменти. Единият оркестър свиреше мелодии, другият — непоносими какофонии. На моменти звучеше така, сякаш се опитваха да се надсвирят. Друг път обаче звуците се сливаха и пораждаха великолепна хармония, която я оставяше без дъх.

Танцът беше прелюдия към нещо. Музиката стана направо кошмарна. Беснеещите прожектори блестяха по танцуващите немони и осветяваха чудатите им форми.

Невероятно, но по своята същност немоните бяха човешки същества. Подбираха ги от хиляди години, за да сътворят съвършената балетна линия и форма. В резултат на това бяха се получили неокосмени хермафродити, които се движеха с неестествена плавност, сякаш нямаха стави. Някои достигаха осем-девет стъпки височина, с шии по три стъпки и крайници с тънки мускули. Прекарваха целия си живот на Ил де Рев под грижите на прислужници. Доктор Фебус беше авторът и диригентът на фантазиите, но основната атракция бяха немоните.

Хейзъл обърна очи към Хоб, за да провери как му се струва представлението. И се изуми — той стоеше неподвижно, а на лицето му бе изписано сдържано отвращение. Сърцето й се сви. Желанието й беше да го смае, да му разкрие част от живота на аристокрацията, както той бе споделил с нея своите преживелици в Муирландия. Може би фантазиите и немоните не бяха за всеки вкус.

Оркестрите замлъкнаха; остана само един музикант да свири. Гръмнаха аплодисменти. Хейзъл се обърна — прожекторът бе осветил едно кицуне с рокля на цветя, което дърпаше струните на червен белайел. Рейзу беше най-известната изпълнителка в Импириум, същество, чиято природа (още две ръце с шестнайсет пръста) й даваше уникалната способност да борави с много струни и плъзгачи на инструмента.

Но за произведението, което свиреше в момента, не се изискваха толкова пръсти. Простите ноти звучаха разстроено и заплашително. На сцената немоните се отдръпнаха, а от пода изникна нещо ново.

Огромната фигура имаше смътните очертания на човек. Някакъв звяр ли? Птица? Хейзъл не можеше да прецени, но явно няколко немони танцуваха в синхрон под пернатия плащ. Формата й изглеждаше притеснително позната. Създанието се гънеше, трепереше, опъваше веригите си. По стените играеха странни сенки. Хейзъл облегна брадичка на перилото. Какво е това?

На сцената доприпка силует, сякаш на дете, сложил нещо, наподобяващо короната на Фереджин. Заобиколи планината от пера и взе да я успокоява и гали. Останалите немони танцуваха все по-бясно и неудържимо. Силуетът с короната се опита да ги овладее, да подреди движенията им, но подскачащите танцьори го събориха на земята. Фигурата се оттегли в средата на сцената, където бе завързана потрепващата черна грамада.

— Онова с перата май е Покосителката — прошепна Изабел в ухото на Хейзъл.

Хейзъл кимна. Беше се досетила, когато се появи фигурата с короната. Мина Трета бе слаба владетелка, което обясняваше защо е представена като дете.

Малкото танцьорче положи короната си върху огромната фигура и последва взрив от светлина и звук. Покосителката пръсна оковите си и взе да се издига все по-нагоре, извисявайки се дори над най-високите немони. Те се оттеглиха, а от нея лумнаха яркозелени пламъци, които плъзнаха по сцената, после по стените. Публиката посрещна безупречната илюзия с аплодисменти.

Не и Хейзъл. Втренчена, тя следеше с пресъхнала от ужас уста чудовищната твар, бродеща по сцената. От време на време създанието се спускаше към някоя от немоните и я поглъщаше, тръскайки бясно черните си пера. Щом се отместеше, жертвата й изчезваше, а големината на Покосителката растеше.

Мелодията ускори ритъм. Долу доктор Фебус махаше диво наляво-надясно с палки. Говореше се, че творбите му се основават на видения. Покосителката бе управлявала преди повече от две хиляди години — защо бе избрал нея за тази „Гротеска“? Дали шепотът й в Страшната гора бе стигнал някак и до него и бе му повлиял?

На сцената немоните оформиха два кръга, които се въртяха в противоположни посоки около чудовището. Вълнообразните движения на издължените им тела напомняха по-скоро полет, отколкото стъпка.

Объркващият им танц имаше цел. Те си подаваха меч, който публиката виждаше, но не и кръвожадната богиня. Щом се появеше риск тя да открие острието, танцьорката, дето го държеше, го подаваше умело на следващата с изумителна пъргавина.

Трептящите зелени пламъци преминаха в златисто. Покосителката търсеше все по-безумно. Немоните се пръскаха пред нея, изплъзваха й се на косъм, подаваха си меча толкова светкавично, че Хейзъл често го губеше от поглед. Покосителката се завъртя. Метна се към една танцьорка, но ръцете й бяха празни…

Очаквам те отдавна.

Щом призрачният шепот прозвуча в съзнанието на Хейзъл, сцената се изпари. Тя вече не се намираше в концертната зала, а дремеше в някакъв хамак. Някой тръскаше тялото й доста грубо. Хейзъл отвори око. Над нея бе се надвесило тринайсет-четиринайсетгодишно момче с полусчупена лампа в ръка.

— Капитанът иска кафе!

Хейзъл с удивление чу собствения си глас:

— Ми, направи му бе, Плъхар! Аз тъкмо си легнах.

— Дойде преди три часа. Ставай, или ще те сритам, Дани.

Защо я нарича „Дани“? Тя не помръдна. Плъхаря опря малко ножче в едно от опънатите въжета на хамака. Хейзъл се надигна и установи, че е лежала с дрехи от канава, с евтини, груби обувки. Успя да се закрепи на люшкащата се палуба и се запъти към легенчето за миене. Съненото лице, което примигна в огледалото насреща й, не беше нейното.

Беше момче!

Нямаше никакво съмнение. Хейзъл Фереджин беше чорлаво, сънено момче на не повече от осем, което явно мечтаеше само едно — да се върне в хамака. То се прозя и взе вълнена шапка с избродиран в бяло надпис: „Полярна звезда“. Нахлупи я върху кафеникавосивата си коса, погледна ядно Плъхаря и се отправи към малката кухничка, където се зае да мели някакви малки кафяви зрънца и да сгрее чайник с вода.

Отново шепот: Светът ни очаква отдавна.

Внезапно корабът се разтърси от удар. Хейзъл се блъсна в една греда и събори чайника от печката. Наоколо се посипаха прибори. Врялата вода изгори ръката й; тя взе да се озърта за кърпа. Сърцето й пърхаше в паника. Огледа се, стресната и объркана. Какво бе станало? Корабът започна да стърже и спря, а тя изпищя.

От палубата долетяха викове, последвани от писък, от който костите й се смръзнаха. Тя пусна кърпата и се сгуши в ъгъла — мишле, твърде уплашено, за да помръдне. Наоколо трополяха тежки стъпки, а откъм кърмата долетя дрезгав вик — капитанът призоваваше целия екипаж.

Гръмна оръдие и камбузът^[2], се разтресе от трясъка. И отново безредни изстрели. Шумът бе непоносим. Пак се чуха писъци. Хейзъл закри уши с попарените си ръце. Някой нахлу в камбуза — Плъхаря, по-голямото момче от по-рано. Беше адски блед. Стиснал дърводелски чук, той й изсъска да се пъхне някъде, да се скрие, където може…

Гредите наоколо се пръснаха и нещо нахлу в камбуза, помитайки горната му част като клечки за зъби. Плъхаря изчезна; може и никога да не бе съществувал. Хейзъл остана сгушена на мястото си. По тялото й взеха да капят ледени дъждовни капки. Тя вдигна очи към буреносното черно небе. Нещо бе отнесло покрива.

Виждаш пред какво сме изправени.

Някакво виещо се тяло се издигна пред очите й — бодливо пипало, осветено отдолу от фосфоресциращо сияние. Беше бе по-огромно дори от мачтите. Пипалото се изпъна към облаците, после се спусна като гигантски камшик. Щом полетя надолу, тя затвори очи и взе да нарежда молитва, която не бе чувала дотогава.

Време е да ме приемеш.

 

 

Хейзъл подскочи като ужилена. Отново се намираше в концертната зала, стиснала ръката на Изабел. От грохота на тимпаните дори и седалките подскачаха. На сцената Покосителката бе се обърнала с гръб към една от немоните. Внезапно немоната измъкна скрития меч и замахна. Острието проблесна като огнен пламък. Тя замахна още веднъж… Покосителката се извъртя в мига, в който немоната нанесе удара си. Острието се заби право в сърцето й.

Вуум!

Покосителката се пръсна на стотици живи гарвани, които се понесоха из концертната зала с писъци и грачене и пляскайки криле, излетяха навън през малките капандури. Пламъците се спуснаха след тях и утихнаха с мощен залп на цимбалите.

Светлините грейнаха за първия антракт. Публиката изръкопляска и започна да се изнизва навън.

— Върховно беше! — възкликна Изабел, очарована. — Какво ще кажеш, Памплемус?

— Лично аз съм правил по-добри постановки.

— О, я стига! — засмя се тя. — Та ти нямаш и месец…

Очите й се спряха на Хейзъл и тя млъкна. Сестра й седеше на седалката, вдървена, с изопнат гръб, а по тревожното й лице се стичаше пот.

— Хейзъл, не изглеждаш много добре.

— Мисля, че ще повърна — прошепна Хейзъл.

— Да излезем ли на въздух? — предложи Изабел.

Хейзъл кимна и се надигна от стола. Ала в мига, в който стана, краката й омекнаха и залата се завъртя. Тя размаха ръце, за да не падне на пътеката, но внезапно усети как нечии ръце я уловиха през кръста и изправиха тялото й.

— Спокойно, държа ви — прошепна Хоб в ухото й и я отведе до Зига.

Мракорката я подпря на една от колоните. Хоб остана до тях, като я прикриваше от гостите, докато Раша и Зига се суетяха около нея. Притеснена, ваята опря китка о челото й.

— Няма температура. Как е стомахът ти?

— Добре — отвърна Хейзъл задъхано. — Просто ми се зави свят.

Лейди Раша смръщи вежди.

— Фантазиите може да окажат необичаен ефект върху по-чувствителните натури. Стига ти толкова за тази вечер.

Хейзъл кимна. Появи се лицето на Изабел.

— Как е?

— Нейно Височество ще се прибере у дома — отвърна Раша. — Желаете ли да се присъедините?

Изабел предпочете да остане — след като се увери, че Хейзъл е добре. „Гротеска“ се състоеше от три действия; сестра й не би искала да се лиши от пиротехниката, мечовете и тромавите ужасии, направени от живи гарвани. Щеше да се върне на борда на „Морски кон“. Тя целуна Хейзъл по бузата и се втурна да бърбори със съучениците им.

Хоб и Зига помогнаха на Хейзъл да се изправи. Главата й се проясни, но още се чувстваше замаяна. Тя погледна към празната сцена. В оркестрините музикантите сменяха платъци и разговаряха тихо. Най-обикновен антракт като при всяка опера или симфония. Внезапно се почувства страшно глупаво. Дали някой бе видял случилото се на онзи кораб? Халюцинациите просто част от фантазията ли бяха?

Хоб отиде да вземе нещата им, а тя пое бавно нагоре по пътеката. Половината ложа бе се опразнила, но Паячката беше на мястото си, заобиколена от прислужници. Щом Хейзъл стигна до нея, тя закова очи в нейните, после махна на лейди Раша да се приближи. Ваята коленичи, за да позволи на императрицата да прошепне тихо нещо в ухото й. Раша кимна отсечено и се върна до Хейзъл.

— Какво става? — попита принцесата и примижа на ярката светлина във фоайето.

— Нищо, Ваше Височество. Баба ви просто се поинтересува дали господин Смит е младежът, явил се на дуела с лорд Хайд.

Хейзъл вирна вежди.

— Какво я засяга?

— Нямам предположения, Ваше Височество.

Тръгнаха надолу по стълбите. Хейзъл се вкопчи в гладкия стъклен парапет, следвана плътно от Зига. Хоб вече ги очакваше в подножието на стълбището. Той задържа палтото на Хейзъл. В същия миг някой я повика. Тя вдигна очи и съзря Имоджин и неколцина от дворцовите лигли, наредени по балкона над тях.

— Явно слуховете са истина — провикна се Имоджин. — Приятно прекарване, гълъбчета!

Изпрати им въздушна целувка. Другите момичета се изкикотиха.

Хейзъл се обърна, излезе от концертната зала, подмина папараците и слезе на пристана, където чакаше „Веспер“. Само след пет минути екипажът вече направляваше кораба към Свещения остров.

Тя седеше в каютата, загледана в далечните светлини на Импирия. Не смееше да погледне никого от страх, че ще избухне в сълзи. Шепотът… случката на онзи кораб… Стомахът й бе се свил на ледена буца. Щом капитан Уелк се появи, за да се увери, че пасажерите са добре, тя го помоли да поговорят. После, пренебрегвайки озадачения поглед на Раша, отиде в каютата му. Зига я последва, но остана на прага.

— Искате да пробвате руля ли, Ваше Височество? — попита той. — Минаха няколко години, но смея да кажа, че надали сте забравили.

— Не — отговори тя. — Става дума за нещо съвсем друго. Интересува ме известен ли ви е кораб на име „Полярна звезда“.

Усмихнатото му лице грейна.

— Да, разбира се. Шурей ми служи на борда му. Първи помощник-капитан. Разкошен кораб — една от старите хадесови галери.

Хейзъл едва събра сили да изрече въпроса си:

— А… в момента плава ли?

Капитанът поклати глава.

— На ремонт е край брега на Малакос, Ваше Височество. Има поне седмица, докато може да плава.

Хейзъл си пое дъх. Имаше чувството, че успява за първи път от началото на фантазията. После благодари на капитана, върна се при останалите и седна на мястото си до илюминатора. Вечерта далеч не беше минала според плановете й, но поне не бе станала свидетел на истинско корабокрушение. Лейди Раша се приближи и седна до нея.

— За какво си говорихте?

— За нищо — отговори Хейзъл. — Трябваше да проверя нещо.

— Разстроена си — отбеляза ваята. — Заради момичето Хайд ли?

— Не. Моля ви, оставете — рече Хейзъл и затвори очи.

Лейди Раша разбираше от много неща, но разчитането на емоции не беше сред тях. Въпреки добрите си намерения не можеше да покаже истинско съпричастие към чувствата на Хейзъл. Ваите не изпитваха страх и притеснение, поне не в човешкия смисъл на тези думи.

Хейзъл си каза, че би искала да прилича повече на Хоб. Той бе се сблъсквал с толкова много изпитания — направо ужасяващи преживявания, — без да припадне или да се разпадне. Откъде идва тази твърдост? Дали някои хора просто се раждат с нея, или е нещо, което можеш да научиш?

Тя забеляза отражението му в стъклото. Седеше в другия край на каютата, до Зига. Беше преплел пръсти, вперил поглед в старинния глобус, прихванат за пода.

— Можеше да останете — каза Хейзъл на отражението му.

Очите му се спряха върху нейните на стъклото.

— Благодаря ви, Ваше Височество. За мен също беше достатъчно.

— „Гротеска“ не ви ли хареса?

Мълчание.

— Струваше си… преживяването.

Хейзъл отклони глава от илюминатора и се облегна на рамото на Раша.

— Смешна история. Непрекъснато повтарям на Раша, че ми трябват повече преживявания… нормални преживявания, не като фантазиите. Не знам дали ще повярвате, но не съм пътувала по-далеч от Ил де Рев.

Хоб посочи другия бряг на канала.

— Най-величественият град на света е съвсем близо. Защо господин Монтагю не заведе класа ви там? Все пак нали изучавате Муирландия?

Хейзъл се засмя.

— Не е напускал Свещения остров сигурно от трийсет години. Щом някой преподавател се добере до Роуан, направо пуска корени там.

— Защо тогава не го посетите сама?

Раша застина. Хейзъл понечи да каже: „Не ми е позволено“ — наизустеният й отговор за покани да посети континента, а също и най-лесният начин да сложи край на разговора. Този път обаче нещо я накара да се замисли.

Защо да не може да посети Импирия?

Тя беше принцеса, не затворничка. Дванайсет години не бе напускала Роуан, окована отчасти от кралските традиции, но и заради самата себе си — често предпочиташе да остане в стаята си с някоя хубава приказка или книга за магии. Сестрите й бяха ходили на континента, макар и не често. Като се замисли, Хейзъл се почувства като заек, прекарал живота си в отключена клетка — твърде страхлив, за да дръзне да изскочи на ливадата. Прозрението бе толкова смайващо, че отвлече вниманието й от твърде смущаващите неща, които бе видяла и чула по време на „Гротеска“.

— Може ли? — попита тя Раша.

— Какво? Да посетим Импирия?

— Да.

— Изключено. В момента е прекалено опасно. Съгласен ли сте, агент Фен?

Зига обаче беше на друго мнение, което подразни Раша.

— Ще се наложи да дегизираме Нейно Височество, но не виждам нищо лошо в едно посещение през деня. Може пък да сложи край на тайните й нощни пътешествия.

— Случи се само веднъж! — възнегодува Хейзъл.

Лейди Раша обаче бе неотстъпчива.

— След рождения ти ден — отсече тя. — Всяка минута дотогава е безценна, а така и така ще загубим една седмица за Майския бал и Среднолетното пътуване. Обещавам, че след рождения ти ден ще излезем във ваканция. Дори може да идем до Вещерските планини, ако искаш.

— О, стига, Раша! — примоли се Хейзъл. — Защо да чакам чак до рождения си ден? И без това съм в задънена улица. Може пък Импирия да ме вдъхнови, да ми предложи преживявания, от които да се поуча. Няма ли да е полезно? — добави тя многозначително; не можеше да обсъжда магичните си занимания пред Хоб.

— А ако не е?

— Тогава просто ще сме пропилели един ден. Дори посещението да не помогне за изпълнението на задачата ни, ще видя много неща, които да използвам в часовете на Монтагю.

— На господин Монтагю — поправи я наставницата й.

Щом ваята започнеше да се заяжда за дреболии, значи победата беше близо. Хейзъл се сгуши в нея.

— Моля ви, Раша! Едно пътешествийце.

Тя приглади шала й.

Раша въздъхна и я погледна нежно.

— Детето иска играчка.

Хейзъл се ухили.

— Да, но е много сладко детенце. А играчката е образователна.

— Е, добре — рече наставницата. — Ще говоря с императрицата. Ако се съгласи, може да идеш.

После се обърна към Хоб.

— Ти! Момче!

Хоб я изгледа стреснато.

— Да?

— Познаваш ли града?

— Някои квартали. Други — не толкова.

— Добре — кимна лейди Раша. — Идеята беше твоя, затова и ти ще дойдеш. Тъкмо ще покажеш на Нейно Височество всичките ви муирски нещица. А и ако нещо се обърка, ще си ми подръка, за да те убия.

Хоб се усмихна.

Ваята — не.