Хенри Х. Неф
Импириум (16)

Глава 14
Туристи

Какви ли не странности може да открие човек в големия град, ако знае къде да ги търси и как да ги види. Градът гъмжи от невинни чудовища!^[1]

Шарл Бодлер,

поет отпреди Катаклизма (192–146 г. пр.К.)

Две седмици по-късно Хоб похапваше препечена филийка с масло на една от ъгловите маси в трапезарията за прислугата. Макар помещението да беше под земята, слънчевите лъчи проникваха по светлинните шахти с огледала, осветяваха прозорците и освежаваха обстановката. От съседните кухни долитаха песните (и ругатните) на вещериците, заети с готварството.

Беше осем и трийсет в неделя сутрин и трапезарията бе почти празна — хората, които бяха на смяна, вече бяха закусили, а другите предпочитаха да си доспят, — така че Хоб успя да събере почти цял вестник от страниците, останали след ранобудниците. Заглавната страница липсваше, но все пак беше далеч по-добре от обичайните му находки. В повечето дни смяташе за късмет, ако докопа и страницата за обяви.

И така, хапваше си филийка и се наслаждаваше на лукса да държи в ръце почти всички новости около империята. Отгърна страницата и дочу закачлив глас:

— Охо, господин Смит! Угаждате си, както виждам.

Гласът принадлежеше на Мейв Пул, камериерка от Шкайнерските острови. Смените им съвпадаха често и двамата бяха се сприятелили. Той издърпа един стол за нея, но тя вдигна сребърния поднос пред себе си.

— Не мога. Лейди Ферина държи да получава закуската си топла и начаса. Ще играеш ли в мелето по-късно? С Карина се чудехме дали да идем. Чувам, че си струва да те види човек в игра.

— Днес не. На работа съм.

Тя огледа вълнения му костюм и шапката с недоверие.

— Как ли не, с тези дрехи!

— Отивам на другия бряг.

Луничавото лице на Мейв помръкна.

— С някоя принцеса?

Хоб довърши филийката.

— Знаеш, че не мога да ти отговоря. Делата на Фереджин са тайна.

— Особено нейните — смотолеви тя. — Значи слухът е верен.

— Какъв слух?

Камериерката взе да пърха с черните си мигли, а Хоб остави чашата с кафето.

— Чела си нещо от Гус Бейли — досети се той. — Нали не се връзваш на писанията на този мръсник? Да изгние в каналите дано!

— Е — подхвърли Мейв, — и други са на твоето мнение. Именно там се е озовал.

Той наклони глава.

— Не те разбрах?

Тя посочи изгладения вестник на подноса.

— Гус Бейли е мъртъв. Открили са го снощи зад „Осата“.

— Какво му се е случило?

— Прерязали са гърлото му.

Ченето на Хоб увисна. Мейв се засмя и му подхвърли вестника, после се отправи към вратата.

— Чети на воля. Лейди Ферина не обича вестниците.

Той й кимна за довиждане, все още смаян от новината. Хранеше само презрение към Гус Бейли, но ничие убийство не можеше да го зарадва. Вероятно случката не трябваше да го изненадва. Мъжът изкарваше прехраната си, като ядосваше богатите и силните. Бързо смачкваха твърде шумните комари.

Той взе „Хрониките“, но вниманието му бе привлечено не от заглавието за Бейли, а от друго, изписано с огромни букви под името на вестника:

„ПОЛЯРНА ЗВЕЗДА“

ИЗГУБЕН В МОРЕТО

Галерата изчезва край Малакос.

Заподозрени са лирландците.

Според разкази на очевидци „Полярна звезда“, флагманският кораб на търговската флотилия на „Талер и сие“, е изчезнал с целия си екипаж в ранните сутрешни часове край бреговете на Малакос. Редакцията на „Хрониките“ с прискърбие съобщава, че освен загубения товар на борда са пътували неколцина известни личности…

Хоб стисна зъби и взе да чете списъка с мехруни и муирски благородници, качили се на злочестия кораб. Многобройните моряци, които също бяха се простили с живота си, не се споменаваха. Разбира се, как иначе — те бяха прости муири. Той отново насочи внимание към статията.

Рибари от крайбрежието съобщават, че корабът потънал минути след като подминал сигналните шамандури, обозначаващи демонските води. Въпреки нощната буря лирландският печат на галерата се виждал ясно. Корабът плавал на югозапад, когато незнайно защо се заковал на място. Според свидетелите сигналният му фенер силно се разтресъл, после се обърнал и изчезнал в морето. Специалистите допускат, че преди да потъне, съдът се разцепил на две.

Първоначалните подозрения падат върху лирландците. Предвид спокойното море, малко природни стихии биха могли да потопят кораб с големината на „Полярна звезда“, при това току-що ремонтиран. В района не са били забелязани айсберги, а в тези води няма подводни скали или плитчини. Ако виновниците се окажат лирландците, инцидентът ще бъде нагло нарушение на Договора от Червената зима, който гарантира безопасното плаване за всеки кораб, въоръжен с лирландски печат. Посланик Краавх направи обръщение, в което настоява, че народът му не е извършвал простъпки. Посланикът живее под арест в посолството си от избухването на „Тифон“, но не успяхме да го намерим за по-подробни коментари. Инцидентът ще бъде разследван…

Хоб прегледа и останалото и подсвирна тихичко. Такива събития можеше да доведат до война. Той се замисли каква ще е позицията на Съдружието при сблъсък между Импириум и жителите на Лирландия. Това безспорно щеше да отслаби Фереджините и Висшеродните домове, но освен това щеше да струва живота на хиляди, ако не и милиони муири. А и не се знаеше дали Импириум ще победи. Ами ако триумфът огрееше лирландците? Животът под властта на Фереджините като нищо можеше да се окаже рай в сравнение със свят, управляван от демоните.

Хоб взе чинията си и тръгна към кухнята, където вещериците бъркаха, мачкаха, режеха и месеха под зоркия надзор на Бомбаста.

През последните няколко месеца бе развил необяснима симпатия към вещериците, чийто отблъскващ външен вид криеше доста мили черти на характера. Вярно, бяха груби и проклети, но можеха да бъдат и щедри, забавни, както и свирепо верни на онези, за които преценяха, че притежават щипка вещерство.

Хоб бе си спечелил тази преценка не само заради дуела с Данте Хайд, а и задето имаше „камъни“ (както тактично бе казала Горго): бе се осмелил да ухажва принцеса от рода Фереджин. Когато опиташе да опровергае думите им, създанията просто размахваха пред носа му любимите си жълти вестници, сякаш бяха неоспоримо доказателство. И въпреки че открито залагаха кога ще го екзекутират, уважаваха безразсъдството му. Може да беше малоумник, но си беше техният малоумник.

Той остави чинията и се отправи към ъгъла с напитките, където го чакаше Бомбаста.

— Я виж ти, гусин Смит. Иначе казано, Любовчийчето. Как си го обичаш кафето?

— Без нищо.

Тя напълни един термос.

— Аз пък обичам парата да е лъскава. Носиш ли?

— Местата бива ли ги?

Вещерицата сви рамене и зави капачката на термоса.

— Хич не знам, ама ги уреди нашият доставчик, а той е голям почитател. Все за това говори. Дрън, дрън, дрън, Го-о-л!

— Добре — кимна Хоб и извади от джоба си четири полулунки.

Бомбаста поклати мазната си глава.

— Шест.

Той стисна монетите в шепа.

— Разбрахме се за четири.

Вещерицата се наведе напред, доколкото й позволяваше тумбакът.

— Казвам ти шест. За услугата, един вид.

— Нали не забравяш кого изнудваш?

Тя го щипна по бузата с мазните си пръсти.

— Хубавият малък паж, дето ще намери още две парички!

— Зига Фен.

Усмивката на вещерицата повехна.

— Будалкаш ме.

— Не. Парите са нейни.

— Е, услугата се опрощава.

Хоб разтвори шепа и вещерицата взе само три монети.

— Да не стане недоразумение, нали така? Хубавото ми момче!

Тя му връчи термоса и взе да рови в широката си риза за билетите. Усилията й бяха възнаградени с влажен, измачкан плик за писма, който Хоб прие без забележки.

Той излезе от кухнята и пое по плетеницата от улички и стълбища, водещи до Роуанското пристанище. На гвардейския пункт го претърсиха и описаха вещите му. Откакто установиха липсата на Брага Рун, претърсваха всички, които напускаха Свещения остров. Докато гвардеецът бъркаше по джобовете му, Хоб си даде сметка с какво нетърпение очаква да пристигне на континента. Не беше се прибирал от деня, в който го взеха на служба в двореца. Много от прислужниците посещаваха континента само веднъж или два пъти годишно. Някои не бяха напускали острова от десетилетия. Удовлетворен, гвардеецът подпечата документите му; властите разрешаваха да напусне Свещения остров.

„Властите разрешаваха…“

Изразът звучеше доста противно на момчето, израсло в Стража планина. С изключение на някой и друг бирник или преброител жителите на Здрач рядко влизаха в съприкосновение с представителите на импирската власт. Северозападът беше твърде див и рядко населен, та да заслужи вниманието на властите. Тук обаче беше друго; почти всичко бе свързано с бумаги и разрешителни. Дори Хейзъл Фереджин — пряка наследница на Мина Първа — се нуждаеше от официално разрешение да напусне дома си. Вярно, Нейно Височество бе го получила, но това нямаше значение. И милостивият тъмничар си оставаше тъмничар.

Хоб излезе в ясната априлска утрин и пое дълбоко въздух. Пролетта беше дошла. Уханието й се носеше по морския бриз, песента й се подемаше от чайките, които играеха на въздушните течения, пискаха и се гмуркаха в солената вода. По сивия, влажен пясък на плажа между дългите листа на келпа^[2] проблясваха раковини. Обувките му шляпаха на всяка крачка и оставяха отпечатъци, които приливът щеше да отмие същия следобед. Мисълта донякъде го натъжи, но той си каза, че всички са пътници, които ще минат по плажа само в едната посока. Дори Фереджините.

Не беше взел палто, само вълнената шапка и шала, който се вееше зад него, докато крачеше към залива със закотвените кралски кораби.

По плажа Хоб подмина група монаси със златисти роби, които медитираха на влажния пясък. Един бе застанал в плиткото, напяваше и пръскаше шепи ориз. Религиозни делегации от цял Импириум се стичаха тук, за да посетят гробниците на Фереджините или да разгледат многобройните реликви. Монасите вероятно почитаха Ембер. Според някои хора Бащата на драконите още дремеше под Свещения остров и пробуждането му щеше да бъде знамение за втори Катаклизъм. Хоб не беше на това мнение.

На пропускателния пункт той показа документите си на единия страж, без да обръща внимание на ръмженето, с което го посрещна. Явно и войниците четяха жълтата преса. Мъжът му махна да мине.

— Стой настрана от „Моряк“ — предупреди го той. — Капитанът обяви режим „тревога“ след случилото се с „Полярна звезда“.

Хоб продължи напред и се загледа в галеона. Моряците разтоварваха с кранове сандъците от трюма и палубата. Лирландският печат грееше като призрачно слънце под бушприта. Корабът бе поразително голям — до него пристанищните влекачи и яхтите изглеждаха като играчки. Хоб си припомни статията за изчезването на „Полярна звезда“. Какво е могло да разцепи такъв корпус на две?

Озова се пръв на уречената среща. Седна на една от пейките на кея и се загледа в птиците, кръжащи около фара на нос Кирин. Под него се намираше посолството на Лирландия — сграда, която напомняше корона от черен корал. Крайбрежният път до входа му бе препречен с барикада. Недалеч от брега бяха закотвени два импирски бойни кораба. Щеше да уведоми Съдружието за това.

Замисли се колко ли още доклада остава да напише. През последните няколко седмици бе осъзнал, че е добър учител и некадърен шпионин. Беше твърде горд и твърде лесно се спускаше да брани честта си в ситуации, в които муирите не биваше да я показват. Професионалните шпиони не участваха в дуели и не се мъдреха по страниците на вестниците; бяха незабележими — невзрачни събирачи на наличните сведения и находчиви търсачи на не чак толкова налични. Тъкмо последното качество различаваше шпионите от обикновените доносници; в това отношение Хоб бе се провалил отчайващо. Докладите му за Хейзъл Фереджин се свеждаха до странното й поведение в Страшната гора, световъртежа й на фантазията, както и до факта, че всяка вечер до късно върши разни неща на върха на Тур ан Гриан. Нищо, дето да хвърли задоволителна светлина върху магичните й способности.

Беше подпитвал небрежно за магията й, за темите, с които се занимаваше, как изглежда Тур ан Гриан и прочее. Те обаче така и не му донесоха друго освен сопнатото напомняне на лейди Раша да се придържа към уроците за Муирландия.

А те скоро щяха да приключат. Хоб си даваше ясна сметка, че оценките на принцесата са единствената причина да не са го уволнили. Те значително бяха се подобрили, и то не само по предмета на Монтагю. Имаше време да събира сведения до края на учебната година, после щяха да му покажат вратата. Ако извадеше късмет, Оливейро щеше да му даде препоръка и рушвет да се оттегли безропотно. В Съдружието щяха да бъдат разочаровани — може би дори разгневени, — но господин Бърк щеше да му намери друга задача.

Времето течеше и Хоб се разтревожи. Няколко яхти бяха пристигнали и заминали. Ударите на „Старият Том“ долитаха високо отгоре. Девет часът. Девет и трийсет. От Хейзъл обаче нямаше и следа. Той попита един патрулиращ страж дали е на правилния кей. Наближаваше десет, когато един възрастен банкер със сив костюм го попита за пътя до седми кей.

— Това е — отвърна Хоб и огледа двамата млади чиновници, които го придружаваха.

— Добре — кимна банкерът доволно. — Явно илюзията действа. Хайде, господин Смит.

Хоб килна глава и прошепна:

— Зига?!

— Раша — сопна се банкерът. — Не зяпай, момче! Нали не си очаквал да изскочим навън без маскировка? Хайде!

Хоб се надигна и ги последва по кея, като се опитваше да отгатне кой от чиновниците е Зига и кой — Хейзъл. Раша ги отведе не до яхта, а до малък едномачтов платноход, чийто капитан дремеше с котка в скута. Тя се изпречи на пътя на слънцето, а той пооткрехна единия си клепач.

— Ти ли си Йездани? — попита. — Ако е така, закъсняваш.

— Знам — отвърна Раша. — Благодаря, че ме изчакахте.

Мъжът пусна една тютюнева плюнка през борда.

— Нали плащаш… Качвайте се. И полека да не одерете боята!

Той се разсмя на собственото си остроумие. Малкото боя, която бе останала на „Елфски“, бе избеляла и олющена. Щом тръгнаха по трапа, капитанът изрече няколко заповеди на едно босоного момиче, което играеше на ашици на носа. То се надигна намусено и отвърза въжетата.

Корабът пое през пристанището. През мърлявите стъкла на каютата Хоб забеляза, че капитанът се отправя към няколко лодкари, които се поклащаха в лодките си. Един от тях спусна греблата — щеше да ги преведе през лабиринта. По-младият чиновник — дребно, рижаво момче на десет или единайсет — застана до Хоб.

— Съжалявам, че закъсняхме. Взех да се колебая.

Хоб се втренчи в момчето.

— Ваше Височество?

Чиновникът кимна. Другият — мургав младеж — разбута вестниците от една пейка и седна.

— И вие ще получите облика си, щом слезем от гемията.

— Агент Фен? — удиви се Хоб.

— На вашите услуги.

Хейзъл плъзна очи по каютата.

— Като стана дума за гемии…

Раша се отпусна тежко до Зига.

— Нали искахте истински преживявания, Ваше Височество? „Елфски“ е най-евтиният превоз до континента. Ползват го главно слугите и търговците.

Принцесата побутна встрани една коричка хляб.

— „Веспер“ ми липсва.

Четиримата останаха в каютата, докато малкият кораб следваше лодкаря през сумрачния лабиринт. Излизането беше далеч по-лесно от влизането, но Хоб забеляза, че минаха по различен маршрут от вечерта, когато отидоха на „Гротеска“. Никога нямаше да свикне с могъщите стени и поглъщащите мъгли на лабиринта.

Щом излязоха измежду стените, слънцето отново се показа. Поеха на юг, заобиколиха го отвън и се насочиха на запад към Импирия. „Елфски“ пореше вълните и водата заливаше носа. Хоб извърна лице от илюминатора и подскочи, стъписан.

— Какво има? — попита Хейзъл.

— Маскировката ви изчезна — обяви той и ги огледа една по една.

— Няма такова нещо — обяви Зига делово.

— Но аз ви виждам — настоя Хоб. — Вече не сте момчето със сив костюм. Пак сте си агент Фен — от главата до петите.

— Капитанът и онова момиче няма да видят същото — отговори Зига. — Ти знаеш, че сме с маскировка и въздействието на илюзията върху теб постепенно отслабва. При останалите обаче не действа.

Тя извади малко сгъваемо огледалце и го обърна към него.

— Погледни ни тук.

За негово изумление от огледалото го гледаха банкерът и двамата му чиновници. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха.

— Огледалата подсилват илюзиите — обясни Зига. — Винаги показват лъжливия образ. Дори на хората, които знаят, че е лъжлив.

Хоб напусна задушната каюта, за да си поеме дъх. На палубата капитанът си тананикаше неприлична моряшка песен. Котката бе се преместила до момичето, отново подхванало играта на ашици.

Той застана до перилото на десния борд. Обърна взор на север и успя да различи мъгливите очертания на Ил де Рев. Концертната зала напомняше раковина върху пиедестал от черна скала. Хоб не различаваше други постройки по острова. Чудеше се къде ли живеят немоните. После сведе поглед и се загледа в танцуващата си по вълните сянка. Към нея се присъедини втора, по-висока.

— Добре ли сте? — попита Зига и застана до него.

— Просто исках да изляза на чист въздух — отвърна той. — Не обичам много корабите.

— Нормално. Нали сте от Стража планина.

Той кимна.

— Тъкмо си мислех за селото ви — продължи Зига. — Здрач се появи в бюлетина по сигурността.

Хоб се извърна.

— Всичко наред ли е? Нападение ли е имало? Майка ми и сес…

Зига го прекъсна с ръка.

— Нищо такова. Просто наблизо има импирски разкопки. Когато се върнали, археолозите установили, че някой ги е посетил без разрешение.

Хоб се постара да запази спокойствие.

— Чувал съм за разкопките. Нарушители?

Тя кимна.

— Дори унищожили пазителя им. Археолозите намерили смачкана пушка в ръката на го̀лема. „Боека“ — агентката замълча и се загледа умислено над вълните. — Вие сте имали боека, нали? С нея сте убили чеширския вълк.

— Всички в Северозапада използват боеки.

Зига се ухили като чакал — хищно и коварно. Мракорската й природа излезе наяве.

— О, не ви обвинявам в нищо — рече тя. — Случило се е малко след средата на октомври. В досието ви пише, че сте постъпили в Училището за прислужници през юли. Освен ако не владеете телепортацията, няма как да сте били на разкопките.

Хоб стисна устни, за да прикрие потрепването им.

— Радвам се, че сте стигнали до този извод.

Зига потропа с пръсти.

— Разбира се, не е изключено досието ви да е подправено. Случвало се е и преди, а и сте достатъчно съобразителен, за да го сторите. Подправяли ли сте документите си, господин Смит?

Той я погледна в очите.

— Не.

— Отлично.

Тонът й не разкриваше дали е приела отговора му за истина, или за актьорско изпълнение. Тя го стрелна косо с очи.

— Ходили ли сте на Бели куп?

Въпросът дойде толкова изневиделица, че за миг Хоб просто се облещи срещу нея. Бели куп представляваше руини високо в Стража планина, недалеч от прохода към Мракория. Повечето жители на Здрач го приемаха за нещо като гробница или светилище, но никой не знаеше със сигурност. Създателите на могилите и каменните конструкции бяха изчезнали далеч преди заселването дори на хауджите по тези сурови крайнини.

— Откъде изобщо се сетихте за Бели куп? — попита той.

— Бил ли си там? — повтори тя.

— В околността — призна Хоб. — Минах покрай каменните му грамади по време на сею. Никога обаче не съм навлизал в самите руини. Просто не се прави. Смята се, че мястото е обитавано от духове.

— Някой го е посетил — рече мракорката простичко. — При това относително скоро.

— Ясно — рече Хоб. — И какво смущаващо има в това?

Зига изучаваше лицето му отблизо.

— Археолозите са открили скорошно кръвно жертвоприношение на върха на най-високата грамада. Което е смущаващо, господин Смит, защото Бели куп е бил изграден в чест на шибболтите. Чували ли сте за тях?

Хоб напрегна паметта си.

— Шибболтите са демони, нали?

— Точно така — кимна мракорката. — Древни демони, които останали в царството си по време на Катаклизма. За разлика от лирландците и зенувийците, те сметнали Астарот за самозванец и отказали да му служат.

— Тоест, са нещо като друго племе? — поясни Хоб.

— По-скоро друга раса — отговори Зига. — Шибболтите са по-древни от лирландците. Тъй като не служили на Астарот, така и не били покорени от хората и не прекарали хилядолетия, затворени в света на смъртните. Някои казват, че са по-чисти демони, неопетнени.

— Говорите така, сякаш им се възхищавате, агент Фен.

Тя се разсмя.

— Не съм и първата. Навремето имало култове, които ги почитали като богове. Най-страховита била групата некроманти, известна като „Сборището“. Именно те изградили Бели куп.

— Никога не съм чувал за тях — рече той. — Защо ми разказвате всичко това?

Зига Фен цъкна с език.

— Успокойте се, господин Смит. Просто реших, че е добре да знаете какво сме открили. Ако моето семейство живееше в Здрач, бих ги предупредила. Некромантите отвличат хора, а вашето село е най-близо до Бели куп.

На Хоб му призля.

— Мислите, че са в опасност?

— Надявам се да не е така — отвърна тя. — Жертвоприношението на Бели куп може да е измама или единичен случай. Все пак Сборището е било унищожено преди векове. И все пак бих пратила вест на близките си.

— Ще им пиша тази вечер — каза Хоб. — Какво да ги посъветвам?

— Да бъдат нащрек — отговори тя. — Некромантите не се забелязват лесно, тъй като се вселяват в живи приемници, но бих посъветвала майка ви да се държи настрана от новопоявилите се в Здрач хора. Ако някой предизвика подозрението й, да проследи дали се навърта около гробищата. Смъртта привлича некромантите. Увеличава силите им.

Той кимна.

— Нещо друго?

Зига измъкна от джоба си тънко шишенце, пълно със зеленикава течност. Когато се загледа, Хоб установи, че то сякаш бълбука.

— Какво е това?

— Специална отрова — отвърна тя. — Безвредна е за обикновените хора, но е смъртоносна за некромантите. Изпепелява тялото на онзи, у когото са се вселили. Предлагам ви сделка. Изпийте това и ще ви дам второ шишенце, което можете да изпратите на майка си.

Хоб се изсмя притеснено.

— Смятате ме за некромант?

— Не бих казала — рече Зига, — само че един некромант може да се престори на всекиго — дори на малко дете.

Той огледа тревожно еликсира.

— И сте сигурна, че няма да ми навреди?

Тя му го подаде.

— Да кажем, че съм оптимистка.

Хоб пое стъкления съд и внезапно бе завладян от желанието да го запрати в морето. Нима наистина се кани да изпие някаква неизвестна отвара? Спокойно може да е нещо опасно. Да, но отказът му да я изпие може да се окаже още по-опасен. Той се обърна с гръб на каютата и погълна ужасно горчивото и мазно съдържание на шишенцето. Опита да проговори, но едва не повърна.

— Това… — изпъшка накрая — беше невероятно гнусно!

После избърса уста и изгледа Зига гневно.

— Колко време ми остава, преди да се взривя?

Тя го потупа по рамото.

— Ще ви спестим взривовете, господин Смит. Очевидно тялото ви си е лично ваше. Радвам се. Нямаше да ми бъде приятно да се разделим по този начин.

Агентката му подаде второ шишенце.

— Надявам се майка ви да я използва разумно. А сега — нещо по-весело. Носите билетите, надявам се?

Хоб потупа джоба на сакото си.

— Четири места на средната трибуна. Би трябвало да са прилични.

Зига протегна ръка за рестото и кимна одобрително, щом преброи монетите.

— Благодаря ви, господин Смит. Надявам се Нейно Височество да си изкара добре. Аз със сигурност ще го направя.

Тя се върна в каютата. Хоб прекара следващия час в тревога. Разказите на Зига за некромантските прояви на Бели куп го смутиха, но се разтревожи повече, задето бяха намерили боеката му на разкопките. Господин Бърк бе го уверил, че проверките на миналото му няма да доведат до нищо подозрително. Документите му бяха минали през изпитанието, но ако Зига изпратеше някого да разпитва в самото Здрач?

Повечето му съселяни биха посрещнали представителите на властта с каменно мълчание, но рано или късно някой щеше да се изпусне. Ангъс Дейн на драго сърце би споделил с властите, че Хоб е бил в селото до Нова година.

Какво подозира агентката всъщност? Не подхвана тези въпроси случайно. Играе си с него, умишлено го плаши. С каква цел? Може да нареди да го арестуват, когато пожелае. Дали не се надява, че ще я отведе до по-едра плячка? Хоб трябваше да запази самообладание и да премисли всичко внимателно. В Съдружието несъмнено имаха опит с такива случаи. Щеше да се свърже с господин Бърк в първия безопасен момент. Той отправи взор пред себе си — приближаваха дългата, извита дига, която защитаваше пристанището на Импирия. Заедно с още няколко кораба „Елфски“ бе се отправил към най-южния вход. Хоб се върна при капитана.

— Защо влизаме толкова на юг?

Мъжът посочи цветните байраци, които плющяха на дигата.

— Днес е най-сигурно през Овчи врат. Има силни течения.

Хоб се върна в каютата и завари Хейзъл, седнала до лейди Раша. Беше вперила поглед пред себе си, прехапала долната си устна. Направи му впечатление, че си е сложила малко розово червило. До този момент не беше я виждал с червило, дори на фантазията. Малките сребърни обици също бяха новост. Както и палтото от камилска вълна. С едната си ръка галеше Мерлин; в другата стискаше дръжката на елегантна дамска чантичка. Хейзъл приличаше на момиче в първия учебен ден. Хоб почти забрави, че Нейно Височество е маскирана с илюзия, докато улови отражението й в стъклото на илюминатора отсреща. На него до високомерния банкер седеше притеснен чиновник.

— По-добре ли си, момче? — попита банкерът. Той погледна лейди Раша.

— Да, благодаря. Капитанът каза, че трябва да влезем от юг, затова ще минем през Овчи врат. Дали Нейно Височество би искала да го види?

Принцесата вдигна вежди.

— Какъв е този Овчи врат? Не е име на квартал.

— Един от необявените квартали — обясни Хоб. — На теория е извън пределите на града. Нещо като…

— Гетото — изтърси Зига невъзмутимо.

— И за какво й е на Нейно Височество да разглежда гетото? — поинтересува се Раша.

— Нали идеята беше да види как живеят хората в обикновения свят? — продължи Хоб. — Овчи врат е част от този свят. По-голяма част, отколкото мнозина си мислят.

Ваята го изпепели с гибелен поглед.

— Лекции ли ще ми четете?

— Разбира се, че не — рече Хоб. — Ще проверя дали корабът може да заобиколи…

Хейзъл скочи на крака.

— Искам да го видя. Смисълът на днешния ден е да преживея нещо ново. Освен това надали е толкова лошо.

 

 

Надушиха Овчи врат доста преди „Елфски“ да поеме покрай масивната дига. Вонята се носеше по вятъра — миазма от пресни нечистотии, умряла риба и гъсто човешко население. На палубата Хейзъл бързо извади носната си кърпичка и я притисна плътно до носа си.

Щом гетото се показа, тя се потопи в гледката, притихнала и слисана. Овчи врат не се виждаше от повечето краища на Импирия. Беше скрит встрани, отделен от града с опасани с огради скали, увенчани с наблюдателници. В сянката им като туфа гъби бе се разпрострял импровизиран град от шатри и колиби. Повечето жилища бяха от дъски, ламарини, дори парчета корабно платно. Бяха натрупани със стотици едно над друго, на паянтови скелета по десет, петнайсет етажа. Пространството беше малко и селището се изливаше в морето на мрежа от салове и лодки. Те се издигаха и спускаха с вълните като гъста маса водорасли.

— Не си представях такова начало на представянето на Импирия — изпуфтя лейди Раша.

Хейзъл беше като омагьосана.

— Колко души живеят тук?

Хоб нямаше представа. Далечните силуети напомняха ларви по труп — хиляди, десетки хиляди хора, които се катереха по скелетата, надзъртаха от колибите, облекчаваха се във водата, в която съседите им ловяха риба или се къпеха.

— Сто хиляди — отвърна Зига. — Горе-долу. Понякога в гетото избухват пожари, но хората винаги го издигат отново.

— Защо? — попита Хейзъл. — Искам да кажа, защо не живеят в града? Или някъде другаде?

Зига сви рамене.

— Ако можеха, щяха да го направят. Някои са болни, други нямат пари, трети не са с всичкия си. Мнозина се укриват. От закона или от нещо по-лошо. Зад всеки жител на Овчи врат има някаква история. С изключение на децата. Те просто са имали лош късмет.

— Били ли сте там? — попита Хейзъл.

— Два пъти.

— Дълго ли останахте?

Пауза.

— Не. Издирих жертвите си и се махнах. Наложи се да изгоря дрехите си.

Мракорката присви очи и викна на капитана:

— Откъм носа, ляво на борд.

— Видях ги — викна той в отговор.

— Какво? — попита Хейзъл.

— Пирати.

Зига посочи две галери с ветрилообразни платна. Намираха се на няколкостотин метра, но Хоб забеляза, че гъмжат от хора — някои наредени покрай перилата, други — на греблата.

Хейзъл се засмя.

— Пирати? Това да не е приказка. Невъзможно е да има пирати в пристанището на столицата!

— Патрулите не стигат дотук — обясни Зига. — Всеки кораб пред Овчи врат би се възползвал от удобен случай да докопа нещо. Малки сме и предизвикахме интереса им.

Принцесата недоумяваше, че такова нещо може да се случи посред бял ден.

— В опасност ли сме? — попита тя. — Ще опитат ли да… как се казва, да ни превземат „на абордаж“?

Въпросите явно развеселиха мракорката.

— Не, Ваше Височество, не ние сме в опасност. Ако се приближат твърде много, аз ще ги превзема.

„Елфски“ смени курса и заплава успоредно на брега. Гонитбата продължи още десет минути. Щом стана ясно, че няма да ги настигнат, пиратите спряха да гребат, галерите изостанаха и се завъртяха покрай брега като рифови акули.

Овчи врат остана зад гърба им. Минаха край няколко шамандури и след следващата маневра Импирия се разкри пред тях. Хейзъл стоеше до носа с кацналия на рамото й Мерлин. Край тях се редяха металургични фабрики и складове, корабни пристани и невисоки скали, обсипани с домовете на търговци и морски капитани. Корабите на пристан тук бяха огромни — величествени галеони и шлепове, някои с лирландски печати, други оборудвани за каботажно плаване. Хейзъл посочи кърмата на един жълт шебек.

— Домува в Ана-Федра! Така пише там.

— Точно така — кимна Хоб. — И щом е оттам, какво носи според вас?

— Подправки — отвърна Хейзъл на мига. — Те са основният износ на Ана-Федра — особено джинпипер и сладко семе.

— А какво биха откарали на път към дома? — насърчи я Хоб.

Принцесата сбърчи нос.

— Зърно? — рече наслуки. — Май някакво насекомо беше съсипало последните им две реколти.

Хоб посочи мястото, на което докерите трупаха големи чували на палети.

— Ха-ха! Знаех си! — възкликна Хейзъл. — Като ясновидка съм!

Въодушевлението й беше заразно. Хоб не успя да сдържи усмивката си, докато тя се надвесваше наляво-надясно, стиснала перилото, за да огледа корабите и да отгатне какво возят или накъде ще се отправят. Обърна се към Хоб с блеснали очи.

— Сигурно има хиляди — поде, развълнувана, — които в момента се носят по целия свят. Нямах представа. Мащабите са огромни.

— Търговията е в основата на империята, а тя е необятна — намеси се лейди Раша. — Сега стана ли ти ясно защо лирландските печати са толкова важни? Всичко това не би било възможно без тях. Разбираш ли?

Хейзъл кимна, а после посочи най-високите скали.

— Там е Великият храм!

— Да — съгласи се лейди Раша. — Големината му доста надхвърля размерите на двореца. Ако бяхме пристигнали по-рано, можеше да идем на някоя служба.

— Уви, закъсняхме много — побърза да добави Хейзъл. — Какво е това?

Пред очите им изплува нещо, скрито досега от кулите на Великия храм — червен цепелин, завързан с въжета за сграда на сушата, която още не се виждаше. Отстрани на балона бяха отпечатани три бели букви: ИЕК.

Хейзъл ги прочете:

— „Йек“? Какво значи това?

Хоб едва не се изкикоти.

— Импирски евклидски клуб. Този следобед има мач.

— По евклидски футбол? — рече Хейзъл. — Изабел непрекъснато говори за него. Студентите от Роуан го играят.

— Това е професионалната лига — каза Хоб. — Най-добрите играчи в света.

Хейзъл се обърна към лейди Раша.

— Може ли да идем?

Ваята не развали изненадата.

— Програмата ни е много натоварена. Трябва да обиколим няколко квартала, а после ни чака посещение по музеите. Бих искала да видя една изложба на порцеланови изделия.

Хейзъл зарея пълен с копнеж поглед към цепелина.

— Порцелан… звучи интригуващо.

Нищо обаче не можеше да попари вълнението й за дълго. Дори само на пристанището имаше толкова много за разглеждане! Хейзъл стоеше на носа, а капитанът насочи кораба към един пристан до Драконовия кей, където забулените лодкари очакваха пасажерите си към Свещения остров.

Тя наблюдаваше, очарована, младата помощница на капитана, която с пикантни закачки хвърли въжето на прошарен стар моряк, за да привърже „Елфски“ за кея. Докато лейди Раша се разплащаше с капитана и уговаряше завръщането им, Хоб, Зига и Хейзъл стъпиха на кея. Никой не им обръщаше внимание. Хоб си напомни, че хората не виждат принцеса от рода Фереджин, а двама млади чиновници и дворцов паж в отпуск. Зига го отведе зад една сергия за вестници, измърмори нещо и го чукна по челото с два пръста.

— Вече не си Хобсън Смит — пророни тя. — Днес ще отговаряш на името „Питър“. Аз съм Айзък. Нейно Височество е Били. Лейди Раша е господин Йездани. Ясно?

Тя вдигна сгъваемото си огледалце, което отразяваше момче с рошава руса коса и кафяви очи. Хоб примигна. Непознатото момче в огледалото направи същото. Той потръпна.

Присъединиха се към останалите тъкмо когато Раша подаде на Хейзъл няколко чисто нови банкноти на Роуанската банка.

— Джобните ти. Харчи ги разумно.

Хейзъл грейна.

— О, разбира се. Обещавам!

Прекараха следващите петнайсет минути, опитвайки да разубедят Нейно Височество да изкупи и последната джунджурийка от сергиите покрай кейовете. Особено държеше на една рисунка върху кадифе на розов еднорог, прескачащ калиграфски изписаното „Импирия“. Идеална е, заяви тя, идеална за мястото на стената между прозорците в стаята й. Лейди Раша тихо я подсети, че в момента то е заето от безценен портрет на Мина Седма. После ваята посочи десетина подобни рисунки по околните сергии. Хейзъл прибра парите, хвърляйки печален поглед на еднорога.

Решиха да минат по Змейската алея. От време на време спираха, за да може лейди Раша да си поеме дъх, а Хейзъл — да огледа околностите. Заслонила очи от слънцето, тя зяпна срещу виещата се пътека, проправена от Ембер много, много отдавна.

— Широка е поне шейсет метра — удиви се тя.

С просвирващи гърди Раша се изкашля и седна на близката пейка.

— Няма описание, което да представя достоверно драконите. Лирландските печати са изработени от по-дребните люспи на Ембер, но съм виждала някои, в които можеш цялата да легнеш. Тализин е най-малкият от пазителите на портите, но дори той е необозримо голям. Ще се увериш сама през юни.

— Не ми напомняйте — рече Хейзъл, загледана в пъстрата количка за храна, която изтрополи покрай тях.

Хоб се замисли над току-що чутото, докато се изкачваха по останалата част на алеята. Явно през юни Нейно Височество щеше да посети Другоземските порти. Бе чувал за тях в приказките, които майка му беше научила от баща си — шамана. Четири мистични портала към други светове, които Покосителката — или Анкю, както я наричаше майка му — бе създала в разцвета на управлението си.

Според вярванията на хауджите в даден момент можеше да бъде отворена една-единствена порта между два свята. Създавайки постоянни портали, Анкю бе попречила на враговете си да отварят други портали, тъй като се опасявала, че може да потърсят помощта на някой бог или дух, за да оспорят властта й. Щом портите й били завършени, нищо не можело да влиза в царството на смъртните или да го напуска, без да мине покрай драконите, поставени от нея за техни пазители. Хауджите смятаха създаването на Другоземските порти за мерзко дело — изкуствени прегради, които нарушаваха естествения поток между световете.

Щом стигнаха на върха на Змейската алея, четиримата извиха глави към Великия храм, пренебрегнаха опяването на катервулите, и се насочиха към Квартала на пазарите. На два пъти се наложи Зига да дръпва Хейзъл от пътя на някоя кола или файтон. Нейно Височество бе твърде заета да се хили с глупашко очарование на тълпите и на уличните артисти, та да забелязва дреболии от сорта на уличното движение.

Вървяха на юг до Квартала на занаятчиите, после свиха по главния булевард, за да минат покрай градските гилдии — внушителни тухлени сгради, по чиито прозорци имаше витражи, изобразяващи занаятите: зидари, ковачи, корабостроители, тъкачи, колари, стъклари, бижутери, часовникари, дърводелци, обущари…

Хейзъл се спря при една демонстрация — една сляпа жена стоеше пред тъкачен стан. Събралата се наоколо тълпа се дивеше, докато сляпата жена подбираше разноцветни прежди и работеше с необичайна сръчност и точност. Шапката за подаяния пред стана накара някои от зрителите да се усъмнят, че ги мами. И бяха прави — тя просто отвличаше вниманието им.

Докато по-недоверчивите се взираха в лицето на жената и размахваха ръце, за да проверят дали ще реагира, съучастниците на тъкачката — две момчета на не повече от пет години — лишаваха непредпазливите от товара на кесиите им. Хоб тихомълком посочи случващото се на Хейзъл.

— Джебчии! — възкликна тя.

Пуф!

Момчетата и тъкачката изчезнаха в три кълба серен дим. На тяхно място изникнаха три червенокапи лутини — елфовидни създания с неутолим апетит за комар и пакости. Те се втурнаха през тълпата с диво кискане, притиснали с ръце шапките, на които дължаха името си. Жертвите се спуснаха след тях, викайки стражата, но малките крадци се шмугнаха в една уличка.

Развълнувана, Хейзъл дърдореше неспирно, докато дойде време за обяд. Лейди Раша избра едно кафене с маси навън на пресечната точка между три квартала. Три потока — един от търговци, един от чиновници и един от мистици — се изливаха от кварталите си и се сливаха в хаотична смесица от муири, мехруни и нечовеци. Подмина ги трупа актьори с напудрени за сутрешното представление лица. Хейзъл ги проследи с очи, после се обърна към Хоб:

— Как издържате?

Хоб преглътна хляба, който дъвчеше, и си напомни, че тя е чиновник като него, тоест, не биваше да се обръща към нея като към принцеса.

— Как издържам кое?

Тя снижи глас.

— Да работите на Свещения остров, когато можете да живеете тук — тя посочи няколко балкона, обрасли в увивни цветя. — Бихте могли да си наемете апартамент. Под онзи там дори има пекарна. Тук кипи от живот, и то интересен! Би било толкова забавно!

Хоб се изкуши да осведоми Нейно Височество, че месечният наем за апартамент вероятно надвишава пет пъти годишната заплата на един паж. После обаче се замисли, че е прекарала целия си живот на остров, където всяка нейна нужда бе грижа на прислужниците. За нея парите бяха абстрактно понятие. Когато лейди Раша й даде банкнотите, се наложи да й обясни какво й дава. Невежеството й относно парите бе почти очарователно. Пък и предпочете да направи по-съществена забележка:

— Онази сграда е само за мехруни.

Хейзъл се вторачи в постройката.

— Моля? Как разбрахте?

Той посочи звездата с четири лъча, гравирана на трегера на входа. Хейзъл присви очи.

— Това ли означава? Има я по доста прозорци.

Лейди Раша се намеси:

— Стар закон. Някои собственици предпочитат да не обслужват муири. Датира от Бунта през 1619-та.

Хейзъл вирна вежди.

— Защо не сме го учили в училище?

Ваята разпери ръце.

— Учителите не могат да включат в обучението всеки едикт или обичай. Трябва да се съсредоточат върху важните.

Принцесата пусна клечките за хранене.

— В Импириум живеят половин милиард души и повечето са муири. Как така такъв закон се нарежда сред маловажните?

Лейди Раша стрелна ядно с очи Хоб.

— Повечето муири не живеят в близост до мехруните. Съмнявам се, че дори знаят за този закон.

Хейзъл се изсмя, поразена.

— Един несправедлив закон е приемлив просто защото повечето не знаят за него?! Това е пълен абсурд.

— Привличаме внимание — изсумтя Зига и глътна последната си хапка риба.

Права беше. Не един и двама от гостите на заведението надничаха с неодобрително любопитство към масата с гласовития чиновник. Един от тях отиде да говори с управителя.

Лейди Раша избърса уста, наведе се напред и каза с едва сдържан шепот:

— Щом законът се е сторил подходящ на Божествената императрица, аз също го подкрепям. Както и ти. И всички други в империята.

Тя остави парите на масата и им даде знак да станат, преди управителят да дойде. Щом пресякоха улицата, лейди Раша се обърна към Хейзъл и предупреди:

— Трябва да бъдеш по-дискретна. Може да те арестуват за такива приказки.

Хейзъл се завъртя към Хоб и посочи пекарната.

— Какво ще стане, ако вляза в онзи магазин?

— Ще ви наредят да напуснете.

— А ако откажа? — настоя Хейзъл.

Изразът на лицето й не се понрави на Хоб. Излъчваше дързост и самодоволство — опасна комбинация, когато не знаеш какви ще са последствията. Той хвърли поглед на лейди Раша, която очевидно се надяваше отговорът му да успокои принцесата.

— Собствениците ще бъдат в правото си да повикат стражите — рече той меко, а наум добави: „Които ще те пребият до кръв, а после ще те завлекат при някой магистрат. Ако имаш късмет, ще отнемат цялото ти имущество и ще те заточат в провинциите. Ако решат да те използват за назидание на останалите…“

Беше доволен, че Нейно Височество най-сетне е проумяла какво означават повсеместните звезди, но всичко можеше да приключи дотук. Поне за днес.

— А и не си струва саможертвата — добави той бодро. — Гледката не е добра, пък и не обичам мириса на пресен хляб. Освен това Кварталът на мистиците е насам.

Доста несполучлив опит да смени темата, който все пак накара Хейзъл да се усмихне.

Не след дълго тя отново го подхвана с въпросите си, явно забравила напълно звездите. Хоб бе забелязал същото поведение и при преминаването им през Овчи врат. Мизерията там искрено бе я поразила, но скоро забрави, щом пред очите им се разкриха по-впечатляващи гледки. Лекомислена ли е, или просто е запленена от първата среща с толкова разнообразни неща? Неща, за чието съществуване и замисъл не е подозирала?

Щом поеха през Квартала на мистиците, широките булеварди отстъпиха на криволичещи улички, засипани с дюкянчета и дрогерии, в които се предлагаха различни алхимични съставки, прости заклинания и магични услуги. Магазинчетата на нивото на улицата изглеждаха съмнително — капани за туристите, а не места, където можеш да се сдобиеш с качествена магия.

Разбира се, имаше и такива. В Съдружието се говореше за тайни кабинети, в които можеш да си осигуриш услугите на могъщи магьосници или да купиш изключителни по произхода и мощта си предмети. Пред вратата на такова място обаче няма да видиш вятърни камбанки. Говореше се, че се намират далеч над (или под) земята, където се стига само след специална уговорка.

Скоро стана ясно, че Хейзъл е разочарована от квартала. Тя спря пред сергията на амбулантен търговец, за да разгледа един от множеството скарабеи, наредени на синя копринена покривка. Ако не бяха татуировките под очите, търговецът щеше да напомня стар хаудж; при хауджите само жените татуираха лицата си.

— Имаш добър вкус — рече той одобрително. — С такъв талисман над леглото си зъл дух няма да припари до теб.

Хейзъл огледа скарабея.

— Това не е магия. Дори не е сребърно.

Мъжът го дръпна от пръстите й, оголи изпилените си зъби и взе да ръкомаха бурно. Хейзъл прихна.

— Какво правите? Да не се опитвате да ме прокълнете?

— Върви си, преди да съм насъскал трупоядеца си!

Тя хвърли поглед на шарената наденичка, която похъркваше пред близката врата.

— Този трупоядец прилича повече на кутре.

Мъжът продължи да ругае и взе кученцето. Стреснато в съня си, то го гризна с раздразнение, след което оголи ситни зъбки срещу Хейзъл.

Лейди Раша побърза да повика две рикши и нареди на сатирите, които ги теглеха, да ги откарат в Квартала на градините. Зига се качи при Хейзъл. Ваята щеше да се вози с Хоб. Тя пропусна край ушите си жалването на сатира, че са по-тежки, отколкото изглеждат, и това ще се отрази на цената. Щом тръгнаха, впи строгите си очи в Хоб.

— Задачата ти е да образоваш повереницата ми за Муирландия, а не да пълниш главата й с небивалици за правата на муирите.

— Просто обясних какво означава звездата.

— Отлично знаеше какво правиш — отсече ваята. — За толкова глупава ли ме мислиш? Все подчертаваш проблемите: банките държат муирите потънали в дългове, муирите не могат да пътуват, изобретенията им са под забрана, нямат достъп до важните постове…

— Прощавайте, но искате да лъжа? — попита Хоб. — Как ще разбере Муирландия, ако няма представа как хората наистина живеят тук?

Пауза.

— Ще се придържаш към основните факти и техниките за запаметяването им. Няма да обсъждаш спорни теми. Ясно ли е?

— Напълно.

Ваята млъкна, ядосана. Хоб зарея поглед по величествените сгради в Квартала на магистратите, покрай които минаваха. Право пред тях, след импирските музеи и градини, бе гигантският червен цепелин, увиснал над колизея „Атлетика“. Цели тълпи се носеха към стадиона; мнозина бяха облечени или в сивото на „Ферополис“, или в червеното на „Импирия“.

Хоб усети тежка ръка на коляното си. Обърна се към вълчето лице на лейди Раша.

— Добро момче си — рече тя вдървено. — Повереницата ми научи доста от теб. Караш я да оценява уроците. И повдигаш духа й. Това ме радва. Обаче не бива да се месиш в задълженията й към империята.

Щом минаха през арката на входа на Квартала на градините, тя нареди на сатира да спре, за да слязат. После погледна съзаклятнически Хоб.

— А сега е време за моята шегичка!

Докато тя се разплати със собствениците на рикшите, Хейзъл се въртеше наоколо, зяпнала музеите, огледалната повърхност на езерото, цветните градини и лехи. Градините на Импирия не можеха да се сравнят с тези на Свещения остров — къде-къде по-тучни и разнообразни, но мащабите им бяха ненадминати.

Ваята я поведе към най-близкия музей — огромна сграда с колони. Плакатите отпред рекламираха няколко изложби, включително и една на порцеланови изделия и техники за гледжосване от дванайсети век. Наставницата посочи точно към нея.

— Обиколката продължава три часа. После се прибираме.

Хейзъл се втренчи в червения цепелин над стадиона.

Раша проследи погледа й.

— Какво? Предпочиташ да гледаш някаква тъпа игра?

— Няма проблем — обяви Хейзъл. — Вижте колко много хора. Билетите сигурно са свършили.

Ваята даде знак на Хоб и той извади четирите билета с лъскав печат. Хейзъл примигна насреща им.

— Не разбирам… — тя се обърна към Раша, изумена. — Излъгахте ме!

Старческите очи на ваята проблеснаха дяволито.

— Може да благодариш на агент Фен. Билетите са подарък от нея.

Зига отмина безмълвно благодарностите на Хейзъл.

— Имате нужда от почивка. Пък и съм почитателка на „Ферополис“. Хайде, ще изпуснем началото!

Четиримата поеха през градините и се присъединиха към хилядите хора, устремени към стадиона. Хейзъл зяпаше знамената и пъстрите дрехи и запушваше уши, когато минаваха край фенове с тъпани и свирки.

Колизеят се извиси пред тях: грамадна конструкция от варовик и червен мрамор, опасан с пръстени от вещерски плам. Отвътре се чуваше мощно скандиране, съпроводено от вой на тромби и ритмично тропане на безброй крака. Хейзъл явно бе зашеметена от мащабите на събитието, но и втрещена от целия този шум и оживление.

Докато стигнат до местата си, бе останала почти без дъх. На изумруденозеленото игрище далеч под тях капитаните на отборите си стиснаха ръцете. Хоб и Зига седяха отстрани, а Хейзъл и лейди Раша бяха между тях. Нейно Височество се обърна към Хоб.

— Е, какво да очаквам? Какви са правилата на играта?

— Съвсем логични — обясни Хоб. — Отборът, който вкара най-много голове, печели.

В този момент нададе вик, тъй като отборите излязоха на терена и тълпата пощуря.

— Какво значи „гол“? — попита Хейзъл и изслуша обясненията му.

— И не могат да докосват топката с ръце? — попита тя.

— Не, използват главно крака.

— Ама това е глупаво.

— Такива са правилата.

— Правила, правила, правила… — изстена тя.

После съвсем се обърка от понятието засада. Хоб понечи да й я обясни, но дори с пълно гърло не успя да надвика тълпата, щом играчът на „Ферополис“ вкара топката в игра.

Той замлъкна, а нажежената топка описа огнена парабола над терена. Играчите и от двата отбора се опитваха да заемат позиция, за да я посрещнат. Ала щом тя полетя към земята, по терена внезапно пробягаха високи вълни, сякаш невидим гигант тупаше зеления си килим.

Някои играчи се прекатуриха като кегли, други останаха на крака и взеха да се пречкат един на друг в борба за топката, докато омагьосаният терен се тресеше. Хейзъл запищя от радост и стисна Хоб за ръката от вълнение. После го пусна рязко и се развика — един от полузащитниците на „Импирия“ овладя топката и се спусна към терена на противника. Направи финт наляво, преодоля един защитник, врътна се надясно, спусна се към вратаря и…

Стадионът ревна, щом тревната вълна го лашна странично като носорог. Играчът се метна над тревата и се строполи обезвреден на земята. Вратарят прескочи усмирилия се талаз и изпрати топката към един от защитниците. Всичко това дойде в повече на Мерлин и той се пъхна под палтото на Хейзъл.

Хоб бе се вторачил хищно в мача, изумен от спортните умения и сръчността на играчите. Разбира се, способностите им не бяха естествени (всички бяха мистици, приучени да подобряват физическите си данни), но гледката на човешки същества, които препускаха по-бързо и от чеширски вълци и скачаха на петнайсет метра над тревните вълни, бе главозамайваща. Играчите си подаваха и стреляха с такава сила, че за зрителите горящата топка често се превръщаше в огнена линия.

„Ферополис“ първи вкараха гол — подобно на куршум топката описа петдесетметрова криволица, видима по светещата й диря. Хейзъл взе да скандира диво. След минути играч на „Импирия“ отвърна с удар от девет метра във въздуха. Хейзъл изръкопляска и се опита да изсвири като на един от феновете наблизо.

— Не може да подкрепяте и двата отбора — викна Хоб. Феновете на „Импирия“ до него запяха.

— Защо?

— Трябва да си изберете един — настоя Хоб. — И да викате за него.

— Глупости! — изписка тя и се включи в бойния марш на импирийците. Мерлин взе да й приглася.

Когато деветдесет минути по-късно мачът приключи, двамата още викаха и пееха. „Импирия“ бе надвил „Ферополис“ с 5:4. Зига не беше доволна, но стадионът се тресеше от празнична възбуда, докато слизаха по стълбите и пристъпяха край колонадите.

— Беше върховно! — изхриптя Хейзъл дрезгаво.

Лейди Раша се съгласи и вдигна очи към небето, обагрено в оранжево и розово.

— Ще потърся файтон — рече тя. — „Елфски“ ще ни очаква в шест и трийсет.

— Имаме още време — заяви принцесата.

Тя застана пред една количка, чийто собственик печаташе медальони с датата и резултата на мача.

— Искаме четири! — рече въодушевено.

После проследи с блеснал поглед мъжа, докато слагаше медните дискове на пресата и дърпаше ръчката. Тя избра четири различни ленти и подаде банкнота на мъжа. Той реши, че днес е златният му ден, но Зига настоя да получат рестото.

— А, да, забравих, че са надписани с различни числа — рече Хейзъл и напъха банкнотите в портмонето си. — Няма значение. Никога не съм се забавлявала толкова!

Тя връчи на всеки от спътниците си по един медальон, като избра този със синята лента за Хоб, а със зелената — за себе си. Зига окачи червената лента на врата си. Беше необичайно развълнувана.

— Благодаря ви.

— Няма защо — рече Хейзъл. — Само се надявам да са ми останали пари за онази рисунка.

С въздишка лейди Раша подбутна принцесата през оредяващата тълпа. Хейзъл изобщо не беше готова да си тръгне. Спря, за да купи някакви пържени тестени топки, потопени в мед и кафява захар. И тутакси заяви, че са най-вкусното нещо, което е хапвала.

— Защо не ни правят такива? — попита тя Раша искрено. — Далеч по-вкусни са от онези плодови пити. Ще се поинтересувам!

Светлината на уличните лампи от зелена стана червена — бяха се завърнали в Квартала на магистратите. Булевардите тук бяха широки, а край входовете на огромните сгради се издигаха мраморни статуи. Раша посочи гигантската сграда вдясно.

— Роуанската банка.

— Какво правят онези хора там? — попита Хейзъл.

Тя посочи тълпата, събрала се на стълбището пред сградата; неколцина държаха плакати, други подвикваха. Пред тях бяха строени импирски гвардейци с вдигнати пред гърдите карабини.

— Протестиращи — обясни Зига. — Хората явно искат яснота относно онзи кораб.

— Какъв кораб? — попита Хейзъл.

— Търговският галеон, изчезнал край Малакос късно снощи — продължи Зига. — Според съобщението не е изключено да е станал плячка на лирландците.

Хейзъл примигна бавно, сякаш новината не само бе я разстроила, ами бе жегнала нещо по-дълбоко.

— Как се казва корабът? — попита тя, притихнала.

— „Полярна звезда“ — отвърна Зига и огледа нарастващата тълпа. — По-добре да тръгваме.

Мракорката ги преведе през улицата, покрай стоковата борса. Едва пред Музея на Работилницата лейди Раша забеляза, че нещо не е наред с принцесата.

Нейно Височество плачеше.

Стоеше насред тротоара с палтото си от камилска вълна, стиснала в ръка медальона, а раменете й се тресяха от сподавено хълцане. Раша на мига я дръпна встрани, пред широката стъклена витрина на музея, зад която бе изложена сребриста моторна кола.

Хоб се чудеше какво толкова я е разстроило. Понечи да се приближи, но ваята, притиснала Хейзъл в прегръдките си, му махна с ръка да стои настрана. Обърна се към Зига с надеждата за разяснения за случващото се, но агентката бе вперила поглед в тълпата и забързаните минувачи, които се включваха в нея.

Броят на протестиращите се увеличаваше стремително. Десетките станаха стотици. Виковете бяха прераснали в гневно скандиране. Във въздуха тегнеше напрежение, електрически заряд, който произлизаше от тълпата и същевременно я зареждаше.

Хоб се покатери върху основата на една улична лампа, за да вижда по-добре. Оттук протестиращите приличаха на кошер разгневени пчели. Редиците им се разрастваха и се превърнаха в бурно море. За разлика от тях гвардейците стояха като неподвижна червена стена, решителни и непоколебими. Най-близките протестиращи бяха едва на няколко стъпки, отделени от ниска барикада.

„Това няма да свърши добре.“

Хоб оглеждаше тълпата, за да провери дали някой носи нещо като оръжие. Спря очи на човек, когото познаваше.

Баду Габриел, приятелят му от дните на подготовка в Съдружието; размахваше плакат и дереше гърло пронизително. Появиха се и други познати лица, на удивително равно разстояние един от друг в тълпата. Някои бяха от неговата кохорта; други разпозна от срещите им в коридорите и в столовата. Съдружието имаше стабилно присъствие, а членовете му явно бяха сред основните подстрекатели.

Хоб се развълнува от гледката и го обзе завист. Тъкмо това бе си представял, че ще прави, когато постъпи в Съдружието — ще се изправя срещу властите и ще дава гласност на разбиранията си. Баду и другите оставяха видима, истинска следа, а той обучаваше някаква си сладка, безобидна принцеса за Муирландия.

Скочи от лампата, притеснен, че някой може да го разпознае и издаде. Ала страховете му бяха неоснователни — зърна лицето си във витрината на музея и се усети, че още е под маската на илюзията на Зига. Лейди Раша все така да клечеше до Хейзъл, вкопчена в наставницата си като дете, сънувало кошмар.

Внезапно протестиращите избухнаха в яростни викове. От внушителните порти на банката излязоха импирски гвардейци, които съпроводиха по стълбите няколко души. Дори от това разстояние Хоб разпозна лорд Фереджин. Вуйчото на Хейзъл беше в компанията на киселия лорд Хайд, лорд Ямато и още един мъж — цивилен с мека шапка и палто.

Лорд Фереджин махна сърдечно на множеството, сякаш бяха надъхани поддръжници, а не тълпа, която иска главата му. Хейзъл разбра, че вуйчо й е там. Отдръпна се от Раша, застана до Зига и се втренчи в него, докато той се опитваше да направи обръщение. Усилията му бяха напразни — крясъците на тълпата поглъщаха думите му. Направи два опита и се отказа.

В това време гвардейците край барикадите изтласкваха тълпата назад, за да разчистят пътя пред огромната черна колесница, отправила се към банката. Група протестиращи отказаха да се помръднат, докато откриха, че в колесницата са впрегнати жребища.

Разбягаха се лудо пред създанията, които тръскаха гриви с оголени зъби. Щом лордовете и цивилният се качиха невредими, кочияшът изплющя с камшика и жребищата се понесоха бясно напред, сякаш по пътя им нямаше хора.

Зига издърпа Хейзъл от бордюра. Чудовищата профучаха край тях, изблещили диво очи, пръскайки искри с копита. Хоб бе се заковал на място, вперил очи първо в исполинските коне, а после — в прозореца на колесницата. Един от мъжете погледна навън. Двамата кръстосаха поглед за миг, после мъжът спусна завесата. Колесницата изчезна надолу по булеварда, а спътниците на Хоб се струпаха около него.

— Полудя ли? — сръфа го Зига. — Можеше да те убият!

— Съжалявам — рече Хоб. — Аз…

Зад тях се разнесоха изстрели, последвани от викове. Хоб понечи да се обърне, но Зига вече го стискаше здраво за яката. Тя избута всички в близката уличка. Оттам ги преведе уверено по няколко тесни алеи и най-сетне се озоваха в по-спокоен жилищен квартал. После махна на един файтон и нареди на кочияша да кара към Драконовия кей.

Никой не проговори, докато файтонът се спускаше към морето. Хоб беше почти като в транс. Отбягваше погледа на Раша, която се взираше гневно в него от отсрещната седалка. Ваята бе против пътуването от самото начало и бе заплашила, че ще му потърси отговорност, ако нещо се обърка. А спасяването на ридаещата принцеса от метеж, и то под обстрел, си беше „объркване“, помисли Хоб. На Раша й идеше да го убие.

Той се помоли Баду и останалите да не са пострадали и се ослуша за изстрели — напразно. Гледаше да не мисли за мъжа, надникнал от прозореца на колесницата и впил поглед в него. Въпреки илюзията на Зига бе разпознал Хоб в мига, в който спря очи на него и в тях блесна изненада. Мъжът не беше Базил Фереджин, нито някой от другите лордове. Беше цивилният мъж, господинът с шапката и палтото. Господин Бърк.