Беър Грилс
Призрачен полет (9)

8.

Спря само веднъж по пътя на запад — отби се в един „Карфон Уеърхаус“, за да си вземе смартфон. Беше карал с постоянни 130 км/ч по M3, но едва когато стигна отбивката за А303 и по-малките пътища на Уилтшър, започна да се потапя изцяло в пътуването.

По време на дългия преход по магистралата умът му се беше зареял. Анди Смит. Приятели като него не се намираха лесно. Йегер можеше да преброи приятелите си — включително Раф — на пръстите на едната си ръка. А сега те бяха с един по-малко и проклет да беше, ако не открие как точно и защо е умрял Смити.

Онези мисии за обучение на бразилските отряди за борба с наркотиците бяха последните, в които бяха участвали заедно. Йегер беше напуснал военните малко след това, за да основе „Ендюро Адвенчърс“. Смити остана в армията. Твърдеше, че имал да се грижи за жена и три малки деца и не можел да рискува редовната си заплата.

На третата им мисия в Бразилия събитията бяха взели неочакван обрат. На теория Йегер и хората му бяха там само за да обучават бразилските специални части — Brigada de Operacoes Especials, Бригада за специални операции (БСО). Но с времето се бяха сближили с тях и бяха започнали да мразят трафикантите на наркотици и наркобандите почти толкова, колкото и момчетата от БСО.

Когато един от екипите на капитан Евандро изчезна, Йегер и хората му поеха нещата в свои ръце. Така се стигна до най-дългия пеши патрул в историята на бразилските специални части. Йегер беше начело на хората си и на още толкова момчета от БСО. Откриха леговището на наркобандата дълбоко в джунглата, следиха я в продължение на няколко дни и накрая предприеха смазваща атака.

В последвалата кървава баня лошите бяха затрити. Осем от дванайсетте души на капитан Евандро бяха спасени, което си беше сериозно постижение предвид обстоятелствата. Самият Йегер също едва не изгуби живота си и именно храбростта и самоотвержеността на Анди Смит го спасиха.

А Йегер, подобно на капитан Евандро, не беше от хората, които забравят.

Излезе от главния път при табелата за Фонтхил Бишъп. Стигна покрайнините на излязлото като от картичка село Тисбъри и погледна надясно, към една къща, издигаща се на известно разстояние от улицата. От прозорците й струеше слаба жълтеникава светлина — досущ печални очи, примигващи към страховития външен свят.

Милсайд. Йегер бе разпознал адреса в мига, когато Раф му го даде.

Със сламен покрив, покрита с мъх, със селски вид, с увивни растения, пълзящи насам-натам, със собствен поток и два декара земя — Смити открай време беше хвърлил око на това място, още откакто се премести тук, за да бъде по-близо до бившия си командир и най-добър приятел Уил Йегер. Очевидно накрая се беше сдобил с къщата на мечтите си — само че междувременно бяха изминали две години от изчезването на Йегер.

Излезе от селото и продължи по виещия се път към Тъкингмил и Ийст Хач. Мина под моста на железопътната линия към Лондон — същата, която използваше и той, когато беше прекалено студено или влажно за дългото пътуване с мотор.

За момент фарът освети табелата за Ню Уордор Касъл. Зави надясно, продължи по късата отбивка и мина между скромните каменни стълбове на портала.

Излезе на покритата с чакъл алея с кестеновите дървета, които се издигаха от двете й страни като призрачни стражи. Внушителната провинциална къща беше купена като съборетина от негов приятел от училище. Ник Татършел бе направил състояние в Сити и използва парите, за да върне някогашното великолепие на Ню Уордор Касъл.

Беше разделил сградата на няколко апартамента, като запази най-големия за себе си. Но точно когато работата вървеше към приключване, Великобритания навлезе в една от цикличните си рецесии и пазарът на недвижимите имоти се срина. Татършел рискуваше да изгуби всичко.

Йегер се намеси и купи първия — все още недовършен — апартамент и тази демонстрация на увереност примами и други купувачи. Беше му предложена голяма отстъпка и така стана собственик на имот, който при нормални обстоятелства никога не би могъл да си позволи.

След време мястото се оказа идеален семеен дом.

Разположен в сърцето на прекрасен обширен парк, Ню Уордор Касъл беше абсолютно уединен и тих — и в същото време само на два часа път до Лондон. Йегер бе успял да раздели работата си между дома, баржата и „Глобъл Чалънджър“, като никога не се отделяше задълго от семейството си.

Спря мотора пред внушителната варовикова фасада. Отключи входната врата, влезе в прохладното, покрито с мрамор фоайе и тръгна към стълбището. Но още докато изкачваше първите стъпала, краката му натежаха от горчиво-сладки спомени.

Толкова много чудесни моменти бе преживял тук.

Толкова много щастие.

Как бе възможно всичко да се обърка така?

Спря пред вратата на апартамента си. Знаеше какво го очаква. Събра сили, завъртя ключа в ключалката и влезе.

Включи светлините. Повечето мебели бяха покрити с чаршафи, но веднъж седмично вярната му чистачка госпожа Сампсън идваше да избърше прахта и да мине с прахосмукачка, така че всичко бе безупречно чисто.

Йегер спря за момент. Пред него на стената висеше голяма картина с поразителна птица с оранжев корем — рижаво гръд дрозд, един от националните символи на Бразилия. Дело на известен бразилски художник, картината му бе подарък от капитан Евандро. Това беше неговият начин да изкаже специалните си благодарности.

Йегер обичаше картината. Именно затова я бе окачил на стената срещу входната врата, така че да е първото нещо, което да вижда на влизане.

Преди да замине за Биоко, беше помолил мисис Сампсън да не я покрива. Не знаеше защо го направи. Може би беше очаквал да се върне по-рано и бе искал да е сигурен, че птицата ще си е там както винаги, готова да го посрещне.

Тръгна наляво и влезе в просторната дневна. Нямаше смисъл да отваря тежките дървени капаци — навън отдавна бе тъмно. Запали лампите и погледът му се спря на безформеното писалище до стената.

Отиде при него и много внимателно дръпна покривалото му.

Пръстите му докоснаха лицето на прекрасната жена на снимката в рамка. Задържаха се там за момент, сякаш замръзнали за стъклото. Клекна и очите му се изравниха с нейните.

— Върнах се, Рут — прошепна той. — След три дълги години се върнах.

Пръстите му се плъзнаха надолу и спряха върху лицето на момчето, застанало като пазител до майка си. Двамата носеха тениски с надпис „Да спасим носорога“, които бяха купили при една семейна ваканция от Националния парк „Амбосели“ в Източна Африка. Йегер никога нямаше да забрави среднощното сафари, на което бяха излезли тримата заедно с водачите им масаи. Бяха вървели по осветената от луната савана сред стада жирафи, антилопи гну и най-вече носорози, любимото животно на семейството.

— Люк, татко се върна… — прошепна Йегер. — И само бог знае колко ми липсвахте и двамата.

Замълча и тежката тишина отекна от стените.

— Знаете ли, не открих нито намек за живот. Ако можете, пратете ми поне малък знак. Какъвто и да е. Смити бдеше. Винаги. Беше обещал да ми каже.

Взе снимката и я притисна към гърдите си.

— Стигнах до края на света, за да ви търся. Бих стигнал и до края на вселената. Докъдето и да е. Но знаете ли, три дълги години нямаше нито знак.

Прокара длан през лицето си, сякаш да махне болката от трите дълги години. Когато я свали, очите му бяха пълни със сълзи.

— И ако трябва да сме честни… ако трябва да си кажем истината… може би е време. Може би е време да се сбогуваме… Може би е време да приема, че наистина ви… няма.

Наведе глава. Устните му докоснаха снимката. Целуна лицето на жената. Целуна сина си. После върна снимката на бюрото и внимателно я постави върху покривалото.

С лицата нагоре, за да може да ги вижда и да си спомня.