Беър Грилс
Призрачен полет (14)

13.

Чичо Джо отвори чекмеджето на бюрото си и започна да рови в него. Извади нещо увито в лигнин, махна опаковката и го подаде на Йегер.

— Това е оригиналната значка на САС. Бял кинжал с надпис „Който дръзва, побеждава“ под него. Носеше се е парашутните криле, а сега двете заедно се превърнаха в прочутия крилат кинжал на сегашните части.

Както несъмнено си се досетил, двамата с дядо ти служихме в САС. Бяхме на мисии в Северна Африка, по Източното Средиземноморие и накрая в Южна Европа. В това няма нищо тайно. Но разбери, момчето ми, нашето поколение просто не говореше за тези неща. Затова пазехме отличителните знаци и военните си истории скътани на скришни места.

През есента на четиресет и четвърта и двамата бяхме ранени в Северна Италия — продължи той. — Операция в тила на врага, засада, кървава престрелка. Евакуираха ни в болница, първо в Египет, после в Лондон. Както можеш да си представиш, и двамата не бяхме склонни да се излежаваме. Когато се отвори възможност за влизане в свръхсекретна част… ами, веднага се възползвахме.

Чичо Джо погледна Йегер. В очите му се четеше неувереност.

— С дядо ти дадохме клетва да пазим тайна. Но… Е, в светлината на всичко това… — Той махна към смартфона. — Дядо ти беше по-старши по чин, по онова време вече беше полковник. През януари четиресет и пета бе назначен за командир на Целевите части. Аз станах един от щабните му офицери.

Бъди сигурен, момчето ми — никога досега не съм говорил за това. Дори на Етел не съм казвал. — Старецът помълча, за да се овладее. — Целевите части бяха едни от най-секретните поделения, създавани някога. Затова несъмнено никога не си чувал за нас. Имахме много конкретна мисия. Задачата ни беше да се сдобиваме с най-големите тайни на нацистите. Военните им технологии, техните wunderwaffe — невероятно модерните им военни машини, както и най-добрите им учени.

След като вече беше започнал, старецът като че ли не искаше да спре. Думите се сипеха една след друга, сякаш той отчаяно желаеше да се освободи от товара на спомените. На тайните.

— Трябваше да открием тези wunderwaffe преди руснаците, които още тогава бяха възприемани като новия враг. Беше ни даден „черен списък“ — ключови обекти, заводи, лаборатории, изпитателни полигони, аеродинамични тръби, както и списък на най-големите им експерти и учени, които в никакъв случай не трябваше да попаднат в руски ръце. Руснаците напредваха от изток, беше надпревара с времето. Надпревара, която до голяма степен спечелихме.

— Така ли дядо се е сдобил с документа? — попита Йегер. Не можеше да се сдържи да не зададе въпроса. — С доклада за операция „Върколак“?

— Не е доклад — промърмори чичо Джо. — А план на операцията. Всъщност, не. Документ с такова ниво на секретност — официално несъществуващ, произхождаш от най-дълбокия мрак — беше отвъд нашата компетенция. Отвъд компетенцията на Целевите части.

— Тогава откъде… — започна Йегер.

Старецът му махна да замълчи.

— Дядо ти беше отличен войник. Безстрашен, интелигентен, морално непокварен. По време на службата му в Целевите части той разбра нещо толкова шокиращо, толкова мрачно, че рядко говореше за него. Имаше операция отвъд Целевите части. Операция на един несъществуващ, черен свят. Мисията й бе да отведе най-високопоставените и отвратителни нацисти, абсолютно недосегаемите, на места, където да можем да „печелим“ от тях.

Естествено, дядо ти беше ужасен, когато научи. Повече от ужасен. Чичо Джо помълча малко. На първо място, той знаеше колко неправилно е това. Как най-голямото зло ще поквари всички ни, ако го внесем в домовете си. Вярваше, че всички нацистки военнопрестъпници трябва да бъдат съдени в Нюрнберг… Но сега навлизаме в територия, за която съм се заклел да пазя пълна тайна. — Старецът хвърли поглед към Йегер. — Трябва ли да престъпя клетвата си?

Йегер постави успокояващо ръка върху неговата.

— Чичо Джо, това, което вече ми каза, е далеч повече, отколкото знаех и се надявах да науча.

В отговор старецът потупа ръката му.

— Момчето ми, оценявам търпението ти. И разбирането. Това… Това никак не е лесно… След войната дядо ти се върна в САС. По-скоро вече не беше от САС. Официално частта беше разпусната веднага след края на войната. Неофициално обаче Уинстън Чърчил, най-великият лидер, за когото може да мечтае една страна, я запази. И слава богу, че го направи.

САС винаги са били любимото дете на Чърчил — продължи чичо Джо. — След войната той ръководеше частта тайно, абсолютно неофициално и от един хотел в центъра на Лондон. САС имаха тайни бази из цяла Европа. Целта им беше да заличат нацистите, успели да се измъкнат от мрежите, да ги преследват, особено онези, които бяха отговорни за ужасните престъпления по време на войната.

Нали си чувал за Sonderbehandlung, заповедта за командосите на Хитлер? Според нея всички заловени бойци от специалните части на съюзниците трябваше да се предават на СС за „специално третиране“ — иначе казано, за изтезаване и екзекутиране. Стотици изчезнаха в така наречената ein Nacht und Nebel — нощта и мъглата.

Чичо Джо замълча за момент. Усилието да навлезе толкова навътре в мрака го изтощаваше.

— Секретната САС на Чърчил се зае да преследва нацистите, които още бяха на свобода. Всички, независимо от ранга им. Sonderbehandlung, заповедта за командосите, беше дадена лично от Хитлер. Най-високопоставените фигури от нацисткия режим бяха на мушката на дядо ти и това го постави в пряк конфликт с онези, които бяха натоварени да скрият на безопасно място същите тези хора.

— Значи сме се биели помежду си? — удиви се Йегер. — Едните са се опитвали да довършат най-злите от злите, а другите да ги запазят?

— Напълно възможно — потвърди старецът. — Напълно възможно е да сме го правили.

— Колко време е продължило това? — попита Йегер. — Тайната война на дядо Тед… на Чърчил?

— За дядо ти не знам дали изобщо е приключила. До деня, в който беше… в който умря.

— Значи всички онези нацистки сувенири, мъртвешките глави на СС, знаците на „Върколака“, са били събрани по време на лова?

Чичо Джо кимна.

— Точно така. Трофеи. Зад всеки един се крие мрачен спомен. Унищожено зло. Както и трябваше да бъде.

— А документът за операция „Върколак“? — попита Йегер. — И на него ли е попаднал по този начин?

— Възможно е. Може би. Наистина не мога да кажа. Старецът се размърда неспокойно в креслото си. — Знам съвсем малко за него. И едва ли е нужно да споменавам, че нямах представа за копието на дядо ти. Нито че ти го е предал. Чувал съм да се споменава за него само веднъж или два пъти, при това шепнешком. Дядо ти несъмнено знаеше повече. Но отнесе най-дълбоките си, най-мрачните си тайни в гроба. При това в ненавременния си гроб.

— А онзи Reichsadler? — попита Йегер. — Какво означава той?

Чичо Джо го изгледа продължително.

— Онова нещо в телефона ти не е обикновен Reichsadler. Стандартният нацистки орел е кацнал върху свастика. — Старецът отново погледна телефона на Йегер. — Този определено е различен. Трябва да обърнеш специално внимание на кръглия символ под опашката на орела. — Чичо Джо потрепери. — Само една… организация е използвала такъв символ, при това след войната, когато светът би трябвало да живее в мир, а нацизмът да е мъртъв и погребан…

В кабинета бе топло благодарение на печката на дърва в кухнята, но въпреки това Йегер усети, че в стаята се е промъкнал някакъв мрачен студ.

Чичо Джо въздъхна. Погледът му беше измъчен.

— Не съм виждал този символ от… ами, близо от седемдесет години. И се радвах, че е така. — Той замълча. — А сега се боя, че отидох твърде далеч. Ако е така, дядо ти и другите… трябва да ми простят.

Чичо Джо отново направи пауза.

— Има още нещо, което съм длъжен да те попитам. Знаеш ли как умря дядо ти? Смъртта му отчасти стана причина да се преместя тук. Не можех да понеса да остана в района, където бяхме така щастливи като деца.

Йегер сви рамене.

— Знам само, че смъртта му беше неочаквана. Ненавременна. Бях само на седемнайсет, твърде млад, за да ми кажат нещо повече.

— И са били прави да не ти казват. — Старецът млъкна и започна да върти значката на САС в немощните си ръце. — Беше на седемдесет и девет. Здрав и прав. Маркуч през прозореца на колата. Работещ двигател. Отровен от отработените газове. Претоварен от травматичните спомени от войната. Пълни и абсолютни глупости!

В очите на чичо Джо сега гореше горчив гняв.

— Да ти напомня нещо? Маркуч през прозореца на колата? Сигурен съм, че ти напомня! Разбира се, той не беше от Lebensunwertes Leben, от инвалидите. От онези, които не заслужават да живеят.

Чичо Джо погледна отчаяно Йегер.

— Но по какъв по-добър начин да си отмъстят?

Йегер даде газ. Мощният двигател зарева гърлено и понесе триумфа по пустата тъмна магистрала. Но докато летеше по M6, Йегер далеч не се чувстваше триумфално. Посещението при прачичо му го беше замаяло.

Големият удар дойде от последното откровение.

Дядо му Тед бил намерен мъртъв в колата си, очевидно задушен от отработените отровни газове. Полицията заявила, че най-вероятната причина за смъртта му е самоубийство. Ала най-смразяващото бе, че на лявото му рамо бил изрязан характерен символ — Reichsadler.

Паралелите със смъртта на Анди Смит бяха зловещи.

Йегер беше оставил тази мисъл настрани колкото се може по-дълго, преди да си тръгне. Беше изчакал Етел да се прибере и й помогна да се отърси от снега. Вечеря с двамата пушена риба. Изпрати ги да си легнат — прачичо му беше по-изтощен и по-обезпокоен, отколкото го беше виждал някога. Накрая се сбогува и хвана пътя.

Беше обещал на Раф, Фиъни и Карсън лично да им каже решението си след четиресет и осем часа. Времето летеше, особено като се имаше предвид, че трябваше да направи още едно спиране по дългия път обратно до Лондон.

Беше оставил колибата на чичо Джо в снежната гора с надеждата, че благодарение на отдалечеността и изолацията й той и Етел са в безопасност. Но през целия дълъг път на юг Йегер имаше чувството, че призраците на миналото го преследват в мрака.

Преследват го през Nacht und Nebel — през нощта и мъглата.