Беър Грилс
Призрачен полет (37)

36.

Нощта настъпва бързо в джунглата.

С падането на мрака Йегер се наплеска с репелент срещу насекоми и напъха крачолите в кубинките си, за да се предпази от пълзящи гадини през нощта. Щеше да спи така напълно облечен, обут и гушнал пушката си.

И щеше да е готов за бой, ако ги нападнат в тъмнината.

Но тези мерки бяха безсилни срещу един корав противник в Сера де лос Диос — комарите. Йегер никога не бе виждал подобни чудовища. Чуваше свирепия им писък, докато кръжаха около него като миниатюрни прилепи вампири, твърдо решени да смучат кръв и да сеят болести. И определено можеха да пробият дебелия плат на панталона му — дори на няколко пъти усети как забиват хоботите си в него.

Настани се в хамака си. Ръцете и краката му горяха от изтощение. След борбата да спаси Нарова и прехода през джунглата беше останал без абсолютно никакви сили. Почти не беше почивал предишната нощ. Не се съмняваше, че ще спи като мъртвец, особено щом Алонзо беше обещал да остане на стража.

Бившият тюлен беше организирал караула и през цялата нощ щеше да има будни очи. Ако някой искаше да напусне лагера по някаква причина — дори по естествени нужди, — трябваше да го прави с придружител. Така всеки и по всяко време щеше да има пазач — за всеки случай.

Плътният кадифен мрак обгърна пясъчната ивица и с него започна какофонията от нощни звуци безмозъчното, ритмично пеене на цикадите, което щеше да продължи до изгрев-слънце, плътното бръмчене на по-големите бръмбари и другите летящи твари, почти недоловимия писък на гигантските прилепи, ловуващи ниско над водата.

Въздухът над Рио де лос Диос бе пълен с тях. Крилете им пляскаха в мрака; Йегер виждаше силуетите им, осветени от слабата светлина на звездите, проникваща между листата. Призрачните им форми бяха в пълен контраст със свръхестествения пулсиращ блясък на светулките.

Светулките осейваха копринената нощ като звезден прах. Образуваха флуоресцентен синьо-зелен воал около бреговете на реката, който се спускаше от дърветата и се отдръпваше обратно към тях. От време на време по някоя от тях угасваше, уловена от атакуващ прилеп. Точно както четирима от екипа на Йегер изчезнаха в сенките на гората, отмъкнати от мрачен и призрачен противник.

Останал сам в нощните часове, Йегер бе нападнат от съмненията, които бе потискал през деня. Едва бяха започнали експедицията, а вече беше изгубил половината си хора. И въпреки това трябваше по някакъв начин да поправи нещата, макар че, честно казано, не знаеше как ще го направи.

Ала не му се случваше за първи път да затъва дълбоко в неприятности и досега винаги беше успявал да обърне нещата. Притежаваше вътрешна сила, родена от подобни ситуации, и част от него се чувстваше добре с несигурността, когато шансовете изобщо не бяха на негова страна.

В едно беше сигурен — отговорите на всичко, на всяко сполетяло ги злощастие, се намираха навътре в джунглата. При загадъчния катастрофирал самолет щяха да открият истината. Това бе единственото, което го караше да продължава напред.

Намести се и се протегна да развърже лявата си кубинка. Свали я, бръкна вътре и извади нещо изпод стелката. Освети го за кратко с фенерче и погледът му се задържа върху двете гледащи го лица — зеленооката чернокоса красавица и момчето, одрало кожата на Йегер, застанало закрилнически до нея.

Някои нощи — много нощи — той казваше молитва за тях. Беше го правил през дългите и празни години в Биоко. Направи го и сега, в хамака, опънат между две дървета на пясъчна ивица на Рио де лос Диос. Знаеше, че при онзи катастрофирал самолет ще намери отговори, дори може би и онези, които копнееше да научи най-много — за случилото се с жена му и сина му.

Отпусна се, притиснал снимката до гърдите си.

Докато се унасяше в сън, усети, че е обявено някакво примирие във войната, която се водеше тук. За първи път от скачането над Сера де лос Диос не долови присъствието на наблюдатели, на враждебни очи в сенките на джунглата.

Но също така бе наясно, че това е само временно затишие. Първите сблъсъци бяха налице. Първите жертви — също.

Истинската война тепърва започваше.