Беър Грилс
Призрачен полет (39)

38.

Нямаше съмнение, че воинът от джунглата се е показал нарочно. Въпросът беше защо? Индианецът бе излязъл от сенките и определено можеше да си остане в тях, ако искаше.

Мъжът носеше изящно извит лък и стрела в едната си ръка. Йегер бе запознат с тези оръжия. Всяка от дългите стрели имаше трийсетсантиметров плосък връх от бамбук, заострен като бръснач и с жестоки назъбени ръбове.

Едната страна на върха се намазваше с отровата на дървото тики уба — антикоагулант, а задният край бе украсен с пера от опашка на папагал, осигуряващи точния полет. При улучване с такава стрела антикоагулантът не позволява на кръвта да се съсири и човек умира от кръвозагуба.

Далекобойността на индианската тръба за духане беше не повече от трийсет метра — достатъчно, за да стигне до зеления балдахин на гората. Изстреляната от лък стрела пък можеше да прелети пет пъти по-голямо разстояние. Племето използваше тези оръжия, когато ловуваше по-едра плячка — може би каймани, ягуари със сигурност, а несъмнено и за хора, дошли неканени в земите им.

Йегер плесна с плоската страна на греблото си по водата, за да предупреди останалите, ако вече не бяха забелязали появата на индианеца.

После вдигна греблото и го положи надлъжно в лодката, като постави ръка върху пушката. Остана да се носи по течението няколко секунди, като гледаше война, който също не откъсваше поглед от Йегер.

Фигурата даде сигнал — един-единствен жест, първо на едната страна, после на другата. Отляво и отдясно изникнаха още фигури, облечени и въоръжени по същия начин.

Йегер наброи поне десетина индианци, а вероятно зад тях се криеха още. Сякаш за да потвърди подозренията им, първият воин, който несъмнено беше водачът, направи втори жест с ръка, сякаш удряше нещо с щека.

Над реката проехтя вик.

Животински, гърлен, дълбок, той бързо премина в ритмичен боен зов, в предизвикателство. Викът се подчертаваше от невероятно силен тътен, сякаш някакъв огромен барабан отмерваше ритъм в джунглата: бум-бум-бум, бум-бум-бум!

Ударите отекваха над водата и Йегер ги разпозна. Беше чувал подобни, докато работеше с екипите на полковник Евандро. Някъде непосредствено зад линията на дърветата индианците блъскаха с тежките си бойни сопи огромен корен и ударите отекваха от стената от дървета като гръмотевица.

Йегер видя как индианският вожд вдигна лъка и стрелата и ги размаха заплашително към него. Войните викове се засилиха, ударите на „барабана“ подчертаваха всяко разтърсване на оръжието. Жестът — целият ефект — нямаше нужда от превеждане.

Не приближавайте.

Проблемът бе, че нямаше начин Йегер да обърне назад. Зад него имаше само сто и повече километра река, нагоре по течението и в неправилната посока, а отпред беше пропастта на Дяволския водопад.

Или трябваше да слязат на сушата тук, или Йегер и хората му щяха здравата да загазят.

Срещата едва ли можеше да се нарече най-добрият начин за установяване на пръв контакт, но Йегер нямаше особен избор. Още няколко секунди и щеше да се озове в обсега на стрелите, а този път не се съмняваше, че върховете им са отровни.

Вдигна пушката си, насочи я към реката пред кануто и стреля. Направи шест бързи предупредителни изстрела в дъга, които вдигнаха пръски високо във въздуха.

Реакцията на индианците бе мигновена.

Воините опънаха лъковете и стреляха, стрелите описаха високи дъги във въздуха и се понесоха към целта си, но паднаха пред носа на каяка на Йегер. Разнесоха се тревожни викове и за момент Йегер беше убеден, че племето е твърдо решено да не отстъпва и да се бие.

Последното, за което бе дошъл тук, бе да се сражава с това изгубено племе. Но ако нямаше друг избор, щеше да направи всичко необходимо и да защити екипа си до последния човек.

Един дълъг момент двамата с водача на воините се гледаха, сякаш водеха двубой на воли през водата. После фигурата отново даде знак — посочи назад към джунглата. Воините от двете му страни отстъпиха между дърветата и моментално изчезнаха.

Йегер беше виждал неведнъж подобни племена за миг да стават невидими, но въпреки това гледката не преставаше да го изумява. Никой, дори Раф не можеше да се сравнява с тях.

Но вождът не помръдна от мястото си — лицето му бе като буреносен облак.

Стоеше сам, обърнат към Йегер.

Каякът продължи да се носи към брега. Индианецът вдигна нещо в дясната си ръка и с яростен вик го заби дълбоко в калта. То остана да стърчи там — нещо като копие с боен флаг, завързан в края му.

След това фигурата се обърна и изчезна.

Йегер не искаше да рискува при слизането на сушата. Продължи напред, а Алонзо и Камиши го следваха плътно от двете страни с готови за стрелба автомати. Най-отзад бяха Дейл и Крал с камерата, двамата бяха твърдо решени да заснемат всяко движение.

Йегер знаеше, че е добре прикрит, и разчиташе, че демонстрацията на сила — изстрелите с пушката — ще въздейства възпиращо на племето. С няколко силни загребвания той измина последните няколко метра до брега. Вдигна пушката и опря приклада на рамото си, насочил заплашително зейналото дуло към тъмната линия на дърветата.

В гората нищо не помръдваше.

Йегер остана с вдигната пушка, като се ослушваше и се взираше напред.

Настрои всичките си сетива към средата, като се мъчеше да пресее шумовете, които не са напълно естествени. Ако можеше да изключи нормалните звуци и ритми на гората, нейния пулс, щеше да долови онова, което е чуждо — като човешка стъпка или воин, слагащ стрела на тетивата.

Само че не чу нищо подобно.

Племето сякаш се беше стопило със същата лекота, с която се появи. Ала все пак Йегер не повярва нито за миг, че са си отишли.

Без да сваля оръжието, той даде знак на Алонзо и Камиши да приближат. Когато лодките им почти се изравниха с неговата, той се изправи и нагази в плитката вода с вдигната пушка, готов да отприщи истински ад.

Стигна до калния бряг и се отпусна на коляно, насочил пушката към мрака под дърветата. Даде знак на Алонзо и Камиши да го последват. Щом те се озоваха до него, Йегер продължи напред, докато не стигна до копието на индианския воин и го изтръгна от земята.

Летисия Сантос, изчезналата бразилка от екипа на Йегер, бе носила поразителен разноцветен копринен шал с надпис „Camivale!“. Йегер говореше прилично португалски от времето, когато обучаваше БСО екипите, и бе отбелязал как шалът допълва горещия й латиноамерикански дух. Тя му бе казала, че й бил подарен от сестра й по време на карнавала в Рио предишния февруари и че го носи, за да донесе късмет на експедицията.

Именно шалът на Летисия Сантос висеше завързан за края на индианското копие.