Беър Грилс
Призрачен полет (81)

80.

Йегер погледна над тюркоазените води към Ирина Нарова.

— Вълната е твоя — предизвика я той. — Ако си мислиш, че те бива достатъчно.

Зад тях се надигаше огромна вълна, понесла се към блестящите бели пясъци, ставаше все по-висока и мощна с приближаването на плажа.

— Schwachkopf! Ще те изпреваря! — също толкова предизвикателно извика Нарова.

Обърнаха се и загребаха яростно към брега. За миг ревът на прибоя изпълни ушите на Йегер, след което мощният тласък вдигна задната част на дъската му. Загреба още по-бързо, като се мъчеше да хване вълната и да стане част от нея, докато тя се носеше с грохот към тясната сребриста ивица на плажа.

Набра скорост, дъската летеше върху повърхността и с едно плавно движение той скочи и сви колене за по-добра опора. С ускоряването Йегер усети познатия прилив на адреналин и реши да направи едно бързо завъртане, за да е сигурен, че ще бие Нарова по стил.

Обърна рамене към вълната, докато дъската се носеше нагоре по високата три и половина метра водна стена. Стигна образуващия се бял гребен и понечи да се обърне рязко, за да полети отново надолу. Но се оказа, че е подценил до каква степен са му се отразили петте седмици в „Блек Бийч“, последвани от почти толкова дълъг период в Амазония.

Докато се опитваше да прехвърли тежестта върху предния си крак, Йегер осъзна колко скован е все още. Изгуби равновесие и след миг бе пометен. Вълната го погълна и го повлече надолу и надолу в ревящите си дълбини.

Йегер усещаше как суровата мощ на океана надделява и й се предаде. Това бе единственият начин да оцелееш в подобна ситуация. Както беше посъветвал сина си при първото му качване на сърф: „Не бързай. Представи си, че имаш десет секунди да спасиш света. Винаги използвай пет от тях да закусиш с мляко и бисквити“. Така учеше сина си да запази спокойствие, докато около него бушува буря.

Знаеше, че когато приключи с него, вълната ще го изплюе от другата страна.

И наистина, няколко секунди по-късно Йегер изскочи на повърхността.

Пое огромна глътка въздух и затърси пипнешком ремъка на дъската. Намери го, придърпа сърфа към себе си, покатери се върху него и загреба към сушата. Нарова го чакаше на пясъка с блеснал победоносен поглед.

Беше минала седмица от епичното разбиване на шифри на баржата на Йегер и откриването на операция „Върколак“. Идеята за посещението на Бермудите бе негова. Възнамеряваше да прекарат няколко дни в презареждане на батериите и съставяне на план за действие, докато се възползват от гостоприемството на родителите му.

Почивка преди предстоящата битка.

Като мъничка задморска територия на Великобритания, разположени насред Атлантическия океан, Бермудите бяха толкова далеч от любопитни очи, колкото изобщо беше възможно подобно нещо. Родителите на Йегер дори не живееха в най-голямото селище, а бяха избрали да се установят в Хорсшу Бей, на спиращия дъха с красотата си Морган Пойнт.

Съвършена изолация. Съвършена прелест.

Нарова моментално се възползва от шанса да посети малкия островен рай — нещо доста странно за човек, така посветен на мисията си, на лова. Йегер реши, че щом са тук, далеч от всичко останало, тя най-сетне ще склони да проговори за скритото си минало и за отношенията си с дядо му.

На два пъти се бе опитвал да повдигне темата в Лондон, но дори там Нарова сякаш беше преследвана от демони.

Пътуването до Бермудите предложи на Йегер и възможност да попита родителите си как бе умрял дядо Тед — нещо, което отдавна отлагаше. Вярно, имаше подозрения за нещо зловещо, но по онова време Йегер бе твърде млад, за да задълбае по-сериозно в тази посока.

След като полицията не успя да открие никакви доказателства, семейството бе принудено да приеме заключението за самоубийство. Но въпреки това подозренията им си останаха.

Както и можеше да се очаква, майка му и баща му бяха разтълкували появата му с Нарова като нещо различно от онова, което беше в действителност. Баща му дори стигна дотам да отведе Йегер в кабинета си за разговор на четири очи.

Той отбеляза колко красива е Нарова — макар и малко странна понякога — и колко е ободряващо да види сина си отново в компанията на… дама. Йегер изтъкна, че баща му пропуска един основен факт — двамата с Нарова спяха в отделни спални.

Баща му обаче изобщо не му повярва. Лично за него отделните спални бяха само игра. Представление. И тъй като от изчезването на жената и детето на Уил вече бяха минали близо четири години, баща му недвусмислено заяви, че двамата с майка му смятали, че времето наистина е дошло.

Времето да продължи напред.

Йегер обичаше родителите си. От баща си бе наследил страстта към всичко диво — морето, планините, горите. Ала така и не успя да му каже, че никога не е бил по-сигурен, че Рут и Люк са живи. Всъщност не го направи, за да спести на родителите си допълнителните терзания и мъка.

Не знаеше как да обясни тази новопоявила се увереност. Как да каже на баща си, че психотропен коктейл, даден му от амазонски индианец и събрат воин, му е върнал спомените, а с тях и надеждата?

След като приключиха със сърфирането, двамата с Нарова тръгнаха обратно към къщата. Родителите му бяха излезли и Нарова се отправи към душа, за да махне солта от кожата и косата си. Йегер отиде в спалнята си и взе айпада. Трябваше да провери за новини от останалите от екипа.

Не му се искаше да планира следващите стъпки, докато всички не бъдат изведени живи и здрави от Амазония. Разбира се, разкриването на плана за възстановяването на Райха, за глобалното завладяване на властта от нацистите, не означаваше задължително, че този план е задействан, ала уликите в тази посока бяха доста убедителни и Йегер се боеше от най-лошото.

Първо, бяха убили Анди Смит, а после Йегер и хората му бяха преследвани в Амазония. Тъмната сила бе положила всички усилия да ги довърши и да погребе завинаги тайните на призрачния полет на JU-390. Очевидно можеха да действат навсякъде и разполагаха със сериозна технологична и военна мощ. Освен това бяха отмъкнали официален документ на британското правителство и бяха направили така, че да изчезне всякакво споменаване за него в архивите.

Откъдето и да го погледнеше, синовете на Райха сякаш наистина се надигаха. И като че ли никой не осъзнаваше това и не правеше опит да ги спре — никой, освен неговия малък, изтощен от битките екип.

Когато Дженкинсън разшифрова документите на операция „Върколак“, Йегер се изкуши да разкрие съществуването на документ с подобно заглавие от сандъка на дядо си. Но нещо — някакъв инстинкт — го спря. Това беше карта, която щеше да крие ревниво, докато не дойде подходящото време да я изиграе.

С помощта на полковник Евандро успя да установи система за сигурна криптирана електронна поща, така че всички оцелели членове на екипа да могат да общуват донякъде безопасно. Или по-скоро всички, с изключение на Летисия Сантос. Полковник Евандро бе пратил най-добрите си хора, подкрепени от специалисти по отвличане, откупи и спасяване, да претърсят цялата страна, ала засега усилията им удряха на камък.

Йегер включи айпада си и влезе в ProtonMail — системата за криптиран имейл, която използваха сега. Имаше съобщение от Раф и добри новини. През изминалите двайсет и четири часа Луис Алонзо, Хиро Камиши и Джо Джеймс се бяха появили. Успели да излязат от Сера де лос Диос, водени от Пурувехуа и неколцина индианци от съседното племе уру-еу-вау-вау.

И тримата били толкова добре, колкото можело да се очаква, и сега Раф работеше с полковник Евандро за връщането им у дома колкото се може по-бързо и безопасно. Зарадван от съобщението, Йегер изпрати молба за новини относно Летисия Сантос.

Макар да знаеше, че няма с какво да помогне, искаше му се да се върне в Бразилия и да се включи в лова на полковник Евандро. И възнамеряваше да го направи след почивката на Бермудите, освен ако междувременно не открият и спасят Летисия. Беше се заклел пред себе си, че тя ще бъде намерена и върната у дома.

Имаше и второ съобщение — от Питер Бурке. Йегер се канеше да го отвори, когато на вратата се почука. Беше Нарова.

— Излизам да потичам — съобщи му тя.

— Добре — промърмори Йегер, без да откъсва поглед от екрана. — А когато се върнеш, може да проведем онзи отдавна отлаган разговор откъде си познавала дядо ми. И защо ме презираш толкова много.

Нарова се закова на място.

— Да те презирам ли? Може би вече не чак толкова. Но иначе съм съгласна, на това място може и да поговорим.

Вратата се затвори, а Йегер щракна върху имейла.

Първо свали прикачената снимка. Бях я пропуснал в архива. След това ме набери по скайп. Обаждането ще се прехвърли на телефона ми дори да не съм пред компютър, така че винаги ще можеш да ме намериш. Направи го веднага. Не говори с никого.

Йегер изпълни инструкциите. Снимката беше зърнеста, черно-бяла, направена с увеличение. Ясно личеше, че е „Дукесата“, и на нея се виждаше група високопоставени нацисти, опрели се на перилата на кораба. Нищо не се набиваше на очи, така че отвори скайп и набра Бурке, без да затваря снимката.

Гласът на южноафриканеца бе силно напрегнат, когато каза:

— Погледни четвъртия отляво, в самия център на снимката. Намери ли го? Този тип. Тази навъсена физиономия, ужасната прическа, бръчките от постоянно мръщене. Да ти напомня на някого? А сега си представи същото лице с малкия и адски тъп мустак на Чарли Чаплин…

Дъхът на Йегер секна.

— Няма начин — ахна той. — Не може да бъде. Разбихме кода, но него го нямаше в списъка. Главните нацисти бяха там, но не и той.

— Е, проверете отново — отвърна Бурке. — Пуснете пак цялото разшифроване. Защото ако това не е Адолф, шибаният Хитлер, аз съм със сигурност китаец! И още нещо. Снимката има дата на обратната страна, седми май четиресет и пета. Едва ли е нужно да ти посочвам значението на тази информация!

След като Бурке затвори, Йегер увеличи изображението. Впери поглед в чертите, без да може да повярва на доказателството пред очите му. Нямаше съмнение, лицето бе същински двойник на фюрера — което означаваше, че може би Хитлер е стоял на палубата на кораб в Санта Изабела цяла седмица след мнимото му самоубийство в берлинския бункер.

Мина доста време, преди Йегер да се почувства в състояние да се върне към непосредствената си задача. Последното откровение на Бурке — и вероятно последната тъмна тайна на „Дукесата“ — напълно го бе вцепенило. Едно беше да откриеш със сигурност, че много от най-приближените на фюрера и главни архитекти на злото са оцелели след войната.

И съвсем друго — да се натъкнеш на доказателство, че същото се отнася и за самия фюрер.

Чрез системата за търсене Йегер влезе в старата поща за „чернови“, която беше компрометирана. Не можеше да се сдържи да не погледне и знаеше, че благодарение на ProtonMail местоположението му не може да се проследи. От ProtonMail се хвалеха, че дори Агенцията за национална сигурност на САЩ, най-мощната служба за наблюдение в света, не може да проследи графика на сървърите им, които се намираха в Швейцария.

В папката за чернови имаше ново съобщение.

Беше чакало там няколко дни.

Безпокойството на Йегер се засили.

Както и миналия път, съобщението съдържаше само линк към Dropbox. Едва ли я беше създал някой от екипа му. С нарастващ трепет Йегер отвори папката и щракна върху първото изображение, като очакваше да види поредната ужасна снимка на Летисия Сантос, част от войната на нерви на врага.

Каза си, че трябва да погледне, защото на някое от противните изображения врагът би могъл неволно да издаде местоположението си — следа, от която Йегер и останалите да започнат лова.

Изображението се отвори. Състоеше се само от шест реда текст.

Ваканция в рая…

Докато любимите ти горят.

Въпрос: откъде знаем толкова много?

Отговор: малкият Люк ни казва.

Допълнителен въпрос: къде е малкият Люк?

Отговор: ein Nacht und Nebel.

Ein Nacht und Nebel — нощта и мъглата.

С разтуптяно като картечница сърце Йегер щракна върху втория файл. Изображението се отвори — на някога прекрасна зеленоока жена и подрастващо момче, с изпити лица, измъчен поглед и черни кръгове около хлътналите очи.

Майка и дете, коленичили във вериги пред някакъв нацистки флаг, по-голямата част от който беше заета от… Reichsadler. Жената и синът на Йегер държаха брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. С треперещи ръце той увеличи името на вестника — датата показваше, че снимката е на по-малко от седмица. Доказателство, че преди пет дни и двамата са били живи.

Под снимката имаше два реда текст.

Върни ни нашето.

Wir sind die Zukunft.