Беър Грилс
Призрачен полет (65)

64.

Йегер стоеше в края на все още здравата джунгла и говореше на екипа си — Луис Алонзо, Хиро Камиши, Летисия Сантос, Джо Джеймс, Ирина Нарова и Майк Дейл, който продължаваше да снима, както и на Пурувехуа, Гуайхутига и останалите индианци. Беше свалил противогаза, макар че продължаваше да носи тромавия защитен костюм.

— Добре, всички знаете какво следва — обяви той с глас, натежал от напрежение и умора. — Започваме вдигането. От дирижабъла смятат, че ще им трябва около час, за да освободят самолета. Това е времето, което искам да ни осигурите. Направете всичко възможно да задържите лошите, но без героизъм. Основната мисия е всички да останем живи. И не забравяйте — веднага щом се озовем във въздуха, се раз карайте оттук.

Йегер погледна към гигантския дирижабъл, който изпълваше небето над тях. Гледката будеше благоговение. Дирижабълът бе увиснал на по-малко от трийсет метра над изпочупените голи клони на мъртвите дървета като огромен бял кит, спуснат от облаците.

Беше четири пъти по-дълъг от фюзелажа на JU-390 и десет пъти по-широк; огромният му корпус бе пълен с над четиресет хиляди кубически метра хелий.

В сравнение с него военният самолет на земята изглеждаше като джудже.

Пилотът на дирижабъла не можеше да рискува да се спусне повече, тъй като горните клони на мъртвата гора стърчаха към небето като назъбени върхове на копия. Корпусът беше от „интелигентна“ кожа, която можеше да се възстанови, ако е продупчена, но множество рани щяха да причинят сериозни неприятности.

Не биваше да забравят и неизвестната отрова, изтичаща от германския самолет. Никой от екипажа нямаше желание да я приближава особено.

Според последното съобщение от Раф рано сутринта наоколо нямаше безпилотни самолети. Примамката им — каякът с проследяващото устройство и мобилния телефон — явно беше подмамило наблюдението далеч на север. Така безпилотният самолет се оказваше извън обхвата на наблюдение на дирижабъла, който и без това се намираше под облачна покривка с дебелина две хиляди и петстотин метра.

Въпреки това дирижабълът все още можеше да бъде открит електронно и оставяше топлинна следа с четирите си двигателя. Достатъчно бе само едно подобно засичане и безпилотният самолет щеше да се насочи към тях. Точно сега времето беше от особена важност — най-голяма от самото начало на експедицията.

Беше утрото на единайсетия ден и ако всичко минеше по план, това щеше да е последният им ден, преди да се върнат в някакво подобие на цивилизация. Или поне щеше да е последен за Йегер, Нарова и Дейл. През изминалите осемнайсет часа той и хората му се надпреварваха бясно с времето, а също и с неизвестния противник.

Предишната вечер един амахуака дотича в лагера им с тревожна новина — Тъмната сила била на по-малко от осемнайсет часа път оттук. Ако продължали и през нощта, щели да пристигнат още по-рано. Били около шейсет души, всички тежковъоръжени.

Следващите ги индианци се опитвали да осуетят напредъка им, но лъковете и отровните стрелички не можели да се сравняват с леките картечници и гранатометите. Основната група индианци продължавала да ги следва и тормози, но не била в състояние да ги забави повече.

От получаването на новината Йегер и хората му работеха трескаво и няколко неща започнаха да се изясняват. Първо, отровният коктейл, изтичащ от самолета, изглежда бе някаква форма на облъчена живачна плазма. Йегер обаче не бе в състояние да я идентифицира по-точно, тъй като заплахата бе непозната за детекторите му.

Уредите работеха, като сравняваха засечената химична сигнатура с познат списък агенти. Това, с което се сблъскваха тук, не фигурираше в списъка. Което означаваше, че никой не биваше да рискува и да приближава самолета без пълна защитна екипировка.

Второ, макар че успя да спусне въжета Йегер и останалите ги бяха прокарали под местата, където крилете на самолета се свързваха с корпуса, — дирижабълът не можеше да вдигне и екипа му от джунглата.

Въздушният кораб имаше възможност да прибере хората от височина шейсет и няколко метра, но просто не разполагаха с достатъчно защитни костюми, нито с време. През нощта индианците бяха изпратили разузнавачи. Последният се бе върнал малко след изгрев-слънце с предупреждението, че врагът е на два часа път оттук и приближава бързо.

Йегер бе принуден да приеме неизбежното — екипът му трябваше да се раздели. Основната част — Алонзо, Камиши, Сантос и Джо Джеймс, както Пурувехуа, брат му Гуайхутига и шестима войни амахуака, трябваше да заемат позиции между самолета и лошите.

Гуайхутига предложи да води атаката. Щеше да излезе напред с повечето си войни, за да устрои първата засада. Пурувехуа, Алонзо и всички останали щяха да образуват втори отбранителен пояс, по-близо до самолета. По този начин имаше вероятност да спечелят така необходимото време за вдигане.

Колкото до Йегер, Нарова и Дейл, те щяха да останат в самолета, докато дирижабълът го изкарва от джунглата. Такъв беше планът.

Дейл беше избран, тъй като някой трябваше да заснеме вдигането на юнкерса. Като водач на експедицията Йегер трябваше да се придържа към целта — самолета. Летисия Сантос бе изтъкнала, че трябва да е третата, тъй като е бразилка, а самолетът беше открит в Бразилия.

Нарова обаче моментално скочи и ясно даде да се разбере, че никой няма да я отдели от безценния й самолет. Йегер сложи край на конфронтацията с довода, че е най-добре Сантос да се придържа към основната си мисия — опазването на индианското племе.

Освен това посочи, че тримата Йегер, Дейл и Нарова — вече са екипирани и че размяната на костюма, противогаза и ръкавиците може да замърси онези, които се преобличат. Опасността беше съвсем реална и бе логично вече екипираните да са онези, които ще се качат в самолета.

Накрая Сантос отстъпи с неохота.

— Алонзо, ти поемаш командването — продължи инструктажа си Йегер. — Пурувехуа обеща да направи всичко възможно, за да ви измъкне на сигурно място. Ще се върнете в селото и ще продължите към земите на съседното племе. То поддържа контакт с външния свят и ще ви помогне да се върнете у дома.

— Дадено — съгласи се Алонзо. — Пурувехуа, оставяме се в твоите ръце.

— Ще ви върнем у дома — увери го индианецът.

— Ако всичко мине добре, ще откараме самолета до „Качимбо“ — каза Йегер. — По пътя ще предупредя полковник Евандро да отцепи район за кацане, в който самолетът да бъде изолиран, поне докато товарът му бъде изнесен на сигурно място.

Пътят е хиляда и четиристотин километра, което означава, че на дирижабъла ще му трябват най-малко седем часа, особено щом тегли подобно чудо. — Той посочи към огромния JU-390. — Стига генерал Ханс Камлер и приятелчетата му да не са го претоварили, вдигането би трябвало да е осъществимо и в такъв случай ще се приземим на „Качимбо“ някъде привечер.

Щом стигнем, ще изпратя съобщение от една-единствена дума — „Успех“. Надявам се, че някъде по пътя ще имате достатъчно добър сигнал, за да го получите. Ако не го получите, значи нещо е станало, но на този етап единственият ви приоритет трябва да бъде да се махнете оттук и да продължите към дома. — Йегер погледна часовника си. Добре, а сега да действаме.

Сбогуването бе емоционално, но времето ги притискаше и трябваше да са кратки.

Гуайхутига спря за момент пред Йегер. Повтори жеста, който бе направил над Дяволския водопад, след като го спаси на въжения мост — събра ръцете му в своите, но този път произнесе и няколко думи.

— Помбокуав, еки’ира. Помбокуав, Кахухара’га.

След това се обърна и поведе хората си в бърз тръс, като започна да припява някаква бойна песен, която бе подета от воините му и отекна мощно между дърветата.

Йегер погледна въпросително Пурувехуа.

— Помбокуав означава сбогом — обясни Пурувехуа. — Мисля, че нямате точна дума за еки’ира. Това е син на баща ми, или мой по-голям брат. Така че „сбогом, мой по-голям братко“. Знаеш какво е Кахухара’га, така че — „сбогом, ловецо“.

За пореден път след срещата си с това племе Йегер се почувства наистина смирен.

Пурувехуа връчи на Йегер великолепен подарък за довиждане — собствената си тръба за стрелички. Йегер сериозно се затрудни с избора на ответен подарък — нещо, което да даде на Пурувехуа и брат му в знак на благодарност за всичко, което бяха направили. Накрая се спря върху ножа, с който се бе сражавал на плажа на Фернао на остров Биоко.

— С този нож имаме история — обясни Йегер, докато го закопчаваше на гърдите на индианеца. — Веднъж се сражавах с него на едно далечно място, в Африка. Той спаси живота ми и живота на един от най-близките ми приятели. Сега броя и теб сред най-близките си приятели — теб и сънародниците ти.

Пурувехуа извади ножа и докосна острието му.

— На моя език е кихе’я. Остър, като срязано странично копие. — Той погледна Йегер. — Този кихе’я е пуснал кръвта на врага. Ще го направи отново, Коти’ар. Обещавам.

— Благодаря ти, Пурувехуа. За всичко — каза Йегер. — Обещавам, че един ден ще се върна. Ще се върна в селото ви и ще изям най-голямата печена маймуна в Къщата на духовете — но само ако ми позволиш да не опитвам някуана!

Пурувехуа се разсмя и обеща. Уилям Йегер нямаше никакво намерение в скоро време да опитва психотропни вещества.

След това прегърна поред всеки от екипа си. Запази особено топла прегръдка за Летисия Сантос. В отговор тя го хвана за онзи карнавален шал, придърпа го към себе си и му лепна огромна топла бразилска целувка.

— И да внимаваш, нали? — прошепна в ухото му. — Особено с онази… онази я’гуара, Нарова. И обещай, че ще ми дойдеш на гости за следващия карнавал в Рио! Ще се напием заедно и ще танцуваме!

Йегер се усмихна.

— Разбрахме се.

С това екипът, командван от Луис Алонзо, но воден от индианците амахуака, нарами раниците и оръжията и изчезна в джунглата.