Беър Грилс
Призрачен полет (47)

46.

Йегер погледна вожда. Тревогата замъгляваше очите му.

— Мисля да пръснем праха им сред дърветата — тихо каза той. После се обърна към хората си: — Колкото до другото… мисля, че е по-добре да го направя сам. Сам, с воините на вожда. Мога да се движа по-бързо сам и не искам някой от вас да нагазва още повече в…

— Типично — прекъсна го глас. — Може и да имаш сърце на лъв, но мозъкът ти е като на маймуната, която току-що изяде. — Говореше Ирина Нарова. — Смяташ се за по-як от всички други. Самотникът. Самотният герой. Трябва да правиш всичко сам. Всички други са товар. Пречка. Не виждаш стойностното у другите, а това означава предателство към целия екип.

Думите й жегнаха Йегер. Загубата на жена му и сина му и последвалите години в Биоко го бяха направили недоверчив и той го знаеше. Но точно сега не това беше причината да иска да тръгне сам — а страхът да не изгуби още хора от екипа, страхът, че е почти безсилен да ги пази.

— Двама вече са мъртви възрази той. Това вече не е експедиция в изгубен свят, а нещо много по-гадно. Никой от вас не се е съгласявал да участва в подобно нещо.

— Schwachkopf. — Гласът на Нарова поомекна. — Казах ти го малко след като едва не умряхме при скока: трябва да се научиш да се доверяваш на екипа си. И знаеш ли какво? Чрез примера си ти заслужи правото да водиш. Заслужи го. А сега докажи, че заслужаваш да ти вярваме. Да ти се доверим.

Какво беше така особено у тази жена? Как успяваше само с няколко изречения да влезе така дълбоко под кожата му? Говореше по начин, който докосваше направо сърцевината на въпроса — и майната им на обичайните любезности.

Йегер погледна хората си.

— А вие?

— Лесно е — сви рамене Джеймс. — Попитай. Онези, които искат да дойдат, да дойдат. Другите остават.

— Да — добави Алонзо. — Попитай за доброволци. И нека да сме наясно — няма нищо срамно, ако някой предпочете да остане.

— Добре съгласи се Йегер и се обърна към вожда.

— Можете ли да пазите онези, които останат? Поне докато приключим?

— Добре дошли са при нас — потвърди индианецът.

— Нашият дом е техен дом, докато им е нужен.

— Добре, в такъв случай питам за доброволци — обяви Йегер. — Всички знаете опасностите.

— Брой ме — заяви Джеймс, преди Йегер да е завършил.

— Доста лайняна почивка се очертава — изръмжа Алонзо. — Но какво пък, брой и мен.

Камиши вдигна поглед.

— Вече се провалих веднъж. Боя се, че мога… — Йегер постави ръка на рамото му, за да го накара да млъкне. Камиши се оживи. — Ако приемеш…

Алонзо го тупна по гърба.

— Брат Камиши се опитва да каже, че е вътре!

Дейл погледна към вожда, после към Йегер.

— Ако се включа, ще мога ли да снимам? Или ще ме надупчите с копия веднага щом извадя камерата?

Йегер се обърна към Пурувехуа.

— Сигурен съм, че можем да се разберем някак с вожда и воините му.

Пурувехуа кимна.

— По-възрастните вярват, че камерата наранява душата. Колкото до по-младите, воините, определено можем да ги убедим, че това не е така.

Дейл се поколеба за момент, разкъсван между желанието да тръгне и страха от неизвестното. Накрая сви рамене.

— В такъв случай предполагам, че ще е филм, за който си заслужава да се умре.

Йегер продължи с хората си.

— Летисия?

Тя сви леко рамене.

— Много ми се иска да дойда. Но съвестта ми казва, че е по-добре да остана тук, с моите индианци. Какво мислиш?

— Щом смяташ, че трябва да останеш, значи трябва да останеш. — Йегер извади копринения й шал. — И си носи шала. И той умее да оцелява, също като теб!

Развълнуваната Сантос го взе.

— Но всъщност ти трябва да го носиш, нали така? За… късмет в предстоящото пътуване.

Тя се надигна на пръсти и върза шала на врата му, а след това го целуна по бузата.

На Йегер му се стори, че едва ли не вижда как Нарова кипи отвътре. Това само затвърди решението му да не сваля шала през цялото време. Беше готов на всичко, за да я изкара от равновесие, да открие начин да стигне до скритата в нея личност.

— Четирима се включват, един остава — обобщи той. — А останалите?

— Имам три деца у дома — обади се Стефан Крал. — В Лондон. Грешка. Вече не са там. Тъкмо се изнесохме от чудния Лондон, точно до летището. — Той изгледа с негодувание Дейл. — Не мога да си позволя да живея в Лондон със заплатата на асистент. Искам да остана жив и да се върна невредим у дома. — Обърна се към Йегер. — Няма да дойда.

— Разбрано — отвърна Йегер. — Прибери се жив и здрав у дома и бъди таткото, от когото децата ти се нуждаят. Това е по-важно от всеки паднал в джунглата самолет.

Докато изричаше думите, усети как в гърлото му се надига горчилка. Преглътна я. Цяла година бе търсил собственото си семейство след изчезването им. Обиколи всички пътища, преобърна всеки камък. Проследи всяка улика и следа, но напразно. Ала дали наистина бе направил всичко възможно, за да ги намери?

Дали не беше изоставил семейството и живота си, когато е трябвало да продължи? Пропъди тази мисъл. Погледна Нарова.

— Ти?

Тя срещна погледа му.

— Нужно ли е да питаш?

Той поклати глава.

— Май не. Ирина Нарова се включва.

Вождът погледна към небето.

— И тъй, екипът е налице. Тръгвате по изгрев-слънце, след около три часа. Ще наредя на войните да се приготвят.

— Още нещо — обади се глас. Беше Нарова и думите й бяха насочени към вожда. — Били ли сте някога при въздушния звяр?

Вождът кимна.

— Да, я’гуара, бил съм.

Я’гуара. Името й отиваше и отразяваше невероятната й способност да оцелява.

— Добре ли го помните? — продължи Нарова. — Можете ли да ми нарисувате някакви знаци, ако сте видели такива?

Вождът започна да рисува нещо по пясъчния под на колибата. След няколко неуспешни опита върху пясъка постепенно се появи мрачно познат образ — силует на орел с разперени криле, закривен клюн над дясното рамо и със странен кръгъл символ върху опашката.

Reichsadler.

Символът бил поставен в задната част на фюзелажа, малко преди опашката. Бил същият като онзи, изрязан върху кожата на воините му, добави вождът — онези, които били заловени и убити от Тъмната сила.

Йегер впери поглед в изображението. Мислите му препускаха. Усещаше, че приближават — към някакъв край, към разплата. И в същото време бе обхванат от непреодолим ужас, сякаш съдбата го връхлиташе от всички страни, а той не можеше да направи нищо…

— До орела има щамповани думи — обади се Пурувехуа. — Записах ги. — Той надраска в пясъка: Kampfeswader 200 и Geschwaderkommodore A3… — Говоря английски, португалски и родния си език — добави младият мъж. — Но предполагам, че това сигурно е немски.

Отговори му Нарова — с тих глас, изпълнен с изгаряща, едва сдържана ненавист.

— Има известни правописни грешки, но Kampfgeschwader 200 са били специалните части на Луфтвафе. A Geschwaderkommodore A3 е една от титлите на генерал Ханс Камлер от СС, командир на въпросните части. Един от най-могъщите хора в нацисткия райх след Хитлер.

— Бил е пленипотенциарий на Хитлер — добави Йегер, припомняйки си имейла на архиваря. Към края на войната е бил направен такъв.

— Да — потвърди Нарова. — Но знаеш ли какво означава статутът на пленипотенциария?

Йегер сви рамене.

— Нещо като специален пълномощник?

— Много повече… Пленипотенциарият е човек, разполагащ с пълната власт да действа от името на режима, напълно безнаказано. След Хитлер Камлер е бил най-могъщият и зъл човек в една уникално зла група. Към края на войната ръцете му са били изцапани с кръвта на хиляди. Освен това е станал и най-богатият човек на света.

Безценни произведения на изкуството, златни кюлчета, диаманти, пари в брой — продължи Нарова. — Нацистите са ограбили всичко, до което са можели да се доберат в завладените страни на Европа. А знаеш ли какво е станало с Oberstgruppenführer Ханс Камлер и съкровищата му след войната?

Горчивият гняв зад думите й се усещаше съвсем ясно.

— Изчезнал е. Буквално се е изпарил от лицето на земята. Това е една от най-големите загадки, а също и скандали на Втората световна война — какво е станало с Ханс Камлер и заграбеното от него богатство? Кой го е скрил? Кой го защитава?

Изгарящият й поглед обходи присъстващите и се спря върху Йегер.

— Много е вероятно онази машина да е личният самолет на Камлер.