Беър Грилс
Призрачен полет (50)

49.

Йегер се свести.

Виеше му се свят. В слепоочията му сякаш се забиваха нажежени пирони. Картината пред очите му се размазваше. Имаше чувството, че ще повърне.

Постепенно започна да осъзнава къде е. Над него беше разпънат широк тъмнозелен чадър.

Джунгла.

Корони на дървета.

Високо горе.

Като защитно одеяло.

Което ще ги скрие от безпилотния самолет.

— Изключете всичко! — изкрещя той. Помъчи се да се надигне на лакът, но нечии ръце се опитаха да го задържат прикован долу. — Махнете всичко от себе си, по дяволите! Проследяват нещо! Махнете всичко!

Безумните му кървясали очи се стрелнаха към хората му и те започнаха да ровят в джобовете на панталони и колани.

Йегер изпъшка, когато нов пристъп на болка прониза главата му.

— „Предатор“! — викна той. — Носят по три ракети!

Махнете всичко! Изключете всичко, по дяволите!

Докато крещеше, погледът му се спря върху един от групата. Дейл. Операторът бе клекнал на самия ръб на пропаст, подпрял камерата на коляното си, и заснемаше разиграващата се драма.

С титанично усилие Йегер се отскубна от онзи, който го държеше на земята. Втурна се напред с убийствено проблясващи очи и окървавено лице, като пълен безумец.

От гърлото му се изтръгна вик като животински вой.

— Изключи проклетото нещо!

Дейл вдигна неразбиращо глава — целият му свят се бе съсредоточил в обектива.

В следващия миг Йегер го блъсна като ръгбист с всичките си осемдесет килограма и двамата се затъркаляха към гъстата растителност, а камерата отлетя в противоположната посока. Тя се търкулна веднъж и изчезна през ръба на клисурата. Падна върху тесен скален корниз.

Секунди по-късно се разнесе вой, сякаш портите на самия ад се бяха отворили, и третата ракета проблесна надолу. Тя разкъса мъглата над водата… и се заби в корниза, на който бе паднала камерата на Дейл. Детонацията изпепели малкото растителност по него, но отвесната скала отгоре предпази екипа на Йегер от ударната вълна.

Експлозията беше насочена нагоре, към небето се понесе залп от шрапнели, а оглушителният гръм отекна напред-назад през широката Рио де лос Диос.

Когато ехото заглъхна, над клисурата се възцари относителна тишина. Във въздуха тегнеше миризма на изгорена скала и растителност, примесена със задушаващата парлива миризма на експлозив.

— Ракета номер три! — извика Йегер от мястото, където се бяха приземили двамата с Дейл. — Трябва да е последната! Проверете обаче багажа си целия — и извадете всичко!

Всички се втурнаха да изпразват раниците си.

Йегер се обърна към оператора.

— Камерата ти записва датата, часа и мястото, нали? Има вграден джипиес.

— Да, но накарах Крал да го изключи. И на двете камери. Никой оператор не желае картината му да се разваля от дата и час.

Йегер посочи с палец към скалния корниз, където камерата беше срещнала края си.

— Каквото и да е направил Крал, онзи джипиес не беше изключен.

Очите на Дейл се обърнаха към раницата му.

— Вътре имам втора. Резервна.

— Тогава бягай под дърветата и провери дали джипиесът е изключен!

Дейл хукна към раницата си.

Йегер се изправи с мъка. Чувстваше се ужасно, главата и ръцете му пулсираха от болка, но точно сега имаше по-сериозни проблеми за решаване. Трябваше да претърси собствената си раница. Запрепъва се към нея и започна да рови в съдържанието й. Беше сигурен, че всичко е изключено, но и най-малката грешка можеше да означава смърт за всички.

Пет минути по-късно проверката беше приключена.

Никой нямаше нито включен джипиес, нито сателитен телефон по времето на ракетните удари. Движеха се бързо, следваха маршрута и темпото, наложено от индианците амахуака. Никой от хората на Йегер нямаше нужда да се ориентира, а освен това бяха под плътния балдахин на джунглата, където нямаше никакъв сателитен сигнал.

Йегер събра екипа си.

— Нещо е задействало безпилотния самолет — процеди през зъби той, още измъчван от болката. — Излязохме от гората при самия водопад и хоп! Сигналът се е появил на екрана. Нужен е сателитен телефон, джипиес или някакво подобно устройство. Нещо, което може моментално да се проследи.

— Тези самолети имат инфрачервени камери — изтъкна Алонзо. — С тях могат да засичат топлинните излъчвания.

Йегер поклати глава.

— Не и под трийсет метра гъста растителност. Но дори да проникне толкова дълбоко — а не може да го направи, повярвай, — какво ще види? Куп неясни петна, които спокойно могат да бъдат както хора, така и диви прасета. Не, следил е нещо. Нещо, което моментално е изпратило проследим сигнал.

Той погледна към Дейл.

— Снимаше ли, когато ни удари първата ракета? Камерата включена ли беше?

Операторът поклати глава.

— Майтапиш ли се? На онзи мост? Направо бях обезумял от страх.

— Добре, искам всички да направите повторна проверка на багажа си — мрачно каза Йегер. — Претърсете джобовете на раниците. Джобовете на панталоните. На ризите. По дяволите, претърсете и бельото си. Проследяват ни по нещо. Трябва да го намерим.

Самият Йегер също прерови раницата си за втори път, след което провери дрехите си. Пръстите му докоснаха гладкия медальон на нощните сталкери, напъхан дълбоко в джоба на панталона. Странно, беше се огънал, навярно при удара в канарата.

Извади го и се вгледа внимателно. По обиколката на медальона имаше тънка пукнатина. Йегер пъхна окървавен нокът в нея.

Медальонът се раздели на две.

Едната му половина беше куха.

Йегер не можеше да повярва на очите си.

В кухата вътрешност на медальона беше скрита миниатюрна платка.