Беър Грилс
Призрачен полет (31)

30.

Черният кайман — Melanosuchus niger — може да достигне до пет метра дължина и тегло до четиристотин килограма, пет пъти повече от теглото на мъж. Невероятно силен и с кожа, дебела като кожата на носорог, той няма естествени врагове.

Което едва ли е учудващо, помисли си Йегер. Веднъж беше чувал да описват животното като „крокодил на стероиди“, а на един голям крокодил не му е нужно да става по-голям или по-агресивен, отколкото е по принцип. Бележка до себе си, помисли си Йегер: отваряй си очите на четири.

Въпреки това си напомни, че черните каймани имат сравнително слабо зрение, пригодено предимно за лов на тъмно. Под водата те почти не виждаха, особено в тинести реки като тази. Трябваше да подадат главите си на повърхността, за да видят какво атакуват — а това означаваше, че ставаха видими.

Най-често се ориентираха към плячката си по миризмата. За момент Йегер провери мястото, където Нарова го беше порязала, докато се опитваше да отбие ножа й по време на онова безумно падане. Раната отдавна беше спряла да кърви, но най-добре бе да не я потапя във водата.

При липсата на алтернативен план той продължи с този, с който разполагаше. Свали раницата, отвори я и извади чувалите за канута. Изпразни съдържанието на раницата и го разпредели равномерно в тях.

След това сложи един от чувалите в раницата, наду го и го запечата, като нагъна отвора и го защипа, после повтори операцията с втория чувал.

С помощта на ремъците закрепи раницата към чувала. После взе двете оръжия и ги завърза с алпинистко въже за багажа, като направи хлабави възли в двата края на импровизираните поплавъци.

Ако някое оръжие паднеше във водата, бързо можеше да го прибере.

Избра дебел бамбук от горичката до реката, отсече го с мачете и го наряза на части, дълги по метър и половина. С помощта на острието разцепи две дължини бамбук, за да направи кръстачки. След това постави четирите цели парчета бамбук в редица, завърза за тях кръстачките и получи рамка, която прикрепи към надутите чували.

Вкара импровизирания сал на плиткото и седна отгоре му, за да провери дали ще го издържи. Салът спокойно пое тежестта му и се държеше високо над водата, точно както искаше. Реши, че е готов.

Не се съмняваше, че ще се справи с тежестта на Нарова.

Завърза сала и се зае да пречисти малко вода. Винаги беше добре да държиш бутилките пълни, особено когато се потиш толкова обилно. Мръсната кафява течност от реката мина през филтъра и напълни бутилката с бистра вода. Йегер пи колкото можа, след което напълни отново бутилките.

Тъкмо приключи, когато неочакван звук наруши тишината. Изнемощял глас се разнесе в лепкавата жега — слаб, изпълнен с болка, дрезгав от изтощение.

— Отегчителен, тъп… и смахнат. Нарова беше дошла в съзнание и го бе гледала как изпробва сала. Тя посочи немощно към творението му. — Няма начин да ме качиш на онова нещо. Време е да приемеш очевидното и да продължиш сам.

Йегер не й обърна внимание. Постави оръжията от двете страни на сала, насочени напред. После се върна при нея и клекна.

Посочи импровизирания сал.

— Капитан Нарова, каретата ви очаква. — Усмихна се насила. Стомахът му се свиваше при мисълта какво ги чака, но полагаше всички сили да потисне опасенията си. — Ще те пренеса върху сала. Сравнително стабилен е, но гледай да не се мяташ много. И не бутай оръжията зад борда.

Усмихна й се окуражаващо, но тя едва поклати глава.

— Поправка — прошепна. — Не смахнат, а клинично луд. Но сам виждаш, не съм в състояние да споря.

Йегер я вдигна.

— Това е моето момиче.

Нарова го изгледа намръщено, но бе прекалено изтощена, за да измисли подобаващ отговор.

Йегер я положи внимателно върху сала, като я предупреди да свие дългите си крака. Тя зае зародишна поза; салът потъна петнайсет сантиметра под тежестта й, но въпреки това по-голямата част от него остана над повърхността.

Можеха да тръгват.

Йегер нагази във водата, като буташе сала пред себе си. Дебелата тиня жвакаше под краката му. Водата беше хладка и мазна от тинята. Почти на всяка крачка краката му закачаха някаква гниеща растителност — най-вероятно клони, забити в дъното. Когато ги прескачаше, те изпускаха дълга серия мехури — газовете от разлагането излизаха на повърхността.

Щом водата стигна до гърдите му, Йегер се отблъсна. Течението бе по-силно, отколкото беше очаквал, и нямаше съмнение, че може да ги понесе бързо надолу. Но онова, което се спотайваше във водата, го изпълваше с желание час по-скоро да приключи с прекосяването на реката.

Зарита през първия участък открита вода, като държеше с две ръце сала. Нарова лежеше пред него, свита на кълбо и неподвижна. Беше много важно да продължава право напред и равномерно. Сигурно беше, че ако салът се завърти или разклати, Нарова ще падна във водата, а това ще е краят за нея.

Беше твърде слаба, за да се пази и дори да плува.

Йегер огледа реката от двете страни. Беше почти на нивото на водната повърхност и така имаше странна, неземна гледна точка. Помисли си, че по същия начин възприема света някой кайман от Рио де лос Диос, докато кръстосва реката и издебва плячката си.

Оглеждаше се наляво и надясно за нещо, което да се приближава към тях.

Намираше се на двайсет метра от плитчината, когато видя първия. Движението привлече погледа му. Видя го как се плъзга в реката на стотина метра нагоре по течението. Тромаво на суша, едрото създание се движеше със смъртоносна грация и скорост във водата и Йегер усети как всеки мускул в тялото му се напрегна в очакване на предстоящата схватка.

Но вместо да се насочи надолу по течението към тях, кайманът обърна муцуна на север и продължи петдесетина метра срещу течението. После изпълзя на друга плитчина и продължи да се занимава с онова, което правеше и преди — да се прилича.

Йегер въздъхна с облекчение. Онзи кайман определено не беше гладен.

Малко по-късно краката му докоснаха дъното. Йегер продължи да бута сала към първата ивица суша, широка шест-седем метра. Мина пред сала и започна да го дърпа след себе си. Мускулите му пламнаха от борбата с мъртвото тегло и с всяка крачка краката му затъваха до коленете в черната лепкава кал.

На два пъти изпусна сала и падна на четири крака, като се омаза целия с вонящата мръсотия. За момент си спомни блатото, в което се беше крил с Раф на остров Биоко. Разликата бе, че в онази далечна мангрова гора нямаше каймани.

Когато стигна отново до по-дълбоки води, Йегер беше покрит от глава до пети с воняща черна кал и гниеща материя, а сърцето му биеше като картечница от напрягането.

Имаше още две плитчини, които не можеше да заобиколи, а трябваше да пресече. Не се съмняваше, че ще е напълно изцеден, когато стигнат до отсрещния бряг.

Ако стигнат отсрещния бряг.

Нагази отново във водата, като теглеше сала след себе си, после застана зад него. Когато се оттласна към средата на реката, течението го понесе по-силно. Йегер трябваше да напрегне всичките си сили, за да задържи сала да не се люлее, и краката му работеха енергично, за да продължи напред.

Надолу по течението реката бе по-плитка, но и по-бърза покрай брега. По-нататък ставаше буйна, докато минаваше през камъни, които я разпенваха. Трябваше да стигне до другия бряг, преди да са попаднали в бързеите.

Салът приближи втората плитчина. Внезапно Йегер усети неочакван допир. Нещо бе докоснало дясната му ръка. Погледна нагоре и видя ръката на Нарова. Пръстите й се свиха около неговите и леко ги стиснаха.

Не разбираше какво се опитва да му каже — разчитането на изражението на тази жена бе направо невъзможно. Все пак имаше някаква нищожна вероятност Ледената кралица да започва да се топи.

— Знам какво си мислиш. — Гласът й бе едва доловим шепот от изгарящата отрова във вените й. — Не интимнича. Опитвам се да те предупредя. Първият кайман… идва.

Като придържаше сала, Йегер грабна двете оръжия. Хвана ги за дръжките и ги насочи наляво и надясно, с показалци на спусъците. Огледа водната повърхност.

— Къде? — изсъска той. — От коя страна?

— Единайсет часът — изхъхри Нарова. — Горе-долу право отпред. Дванайсет метра. Приближава бързо.

Кайманът ги доближаваше откъм сляпото му петно.

— Дръж се — извика й Йегер.

Пусна лявото оръжие, развърза възела на пушката си, грабна я и се гмурна под сала, като зарита силно с крака. Когато излезе от другата страна, видя едрата черна муцуна да цепи водата към него. Покритото с люспи бронирано тяло, което се виеше зад нея, беше дълго пет метра, ако не и повече.

Черен кайман, при това какъв — истинско чудовище.

Йегер насочи оръжието точно когато пастта на каймана зейна пред него. Гледаше право в гърлото му. Нямаше време да се прицелва. Натисна спусъка почти от упор, лявата му ръка дръпна затвора и вкара втори патрон, после трети.

От последователните изстрели главата на влечугото се вдигна във въздуха, но това не беше достатъчно да го спре. Стрелбата сигурно го беше убила моментално и оловните сачми бяха направили мозъка му на пихтия, но въпреки това окървавеното му тяло се блъсна в Йегер с всичките си четиристотин килограма.

Ударът изкара въздуха от дробовете му и той бе завлечен под сала, обгърнат от тъмната мътна вода.

Горе окървавената глава на каймана падна във водата с отвратителен плясък. Мъртвите очи се взираха жадно, назъбената челюст се стовари върху предния край на сала.

Лекият сал се люшна опасно и едва не се разпадна от удара. Секунди по-късно безжизненото тяло на влечугото започна да се плъзга под водната повърхност.

Салът се наклони още повече и мътната вода започна да се плиска около главата и раменете на Нарова, след което подскочи над един камък и попадна в първия бързей.

Нарова усети какво става. За момент мускулите й се напрегнаха и тя се опита да се задържи.

Но усилието бе твърде голямо за нея.

Най-сетне Йегер успя да изскочи на повърхността, задавен от вонящата вода на Рио де лос Диос. Беше останал твърде дълго долу и едва не се беше удавил. Един дълъг миг се мъчеше да си поеме дъх, тялото му крещеше за глътка живителен кислород.

От двете му страни прииждаха още каймани, насочваха се към мъртвото тяло на чудовището, което беше убил току-що. Миризмата на кръв ги привличаше. Когато беше завлечен на дъното, Йегер бе изгубил пушката и сега беше напълно беззащитен, но кайманите не му обръщаха особено внимание.

Можеха да пируват с един от себеподобните си и плътният вкус на кръв във водата ги подлудяваше.

Докато се опомни, Йегер също попадна в бързеите. За да защити тялото си от камъните, държеше краката си обърнати по течението, за да се отблъсква от препятствията, а ръцете разпери настрани, за да задържи ориентацията си.

Когато стигна до по-спокойните води в края на разпенения участък, той се завъртя в кръг, като се оглеждаше за сала. Не можеше да го открие. Лекият плавателен съд сякаш беше изчезнал безследно и от това кръвта му се смрази.

Продължи да се оглежда все по-трескаво, но салът не се виждаше никакъв.

Колкото до Ирина Нарова, от нея нямаше и следа.