Беър Грилс
Призрачен полет (77)

76.

От Фернао Бурке продължи на запад, обратно към Малабо. Излязоха на крайбрежния път и Йегер си помисли, че се досеща накъде са тръгнали. И наистина, отбиха към затвора „Блек Бийч“ — вратите бяха отворени от много по-дисциплинирани и способни на вид охранители.

Бурке спря в сянката на високата стена и се обърна към Йегер.

— Втори дом, а? Пак се използва като затвор, но затворниците са съвсем различни. Освен това килиите за изтезания са празни, а акулите са полудели от глад. — Той помълча. — Искам да ти покажа нещо. Има някои неща, които трябва да ти бъдат върнати.

Слязоха от колата и влязоха в тъмната вътрешност на затвора. Йегер не можеше да отрече, че изпитва безпокойство от завръщането на място, където го бяха спуквали от бой и хлебарките едва не си бяха устроили пир с мозъка му. Но какво пък, може би това беше начин да победиш демоните си.

Почти веднага разбра къде го води Бурке — в бившата му килия. Стигнаха до нея и Бурке почука по решетката, за да накара фигурата вътре да прояви някаква форма на внимание към тях.

— Е, Моджо, време е да се запознаеш с новия си тъмничар. — Бурке посочи Уил Йегер. — Господи, Моджо, как само се обръщат нещата.

Новият обитател на бившата килия на Йегер впери поглед в него и на лицето му се изписа ужас.

— Така, ако не се държиш много, ама много добре — продължи Бурке, — ще позволя на господин Йегер да приложи едно ново изтезание, запазено единствено за теб и него. — Бурке погледна Йегер. — Става ли?

Йегер сви рамене.

— Разбира се. Мисля, че мога да си спомня най-гадните, когато местата ни бяха разменени.

— Чуваш ли, Моджо? — строго попита Бурке. И да ти кажа още нещо, човече. Говори се, че акулите били много, ама много гладни. Внимавай, приятелю. Много, много внимавай.

Оставиха бившия тъмничар на Йегер и тръгнаха към офиса на затвора. По пътя Бурке спря при страничния коридор, водещ към изолационния блок. Погледна към Йегер.

— Знаеш ли кого държим там? — Той кимна към коридора. — Чамбара. Хванахме го на летището, докато опитваше да избяга. Искаш ли да му кажеш здрасти? Все пак той е копелето, което нареди да те арестуват, нали така?

— Вярно е. Но нека си остане в изолация. Макар че не бих отказал някоя от яхтите му — с усмивка добави Йегер.

Бурке се разсмя.

— Ще те включа в списъка. Не, човече. Не сме дошли тук да грабим. А да възстановим тази страна.

Качиха се горе в офиса — мястото, където приеха Йегер при довеждането му в затвора. Бурке поиска „колета“ от стража на рецепцията и му беше връчен малък пакет предимно дрехи, стегнати с колана, който Йегер бе носил по онова време.

Бурке го подаде на Йегер.

— Мисля, че това е твое. Бандата на Моджо е обрала всичко ценно, но има някои лични вещи, които сигурно ще искаш да си вземеш.

Отведе го в една стая и го остави, за да може Йегер да прегледа насаме нещата си.

Освен дрехите намери стария си портфейл. В него нямаше нито пари, нито кредитни карти, но въпреки това Йегер се радваше, че си го връща. Беше подарък от жена му — тъмнозелена кожа с мотото на САС „Който рискува, печели“, изписано дискретно върху вътрешната част на капака.

Йегер го отвори и провери скритото отделение в хастара. За щастие, надзирателите не се бяха сетили да погледнат там. Извади малката снимка на красивата зеленоока жена, държаща в ръка бебе Рут и Люк, малко след раждането на сина му.

Зад снимката имаше листче. На него Йегер бе записал пинкодовете на кредитните си карти, но по такъв начин, че друг да не може да ги разбере. Йегер беше използвал прост метод на кодиране — към всяко от четирите числа бе добавил цифрите от годината на раждането си 1979.

Така пинкод 2345 ставаше 3.12.11.14.

Просто.

Кодиране.

Внезапно се сети за стария сандък в апартамента му в Уордор Касъл и книгата в него — рядко копие на богато илюстрирания средновековен текст, написан на отдавна забравен език. Мислите му се насочиха към разговора с архиваря Саймън Дженкинсън в офисите на „Уайлд Дог Медия“ в Сохо, докато се мъчеха с гуменото суши.

Очите на Дженкинсън бяха проблеснали. „Има нещо, известно като «кодът на книгата»… Красотата му е в абсолютната му простота и факта, че е напълно неразгадаем — разбира се, освен ако не знаете за коя точно книга става дума“.

След което Дженкинсън бе написал на пръв поглед произволна поредица от числа…

Йегер бръкна в сака си, извади папката от архива и измъкна листа от манифеста на „Дукесата“ — седмата страница. Погледът му мина по на пръв поглед случайната поредица от числа и усети тръпка на вълнение.

Ирина Нарова бе потвърдила, че дядо му е бил ловец на нацисти. От малкото казано от прачичо му Джо, той също е бил негов съратник. Двамата държаха подръка копия на една и съща стара книга — Ръкописа на Войнич.

Може би в тази на пръв поглед пълна безсмислица имаше някакъв метод.

Може би Ръкописът на Войнич отключваше кода.

Може би дядо Тед и чичо Джо са се добрали до някакви нацистки документи от края на войната и са разнищвали кода като част от лова.

В такъв случай Йегер разполагаше със средството за разгадаването на кода. Ако можеше да привлече Нарова и може би архиваря, както и съответните книги и документи, всичко това би могло да придобие някакъв смисъл.

Усмихна се. Бурке беше прав — пътуването до Биоко определено си заслужаваше.

Южноафриканецът почука и влезе.

— Е, човече, изглеждаш доволен. Май в крайна сметка си струваше да дойдеш, а?

Йегер кимна.

— Задължен съм ти, Питер. До гроб.

— За нищо, човече. Просто ти връщам услугата. Йегер извади айфона от сака си.

— Трябва да пусна два бързи имейла.

— Давай, стига да има сигнал. Покритието в Малабо понякога е много лошо.

Йегер включи телефона, отвори пощата си и написа първото съобщение:

[email protected]

Саймън, утре сутринта имам транзитно преминаване през Лондон. Ще бъде ли удобно да се срещнем поне за час? Ще дойда в удобно за теб време. Спешно е. Мисля, че ще ти хареса какво открихме. Чакам отговор.

Йегер

Изпрати съобщението, макар че то остана в кутията „Изходящи“, и започна да пише втория имейл.

[email protected]

Ирина (ако позволиш да се обръщам така), надявам се, че се възстановяваш добре. Скоро се връщам в „Качимбо“. Добра новина — мисля, че знам как да разбия кода. Повече на четири очи.

Твой,

Уил

Изпрати съобщението и почти в същия момент телефонът показа, че е хванал сигнал от някаква местна мрежа на име SAFARICOM. Символът за изпращане продължи да се върти няколко секунди, след което телефонът като че ли изгуби връзка.

Йегер се канеше да го изключи, да го включи и да опита отново, когато екранът на айфона потъмня сам и отново оживя. На екрана започна да се изписва съобщение със смразяващо познат шрифт.

Въпрос: как те намерихме?

Отговор: приятелят ти ни каза къде да те търсим.

В следващия миг екранът отново почерня, после светна и на него се появи противно познатото изображение — Reichsadler.

Но сега символът се намираше върху знаме в нацистки стил, заковано на стена. Под него, по гръб върху плочките на пода, лежеше Анди Смит с вързани ръце и крака. Съдейки по хвърлената върху лицето му кърпа и кофата вода, обърната върху главата му, някой го давеше.

Йегер се взираше като хипнотизиран в ужасяващата картина.

Вероятно снимката беше направена в хотелската стая на Анди Смит, преди да го закарат сред бурните хълмове, да излеят насила бутилка уиски в гърлото му и да го хвърлят в тъмната пропаст. Най-вероятно Стефан Крал е бил онзи, който е подлъгал Смити да отвори вратата на мъчителите си.

Смити не би могъл да каже почти нищо на похитителите си, освен най-общото местоположение на самолета, тъй като полковник Евандро още не беше разкрил точните координати.

Под снимката се появиха думи:

Върни ни нашето.

Wir sind die Zukunft.

Върни ни нашето. Вероятно ставаше дума за документите от кабината на JU-390. Но откъде знаеха, че Нарова ги е взела, а не са изгубени заедно със самолета? Йегер просто нямаше представа… И тогава му просветна Летисия Сантос.

Несъмнено бяха принудили бразилската си пленница да проговори. Както всички останали от екипа, Летисия знаеше, че в кабината на самолета е било открито нещо особено важно. И явно го беше признала под натиск.

— Човече, какво е това, по дяволите — разнесе се глас зад него. Бурке се взираше в снимката на екрана на телефона.

Думите му изтръгнаха Йегер от транса му и в същия миг той с ужас осъзна какво предстои. Вдигна ръка и запрати телефона през отворения прозорец, колкото се може по-надалеч в храсталаците.

Грабна сака си и си плю на петите, като викна на Бурке да го последва.

— Бягай! Всички да излязат! Веднага!

Втурнаха се навън от офис блока, като крещяха на надзирателите да ги последват. Тъкмо стигнаха бившите килии за изтезания в мазето, когато ракетата удари. Заби се в земята на мястото, на което лежеше телефонът на Йегер, като отвори огромна дупка в оградната стена на затвора и срути съседната офис сграда — същата, в която току-що се бяха намирали Йегер и Бурке.

Долу в мазето двамата останаха невредими, както и повечето надзиратели. Но Йегер вече не се заблуждаваше — Тъмната сила едва не го беше убила отново в затвора, в който за малко не бе намерил смъртта си.

И още веднъж той, Уилям Йегер, беше преследван.