Беър Грилс
Призрачен полет (7)

6.

Големият „Глобъл Чалънджър“ лежеше на котва в Темза, навъсеното небе се беше спуснало ниско над мачтата му. Черното такси, което бе докарало Раф и Йегер от „Хийтроу“, отби и спря в сивкава локва с мазни петна.

Йегер си даде сметка, че с парите за таксито спокойно можеше да напълни с книги цяла класна стая в Биоко. А когато Раф не даде на шофьора толкова голям бакшиш, колкото беше очаквал, онзи потегли без нито дума, като се постара да изпръска обувките им.

Лондон през февруари. Някои неща никога не се променят.

Почти беше проспал и двата полета — от Екваториална Гвинея до Нигерия с шумния товарен C-130 „Херкулес“ и после до Лондон. От Лагос пътуваха в абсолютен разкош, но Йегер от опит знаеше, че първа класа излиза солено.

Винаги.

Някой плащаше сметката за тези полети, а седем хилядарки на човек си беше сериозна сума. Когато притисна Раф по въпроса, едрият безгрижен маор изведнъж стана сдържан. Явно много беше нужен на някого в Лондон и парите не бяха проблем, но Раф не искаше да говори за това.

Йегер реши, че няма нищо против. Имаше пълно доверие на приятеля си.

Когато кацнаха в Лондон, Йегер вече започваше да усеща натрупаните ефекти от петте седмици в затвора и последвалата битка и бягството. Докато се качваше по мостчето на кораба, ставите му скърцаха като на старец. И точно тогава небето се отвори.

Бившият полярен изследователски кораб беше щабквартира на „Ендюро Адвенчърс“ — фирмата, която Йегер бе основал, след като напусна военните заедно с Раф и още един боец. Този човек — Стивън Фиъни стоеше в горния край на мостчето, наполовина скрит от проливния дъжд.

Протегна им ръка за поздрав.

— Изобщо не вярвах, че ще те намерим. Изглеждаш ужасно. Май сме успели в последния момент.

— Знаеш как е — сви рамене Йегер. — Ей това голямо маорско копеле — президентът Чамбара тъкмо се канеше да го сготви и изяде. Някой трябваше да го измъкне от казана.

Раф изсумтя.

— Да бе!

Последва смях. Тримата споделиха краткия момент, докато дъждът се лееше по откритата палуба.

Хубаво — прекрасно — беше отново да са заедно.

Службата в елитни части винаги е работа за младите. Йегер, Раф и Фиъни бяха посещавали места, на които малцина други бяха стъпвали, и бяха вършили неща, които малцина допускаха, че са възможни. Бяха участвали във върховното приключение, но кумулативният ефект си вземаше своето.

Преди няколко години решиха да напуснат, докато са още във форма. Използваха уменията си, придобити с парите на данъкоплатците, за да започнат свой бизнес. Резултатът бе „Ендюро Адвенчърс“ с мото „Планетата Земя е нашето игрище“.

Фирмата бе рожба на Йегер и дейността й бе да осигурява на богати клиенти — бизнесмени, спортисти и шепа знаменитости — едни от най-предизвикателните преживявания в пустошта. Постепенно превърнаха бизнеса в доста доходоносно начинание, привличащо важни клечки за най-невероятните приключения, които можеше да осигури планетата.

А после, буквално за една нощ, животът на Йегер се разпадна и той изчезна. Превърна се в невидимия човек на „Ендюро Адвенчърс“. Фиъни бе принуден да поеме финансовата част, а Раф организацията на експедициите, макар че тези занимания не подхождаха и на двамата.

Като капитан, Йегер беше единственият бивш офицер между тях. Преди това беше командвал Отряд Д от САС, състоящ се от шейсет души. Беше работил в тесен контакт с висшето командване и се оправяше с лекота в бизнес кръговете.

Фиъни бе по-възрастен и се бе издигнал по трудния начин, в крайна сметка стана старши сержант при Йегер. Колкото до Раф, пиенето и сбиванията винаги превръщаха повишаването му в трудна задача — не че едрият маор имаше нещо против.

Без главната фигура последните три години се оказаха предизвикателство за „Ендюро Адвенчърс“. Йегер знаеше, че Фиъни бе негодувал заради изчезването му в Биоко. Но си даваше сметка, че ако същият ужас бе сполетял Фиъни, и на него нямаше да му е лесно. Времето и опитът го бяха научили, че всеки човек си има точка на пречупване. Когато беше стигнал до своята, Йегер бе избягал на последното място на света, където би го потърсил някой — на остров Биоко.

Фиъни ги поведе вътре. Заседателната зала на кораба беше като храм на приключенията. Стените бяха покрити със сувенири от далечни кътчета на планетата — флагове на половината въоръжени сили по света, значки и барети на елитни части, за чието съществуване знаеха малцина, шкафове с обезопасено оръжие, включително позлатен АК-47 от един от дворците на Саддам Хюсеин.

Беше отдадена почит и на чудесата на планетата с фотографии на някои от най-дивите и негостоприемни места — суха, пометена от ветровете пустиня, сини планини с покрити със сняг върхове, тъмна джунгла, пронизана от ослепителни лъчи слънчева светлина, както и десетки снимки на екипите, които „Ендюро Адвенчърс“ беше водила из тях.

Фиъни отвори хладилника зад бара.

— Бира?

Раф изсумтя.

— След Биоко мога да видя сметката на цяла каса.

Фиъни му подаде бутилка.

— Йегер?

Йегер поклати глава.

— Не, благодаря. На Биоко бях на сухо. Не през първата година, но през следващите две не съм близвал. Една бира и ще ме остъргвате от тавана.

Той си взе вода и тримата седнаха около една от ниските маси. Побъбриха известно време, разказаха си какво е станало през изминалото време и накрая Йегер повдигна основния въпрос — причината Раф и Фиъни да положат толкова усилия да го намерят и да го върнат у дома.

— Значи има нов контракт. Запознайте ме. Раф ми спомена нещо, но знаеш какви са маорите — могат да накарат и стъклено око да заспи.

Раф стовари бирата си върху масата.

— Аз съм боец, а не дърдорко.

— Пияница, а не любовник — отвърна Йегер.

Разсмяха се.

След три години отсъствие Йегер се беше превърнал в различен човек от онзи млад воин и пътешественик, какъвто беше преди изчезването си. Бе станал по-мрачен. По-тих. По-затворен. И все пак понякога отново проблясваха хуморът и чарът, които го правеха чудесното лице на „Ендюро Адвенчърс“.

— Е, предполагам, че си се досетил — започна Фиъни, — бизнесът се сблъска със сериозни предизвикателства след твоето…

— Имах си причини — прекъсна го Йегер.

— Друже, не казвам, че не си имал. Бог знае, че всички…

Раф вдигна голямата си месеста ръка, за да въдвори тишина.

— Фиъни иска да каже, че всичко е наред. Миналото е минало. А бъдещето — за нас — е този чуден нов контракт. Само че през последните седмици изникнаха доста гадости.

— Така е — потвърди Фиъни. — Ето я кратката версия. Преди месец-два с мен се свърза Адам Карсън, когото сигурно помниш от времето му като директор на специалните части.

— Генерал-майор Адам Карсън ли? Да. — Йегер кимна. Колко време беше при нас? Две години? Способен командир, но така и не ми допадна особено.

— На мен също — добави Фиъни. — Както и да е, след армията Карсън бил издирен от някаква медия. В крайна сметка станал директор в някаква филмова компания на име „Уайлд Дог Медия“. Не е толкова смахнато, колкото звучи специализират се в снимане в отдалечени райони. Експедиции, дива природа, такива неща. Наемат много бивши военни. Идеални са за наши партньори.

— Така изглежда — съгласи се Йегер.

— Карсън ни направи предложение, при това доста примамливо. Някъде в Амазония открили останки от въздушна катастрофа. Най-вероятно от времето на Втората световна война. На мястото се натъкнали бразилски военни, докато водели въздушно наблюдение по западната си граница. С две думи, абсолютно насред нищото. Както и да е, „Уайлд Дог“ се състезават за възможността да открият за каква точно катастрофа става дума.

— В Бразилия ли е? — попита Йегер.

— Да. Всъщност не съвсем. Точно на мястото, където се срещат границите на Бразилия, Боливия и Перу. Едното крило е в Боливия, другото в Перу, а опашката е насочена към Копакабана. Иначе казано, който и да е паркирал там, не е давал пет пари за международните граници.

— Напомня ми за нашето време в полка — иронично отбеляза Йегер.

— Не е точно така. Известно време имало спорове на чия територия е паднал самолетът, но единствените военни, способни да направят нещо, били бразилците — при това задачата се оказала тежка дори за тях. Затова започнали сондажи дали няма да се намери международен екип, който да разкрие тайните.

— Както и да е, самолетът е огромен — продължи Фиъни. — Карсън може да те запознае по-подробно, но в общи линии става дума за мистерия, скрита в енигма, скрита в… или както там се казваше. Карсън предложил да изпрати експедиция, която да заснеме всичко. Голямо телевизионно събитие, което да се излъчи по целия свят. Осигурил е огромен бюджет. Има обаче и оферти на конкуренцията, а южноамериканците не могат да се разберат помежду си.

— Много вожд… — започна Йегер.

— Малко индианец — довърши Фиъни. — Като стана въпрос за това, районът на катастрофата е и територия на някакво много враждебно амазонско племе. Амахуака или нещо такова. Никога не е установяван контакт с тях. И те много държат да си остане така. И си умират да пускат стрели и стрелички по всеки, който припари до владенията им.

Йегер повдигна вежда.

— Отровни стрелички ли?

— Не питай. Като експедиция тази се очертава същински бонбон. — Фиъни замълча за момент. — И тук идваш ти. Бразилците водят. Всичко е поверително и пазят точното място на катастрофата в строга тайна, така че никой да не ги изпревари. Но за Бразилия, Боливия е същото, което е Франция за Великобритания, а пък перуанците са нещо като германци. Никой няма доверие на никого.

Йегер се усмихна.

— Харесваме виното на едните и колите на другите, но с това нещата се изчерпват, а?

— Именно. — Фиъни отпи от бирата си. — Карсън обаче е отракан. Успял е да спечели бразилците и всичко се свежда до едно. Ти си водил техни мисии. Обучавал си отрядите за борба с наркотици — техните специални части. Явно си оставил трайно добро впечатление, също като Анди Смит, твоя заместник. Доверяват ти се. Абсолютно. Ти най-добре знаеш защо.

Йегер кимна.

— Капитан Евандро още ли е с тях?

— Вече е полковник Евандро. Не само че е още с тях, но е и директор на специалните части. Извадил си някои от хората му от калта. И той не го е забравил. Карсън обещал, че мисията ще се води или от теб, или от Смит. За предпочитане от двама ви. Това склонило полковника на наша страна и той уговорил боливийците и перуанците.

— Полковник Евандро е добър човек — отбеляза Йегер.

— Така изглежда. Ако не друго, поне не забравя. Затова Карсън — и „Ендюро“ — получиха предложението. Затова дойдохме да те търсим. И както изглежда, точно навреме. — Фиъни изгледа Йегер. — Както и да е, това е голям контракт. За няколко милиона долара. Достатъчно да обърне нещата за „Ендюро“.

— Сладко. — Йегер не отклони очи от Фиъни. — Може би прекалено сладко?

— Може би. — Лицето на Фиъни помръкна. — Карсън се зае да събира екип. Международен, с мъже и жени, за да изглежда добре на екрана. Имаше десетки доброволци. Карсън беше затрупан с работа. В същото време от тебе нямаше нито следа. Така че Смити се съгласи да поеме нещата сам, тъй като ти… ами… все едно си паднал от ръба на снега.

Изражението на Йегер остана неразгадаемо.

— Или съм заминал за Биоко да преподавам английски. Зависи как го погледнеш.

— Да. Както и да е… — Фиъни сви рамене. — Всичко беше готово за Амазония. Експедицията на живота имаше зелена светлина. Всички очаквахме с нетърпение разтърсващо въображението откритие.

— И тогава се намесиха телевизионните шефове — изръмжа Раф. — Все напират, напират. Алчни копелета.

— Раф, друже, Смити се съгласи — натърти Фиъни.

— Съгласи се, че си заслужава да се направи.

Раф отиде да си вземе нова бира.

— И въпреки това затриха един адски добър човек…

— Не сме сигурни в това! — рязко възрази Фиъни.

Раф затръшна вратата на хладилника.

— Много добре го знаем, мамка му.

Йегер вдигна ръце.

— Момент… полека, момчета. Какво е станало?

— От една страна, Раф е прав — поде отново разказа си Фиъни. — Онези от телевизията поискаха екстри. Нещо като предговор, така да се каже. Анди Смит трябваше да отведе кандидатите в шотландските възвишения, та да изпита възможностите им. Един вид мини подбор за САС — отърваваш се от по-слабите. И всичко трябваше да се заснеме.

Йегер кимна.

— Отишли са в Шотландия. И какъв е проблемът?

Фиъни погледна към Раф.

— Той не знае ли?

Раф подчертано внимателно постави бирата си на масата.

— Друже, взех го полумъртъв от „Блек Бийч“. Измъкнахме се с бой от Адския остров, въоръжени с две проклети джобни ножчета. После трябваше да се справяме с акули и тропически бури. Кога според теб е бил удобният момент?

Фиъни прокара пръсти през късата си коса и погледна към Йегер.

— Смити отведе екипа в Шотландия. На западния бряг през януари. Времето било ужасно. Гадно. Полицията открила тялото на дъното на клисурата Лох Ивер.

Сърцето на Йегер прескочи. Смити мъртъв?! Имаше странното усещане, че се е случило нещо, но не и това. Не и Смити. Абсолютно твърд и надежден, Анди Смит беше човекът, който всеки би искал да има зад себе си. Винаги беше готов с някоя остроумна забележка, колкото и напечено да беше положението. Малцина приятели му бяха толкова близки.

— Смити е паднал и е загинал? — недоверчиво възкликна Йегер. — Невъзможно. Той беше направо неуязвим. И господар на хълмовете.

Настъпи тишина. Фиъни се загледа в бутилката си. В очите му се четеше тревога.

— Ченгетата казаха, че алкохолът в кръвта му бил много над допустимото. Според тях излиза, че е изпил бутилка „Цжак Даниълс“, качил се е, спънал се е в тъмното и се е пребил.

Очите на Йегер проблеснаха опасно.

— Дрън-дрън. Смити пиеше по-малко и от мен.

— Друже, точно това им казахме и ние. На полицията. Но те настояват на своето — смърт при нещастен случай, с доста сериозни улики за самоубийство.

— Самоубийство? — избухна Йегер. — За какво му е на Смити да се самоубива, по дяволите? При такава жена и деца? При такава мисия, която е щял да води. Я стига. Самоубийство. Пълни глупости. Смити имаше всички причини да живее.

— По-добре му кажи, Фиъни — обади се Раф, като едва потискаше гнева си. Всичко.

Фиъни видимо събра сили за онова, което предстоеше.

— Когато намерили Смити, белите му дробове били наполовина пълни с вода. Ченгетата твърдят, че е лежал цяла нощ под проливния дъжд и се е удавил. От друга страна, твърдят, че падането го е убило моментално. Счупване на врата. Ама не можеш да се удавиш, когато си мъртъв. Водата трябва да е влязла в дробовете му, докато е бил жив.

— Какво искате да кажете? — Йегер местеше поглед от Фиъни към Раф и обратно. — Да не би да е бил удавен?

Раф стисна толкова силно бирата си, че пръстите му побеляха.

— Дробове, наполовина пълни с вода. Мъртвите не дишат. Иди разбери. И това не е всичко. — Той погледна Фиъни и стисна още по-силно бутилката.

Фиъни бръкна под масата и взе пластмасова папка. Извади от нея снимка и я плъзна към Йегер.

— Полицията ни я даде. Все пак отидохме в моргата, за да проверим. Този знак, този символ е бил изрязан върху лявото рамо на Анди Смит.

Йегер погледна снимката и го побиха ледени тръпки. Дълбоко в кожата на бившия му заместник-командир беше изрязан грубо стилизиран орел. Стоеше изправен, жестоко закривеният клюн беше обърнат надясно, а крилете бяха широко разперени. Ноктите му стискаха някаква смахната кръгла форма.

Фиъни се пресегна и заби пръст в снимката.

— С нищо не можем да свържем този символ. Не говори нищо на никого. А аз питах, бъди сигурен. — Той погледна към Йегер. — Полицията твърди, че е някакво псевдовоенно изображение. Че Смити си го е направил сам. Сам се е наранил. Това е част от версията им, че е имал намерение да се самоубие.

Йегер не можеше да говори. Умът му едва регистрираше думите на Фиъни. Не можеше да откъсне очи от снимката. Нещо в нея засенчваше дори ужасите, които бе преживял в затвора „Блек Бийч“.

Продължи да се взира в мрачния орел. Колкото по-дълго го гледаше, толкова повече усещаше как символът изгаря мозъка му. По някакъв начин той будеше ужасни спомени, скрити дълбоко в него.

Беше толкова чужд и същевременно така познат, и заплашваше да измъкне онези отдавна погребани спомени обратно на повърхността, пищящи и ритащи.