Беър Грилс
Призрачен полет (75)

74.

— Здравейте, сър. Желаете ли питие преди кацане? — попита стюардесата за трети път.

Йегер се беше отнесъл някъде далеч и преживяваше онзи разговор с Нарова. Не беше казала много. Изтощението и болката бяха надвили и Йегер я бе върнал обратно в болничното й легло.

Усмихна се на стюардесата.

— „Блъди Мери“, ако обичате. С много сос „Уорчестър“.

Летището на Биоко не се бе променило особено от последното посещение на Йегер. Нови охранители и митнически служители бяха сменили продажната и покварена охрана на президента Оноре Чамбара, но иначе си изглеждаше по същия начин. В залата за пристигащи го очакваше познатата фигура на Бурке в компанията на двама едри и яки типове, които Йегер разпозна като негови лични телохранители.

Бурке току-що бе свалил от власт деспотичен диктатор и не беше от хората, които ще предпочетат дискретна охрана. Южноафриканецът протегна ръка за поздрав, след което се обърна към бодигардовете си.

— Добре, момчета, дръжте го! Да го вкараме в „Блек Бийч“!

За момент Йегер се напрегна за бой, но Бурке избухна в смях.

— Спокойно, човече, спокойно! Ние южноафриканците имаме доста гадно чувство за хумор. Радвам се да те видя отново, приятелю.

По пътя към островната столица Малабо Бурке му разказа колко добре е минал превратът. Информацията, дадена от майор Моджо, бившия тъмничар на Йегер от „Блек Бийч“, се оказала жизненоважна за успеха — още една причина Бурке да иска да изпълни услугата, която бе обещал.

Стигнаха пристанището Санта Изабела в Малабо и продължиха по крайбрежната улица до величествена сграда в колониален стил, издигаща се на самия бряг. През трите си години на острова Йегер беше правил всичко възможно да не се набива на очи и рядко бе имал причини да посещава държавните служби.

Бурке го заведе в подземията, където се пазеха най-тайните документи на страната — не че бяха особено много за място като Екваториална Гвинея. Вратите на хранилището бяха здраво заключени по заповед на Бурке, а пред тях бе разположена охрана.

В хладното, тъмно, плесенясало подземие влязоха само двамата. Бурке измъкна избеляла картонена папка от една лавица. Беше пълна с дебел наръч документи.

— Това — Бурке потупа папката — си заслужава да долетиш от другия край на света, човече. Повярвай ми.

Той махна към лавиците покрай стените.

— Повечето от тези неща изобщо не си струва да се пазят. Екваториална Гвинея трудно може да се нарече съкровищница на държавни тайни. Оказва се обаче, че островът наистина е играл роля през Втората световна война… и да ти кажа, към края на войната тази роля е била направо зашеметяваща.

Бурке замълча за момент.

— Добре, да започнем с малко история. По-голямата част сигурно ти е позната, но без нея съдържанието на папката няма да означава много. По онова време Биоко е бил испанска колония на име Фернандо По. На теория Испания е била неутрална по време на войната, съответно същото се отнасяло и за Фернандо По. На практика обаче испанското правителство било повече или по-малко фашистко и съюзник на нацистите.

Тукашното пристанище контролира Гвинейския залив — продължи Бурке. — А контролът върху тази част от океана бил от ключово значение за спечелването на войната в Северна Африка, тъй като по този маршрут минавали конвоите с продоволствие. Немските подводници кръстосвали тези води и били на път да прекъснат пътищата за снабдяване на съюзниците. Пристанището Санта Изабела било секретна база за въоръжаване и зареждане на подводниците с благословията на испанския губернатор, който ненавиждал британците.

В началото на март четиресет и пета, нещата започнали да стават наистина интересни. — Очите на Бурке проблеснаха. Фернандо По приел италианския товарен кораб „Микеланджело“. При влизането си в пристанището той веднага привлякъл вниманието на британските шпиони тук. Те били трима, маскирани като дипломати от Британското консулство. И тримата били агенти на „Специални операции“.

Бурке погледна Йегер.

Предполагам, че знаеш за СО? Иън Флеминг твърдял, че героят му Джеймс Бонд има за прототип реален агент от тази служба. И именно тук нещата стават интересни.

Той отвори папката и извади стара черно-бяла фотография. На нея се виждаше голям параход с масивен комин в средата.

— Това е „Микеланджело“. Обаче обърни внимание, че носи отличителните знаци на испанската компания „Навиера Левантина“. Компания „Навиера Левантина“ била основана от небезизвестния Мартин Борман, познат като „банкера на Хитлер“ — продължи Бурке. — Тя имала една-единствена цел, да прехвърля богатствата на нацистите по четирите краища на земята под флага на неутрална държава. В края на войната Борман изчезнал. Безследно. Така и не го открили. Основната му роля била да ръководи плячкосването на Европа. Нацистите събрали в Германия цялото злато, пари и произведения на изкуството, до които могли да се доберат. И към края на войната Хитлер вероятно е бил най-богатият човек на света, събрал най-голямата колекция произведения на изкуството, позната някога.

Работата на Борман била да се погрижи цялото това богатство да не загине с Райха. — Бурке тупна с ръка папката. — И Фернандо По се превърнал в транзитна точка за заграбеното от нацистите. Между януари и март четиресет и пета в пристанището пристигнали още пет кораба, пълни с плячка. Тя била прехвърлена на подводници за по-нататъшно транспортиране и именно тук следата като че ли изстива.

Въпросната следа е била документирана много подробно от агентите на СО — добави Бурке. — И знаеш ли кое е най-шантавото? Съюзниците не направили нищо, абсолютно нищичко, за да спрат нацистите. Публично представяли нещата така, сякаш се готвят да овладеят корабите. А в действителност не си помръднали пръста, за да ги спрат.

Агентите на СО били ниско в йерархията. Не можели да проумеят защо никой не спира пратките. На мен също ми изглеждаше необяснимо — докато не прочетох последните две страници от папката. И точно тук стигаме до „Дукесата“.

Бурке извади друга фотография.

— Ето я и „Дукесата“. Обърни внимание на разликата между нея и предишните съдове. Тя също носи отличителните знаци на компания „Навиера Левантина“, но всъщност е карго лайнер. Била с проектирана да превозва както хора, така и товари. Защо обаче пращаш пътнически кораб, ако товарът ти се състои предимно от безценни произведения на изкуството и заграбена плячка от цяла Европа?

Бурке погледна Йегер.

— Ще ти кажа защо — защото основният й товар са били пътниците. — Той плъзна един лист към Йегер.

— Седмата страница от корабния манифест на „Дукесата“. Има списък на двайсет и четирима пътници, но всеки е записан само със серия от числа. Никакви имена. Което не е достатъчно, за да те накарам да долетиш от другия край на света, нали, приятелю?

За щастие, вашите агенти били много находчиви. — Той извади последна фотография и я плъзна към Йегер. — Не знам доколко си запознат с високопоставените нацисти от пролетта на четиресет и пета. Тази снимка е направена с обектив с голямо увеличение, вероятно от някой агент от прозорец на Британското консулство, който гледа към пристанището.

Тези униформи не са ли ти просто любими? — саркастично попита Бурке. — Дългите кожени палта? Три четвърти кожени ботуши? Черепите? — Той поглади гъстата си брада. — Проблемът е, че с подобни костюмчета всички изглеждат еднакви. Но тези типове със сигурност са високопоставени нацисти. Трябва да са. И ако успееш да разбиеш кода, с който са написани имената, това ще го докаже.

— И накъде са отплавали, по дяволите? — попита изуменият Йегер.

В отговор Бурке обърна снимките.

— На задната страна е отбелязана датата — девети май четиресет и пета, два дни след като нацистите са подписали безусловната капитулация. А нататък следата изстива. Или може би това също е описано някъде с шифър. Човече, прекарах повечето си недели в изучаване на тази папка. Когато сглобих всичко и осъзнах какво представлява тя, направо си изкарах акъла.

Той поклати глава.

— Ако всичко това е истина — а няма начин документи в това хранилище да са подправени, — историята, каквато си мислим, че познаваме, трябва да бъде пренаписана. Цялата следвоенна история. Направо е поразително. Опитвам се да не мисля за това. Знаеш ли защо? Защото направо полудявам от страх. Хора като онези не биха си отишли тихичко, за да станат фермери.

Йегер впери поглед в снимката.

— Но щом това е папка на СО, как се е озовала в ръцете на испанския губернатор на Фернандо По?

Бурке се разсмя.

— Това е смешната част. Губернаторът се досетил, че така наречените британски дипломати са всъщност шпиони. И решил — какво пък. Инсценирал обир в консулството и отмъкнал всичките им документи. Не е било точно джентълменска постъпка, но и изпращането на шпиони на острова му под прикритието на дипломати също не е особено джентълменско.

Знаеш ли онази стара поговорка — внимавай какво си пожелаваш?

Бурке бутна цялата папка към него.

— Приятелю, сам си я поиска. Твоя е.