Беър Грилс
Призрачен полет (17)

16.

Започваше да се развиделява. Наближаваше времето да запалят двигателите на „Локхийд Мартин C-130J Супер Херкулес“ и да отлетят. Останалите от екипа на Йегер бяха по местата си. Готови за път. Седяха закопчани в сгъваемите седалки на самолета с включени дихателни маски и се настройваха за онова, което предстоеше — скок от покрива на света към неизвестното.

Сега, точно преди мисията — или в този случай експедицията на живота му — да започне, беше времето Йегер да отдели няколко последни мига за себе си.

Бяха готови да излетят.

Зелена светлина.

Нямаше връщане назад. Категорично.

Това бяха последните минути, преди борбата за оцеляване да стане всепоглъщаща. Йегер тръгна по пистата в желанието си да остане няколко секунди насаме със себе си — несъмнено последните, които щеше да има през следващите дни и седмици. Беше го правил навремето като елитен войник. Правеше го и сега, за да събере кураж и да поведе експедицията дълбоко в Амазонки.

Тръгваха от бразилското летище „Качимбо“, намиращо се в сърцето на Сера до Качимбо — планината Димящата лула, на еднакво разстояние от Рио де Жанейро на атлантическото крайбрежие и от западните граници на Амазония и целта им.

Много лесно беше да забравиш колко огромна страна е Бразилия и колко грамаден е басейнът на Амазонка. Рио де Жанейро се намираше на около две хиляди километра източно от „Качимбо“; на около две хиляди километра на запад, в най-отдалечените части на гората, лежеше загадъчният военен самолет. И почти всичко между тези две точки бе гъста и непроходима джунгла.

Използвано изключително за военни операции, летище „Качимбо“ бе идеалната отправна точка към истинския Изгубен свят. Като бонус полковник Евандро, командирът на БСО, бе забранил всякакви снимки преди отлитането. Беше посочил, че мястото е секретно заради специалните мисии, които започваха оттук. В действителност го беше направил по молба на Йегер, на когото му беше писнало да му тикат денонощно камера в лицето.

Снимачният екип беше вече почти две седмици с експедицията, заснемаше всяка тяхна крачка и отчаяно се мъчеше да улови и най-малкия намек за развиваща се драма. Йегер изобщо не беше свикнал някой да е непрекъснато по петите му.

На всичкото отгоре трябваше да се справя и с Ирина Нарова, която минаваше за негов заместник и поне според него — главен заподозрян за убийството на Анди Смит. Докато останалите от екипа посрещнаха радушно Йегер, Нарова дори не се опитваше да крие враждебността си.

Русокосата руска бомба негодуваше срещу него от самото начало и поведението й вече започваше да му опъва нервите. Може би беше очаквала да застане начело след отпадането на Анди Смит и сега амбициите й бяха попарени.

Счупените пръсти на ръцете и краката, спомен от „Блек Бийч“, още го боляха. Беше ги превързал стегнато и смяташе, че е в достатъчно добра форма, за да издържи онова, което предстоеше — стига да не допусне Нарова да му забие нож в гърба в момент на невнимание. Не можеше да проумее напълно враждебността й, но смяташе, че в котела на джунглата всичко ще се изясни.

В експедицията назряваше и друга интрига, която не пропусна да забележи. От самото начало между бразилката Летисия Сантос и Ирина Нарова прехвърчаха искри. Йегер смяташе, че това е класически сблъсък между две красавици и че еженето им е съвсем предвидимо.

Въпреки това нямаше как да не си мисли, че двете ревнуват и че по някакъв начин именно той е причината за тази ревност и напрежение.

Пропъди тази мисъл. През нощта беше валяло и сега долавяше характерния аромат на свежия, прохладен тропически порой върху горещата, изпечена от слънцето земя. Миризмата го върна назад към първото му идване сред „дърветата“, както наричаха в САС джунглата.

Обучението в джунглата беше основна част от подбора на САС — брутално изпитание, което трябваше да мине всеки войник, за да влезе в частта. Още през първия ден сред дърветата Йегер бе осъзнал, че има естествен афинитет към живота в джунглата. Може би гъстата растителност, калта и дъждът докосваха някаква струна от детството, напомняха му за излетите като хлапе с баща му, сина на дядо Тед. Оцеляването безкрайни дни в кал, дъжд и гъстата, предизвикваща клаустрофобия джунгла принуждаваше човек да импровизира, а на Йегер му харесваше да измисля разни хитрини в движение.

Затвори очи и пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си с влажния, ухаещ на плесен и пръст въздух.

Сега беше моментът да се настрои към вътрешния си глас, към воинското си шесто чувство.

Винаги се беше вслушвал в него, още от онези дни, когато катереше хълмовете около дома на детството си в Уилтшър и прекарваше уикендите на палатка в гората, разчитайки единствено на съобразителността си и дивата природа.

С вещата помощ на баща си се беше научил да лови пъстърва с голи ръце — като прокарва пръсти през ромонящата вода, като ги движи бавно по студените люспести страни на рибата и я „гъделичка“, докато не се успокои, преди да я изхвърли на брега с мълниеносно движение. Беше се научил как да залага капани за зайци и да си построи сухо убежище от онова, което можеш да откриеш в една английска гора.

Тогава вътрешният му глас се беше оказал полезен, напомняше му за естествения ред сред дивата природа. Като елитен войник по-късно, същият инстинкт кали душата му. По време на Офицерската седмица за подбор на САС беше действал против плановете на всеки друг кандидат и бе станал за всеобщо посмешище — но вътрешният му глас бе силен и той му се беше доверил. И накрая беше единият от само двамата офицери, преминали подбора през онази брутална зима.

Този вътрешен глас винаги му помагаше да се съсредоточи.

Или поне го беше правил досега.

Поради някаква странна причина сегашното начинание беше изплашило силно Йегер, а в това нямаше абсолютно никаква логика. Предстоящата експедиция не беше някаква мисия дълбоко в тила на врага, превъзхождащ ги и числено, и по въоръжение, и Йегер не можеше да посочи какво точно го гризеше.

Най-вероятно смъртта на Анди Смит и всичко, което последва.

Преди да отлети от Великобритания, Йегер бе отишъл на погребението на Смити, но докато стоеше до Дулсе и децата и отдаваше последна почит, той чувстваше дълбоко в себе си, че нещо не е наред. След погребението двамата с Раф седнаха на по бира. И именно тогава едрият маор беше споделил с него един жизненоважен детайл за начина, по който беше умрял Анди Смит.

Нямаше следи от влизане с взлом в хотелската му стая. Според полицията той излязъл навън, изкатерил се пиян горе и скочил, за да намери смъртта си. Но ако не беше самоубийство, Анди Смит определено не беше направил опит да попречи на убийците да влязат в хотелската му стая.

Това навеждаше на мисълта, че ги е познавал.

Че ги е познавал и им е имал доверие.

Били настанени в отдалечения хотел „Лох Ивер“ в средата на бурния януари. Нямало никакви други гости, освен членовете на експедицията — а това означаваше, че убиецът най-вероятно е някой от екипа на Йегер.

С две думи, той или тя най-вероятно бе сред тях.

Йегер имаше своите подозрения, но си мълчеше, най-вече защото не искаше някой от екипа да разбере, че може да е заподозрян. Като се изключи Ирина Нарова, единствените, с които не се беше сближил особено, бяха двамата от снимачния екип, самоуверените и нахакани Майк Дейл и Стефан Крал — но нямаше абсолютно никаква логика те да са убийците на Смити.

С присъщото си недоверие към всичко, свързано с медиите, Йегер смяташе Дейл и Крал за въздух под налягане. От своя страна те явно намираха Йегер за особено опак и неприветлив всеки път, когато насочваха камерата към него. Анди Смит определено е бил много по-лесен и удобен за работа филмов материал, така че те сигурно бяха последните, които биха искали да го убият.

Откъдето и да го погледнеше, Йегер си оставаше убеден, че отговорът на въпроса как и защо е бил убит приятелят му — защото беше сигурен, че става дума за убийство — се намира някъде по-навътре в джунглата. И сега изпитваше това настоятелно желание да потеглят час по-скоро. Време беше да се заеме и да докаже това веднъж завинаги.

Той нямаше навика да върши нещата половинчато. След като беше приел да поведе експедицията, беше й се отдал изцяло. Трябваше да продължи нещата оттам, където ги беше оставил Смит. Трескавата подготовка го погълна напълно и почти не му оставаше време за каквото и да било друго.

Едва успя да се чуе набързо с родителите си, преди да замине. Преди няколко години те се бяха оттеглили на Бермудите — на постоянното слънце, някой и друг ураган и радостите на живота без данъци. По време на разговора им беше казал най-основното — че се е върнал от Биоко, че няма новини за Рут и Люк, че заминава за Амазония на експедиция на „Ендюро Адвенчърс“ и че иска да ги види и да ги попита някои неща за живота и смъртта на дядо Тед.

Обеща на родителите си, че ще ги посети при първа възможност, и затвори. Беше премълчал подозренията си около смъртта на дядо Тед. Не му се искаше да ги казва по телефона. Подобни разговори трябваше да се водят лице в лице. Веднага щом приключеше с Амазония, щеше да вземе първия самолет до Бермудите.

Йегер и екипът му бяха в Бразилия вече седмица като гости на полковник Евандро и момчетата му от БСО. През това време бразилската жега — както на характера, така и на климата — беше успокоила най-лошите му страхове. Постепенно спотайващото се мрачно чувство, което го гризеше в Англия, беше избледняло.

И едва сега, докато се готвеха да навлязат в самата Амазония, тревогите започнаха да се събуждат отново.