Беър Грилс
Призрачен полет (82)

81.

Йегер се обърна и понечи да повърне, но вътрешностите му бяха пресъхнали. Трепереше така, както никога друг път, дори по време на най-лошите изтезания в „Блек Бийч“. Свлече се от стола, тялото му се преви, но дори докато лежеше на пода, не можеше да откъсне очи от разтърсващата снимка.

В главата му се блъскаха картини — толкова мъчителни и мрачни, та имаше чувството, че черепът му всеки момент ще се пръсне. Дълго остана да лежи до бюрото, свит на кълбо. По бузите му се стичаха сълзи, ала той дори не ги забелязваше.

Изгуби представа за време.

Чувстваше се изстискан. Напълно пуст.

Звукът, който най-сетне го върна в настоящето, беше от отварящата се врата на спалнята.

По някакъв начин успя да се върне на стола пред бюрото.

Обърна се.

Ирина Нарова стоеше зад него. Увита в къса хавлия, чиято горна част бе завързана точно над гърдите й. Сигурно бе тръгнала да вземе душ след тичането и Йегер не се съмняваше, че под хавлията е гола.

Не че му пукаше.

— Веднъж, докато висях от дърветата в джунглата, обясних защо двама души могат да бъдат близки — каза Нарова по онзи неин странен, безизразен, прозаичен начин. Подобна близост може да бъде необходима по няколко причини. Първо, от практична нужда. Второ, за да се топлят един друг. Трето, за да правят секс. — Тя се усмихна. — Точно сега бих искала близостта да се дължи на третата причина.

Йегер не каза нищо. Не беше особено изненадан от Нарова. Вече беше осъзнал, че тя бе почти напълно лишена от способността да долавя емоциите на другите хора. Дори физиономиите и езикът на тялото сякаш бяха неразбираеми за нея.

Вместо да отговори, той премести ай пада така, че тя да го види.

Шокираната Нарова закри уста с длан.

— Мили боже…

— Датата на вестника — успя да избъбри Йегер. Гласът му бе глух, сякаш идваше от края на някакъв много дълъг и много тъмен тунел. — Отпреди пет дни е.

— Господи — ахна Нарова. — Значи са живи.

Погледите им се срещнаха.

— Отивам да се облека каза Нарова, без никакъв намек за смущение. — Имаме работа за вършене.

Тя се отправи към вратата, но спря и хвърли тревожен поглед към Йегер.

— Трябва да ти призная нещо. Не излязох просто да потичам. Имах среща… С човек, който смята, че знае къде държат Летисия Сантос.

— Какво? — Йегер се помъчи да се отърси от объркването и изумлението си. — Къде? И с кого, за бога? И защо не ме преду…

— Нямаше да поискаш да се срещнеш с него — прекъсна го Нарова. — Не и ако знаеш кой е.

— И още как! — озъби се Йегер и заби пръст в снимката на екрана. — Следата до Летисия може да ме отведе до тях!

— Знам. Вече знам — каза Нарова. — Но преди час нямах представа, че са живи.

Йегер се изправи. От стойката му се излъчваше неподправена заплаха.

— Казвай — настоя. — С кого е била тайната ти среща и какво си научила?

Нарова отстъпи крачка назад. Определено беше нащрек, но като никога нямаше нож.

— Най-близката суша до Бермудите е Куба. Тя е все още руска територия, поне според Кремъл. Срещнах се с един от контактите си…

— Срещнала си се с проклет руски агент! Нима споделяш с тях какво правим?

Нарова поклати глава.

— Не с агент, с руски мафиот. Наркотрафикант, по-точно един от тарторите на наркотрафикантите. Има своя мрежа из Карибите. Знае всичко и всеки. Налага се, за да прекарва кокаина си през островите. — Нарова го изгледа с негодувание. — Ако искаш да намериш дявола, понякога ти се налага да сключиш сделка със самия него.

— И какво си научила, по дяволите? — грубо попита Йегер.

Преди две седмици в Куба се появила група източноевропейци. Започнали да пилеят пари и да купонясват като луди. Нищо необичайно. На моя човек обаче му направили впечатление две неща. Първо, били наемници. И второ, държали в плен някаква жена. — Очите на Нарова блеснаха предизвикателно. — Жената била бразилка. А фамилията й — Сантос.

Йегер не откъсна очи от Нарова. Странно, но въпреки сложната си психологическа маска, тя сякаш не бе в състояние да изрече лъжа. Можеше да играе съвършено роля, но когато имаше доверие на някого, истината неизменно си проличаваше.

— Добре — с неохота изръмжа Йегер. — Майната му на въпроса как си ги намерила. — Погледът му се върна отново върху екрана на айпада. Първо да намерим Летисия, а после…

Лицето му се промени — стана леденостудено, напълно спокойно. Изражение, което Нарова никога не бе виждала. Имаше екип, имаше следа — и по-важно, трябваше да спасява света и семейството си.

— Събирай си нещата — каза на Нарова. — Заминаваме.

— Да — отвърна тя. — Ние. Аз и ти, Уил Йегер, Кахухара’га. Време е за лов.