Беър Грилс
Призрачен полет (46)

45.

Йегер нямаше много време да размишлява върху този необичаен, преследващ го сън. Междувременно тръбата беше направила пълна обиколка на Къщата на духовете и вождът дойде при него и екипа му. Заговори, Пурувехуа започна да превежда и сериозността на думите привлече вниманието на всички.

— Преди много луни, твърде много, за да ги запомним, белите хора дошли за първи път. Чужденци със страховити оръжия навлезли в земите ни. Заловили група наши войни и ги отвели в отдалечена част на джунглата. Там били принудени под смъртна заплаха да секат гората и да трупат дърветата на едно място.

Отначало Йегер не беше сигурен дали вождът разказва някакъв племенен мит, епизод от историята на народа си, или думите му са поредното видение под въздействието на някуана.

— Накарали ги да разчистят цялата растителност — продължи вождът — и да изравнят земята, сякаш е река. Всичко това е против нашите вярвания. Ако вредим на гората, вредим на себе си. Ние и земята сме едно; споделяме една и съща жизнена сила. Мнозина се разболели и умрели, но накрая ивицата земя била разчистена и гората била унищожена.

Вождът погледна през отвора в покрива към обсипаното със звезди небе.

— Една нощ от небето пристигнало чудовище. Огромен орел от дим, гръм и мрак. Кацнал на мъртвата ивица земя и свил там гнездото си. Небесното чудовище избълвало от търбуха си още чужденци. Онези от воините, които оцелели, били накарани да разтоварват тежки товари от корема на звяра.

Имало метални варели — продължи вождът — и летящото чудовище започнало да смуче течност от тях като огромен гладен комар. След като приключило, то отново се издигнало в небето и изчезнало. Пристигнали още две, същите като първото. Всяко кацало на ивицата, смучело от течността и отлитало натам — вождът посочи на юг, — към планините.

Той помълча.

— После от мрака с рев приближило четвърто чудовище. Но този път нямало достатъчно кръв, която да засити изгладнелия комар. Варелите били пресъхнали. Чудовището останало там в очакване на нови, с надеждата, че ще пристигнат и други. Но това така и не станало. А белите от въздушното чудовище подценили гнева на гората и колко отмъстителни могат да бъдат духовете, задето са я наранили.

Белите започнали един по един да измират. Накрая последните двама оцелели затворили металния небесен звяр и си тръгнали, като взели със себе си малкото, което можели да носят. Нашите хора ги проследили. Те също загинали в джунглата.

През годините гората си възвърнала разчистената ивица, дърветата се извисили над въздушното чудовище, докато то не било забравено от външния свят. Но никога не изчезнало от паметта на амахуака, защото историята се предава от баща на син. А после чудовището донесе още мрак. Мислехме си, че е мъртво, че е труп на нещо, донесено от белите. Но то — или по-скоро нещо в него — още е живо и още е способно да ни вреди.

Вождът замълча. Йегер бе забелязал, че един от хората му е абсолютно погълнат от разказа. Попиваше всяка дума като обсебена, очите й горяха напрегнато. За първи път Йегер виждаше Ирина Нарова наистина запленена — и в същото време му се стори, че в погледа й има нещо, граничещо с безумието.

— Животните пострадали първи — продължи вождът. — Онези, които си направили леговища под крилете на летящия звяр. Някои се разболели и умрели. Други родили ужасно обезобразено потомство. Войните амахуака, които ловували в района, се разболявали, след като пиели от реките. Самата вода била прокълната, отровена. После всички растения наоколо започнали да умират.

Вождът посочи най-младия си син.

— По онова време бях още млад, на годините на Пурувехуа. Помня добре всичко. Накрая дори дърветата станаха жертва на въздушното чудовище. Сега там останаха само голи скелети — мъртва дървесина, побеляла като кост на слънцето. Но въпреки това ние знаем, че историята на въздушния звяр не е приключила.

Той погледна към Йегер.

Знаехме, че белите ще се върнат. Знаехме, че ще се опитат веднъж завинаги да премахнат проклятието на въздушното чудовище от земите ни. Затова наредих на хората си да не ви нападат, а да ви доведат тук. За да ви кажа. За да съм сигурен.

Но за съжаление, вие не сте сами. Друга група също навлезе в земите ни. Дойдоха веднага след вас, сякаш са ви проследили дотук. Боя се, че тяхната цел далеч не е така добра. Боя се, че са дошли да вдъхнат нов живот на злото, донесено от летящото чудовище.

Йегер изгаряше от желание да зададе хиляди въпроси, но усещаше, че вождът още не е приключил.

— Наредих на хората си да ги следят — продължи той. — Наричаме ги „Тъмната сила“, и то с основание. Те си проправят път през джунглата направо към леговището на въздушния звяр. Двама от воините ми бяха заловени. Телата им бяха оставени обесени на дърветата, а по гърбовете им бяха изрязани странни символи като предупреждение.

Боят с тях ще бъде труден — добави вождът. — Те са много, може би десет пъти повече от вас. Носят много гръмовни пръчки. Боя се, че ако се стигне до открит сблъсък, племето ми ще бъде изтребено. В гъстата гора може би бихме могли да победим. Може би. Дори тогава не е сигурно. Но на открито, при бърлогата на чудовището, хората ми ще бъдат изклани.

Йегер понечи да каже нещо, но вождът му махна да замълчи.

— Единствената гаранция за успех е да стигнете първи до чудовището. — Той погледна проницателно Йегер. — Няма начин да победите Тъмната сила. Не и сами. Но ако приемете помощта на амахуака, ще успеете. Ние познаваме тайните на гората. Можем да се движим бързо. Само онези с храбри сърца трябва да се заемате това начинание. Пътуването ще включва „пряк път“, известен единствено на амахуака.

Никой чужденец не е опитвал такова пътуване — продължи вождът. — Трябва да тръгнете направо към Дяволския водопад и оттам… Ами, ще трябва да рискувате живота си. Но това е единственият начин да стигнете до онзи въздушен звяр преди Тъмната сила и да победите.

Гората ще ви води и пази — обяви той. — По зазоряване онези от вас, които са готови, ще тръгнат. Пурувехуа ще ви бъде водач, а с вас ще дойдат и двайсетина от най-добрите ми войни. Остава да разберем дали ще приемете предложението ми и кой от вас ще тръгне.

За момент Йегер не знаеше какво да отговори. Всичко се развиваше така бързо, а в главата му се тълпяха безброй въпроси. Джо Джеймс реагира пръв.

— Дай да шмръкна още веднъж от тръбата и ще ви последвам навсякъде — изръмжа той.

Разнесе се смях. Коментарът на Джеймс върна всички в настоящия момент.

— Един въпрос — обади се Йегер. — Ами другите двама от хората ми? Какво е станало с тях?

Вождът поклати глава.

— Съжалявам. Приятелите ви бяха заловени и пребити до смърт. Прибрахме телата им и ги изгорихме. Според нашата традиция смесваме пепелта на мъртвите с вода и я изпиваме, така че близките ни да останат завинаги с нас. Запазихме останките от приятелите ви, за да постъпите с тях, както намерите за добре… Съжалявам.

Йегер се загледа в огъня. Толкова много загуби. Още добри мъже и жени. Под негово командване. Стомахът му кипна от гнева и безсилието, граничещо с отчаяние. Закле се, че ще накара виновниците да си платят. Че ще намери отговори и справедливост. Дори да е справедливост според неговите условия.

Решимостта го успокои и го подготви за онова, което предстоеше.