Беър Грилс
Призрачен полет (64)

63.

Задните врати на JU-390 се оказаха типична демонстрация на немското качество. От двете страни те бяха двойни с височина около метър и осемдесет и се отваряха навън. Бяха залостени с две метални резета, които минаваха през средата им и влизаха в дупки в пода и тавана.

Пантите и заключващият механизъм изглеждаха добре смазани и Йегер реши, че би трябвало да се задвижат с лекота. Натисна един от лостовете и той дори не изскърца, докато се вдигаше нагоре и освобождаваше вратите. Бутна ги и те веднага се отвориха широко. В същия миг гъстата „мъгла“, която изпълваше вътрешността на самолета, започна да изтича навън.

Йегер с изненада установи, че тя е по-тежка от въздуха. Изливаше се от машината, пълзеше по земята и се събираше на локви като някаква гъста отровна супа. Когато слънчев лъч освети газа, той сякаш засия отвътре със странен металически блясък.

Гледката напомни на Йегер, че една от задачите му беше да проведе тестове и да установи източника на отровата, изтичаща от самолета. Откритията вътре така го бяха запленили, че почти бе забравил.

Но имаше достатъчно време.

Точно сега направо изгаряше и имаше нужда от няколко минути почивка и малко „въздух“. Седна от едната страна на отворената врата, а Нарова се настани от другата. С крайчеца на окото си виждаше, че Дейл снима, твърдо решен да не пропусне нито едно от невероятните им открития.

На светлината, нахлуваща от отворените врати, Йегер забеляза стилизирана рисунка върху един сандък. Наведе се да го разгледа по-добре — и наистина, изображението показваше изстрелвана от рамо ракета земя-въздух.

Нарова посочи надписа върху сандъка.

— Fliegerfaust. Буквално преведено „пилотски юмрук“. Първата изстрелвана от рамо ракета земя-въздух, предназначена за сваляне на противникови самолети. За щастие, появили са се твърде късно, за да повлияят на изхода от войната.

— Направо не е за вярване… — промърмори Йегер. — Толкова много първи неща… Ще ми трябва цяла вечност да каталогизираме всички тайни, скрити тук.

— Какво точно те изненадва толкова? — попита Нарова, загледана в белите кости на мъртвата джунгла.

— Че нацистите са разполагали с такава технология ли? Имали са тези и още много други неща. Ако претърсим из основи самолета, кой знае какво още ще излезе.

Тя замълча за момент.

— Или си изненадан от американските отличителни знаци? Съюзниците са подкрепяли усилията на нацистите да преместят оръжията си, своите Wunderwaffe, в затънтени кътчета на света. В края на войната вече се е появил нов враг — Съветска Русия. Типичен пример за принципа „врагът на моя враг е мой приятел“. Преместването е ставало с благословия от най-високо ниво, затова са и отличителните знаци на американските военновъздушни сили. Съюзниците и най-вече американците междувременно са владеели небето и никой не би могъл да стигне дотук без тяхното съдействие…

В края на войната противопоставянето е било срещу руснаците — продължи Нарова. — Заграбването на нацистките тайни, технологии и най-добрите им учени ни е помогнало да победим в Студената война, да не говорим за космическата надпревара. Навремето това е оправдавало всичко.

— На нас ли? — прекъсна я Йегер. — Но ти си рускиня. Сама го каза — в края на войната вие сте били врагът.

— Нищо не знаеш за мен — промърмори Нарова и замълча. — Може и да ти изглеждам рускиня, но кръвта ми е британска. Родена съм в твоята страна. Иначе корените ми са германски. А сега живея в Ню Йорк. Аз съм гражданин на свободния свят. Това враг ли ме прави?

Йегер извинително сви рамене.

— Откъде да знам? Нищичко не си ми казвала за себе си…

— Моментът едва ли е подходящ — прекъсна го Нарова и посочи товарния отсек на JU-390.

— Съгласен. Както и да е, продължавай — за самолета.

— Вземи например подземния комплекс „Мителверк“ — заговори Нарова, като продължи оттам, докъдето бе стигнала. — В началото на май четиресет и пета, американците го овладели и първите ракетни системи Фау-2 били изпратени в Щатите. Само няколко дни по-късно пристигнали офицери от Съветската армия, защото комплексът се намирал в съветската зона за окупация. Американската лунна програма „Аполо“ била изградена въз основа на технологиите на Фау-2.

Или вземи Курт Бломе, директора на Blitzableiter. Програмата им за биологични оръжия е била толкова развита, защото нацистите са имали хиляди затворници в концентрационните лагери, върху които да експериментират. В края на войната Бломе бил заловен и съден в Нюрнберг. По някакъв начин бил оправдан, след което американците го наели да работи за техния Химически корпус по свръхсекретна оръжейна програма.

Сключваме сделки — добави Нарова, неспособна да скрие горчивината в гласа си. — И да, сключвали сме сделки с най-отвратителните, най-гадните нацисти. — Тя погледна Йегер. Чувал ли си за операция „Кламер“?

Йегер поклати глава.

— Това е кодовото име на американски проект за привличане на хиляди нацистки учени в Съединените щати. Там те получавали нови имена, нова самоличност, важни и влиятелни постове — стига да работят за новите си господари. Вие сте имали подобна програма, но с типичната си британска ирония сте я кръстили операция „Дарвин“. Оцеляване на най-приспособените.

И двата проекта били напълно „опровержими“ — продължи Нарова. — Съществуването на операция „Кламер“ било отричано дори пред американския президент. — Тя замълча за момент. — Но е имало и още по-секретни неща. Върху всеки контейнер и сандък в товарния отсек ще откриеш надписа Aktion Adlerflug, операция „Орлов полет“. Така се наричал планът на Хитлер за преместване на нацистките технологии на места, където те ще могат да се използват за възстановяване на Райха. Ние, съюзниците, сме подкрепяли този проект, стига да е насочен срещу Съветите.

С две думи, седнал си в самолет, който лежи в сърцето на най-мрачната конспирация на всички времена. Секретността е била… е такава, че повечето британски и американски документи, свързани с тази дейност, да не говорим за руските досиета, си остават затворени и до днес.

И се съмнявам, че някога ще бъдат отворени. — Нарова сви рамене. — Това не би трябвало да те изненадва. Така наречените добри момчета сключили сделка с дявола. Направили го, защото смятали, че е необходимо. За доброто на свободния свят.

Йегер махна към контейнерите в товарния отсек.

— Което прави всичко това още по-невероятно. Този самолет трябва да е най-голямата колекция от нацистки военни тайни, събирана някога. Така че е още по-важно да го вдигнем оттук и да го преместим на място, където ще можем…

— Ще можем какво? — прекъсна го Нарова и го изгледа със студените си очи. Да кажем на света ли? Голяма част от тази технология вече е налице и е модернизирана. Вземи например Röntgenkanone, „лъча на смъртта“. Неотдавна американците усъвършенстваха точно такова нещо. Кодовото му име е МАРОДЕР. От „Магнитно ускорен пръстен за получаване на ултрависока насочена енергия и радиация“. Най-общо изстрелва сфери от затворена в магнитно поле плазма. Нещо като кълбовидни мълнии.

Това е секретна програма със забранен достъп — продължи Нарова. — Иначе казано, граалът на всички тайни. Колкото до директния предшественик на МАРОДЕР, той е нацисткият Röntgenkanone. Така че не, господин Уилям Едуард Майкъл Йегер, изобщо няма да представим това откритие на света. Но това не означава, че не трябва да направим всичко по силите си да го спасим, при това с основателни причини.

Йегер я зяпна. Уилям Едуард Майкъл Йегер. Защо използваше пълното му име?

— Знаеш ли, имам един милион въпроси. — Гласът му се извиси над хриповете на маската. — И повечето от тях са свързани с теб. Нещо против да ми кажеш откъде знаеш всички тези неща? Нещо против да ми кажеш всичко, което знаеш? Нещо против да ми кажеш коя си всъщност? Откъде идваш? За кого работиш? А, да — нещо против да ми кажеш откъде е онзи командоски нож?

Нарова отговори, без да откъсва поглед от мъртвата гора.

— Може и да ти кажа някои неща, след като всичко това приключи. След като сме в безопасност. Но точно сега…

— А също и чантата с документите — продължи Йегер. — Онази, която прибра от пилотската кабина. Нещо против да ми кажеш какво имаше в нея? Летателен манифест? Карти? Крайната дестинация на този и другите самолети?

Нарова подмина въпроса.

— Точно сега, Уилям Едуард Майкъл Йегер, според мен трябва да знаеш само това. Познавах Едуард Майкъл Йегер. Дядо ти. Или по-скоро „дядо Тед“, както го наричахме всички. Той бе вдъхновение и водач за всички нас.

Работих с дядо ти, или по-скоро в негова памет. Работех с наследството му. — Нарова извади ножа си.

И тъкмо дядо ти ми остави това. Беше ми любопитно да се срещна с живото му наследство — с теб. И все така ми е любопитно. Не зная дали ти си всичко — или изобщо нещо, — което съм се надявала, че ще бъдеш.

Йегер беше онемял. Преди да успее да измисли подходящ отговор. Нарова заговори отново.

— Той беше дядото, когото никога не съм имала. Когото не бих могла да имам. — За първи път откакто се познаваха, Нарова се обърна и го погледна с много прям, пронизващ поглед, който можеше да прикове човек на мястото му. — И знаеш ли какво? Винаги съм негодувала срещу връзката, която ти имаше с него… и че беше оставен свободен да следваш мечтите си.

Йегер вдигна ръце.

— Чакай малко… Това пък откъде ти хрумна?

Нарова се извърна.

— Дълга история. Не знам дали съм готова. Дали ти си готов… А и сега не е времето…

Думите й бяха прекъснати от уплашен вик, който отекна през интеркома и в товарния отсек на самолета.

— Ааааа! Разкарайте го! Разкарайте го!

Йегер се обърна и видя, че Дейл е нагазил здравата в паяците. Операторът беше така захласнат да снима, че не бе гледал къде стъпва. Сега бе целият покрит с яки лепкави паяжини и се мъчеше да удържи камерата си и в същото време да махне задушаващите нишки — и ордите паяци.

Йегер се втурна да му помогне.

Нямаше голяма вероятност дори челюстите на скитащия паяк да пробият ръкавиците или противогаза на Дейл, а защитният костюм беше още поздрав. Но Дейл сигурно не знаеше това и ужасът му бе неподправен.

Зае се да маха с гумените си ръкавици гърчещата се маса паяци. С помощта на Нарова освободиха Дейл, който все така отчаяно се бе вкопчил в камерата си. И докато го вадеха от паяжините, Йегер разбра каква е истинската причина за страха на оператора.

Сред разкъсаните копринени нишки лежеше призрачен скелет — лишеното от плът лице бе зейнало в писък на ужас, костите на тялото все още бяха покрити с полуразложена униформа на офицер от СС. Докато се взираше в мъртвеца — несъмнено един от пътниците на JU-390. — Йегер чу глас по интеркома.

— Не беше от проклетите паяци! — изпъшка Дейл. — А това, че ме награби някакъв мъртъв нацистки генерал!

— Виждам го — потвърди Йегер. — И знаеш ли какво? В сравнение с него си почти красавец. Хайде, да се разкарваме оттук.

Йегер много добре си даваше сметка, че са прекарали в задушаващия самолет вече близо час. Време беше да се махат. Но докато водеше Дейл и Нарова обратно към пилотската кабина, изведнъж го порази шокиращата мисъл, че тепърва трябва да открие как този самолет може да държи ключа към участта на жена му и детето му.

Люк и Рут — тяхното изчезване бе свързано по някакъв заплетен начин с откритието им тук. Зловещият Reichsadler, печатът на злото, бележеше всичко тук, както и отвличането на семейството му.

И той трябваше да започне да търси следите, които да го отведат до отговора.