Беър Грилс
Призрачен полет (15)

14.

— Изплакни си очите! — Адам Карсън метна купчина въздушни снимки на бюрото.

Късо подстриган, гладко избръснат, с остър като бръснач ум, изкусен оратор, Карсън беше роден победител. Йегер обаче не го харесваше особено. Беше го уважавал като командир. Но дали му се доверяваше? Не беше сигурен.

— Cordillera de los Dios, Планините на боговете — продължи Карсън. Район с големината на Уелс. Напълно неизследвана джунгла. Обкръжена от огромни върхове, високи по четири или пет хиляди метра, забулена от мъгла и дъжд. Имаме си диви племена, водопади с височината на катедрали, дълги километри и километри пещери, клисури и гибелни речни дефилета. Може би и тиранозаври. С две думи, същински Изгубен свят.

Йегер разгледа снимките една по една.

— Определено не прилича на Сохо.

— Нали? — Карсън му подхвърли втора купчина въздушни снимки. А ако още се колебаеш, виж това. Не е ли красавица? Загадъчна, смугла, чувствена, стройна, гореща красавица. Въздушна сирена, призоваваща ни от хиляди километри джунгла, да не говорим за годините.

Йегер погледна снимките. Загадъчният катастрофирал самолет се намираше сред изумрудено море и изпъкваше още повече, защото гората наоколо беше бяла като сняг. Мъртва. Дърветата протягаха към небето голи клони като пръсти на скелет, сякаш трупът на джунглата е бил оглозган до кокал.

— Гора от кости — промърмори Йегер и посочи мъртвите дървета около мистериозния самолет. — Някаква идея какво го е причинило?

— Никаква. — Карсън се усмихна. — Трябва да е нещо доста отровно, но потенциалните кандидати са много. Разбира се, ще имате защитни костюми, както и дихателни маски. Ще ти трябва подходяща защита — разбира се, ако ти ще участваш.

Йегер не обърна внимание на подхвърлянето му. Знаеше, че всички очакват отговора му. Четиресет и осемте часа бяха изтекли. Затова се бяха събрали в луксозния офис на „Уайлд Дог Медия“ в Сохо — Адам Карсън, неколцина телевизионни директори и екипът на „Ендюро Адвенчърс“.

Явно всеки, който е някой в телевизионния бизнес, трябваше да има база в Сохо — лъскаво парче от Западен Лондон, където се събираха големите от медиите. Карсън по типичния за него начин се беше насочил към най-ценното и бе наел офиси не другаде, а на Сохо Скуеър.

— Самолетът изглежда изненадващо непокътнат — отбеляза Йегер. — Едва ли не сякаш е кацнал там. Имаме ли представа накъде и откъде е летял и през коя година?

Карсън извади трети наръч снимки.

— Едър план на отличителните знаци. Избелели са, но като че ли цветовете са на Американските военновъздушни сили. Съдейки по избледняването, красавицата очевидно лежи там от десетилетия… Всички подозират, че е от епохата на Втората световна война. Но ако наистина е така, тя е абсолютно забележителна, истински феномен, изпреварил с десетилетия времето си.

Да я сравним с C-130 „Херкулес“. — Карсън погледна телевизионните директори. — Това е модерен транспортен самолет, използван от повечето войски на НАТО. Нашият загадъчен самолет е дълъг трийсет и четири метра от носа до опашката, докато C-130 е само дванайсет метра — три пъти по-малко. Освен това красавицата има шест двигателя срещу четирите на C-130, както и много по-голям размах на крилете.

— Значи би могла да носи много повече товар? — попита Йегер.

— Определено — потвърди Карсън. — Единственият горе-долу сравним съюзнически военен самолет от Втората световна война е „Боинг В-29 Суперфортрес“, като онези, хвърлили атомните бомби над Хирошима и Нагасаки. Формата на нашия обаче е напълно различна, далеч по-аеродинамична и източена. Освен това В-29 е около два пъти по-малък. И това в общи линии обобщава загадката — що за дявол е тя?

Усмивката на Карсън стана по-широка, по-уверена, почти наперена.

— Кръстихме я „Последната голяма мистерия на Втората световна война“. И наистина е такава. — Той вече говореше като същински търговец, рекламиращ стоката си пред аудиторията. Така че се нуждаем единствено от подходящия човек, който да оглави мисията. — Карсън погледна към Йегер. — Съгласен ли си? Приемаш ли?

Йегер бързо огледа събралите се. Карсън — абсолютно уверен, че е намерил своя човек. Раф — неразгадаем както винаги. Фиъни — напрегнат и разтревожен, тъй като от тази мисия зависеше бъдещето на „Ендюро Адвенчърс“. Както и онези от телевизията. В началото на трийсетте, немарливо — или модно? — облечени, стоящи едва ли не на нокти тяхната телевизионна екстравагантност балансираше по острие на бръснач.

Както и господин Саймън Дженкинсън, архиварят. Наближаващ шейсетте, той бе най-старият от групата и напомняше на спяща зимен сън мечка — прошарена брада, дебели очила и проядено от молци сако от туид, със зареяна в облаците глава.

— Господин Дженкинсън — повика го Йегер. — Нали вие сте специалистът тук? Член на АДИС, Археологическото дружество за изгубени самолети, както и експерт по всичко, свързано с Втората световна война? Не би ли трябвало да чуем от вас що за самолет е това?

— Кой? Аз ли? — Архиварят се озърна, все едно събуден от дълбок сън. Бакенбардите му потрепнаха тревожно. — Да ме чуете? По-скоро не. Не ме бива в груповите дискусии.

Йегер се разсмя добродушно. Веднага го беше харесал. Допадаше му откровеността му, липсата на лукавство.

— Малко избързваме — намеси се Карсън и хвърли поглед на онези от телевизията. — По-добре да разговаряме с архиваря, след като приключим с основната точка от дневния ред, нали така? Е, приемаш или не?

— Всеки път, когато вземам решение, предпочитам то да е информирано — възрази Йегер. — Е, господин Дженкинсън, какви са предположенията ви? Какъв може да е този самолет?

— Ами, хм… ако ми позволите подобна самонадеяност… — Архиварят прочисти гърлото си. — Има един самолет, който отговаря на спецификациите на този. „Юнкерс“ JU-390. Германски, разбира се. Любим проект на Хитлер, между другото. Бил е замислен като авангард на проекта Amerika Bomber, програмата на Хитлер за трансатлантически бомбардировки на Америка в края на войната.

— И успели ли са? — попита Йегер. — Ню Йорк? Вашингтон? Били ли са бомбардирани някога?

— Има сведения за подобни мисии — отвърна Дженкинсън. — Но не са потвърдени категорично. Достатъчно е да се каже обаче, че JU-390 е имал необходимите за целта спецификации. Можел е да бъде зареждан във въздуха и пилотите са го управлявали с помощта на модерното оборудване за нощно виждане Vampir, способно да превърне нощта почти в ден — което означава, че са можели да излитат и кацат в пълен мрак.

Дженкинсън почука с пръст по една от снимките.

— Освен това вижте тук — JU-390 е имал купол над фюзелажа за наблюдение на небесните тела. Екипажът е можел да прелита огромни разстояния, като се ориентира по звездите и без да разчита на радар или радио. С две думи, това е съвършеният военен самолет за тайни, неоставящи следи полети до другия край на света.

Така че, да, ако са искали да пуснат зарин в Ню Йорк, спокойно са можели да го направят. — Той нервно огледа събралите се. — Ъъъ… извинете. За последното. За зарина в Ню Йорк… Малко се поувлякох. Слушате ли ме още?

Присъстващите кимнаха утвърдително. На Саймън Дженкинсън му беше странно, че е успял да грабне вниманието на публиката си.

— Били са построени по-малко от дузина JU-390 — продължи той. — За щастие, нацистите изгубили войната, преди програмата Amerika Bomber да се превърне в плашеща реалност. Но странното е, че нито един от тях не е бил заловен. В края на войната те… ами, изчезнали. Ако това е JU-390, ще е първият открит.

— Някаква идея какво би правил германски военен самолет в Амазония, при това с американски отличителни знаци? — попита Йегер.

— Абсолютно никаква. — Архиварят се усмихна скромно. — Всъщност трябва да призная, че точно този въпрос ме занимаваше, докато седях затворен в архивите. Не успях да открия нито едно сведение за полет на такъв самолет до Южна Америка. Колкото до американските отличителни знаци, това е още по-озадачаващо.

— Ако имаше сведения, щяхте ли да ги откриете? — попита Йегер.

Архиварят кимна.

— Единствено мога да кажа, че това е самолет, който никога не е съществувал. Призрачен полет.

Йегер се усмихна.

— Знаете ли, господин Дженкинсън, пилеете живота си в архивите. Трябвало е да измисляте идеи за телевизионни програми.

— Самолетът, който никога не е съществувал — повтори Карсън. — Призрачен полет. Абсолютно гениално. Уил, това не събужда ли апетита ти за мисията?

— Определено — потвърди Йегер. — Е, имам един последен въпрос и едно условие, след което предполагам, че ще приема.

Карсън разпери подканващо ръце.

— Давай.

Йегер остави въпроса да падне като бомба в стаята.

— Анди Смит. Някакви новини защо е бил убит?

Лицето на Карсън замръзна в неразгадаема маска; само едва доловимото потрепване на едно мускулче на бузата му показваше колко го е изнервил въпросът.

— Ами, според полицията става въпрос за злополука или самоубийство. Макар че случаят със сигурност хвърля сянка върху цялата експедиция, ние ще се възстановим и ще продължим напред. — Кратка пауза. — А условието?

В отговор Йегер плъзна една папка по масата. В нея имаше няколко лъскави брошури с футуристични дирижабли на първите страници.

— Сутринта се обадих в полевия хангар „Кардиган“ в Бедфорд, централата на „Хибрид Еър Виъкълс“. Предполагам, че познаваш Стив Макбрайд и другите там?

— Макбрайд? Да, познавам го — потвърди Карсън. — Добър, надежден оператор. Но откъде този интерес към ХЕВ?

— Макбрайд ме увери, че могат да пратят един „Хеви-лифт Еърлендър 50“, най-големия им апарат, в тази част на Амазония. — Йегер се обърна към телевизионните директори; двама от тях бяха англичани, а третият, онзи, който отговаряше за парите — американец. — „Еърлендър 50“ е в общи линии съвременен дирижабъл. Пълен с абсолютно инертния хелий вместо с водород. Иначе казано, не е като „Хинденбург“ и няма да експлодира в огнено кълбо.

С дължина сто и двайсет и ширина шейсет метра — продължи Йегер, — той е създаден за две неща. Първо, за постоянно въздушно наблюдение с широк обхват — тоест да следи какво се случва долу. И второ, за вдигане на големи товари.

Йегер замълча за момент.

— Товароподемността му е шейсет хиляди килограма. Макбрайд предполага, че военен самолет с подобни размери би трябвало да тежи около два пъти по-малко, около трийсет хиляди килограма, най-много петдесет, ако е натоварен. Ако използваме „Еърлендър 50“, той ще ни наглежда отгоре и ще можем да вдигнем онзи самолет наведнъж.

Американецът стовари възбудено юмрук по масата.

— Господин Йегер… Уил… ако имате предвид онова, което предполагам, предложението ви е просто страхотно. Страхотно! Ако успеете да стигнете дотам, да го откриете и да го вдигнете на един път — по дяволите, ще удвоим нашето участие в бюджета. Карсън, поправи ме, ако греша, но ние държим лъвската част от него, нали?

— Точно така, Джим — кимна Карсън. — И защо да не използваме дирижабъла? Щом Макбрайд твърди, че ще свърши работа, а ти си така добър да покриеш допълнителните разходи, защо само да ходим да откриваме самолета? Да идем и да го приберем у дома!

— Въпрос — намеси се единият от английските директори. — Щом казвате, че онзи дирижабъл може да увисне над джунглата и да вдигне самолета, не може ли и да ви спусне направо върху него? Сегашния план е да скочите с парашути в джунглата и да направите няколкодневен преход. Дирижабълът няма ли да ви спести цялото това занимание?

— Добър въпрос — каза Карсън. — Но има причини да не го правим. Първо — никога не пускаш екип направо на място с неизвестна токсична заплаха. Това е равно на самоубийство. Тръгваш от безопасно място, за да можеш да идентифицираш и прецениш опасността. Второ, вижте терена на катастрофата — плетеница от мъртви, начупени клони с остри краища. Пуснем ли хора там, половината ще се нанижат върху тях.

И трето. — Карсън кимна към американеца. — Джим иска скачането с парашут заради допълнителния драматичен ефект, за камерите. Това означава, че трябва да скочат на открито и безопасно място. Ето защо екипът трябва да действа според плана, като се приземи в онази зона, която определихме.

 

 

В заседателната зала сервираха ранен обяд — фирма за кетъринг внесе подноси със студени хапки, покрити с прозрачно фолио. Йегер хвърли поглед на храната и реши, че не е гладен. Прекоси стаята и успя да приклещи архиваря в едно горе-долу спокойно ъгълче.

— Интересно — отбеляза Дженкинсън, изучавайки някакво суши с особено гумен вид. — Направо ме изумява как в крайна сметка ядем храната на стария ни враг… В архивите си нося направени от мен сандвичи. Зрял чедър и туршия „Бранстън“.

Йегер се усмихна.

— Можеше и да е по-зле. Ами ако ни бяха поднесли кисело зеле?

Сега беше ред на Дженкинсън да се изкиска.

— Сразяващо. Знаете ли, част от мен почти ви завижда, че отивате да търсите онзи загадъчен самолет. Разбира се, аз бих бил напълно безполезен на терен. Но… ами, вие ще творите история. Ще я изживеете. Такова нещо не бива да се пропуска.

— Мога да ви намеря място в екипа — малко дяволито предложи Йегер. — Да го поставя като условие, за да приема.

Архиварят се задави и изплю парче сурова риба.

— Уф. Извинете. И без това е отвратително. — Той уви парчето в салфетка и го остави. — Не, не, не, повече от щастлив съм да си остана в подземията.

— Като стана въпрос за подземия… За момент забравете какво знаете със сигурност — замислено рече Йегер. — Тръгвам да търся нещо, което е чисто предположение. Въз основа на всичко, което видяхте и чухте, какво според вас представлява онзи самолет?

Очите на Дженкинсън заиграха нервно зад дебелите стъкла на очилата.

— Обикновено не правя предположения. Но щом питате… Има само две смислени възможности. Първо, това е JU-390 и нацистите са сложили американските знаци, за да се промъкнат незабелязано. И второ, става въпрос за някакъв свръхсекретен американски самолет, за който никой не е чувал.

— Кой сценарий според вас е по-вероятен? — попита Йегер.

Дженкинсън погледна подгизналата салфетка.

— Вторият вариант е толкова вероятен, колкото аз някога да харесам суши. Колкото до първия… ами, ще се изненадате колко чести са били подобни хитрини и измами. Ние сме пленявали техни самолети, а те наши. Ние сме ги пребоядисвали в техните цветове и сме ги използвали за какви ли не потайни работи. Те са правели същото.

Йегер повдигна вежда.

— Ще го имам предвид. А сега да сменим темата. Имам една загадка за вас. Главоблъсканица. Предполагам, че си падате по добрите главоблъсканици, но бих искал това да си остане само между нас, става ли?

— Винаги съм готов за добра главоблъсканица — каза Дженкинсън и очите му проблеснаха. — Особено когато трябва да я пазя в строга тайна.

Йегер понижи глас.

— Двама старци. Ветерани от Втората световна война. Служили в секретни части. Всичко е скрито-покрито. Стените на кабинетите им са окичени с военни трофеи. С едно изключение — всеки държи на бюрото си озадачаващ стар ръкопис, написан на напълно неразбираем език. Въпросът е — защо?

— Имате предвид защо държат ръкописа ли? — Дженкинсън почеса замислено брадата си. — Някакви данни за по-широки интереси? Спомагателна литература? Други подобни текстове? Някаква сведения за по-подробно изучаване на темата?

— Нищо. Само книгата. Това е. Лежи си на бюрото в кабинетите и на двамата старци.

Очите на Дженкинсън проблеснаха. Загадката определено го забавляваше.

— Може да е „кодът на книгата“, както е известен. — Той извади стар плик от джоба на сакото си и започна да пише по него. — Красотата му е в абсолютната му простота и факта, че е напълно неразгадаем — разбира се, освен ако не знаете за коя точно книга става дума.

Той надраска на пръв поглед произволна поредица от числа: 1.16.47 / 5.12.53 / 9.6.16 / 21.4.76 / 3.12.9.

— А сега си представете, че вие и другият човек имате книга от едно и също издание. Той или тя ви праща тези числа. Започвате с първата поредица, 1.16.47. Отваряте на първа глава, шестнайсета страница, четиресет и седми ред. Той започва с И. Нататък — пета глава, дванайсета страница, петдесет и трети ред — започва с Д. Девета глава, шеста страница, шестнайсети ред — отново с И. Двайсет и първа глава, четвърта страница, седемдесет и шести ред — О. Трета глава, дванайсета страница, девети ред — Т. Съберете всичко и какво ще получите?

Йегер прочете буквите.

— И-Д-И-О-Т. Идиот.

Дженкинсън се усмихна.

— Вие го казахте.

Йегер не можа да се сдържи и се разсмя.

— Много смешно. Току-що пратихте по дяволите поканата си за Амазония.

Дженкинсън се разкиска беззвучно и раменете му се разтресоха.

— Извинете. Просто беше първата дума, която ми хрумна.

— Внимавайте. Само си копаете още по-дълбок гроб. — Йегер замълча за момент. — Но как ще се получи, ако книгата е написана на неизвестен език? Това не прави ли кода неприложим?

— Ни най-малко. Не и ако имате „превод“. Без превода ще получите абсолютно неразбираема петбуквена дума. Пълна безсмислица. Преводът добавя ново ниво на кодиране, това е. И двамата трябва да разполагат с двете книги, за да декодират съобщението. Наистина гениално.

— Такъв код може ли да се разбие? — попита Йегер.

Дженкинсън поклати глава.

— Много трудно. Почти невъзможно. В това е красотата му. Трябва да знаеш коя книга имат предвид двамата, а в този случай да разполагаш и с превода. Става почти невъзможно да се разбие. Освен ако не заловиш двамата старци и не изтръгнеш информацията с мъчения.

Йегер погледна любопитно архиваря.

— Доста тъмен ум имате, господин Дженкинсън. Но все пак, благодаря. И продължавайте да ровите за някакви следи за този наш загадъчен полет. — Той написа имейла и телефона си на плика на Дженкинсън. — Ще очаквам с нетърпение новини от вас.

— И ще ги имате със сигурност. — Дженкинсън се усмихна. — Радвам се да видя, че най-сетне някой проявява истински интерес.