Беър Грилс
Призрачен полет (41)

40.

Преходът през джунглата мина толкова добре, колкото можеха да се надяват. Пътят им вървеше покрай линията на разлома, тук земята бе камениста и по-суха, а гората — не толкова гъста. В резултат на това успяха да изминат доста прилично разстояние.

Първата нощ се установиха на лагер в джунглата и приложиха на практика стратегията си — удвоиха постовете и в същото време се опитаха да примамят индианците да установят мирен контакт.

През годините в армията Йегер неведнъж беше участвал в операции по спечелване на сърцата и умовете — опит да се сприятелиш с местното население там, където са те изпратили. Местните имаха безценни знания за действията на противника, познаваха най-добрите маршрути, по които да го издебнеш и да му устроиш засада. Така че беше напълно логично да се опиташ да ги привлечеш на своя страна.

С помощта на Хиро Камиши Йегер окачи на въже подаръците за индианците в гората на известно разстояние от лагера, на място, откъдето той да не се вижда. Няколко ножа, две мачете, тенджери — все неща, които самият Йегер би оценил по достойнство, ако беше член на затънтено племе, живеещо в най-голямата джунгла на света.

Двамата с Камиши не си направиха труда да пишат бележки, както бе сторил Джо Джеймс. Племената, които нямаха контакт с външния свят, по принцип не четяха. Добрата новина бе, че на сутринта няколко от предметите липсваха.

На тяхно място индианските войни бяха оставили подаръци — пресни плодове, два амулета от кости, дори колчан за стрелички от кожата на ягуар.

Йегер се обнадежди. Изглежда, бяха направили първите стъпки към мирен контакт. Въпреки това бдителността им не биваше да отслабва. Индианците определено бяха наблизо. Следяха екипа, а това означаваше, че заплахата си оставаше съвсем реална.

Йегер ги поведе към втория набелязан пункт за лагеруване, на самия ръб на тристаметровата пропаст, край пътеката, която водеше надолу. Когато намериха подходящо място за нощувка, вече започваше да се стъмва.

Даде знак на екипа си да спре. Свалиха раниците и седнаха върху тях, без да разменят нито дума. Йегер ги накара да прекарат десет дълги минути в сгъстяващия се здрач, като се вслушват и настройват към гората, за да доловят евентуална заплаха.

Всичко изглеждаше спокойно.

Накрая даде знак да разположат лагера.

Работеха пипнешком в тъмното, тъй като светлините щяха да издадат точното им местоположение на индианците. След като лагерът беше готов, Йегер и Камиши смятаха да оставят още подаръци, но този път по-далеч, за по-голяма сигурност.

Йегер извади пончото си от раницата и го завърза за четири дървета, за да направи непромокаем „покрив“. След това свали подгизналите си от пот дрехи. Всички от екипа имаха по един чифт сухи дрехи — бойна риза, панталони и чорапи. Нощта беше време за сухия комплект — безценни няколко часа, през които тялото да се възстанови мъничко.

„Сухите часове“ бяха жизненоважни. Ако останеше постоянно мокра, кожата бързо започваше да загнива в горещия и влажен климат.

След като се преоблече, Йегер опъна хамака си под пончото. Беше ушит ръчно от парашутна коприна — яка, лека и издръжлива. Имаше два пласта коприна — един, върху който да легнеш, и втори, с който да се завиеш в нещо като пашкул. Така гадините оставаха навън, а топлината вътре — защото джунглата нощем можеше да бъде изненадващо мразовита.

В двата края на въжетата на хамака имаше пришити две половини на топка за скуош, обърнати с отвора към дървото. Целта им беше да не позволяват водата да потича по въжетата и да мокри хамака. Йегер беше напръскал въжетата под импровизираните чашки със силен репелент той щеше да се просмуче във влакната им и да отблъсква пълзящите насекоми.

Прибра компаса в джоба си. Ако се наложеше да бягат посред нощ, важният уред трябваше да му е подръка. Дрехите за преход бяха напъхани в найлонова торба и завързани под капака на раницата. Самата раница беше поставена под хамака, а оръжията лежаха върху нея.

Така при нужда можеше лесно да посегне към пушката през нощта.

Течеше шестият ден от експедицията и от постоянното физическо натоварване и необходимостта от постоянна бдителност всички бяха сериозно изтощени. Но поддържането на сух и мокър комплект дрехи и редовната им смяна бе жизненоважно. Йегер от опит знаеше, че ако някой не облича сухите си дрехи на дълга експедиция като тази („Прекалено съм уморен, не ми е до това“), с него е свършено. Същото важеше и ако допуснат да намокрят сухия си комплект. Окопната болест на краката и загниването на слабините нямаше да закъснеят и щяха да забавят темпото почти толкова ефективно, колкото и куршум.

Преди да се оттегли в хамака си, Йегер натри с пудра против гъбички най-уязвимите части от тялото си — между пръстите на краката, подмишниците и слабините. Това бяха местата, където се задържаха най-много мръсотия, влага и бактерии, и те първи започваха да загниват и да се инфектират.

На сутринта той и екипът му щяха да повторят цялата процедура в обратен ред — обличане на мокрия комплект, прибиране на сухия, поръсване на чорапите и дрехите с талк и подготовка за дневния преход. Отнемаше време, но само така можеха да поддържат телата си функциониращи в подобни условия.

Накрая Йегер провери лепенките върху зърната на гърдите си. Постоянното търкане на мокрия комплект жулеше кожата на гръдния кош. Той отряза нови лепенки, сложи си ги и прибра старите в един страничен джоб на раницата. Колкото по-малко „следи“ или боклук оставяха, толкова по-трудно беше да ги проследят.

След като приключи с всичко, беше готов да остави вечерните подаръци за индианците. Двамата е Камиши повториха стореното предишната нощ — завързаха няколкото останали подаръци на ниските клони на дърветата и се върнаха в лагера, където щяха да поемат първата смяна на пост. През цялата нощ щеше да има по два чифта будуващи очи, сменящи се на всеки два часа.

Йегер и Камиши заеха позиции и наостриха всичките си сетива — най-вече слуха и зрението, най-добрите им системи за ранно предупреждение. Ключът към оцеляването в джунглата беше бдителност във всеки смисъл на думата.

Настройването към тъмната гора беше като медитация — и Йегер усещаше как Камиши прави същото до него.

Йегер отвори ума си за евентуални промени в обстановката, стана свръхчувствителен към всеки намек за заплаха. Ако ушите му доловяха и най-малкия шум, различен от оглушителното ритмично жужене на насекомите, очите му незабавно се насочваха в посока към източника на звука.

Напрежението се усилваше, когато двамата с Камиши усещаха движение в мрака. При всеки шум откъм притихналите храсталаци пулсът на Йегер се ускорявате. От джунглата се чуваха множество странни, подобни на животински звуци, които Йегер не бе чувал досега. А тази нощ бе сигурен, че някои от тях са издадени от хора.

Странни, неестествени, пронизителни писъци и стонове отекваха между дърветата. Много животни крещяха по подобен начин, особено маймуните. Но същото се отнасяше и за амазонските индианци, когато си подаваха сигнали един на друг.

— Чуваш ли това? — прошепна Йегер.

Зъбите на Камиши проблеснаха на слабата лунна светлина.

— Да, чувам го.

— Животни? Или индианци?

Камиши го погледна.

— Мисля, че са индианци. Може би са радостни от новите подаръци?

— Ако са радостни, добре — промърмори Йегер.

Но тези викове не бяха нормалните радостни възгласи, които бе чувал досега.