Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (9)

Девета глава

Преди да седне в наетата карета, Катрин нямаше никакво време да обмисли по-задълбочено случилото се. Бърди не спираше да се прозява в шепата си и накрая, на около две мили извън Лондон, заспа. Това й даде свобода и време за размисъл. Най-накрая остана сама с мислите си, за да размишлява върху последиците от собствените си действия. Капитанът яздеше край каретата и ако се наведеше напред и протегнеше глава през прозореца, можеше да го види. Направи го два пъти и се отказа. Нямаше причина. Сега вече бе неизменна част от него и той от нея.

Никога досега не бе виждала някой да се справи така успешно с майка й, както го направи той. Когато заяви, че планират да тръгнат само час след като пристигнаха на площад „Портман“, Мама изложи всички доводи, както очакваше Катрин. В почти всички случаи хората, особено мъжете, се трогваха от молбите й и веднага се предаваха.

В противен случай тя започваше да плаче опечалено и тъжно и разтапяше и най-леденото сърце. Капитан Де Лейси обаче накара майка й да се смее (споменаването на разкошен голям бал в Дърам Хаус бе много ловък ход от негова страна) и ги изведе от къщата точно след час. Същата карета, която ги докара от църквата дотук, очевидно бе наета да ги отведе и там, където отиваха. След малко отклонение през Холборн, където господин Тайръл им пожела щастие и надлежно вписа брака им в регистрите, каретата пое на запад, подмина ъгъла на Хайд Парк и напусна пределите на Лондон. Катрин беше сигурна, че е оставила стотици неща, от които щеше да има нужда, а Бърди изглеждаше неизменно ядосана от неговото безапелационно поведение, но младоженката се чувстваше по-скоро облекчена, отколкото притеснена. Както и очакваше, Люсиен не можеше да се сравнява с високия и самоуверен капитан. Новият й съпруг беше истинска природна стихия. И точно като от такава, тя бе отнесена от стария си скован, ограничен и тих живот и попадна в един нов живот, за който нямаше абсолютно никакво понятие.

Беше объркващо и изнервящо. Част от нея все повече се тревожеше, задето се бе омъжила за човек, с когото бяха толкова различни. Най-вероятно никога нямаше да се разберат. Но не можеше да отрече, че друга част не спираше да диша от спотаена надежда. Той й се усмихваше и я целуваше дори когато нямаше нужда да го прави за демонстрация. Нарече я Кейт. Имаше вероятност да се окаже всичко, за което се надяваше, че ще бъде… Веднага след като тази мисъл мина през ума й, Катрин си напомни да не се увлича. Преди всичко бракът им беше сключен по практически причини. Истинското им бъдеше нямаше да стане ясно нито за седмици, нито за месеци. Това щеше да се случи, когато новото положение и първият прилив на благодарност се изпарят и у двете страни. В началото старият Лорд Хау също беше мил и любезен съпруг, без съмнение заради изобилието от пари, които му донесе. За нея щеше да е полезно да си напомня какъв стана той след няколко години: нямаше търпение да тръгне за Лондон без нея, изглеждаше отегчен и нетърпелив, щом тя си отвореше устата.

Километрите се търкаляха. Тръгнаха в ранния следобед, но капитанът не проявяваше никаква склонност да губят време в почивки.

След няколко часа път спряха само за да сменят конете, а Катрин и Бърди получиха възможност да се поразтъпчат и да задоволят другите си нужди.

— Колко дълго предполагате, че ще пътуваме? — попита я Бърди, докато обикаляха из двора за карети, за да се разтъпчат. Изглеждаше малко бледа и изтощена, но поне бе престанала да мърмори недоволно.

— Не знам. — Движеха се по пътя за Бристол, но Катрин нямаше никаква идея накъде са се упътили. Той не й обясни и тя не го попита.

Бърди въздъхна, треперейки, докато се разхождаха.

— За бога, милейди, вярно, той е точно каквото искахте, но определено е човек на действието.

— И слава богу, защото ни беше от голяма полза. Направо не вярвам, че Люсиен ни пусна да излезем от къщата.

— Помнете ми приказката, още не сме свършили с него. Виконт Хау все още не е казал последната си дума.

Бърди притисна ръце към гърба си и простена. Катрин разтърка раменете си, опитвайки дискретно да се протегне. Когато пристигнаха, капитанът изчезна в крайпътния хан. Тя отиде до вратата и го видя да се смее в компанията на други мъже в салона с халба бира в ръка. Зачуди се как го прави — да се държи така естествено и приветливо със съвсем непознати хора. Беше син на херцог, а говореше свободно с кочияши и селяни и никой не подозираше произхода му. Тя знаеше, че хората я мислят за студена и надменна, но всъщност копнееше да общува и да се смее свободно. Вероятно имаше начин да се научи от него и да не се озовава винаги в най-външната периферия на всяко светско събитие. Надяваше се да успее да открие как, преди да отблъсне напълно новия си съпруг, както се случи с първия.

Тя го наблюдаваше. Появи се някаква келнерка с кошница в ръце, запърха с мигли и завъртя поли, докато я подаваше на капитана. Катрин почувства как стомахът й се сви в очакване на реакцията му, но той просто се усмихна на момичето и допи халбата си, преди да тръгне към вратата, право към мястото, откъдето тя го шпионираше. Затова бързо припна към Бърди. Той се появи на вратата, огрян от късното следобедно слънце, и се присъедини към тях.

— Върнахте ли кръвообращението в краката си? — усмихна се Джерард. — Извинявам се за бързането, но няма как.

— Къде отиваме? — попита Катрин, загрижена за болния гръб на Бърди.

— В Бат — отговори той. — Трябва да намеря един човек там.

— Но Бат е на седемдесет мили!

— Ще спрем за няколко часа през нощта. — Той се върна до каретата, запретната с нова двойка отпочинали коне, и помогна на жените да се качат. Подаде им покритата с капак кошница.

— Извинявам се, но не можем да спрем, за да пием чай. — Намигна й и затвори вратата. След няколко секунди беше отново върху коня си и даваше указания на кочияша. С кимване на главата мъжът подкара конете.

— Да! Добре. — Бърди зарови в кошницата. — Поне е съобразителен и деликатен.

Извади кифли, парче сирене, нарязани парчета студен език, увит в салфетка, круши и буркан с капачка, който се оказа пълен със сайдер — кисел и студен.

— Дори повече от деликатен, Бърди. — Очите на Катрин спряха върху букета от розови пъпки в ъгъла на седалката. Носеше го със себе си от църквата. Те все още не бяха увехнали. Къде беше намерил рози за толкова кратко време?

— Знам, мадам — отвърна с доста по-мек тон Бърди. — Моля се да бъде повече от това, което сме видели досега.

Катрин замълча. Схвана какво имаше пред вид камериерката й. Тази нощ щеше да бъде първата й брачна нощ. С мъж, когото не познаваше. Устните й потръпнаха, когато си спомни целувката му. Беше нежна и същевременно умела. Освен това каза, че смята да прави любов с нея… Нима още тази нощ? В някоя странноприемница край пътя? Дали щеше да прилича на целувката, изкушаваща и сладка, или щеше да го направи просто защото такъв е редът? И какво трябва да прави тя?

— И това е достатъчно, Бърди — отвърна хладнокръвно тя.

Камериерката не каза нищо повече.

Докато дойде време да свърнат в двора на друга странноприемница, падна здрач. Катрин слезе от каретата, краката й се огънаха и отказаха да я държат. Капитанът, който й подаваше ръка, я сграбчи преди да падне, после я придружи до сградата, придържайки я. Той каза няколко думи на съдържателя и скоро ги заведоха в голяма стая, обикновена, но спретната и чиста; огънят вече гореше буйно в огнището. Помогна й да седне в креслото пред него.

— Чувстваш се уморена и разбита, нали?

Тя кимна, а той я изгледа със симпатия.

— Много съжалявам, мила. Трябва да се погрижа за коня си, но ще заръчам да ти приготвят вана, ако искаш.

Колкото и изкушаващо да звучеше, тя си представи как той влиза, докато все още е във ваната, и поклати глава. Прислугата внесе багажа им в стаята. Естествено, сега бяха мъж и жена.

— Не, благодаря. Ще се измия както обикновено.

— Добре. Ще поръчам вечеря.

Излезе и тя чу гласа му в коридора отвън — нареждаше на съдържателя да донесат гореща вода за нея и богата вечеря с хубаво вино. След като стъпките му затихнаха, Бърди почука на вратата и се шмугна в стаята.

— Време беше да спрем — промърмори тя. — Ще си вземете ли вана, мадам?

— Не тази вечер. Утре ще имаме още един дълъг ден пътуване. — Катрин забеляза трепването на Бърди. — Помогни ми да се съблека, после можеш да си лягаш. Ще приготвя една табла с вечеря за теб.

— Негова светлост вече го направи — отвърна камериерката. — Току-що, отвън, пред вратата. Уважавам го затова, мадам, той се грижи отлично за вас.

Катрин се усмихна леко, докато жената се отдръпна назад на скованите си крака.

— Значи ще ръмжиш по-малко по него?

Бърди отново изръмжа.

— Щях да го натупам с ръжена, ако не беше се погрижил за вашето удобство след днешното друсане.

— Няма да натупаш с ръжена никого, както не натупа и лорд Хау — остро я смъмри Катрин. Бърди само си приказваше и не би посмяла да изпълни заканата си, но ако капитанът я чуеше, щеше да стане много лошо за камериерката й. Люсиен щеше да я накаже за много по-малко. — Никога не говори подобни глупости.

Камериерката стисна устни и се зае да развързва и разкопчава роклята й.

— Той не е като лорд Хау.

— Не е, разбира се. Това не означава да се самозабравяш, дори когато го няма.

Тя извади ръцете си от ръкавите и Бърди й помогна да се измъкне от роклята. Катрин облече нощницата си, а отгоре сложи халата. Влязоха прислужнички с гореща вода и разпалиха по-силно огъня. Стаята много бързо се превърна в уютно и топло местенце. Донесоха и голяма табла с храна. След като се изми и Бърди среса косата й за нощта, Катрин я отпрати да си легне. С притеснено, но благодарно изражение, прислужницата се оттегли.

Катрин седна до малката маса и надникна под кърпата да види какво има в чиниите. Беше гладна, а всичко ухаеше така вкусно.

Капитанът го нямаше от доста време, а тя не съобразяваше какво да прави. Чака дълго, много дълго, но постепенно свиването и бунтуването на стомаха й стана непоносимо. Мина повече от час, откакто излезе. Сигурно щеше да я разбере, ако хапнеше мъничко. Вдигна отново кърпите и подуши ястието.

В този миг вратата се отвори и Катрин изненадано подскочи на стола си. Джерард влезе. Дисагите висяха през рамото му, шапката бе в другата му ръка. Затвори вратата и хвърли дисагите близо до огнището.

— Не си ли яла? — попита, поглеждайки все още покритите съдове.

Тя поклати глава. Той разкопча мундира си. След миг яркочервената дреха висеше на гърба на другия стол, а Джерард вече разкопчаваше жилетката си. Катрин преплети пръсти и скри ръце под краката си. Брачна нощ, брачна нощ, брачна нощ, отекваше като ехо всеки удар на сърцето й.

— Нямаше нужда да ме чакаш — каза той, сваляйки още една дреха от гърба си. — Сигурно си прегладняла и уморена до смърт. Трябваше да се подкрепиш.

Жилетката последва мундира. Той развърза и вратовръзката. Катрин го наблюдаваше през полупритворените си клепачи, докато той се движеше из стаята съвсем спокойно. Извади часовника от джоба си и започна да тършува из дисагите. Изглеждаше толкова голям и мъжествен, дори по-голям и по-заплашителен, отколкото облечен, защото сега виждаше мускулите на шията и ръцете му. Лорд Хау беше елегантен и слаб мъж. Тя не си спомняше някога да бе виждала набола брада върху лицето му, за разлика от тъмната четина, която засенчваше челюстта и слизаше по шията на Джерард де Лейси. И никога през десетте години брак не бе виждала лорд Хау съблечен.

Той забеляза, че го гледа.

— Не си ли гладна? — попита изненадан. — Очаквах да си прегладняла след такъв дълъг ден. Тънка си като тръстика, Кейт.

Тя прочисти гърло.

— Защо ме наричаш така?

Джерард се усмихна.

— Харесва ли ти? На мен ми харесва.

— Никой никога не ме е наричал Кейт. — Като дете баща й я наричаше Кати, но майка й се дразнеше, защото било име на селянка. След дванадесетия й рожден ден баща й спря да я нарича Кати.

— Ако нямаш изрични възражения, ще ми харесва да те наричам така.

Той разкопча най-горното копче на ризата и свали тирантите от раменете. Наведе се над легена и плисна върху лицето и главата си голямо количество вода, която потече по гърдите му на струи и капки. Катрин се опитваше да не гледа, докато се подсушава.

— Е, имаш ли? — попита. Намокреният бял лен на ризата му беше прилепнал към раменете. От енергичното търкане с хавлията косата му стърчеше във всички посоки като кълбо влажни вълни.

— Какво да имам? — едва успя да прошепне тя. Неизвестно защо къдриците в косата му я привличаха неудържимо. Тя едва-едва си позволи да погледне бегло раменете и ръцете му, където мускулите и сухожилията се очертаваха отчетливо под мократа материя.

— Възражения да те наричам Кейт? — Той се тръшна на стола срещу нея и започна да сваля салфетките от блюдата. — Обичам яденето да е горещо. Гладна ли си?

Тя само кимна безмълвно. Той изглеждаше доволен. Първо напълни една чиния за нея, после още една, по-голяма, за себе си. Сипа вино и остави таблата настрани.

— Може ли да ти казвам Кейт? — попита отново и тя осъзна, че я беше питал вече два пъти.

Пое си бързо въздух.

— Разбира се.

— Чудесно — промърмори Джерард. — Кейт.

Двамата се хранеха почти в пълно мълчание. Тя предполагаше, че е благовъзпитано да каже нещо, но поради умората от пътуването, стреса от изминалите няколко дни и нервното очакване на предстоящата нощ, езикът й буквално бе замръзнал и отказваше да се движи. Ядеше механично, вцепенена от мисълта за предстоящите часове. Макар да се хранеше с безупречни маниери, съпругът й също бе изморен и мълчалив като нея. От време на време допълваше чашата й с вино, но не я притесняваше.

Нахраниха се и той позвъни на прислугата да отнесе съдовете. Докато почистят масата и излязат тя държеше ръцете си под коленете. Вратата се затвори и двамата останаха сами. Въздухът сякаш се разреди. Огънят изглежда се бе разгорял още по-силно и стаята изведнъж й се стори много малка. Брачна нощ, брачна нощ.

Капитанът очевидно не страдаше от подобни нерви. Свали си ботушите и се облегна в стола, като протегна крака към огъня, а главата му падна назад и той въздъхна изтощено.

Сигурно беше изпуснала някакъв звук, защото я погледна.

— Да?

Тя си навлажни устните. Трябваше да каже нещо, различно от онова, за което мислеше, а то бе колко много се е разсъблякъл.

— Имаш дупка на чорапа.

Джерард вдигна крака си. Върхът на палеца му се подаваше през малка дупка.

— О! Ето я! Браг сигурно е пропуснал.

— Твоят ординарец? — попита внимателно Катрин. — Не бях осъзнала, че…

— Пратих го пред нас — обясни той, когато тя замълча. — Моят ординарец. Майстор по организацията и много работоспособен. — Размърда пръстите си. — Освен в кърпенето на чорапи.

— Бих могла да я зашия — предложи тя.

— Благодаря. — Той се размърда в стола и я огледа с изненада. Разчорлената коса падна отново над веждата му. — Ще трябва да се опознаем, Кейт. Винаги си много нервна, когато те погледна.

— Съжалявам.

Тя несъзнателно се изправи и смекчи изражението си.

Джерард въздъхна.

— Няма нужда от това, Кейт. Не се плаши от мен.

Не знаеше какво да каже.

— Не се страхувам от теб. Как бих ти направила предложението, ако се страхувам от теб? Не. Казах ти, че те ценя много високо…

— Между оценяване и привличане има цяла бездна. — Той се изправи, приближи и спря пред нея, като протегна ръка. — Ела тук.

Кейт бавно сложи ръка в неговата и му позволи да я привлече към себе си. Сърцето й биеше оглушително, мускулите й замръзнаха, а тя чакаше, докато той отмести косата й от челото. Ръцете му бяха големи и нежни.

— Няма от какво да се страхуваш — прошепна Джерард. — Аз съм тук, за да те пазя.

— Благодаря.

Трепна и се сви, докато го произнасяше.

Хвана брадичката й и я задържа, докато тя не го погледна в очите. Неговите сини очи бяха замислени.

— Не знам що за човек е бил лорд Хау, но изглежда много се е различавал от мен. Бъди спокойна, няма да те бия, ако не си съгласна с мен, няма да те наказвам, ако говориш онова, което мислиш. И, за Бога, спри да ми благодариш. Ти донесе нещо с безспорна стойност в този брак и времето ще покаже дали си получила толкова много в замяна. — Едното ъгълче на устата му трепна, а очите му заблестяха от смях. — Откъде знаеше, че съм за предпочитане пред Люсиен Хау?

„Например заради факта, че задаваш този въпрос“, помисли си тя, но отговори:

— Нямах никакви съмнения, капитане.

Той я пусна.

— Джерард. Тази сутрин го каза.

Тя се поколеба.

— Джерард.

— Е, така е много по-добре. — Прозя се и протегна ръце над главата си. Таванът не бе много нисък, но можеше да го докосне с дланите си. — Ще си лягаме ли? Утре ни чака още един дълъг ден.

Мускулите й се стегнаха на още по-як възел от преди. Все пак успя да кимне. Съблече си халата и го остави на стола. Покатери се на леглото, постара се да остане от едната страна и се загледа в тавана, докато той се движеше из стаята. Сложи една цепеница в огъня, събу си чорапите и духна лампата.

— Лека нощ, Кейт — промърмори, навеждайки се над нея. Устните му докоснаха леко нейните, прекалено леко и нежно. — Наспи се добре.

— Лека нощ — прошепна тя едва чуто.

Той се обърна по гръб и за миг притихна. След няколко минути дишането му се успокои и задълбочи. На Катрин й се искаше и тя да може да направи същото. Това беше брачната й нощ и, независимо че се почувства истински облекчена, задето той не настоя да прави любов с нея… част от съществото й нерационално и безразсъдно съжаляваше и тя остана разочарована. Беше казал, че го иска, а сега моментът бе дошъл, но той заспа. Тя бе уморена и изтощена от дългото пътуване, но умът й отказваше да си почине; не и когато този мъж бе така близо до нея, че долавяше топлината на тялото му. Известно време тя лежа и слуша дишането му; в един момент се убеди, че е заспал дълбоко и слезе от леглото.

Стаята тънеше в тъмнина, но луната бе почти пълна. Катрин дръпна тежките завеси и пусна бледата лунна светлина да падне върху леглото и върху лицето на Джерард. Премина тихо през стаята и отново легна до него. Лежеше на една страна и го съзерцаваше. За пръв път имаше свободата да го гледа колкото си иска и го направи алчно, като гладно дете, оставено без надзор с цяла торта.

Той се бе променил много. Но тя никога нямаше да забрави първия път, когато го видя, преди повече от десетилетие. Беше отишла в града сама, за да потърси последния готически роман. Майка й каза да отиде с файтон, но Катрин искаше да разполага с времето си, да се шляе сама, да прочете една-две глави, ако романът се окаже интересен и увлекателен. Дъждът сложи край на тази идея; тя стискаше книгата под пелерината, а все още бе на половината път до вкъщи. Беше съвсем мокра, подгизнала, бонето й висеше безнадеждно, когато един кон спря до нея и копитата му опръскаха с кал полата й.

— Пррр, стой! — Младият мъж на коня го контролираше с лекота. — Денят е твърде ужасен за разходка, госпожице.

Тя си спомняше колко изненадано го погледна. Беше шокирана колкото от това, че някой бе спрял да говори с нея, толкова и от маниера на ездача. Дори в мрачния дъждовен ден сините му очи бяха ослепителни. Той й се усмихваше весело, в пълен контраст с ужасното време. Някак си колебливо тя успя да кимне и промърмори нещо неразбираемо. Конникът се наведе и й протегна ръка, при което от периферията на шапката му се изля водопад от вода.

— Може ли да ви взема с мен, мис? — попита. — В този дъжд е много студено.

Думите се запечатаха завинаги в паметта й. Той й предложи помощта си толкова галантно, сякаш е градската красавица, а не обикновената, непохватна дъщеря на търговец парвеню, както я нарече веднъж друг млад мъж. А този младеж не бе обикновен, просто любезен човек; Катрин го позна веднага, след като огледа добре лицето му. Синовете на херцог Дърам бяха известни; минаваха за тримата най-видни джентълмени в Съсекс. От време на време Катрин виждаше и тримата в Хенфийлд, но никога не бе говорила с тях. Джентълменът на коня беше най-младият — висок като върлина младеж с прекалено дълга тъмна коса, падаща над веждите му по много привлекателен начин или по-скоро толкова привлекателно, колкото е възможно да бъде някой, мокър до кости. Той махна с ръка в ръкавица, докато тя продължаваше да го гледа онемяло и тъпо.

— Хайде — повтори с ласкав тон. — Позволете да ви заведа у вас.

Дъждът се стичаше по врата й, ботите й бяха затънали до глезените в калта, а до вкъщи имаше още две мили. Катрин не знаеше какво да каже. Кой би предположил, че такъв красив джентълмен, син на херцог, ще й предложи да я заведе у дома, когато тя приличаше на мокра кокошка, току-що извадена от езерото?

— Нямам нищо против да вървя — отвърна глупаво тя.

Дебелото му палто бе закопчано чак до брадичката и с нахлупената ниско шапка, той бе все пак сух, макар и да се движеше в пороя. Тя изпита неочакван страх да не би, ако приеме предложението му, да докаже, че е пълна идиотка, и това със сигурност щеше да бъде по-лошо, отколкото само да изглежда такава.

Той се разсмя.

— Аз не бих вървял. Не искате да се простудите, нали? Никога не бих си простил, ако ви се случи.

— Не е далеч — възрази несигурно, докато ръката й се вдигна към неговата, но не по нейна воля.

— Значи няма да представлява затруднение. Хайде, сложете крака си върху моя, ето тук, така, стъпете, и хоп, готово.

С почти неестествена лекота той я издърпа на седлото пред себе си. Катрин тромаво запази равновесие. Не знаеше какво да направи — дали да се притисне към него или да стои на разстояние. Той се размърда зад нея и я загърна с палтото си, за да осигури безопасността й. Под палтото тялото му беше топло и сухо и тя почувства как дробовете й почти спират да дишат. Погледна надолу към земята, докато той смушка коня да тръгне. Далеч долу в средата на калната, разорана пътека, където бе стояла преди миг, водата течеше като истински поток.

Божичко! Това сигурно беше сън или вероятно пристъп на заблуда. Тя яздеше пред лорд Джерард де Лейси, завита в неговото зимно палто, а ръцете му я държаха през кръста, за да не падне. Такива неща не се случваха на момиче като нея. Всеки миг щеше да се събуди и да открие, че отново стои, затънала до коленете в калта.

— Надявам се да сте успели да изпълните поръчката, която ви е извела в тази буря. — Гласът му отекна като тътен в гърдите й, а дъхът му беше топъл до лицето й. Сърцето й изпълняваше шеметен танц в гърдите.

— Исках само една книга. — Тя се размърда неловко под палтото му. Защо не успя да измисли нещо по-забавно от това? — Беше глупаво да излизам.

— Глупости — отвърна отново със смях той. — Някои неща изискват незабавно действие.

Катрин се усмихна смутено, но благодарно.

— Благодаря, че ще ме върнете у дома.

— Какъв човек би оставил една дама да върви в тази буря?

Един порив на вятъра запокити истинска завеса от дъжд върху тях и Катрин инстинктивно се сви в палтото му, а конят се подплаши и изпръхтя. Ръцете на Джерард я притискаха, докато успя да подчини коня си и за миг тя си представи, че това е прегръдка. Притисна буза към ревера му, вдъхна топлия аромат на шалчето му и една малка частица в сърцето й запърха безнадеждно.

Следващите две мили минаха като едно мигване на очите. Той пусна няколко шеги и добродушни проклятия по адрес на времето. Беше нереално. Тя не усещаше повече нито дъжда, нито студа; чувстваше се принцеса в безопасност, в прегръдката на прекрасен принц — тя, която никой млад мъж никога не бе поглеждал. Портите на къщата й се появиха в мъглата от дъжд и тя почувства леко разочарование, защото всичко свърши.

— Това е моята къща — обърна тя глава към него.

— Тази ли? — Сините му очи я ослепиха, бяха толкова близо до нейните. — Може ли да вляза?

Катрин поклати глава.

— Оставете ме до портата, моля.

Вероятно той разбра, че тя предпочита никой да не я види как язди с него; положително не знаеше защо, но просто кимна и спря коня. Слезе и я свали долу.

— Цяла и непокътната, надявам се — добави отново с усмивка.

Преди да осъзнае намерението му, Джерард хвана ръката й и леко целуна дланта.

— Погрижете се да се изсушите и да се стоплите добре.

Тя кимна, докато той се метна обратно на коня.

— Благодаря — едва успя да прошепне.

Той се наведе към нея и докосна периферията на шапката си.

— Удоволствието беше изцяло мое — прошепна в отговор и й намигна. Сетне подкани коня с цъкане и потегли в бърз тръст.

Катрин остана до портата няколко минути, докато ездачът се загуби напълно от погледа й в плътната завеса от дъжд, без да се обърне назад. Влезе в къщата, ала пулсът й не възстанови нормалния си ритъм; не й помогна и горещата вана, която майка й настоя да вземе. Катрин не каза на никого за своя спасител в дъжда; кой щеше да й повярва, дори да беше го направила? През следващите дни тя подхранваше в мисълта си тайната фантазия как той ще се върне да я намери — да се увери, че не е болна, да я вземе отново на езда, да й каже, че не може да я забрави. Той не го направи никога, разбира се. Тя си повтаряше да не е толкова глупава, но сърцето й наистина се оказа много, много глупаво, станеше ли дума за него.

Джерард де Лейси продължи да живее в спомена й за този дъждовен ден като нещо светло и съвършено. Катрин съзнаваше, че е от много по-ниска класа, за да я забележи мъж като него. Дори когато баща й превърна малкото си богатство в огромно и Мама изрази предположението, че ако Катрин била малко по-красива, при толкова много пари би имала шанса да хване някой от синовете на херцог Дърам, тя знаеше колко нелепо и смешно е всичко това. Не я спря обаче да го наблюдава при всяко ходене до града, ала бе прекалено практична, затова не поддържаше и не таеше напразни и глупави надежди. Старият, овдовял джентълмен виконт Хау представляваше огромен улов за момиче като нея и Мама непрекъснато й го повтаряше. Тя се подчини и изпълни волята на родителите си — омъжи се за лорд Хау. Джерард де Лейси замина да се бие срещу Наполеон, от време на време името му се появяваше във вестниците. Катрин се молеше за него всяка нощ, защото не можеше да понесе ужаса такъв мил, красив и очарователен млад мъж да загине на бойното поле толкова далеч от дома. Молитвите й бяха чути: той се върна цял и невредим в Англия и отново се появи във вестниците, но този път като човек, застрашен да бъде лишен от наследство и изхвърлен от дома си и от класата, където бе роден.

Сега същият този мъж лежеше до нея в леглото като неин съпруг пред Бога и света. С треперещи пръсти тя посегна и докосна кичур от косата му, разпиляна по възглавницата. Гравираният златен пръстен върху пръста й проблесна на лунната светлина. Пръстенът, който той й даде. Неговият пръстен.

Дълбоко в сърцето си Катрин призна, че бе действала така — да предложи брак на един всъщност непознат мъж, защото той беше Джерард де Лейси, а не просто защото се ужасяваше от мисълта да се омъжи за Люсиен Хау. Другите синове на херцог Дърам бяха в положението на Джерард, но на нея дори и през ум не й мина мисълта да направи своето лудо предложение на някой от тях.

Когато го видя, част от здравия разум се върна в нея. Той вече не бе безгрижният младеж, когото срещна преди толкова години, а закоравял в битките войник, пораснал, широкоплещест, силен и далеч по-сериозен, макар през повечето време да се шегуваше с нея и да се смееше. Този Джерард беше дори по-привлекателен от младия, въпреки по-мрачното си и по-съблазнително излъчване. Това я накара да потръпне от удоволствие, защото сега беше неин, и същевременно да се тресе от страх да не би никога да не бъде щастлив с такава като нея, поне не за дълго. Тя нямаше представа как да говори с мъжете, как да флиртува, как да омайва и да съблазнява. Не знаеше как да очарова и да задоволи един мъж в леглото; Хау се задоволяваше, докато тя просто лежеше неподвижно под него и го оставяше да си свърши работата. Катрин се надяваше да се научи, защото сега, когато Джерард бе в леглото й, искаше да го задържи там. Засега той спеше, необезпокояван от нейните желания и страстни надежди, и тя имаше възможност да изследва всяка черта от лицето му — от тъмната вълниста коса, която все още бе паднала на челото му и се къдреше влажна на тила, през изящните скули и чувствената уста, до твърдата, квадратна челюст. Нейният рицар, нейният герой, идеалът за мъж, който бе пазила в сърцето си дузина години. Мъжът, когото бе сънувала. А когато той се оказа в голяма беда, тя сграбчи своя шанс, за да го получи. Съпругът, който я измъкна от хватката на Люсиен и се постара да осигури и запази капиталите й, преди да напуснат Лондон, който я целуваше и спеше до нея, независимо от уверенията й, че това не е необходимо. И с всеки изминал час й ставаше все по-ясно, че не знае абсолютно нищо за него.