Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (2)

Втора глава

Джерард и Едуард изпълниха бързо първата си задача, защото брат им Чарли се оказа прикован на легло със счупен крак. Както и подозираха, той не се опечали особено от смъртта на баща им, но за тяхна изненада не показа и особена тревога от възможността да изгубят всичко. Едуард беше сигурен, че Чарли всъщност е силно загрижен, но не го показва. За Джерард обаче това нямаше голямо значение. За него по-голям интерес представляваха бащините стъпки за разрешаване на проблема, ала тримата застъпваха различно мнение и не можеха да постигнат съгласие.

Едуард настояваше да се обади на най-добрите адвокати в Лондон и да предявят силна правна претенция към Дърам преди друг да го направи. След като титлата бъде присъдена на Чарли, тя не можеше да бъде отнета, независимо какви доказателства щяха да бъдат представени. Джерард смяташе този ход за правилен като отправна точка. Той обаче не притежаваше търпението и дисциплината на Едуард. Юристите обикновено действаха със скоростта на полузаспали охлюви и, ако не дай Боже се проваляха, щеше да бъде безнадеждно късно да се предприеме каквото и да е друго. Чарли, разбира се, призна плана за разумен, воден както винаги от желанието да не поема никаква отговорност. Той щеше да се съгласи с всичко, стига да продължи егоцентричния си начин на живот. Като доказателство за добронамереността си се съгласи и с предложението на Джерард да потърсят изнудвача и да се справят с него така, както те си знаят, без намесата на адвокати. Миротворецът Едуард обяви крайното решение: той ще наеме адвокат, Джерард ще направи каквото може, за да открие изнудвача на баща им, а Чарли… Чарли най-вероятно нямаше да направи нищо полезно, но това остана неизказано. Независимо от позицията на Джерард да не споменават пред никого за вероятното „двуженство“ на баща им, Едуард настоя да го сподели с годеницата си лейди Луиза Халстън с аргумента, че й вярва безрезервно. Точно след два дни най-крайното и свирепо клюкарско издание, най-жълтият парцал в града изнесе семейния скандал и цял Лондон гръмна. Стана невъзможно да минат по улиците без да ги посочат с пръст, без да ги зяпат или да се задяват с въпроси от рода дали не възнамеряват да се спасят на континента с бижутата на майка им. Джерард едва не се поддаде на изкушението да влезе в конфликт с Едуард, задето бе повярвал на жена. А лейди Луиза заряза брат му по най-унизителния възможен начин: развали годежа им на страниците на същото клюкарско издание.

Всъщност за Едуард тази развръзка се оказа благоприятна. Луиза бе тъпо и безмълвно същество, макар и доста красива, и той я обичаше. Така че на Джерард сърце не му даваше да посипе сол в кървящата му рана. Нямаха никакъв полезен ход, освен да удвоят усилията си, да открият изнудвача и да изкопчат от него какви доказателства има за тайния брак на лорд Дърам.

В Лондон той провери всички възможности. С едно от писмата искаха от тях да оставят в двора на една църква върху определен гроб пет хиляди паунда в монети. Джерард посети църквата, прекара няколко часа в разговор с приятелски настроения пастор и научи, че въпросният гроб е на повече от сто години. От десетилетия нито някой го бе посещавал, нито някой бе питал за него. Пасторът изключваше възможността човек да дойде тук през нощта, защото той лично заключвал портата всяка вечер. Любопитство обзе Джерард: защо някой ще иска откуп, ако няма да го вземе? Искането фигурираше в третото писмо, а в четвъртото не се споменаваше нито дума за пари.

Бъркотията само засили желанието му да се махне от града. За това допринесе и доста съмнителния план на Едуард. Той твърдеше, че ще се справи с клюките на място. Смяташе да включи вдовица с коса в тицианово червено, забележителен бюст и глас на сирена. Джерард не възразяваше срещу частта включваща червенокосата дама. Тази част той разбираше отлично, макар брат му да го уверяваше, че отношенията между него и жената били само делови. Но това си беше работа на Едуард и ако под влияние на сексапилната вдовица той би загубил малко от сдържаността си, Джерард го възприемаше за оздравително след коравосърдечната постъпка на Луиза. А ако успееше да потуши и клюките, още по-добре.

И още една причина го подтикваше да напусне Лондон, ала не възнамеряваше да я споделя с братята си. Законен или не, Джерард си оставаше третият син в семейството. Дори при най-добро стечение на обстоятелствата от него се очакваше сам да си изгради живота и да върви по свой път. Титлата с всички имоти, богатство и задължения отиваше при Чарли. Едуард най-вероятно щеше да продължи да управлява имението и да се грижи за недвижимата собственост. За всички бе абсолютно ясно и сигурно, че Чарли няма да прояви нито интерес, нито ще развие уменията, необходими да поеме работата в свои ръце. Джерард беше избрал армията и досега се справяше добре, но тя нямаше да го храни вечно. Преди години баща му го посъветва да се оглежда за красиви млади дами с големи зестри и новоизникналата „Дилема Дърам“, породена от клюките по адрес на семейството, направи това още по-належащо. Той имаше за цел да открие изнудвача, но също така възнамеряваше да си намери и богата съпруга, преди ситуацията да се задълбочи и да постави препятствия пред него в това начинание. Но след като всички жени в Лондон вече говореха, макар засега и шепнешком, за скандала, шансовете му бяха в градчетата извън столицата — от рода на Бат, например, откъдето бяха дошли две от писмата на изнудвача.

Джерард успя да си издейства по-дълъг отпуск от полка, но се наложи първо да подкове коня си. После неочаквано срещна стар приятел от армията и докато вечеряха заедно, онзи настоя да го заведе на друга среща следващата вечер. Накрая успя да подреди работите си, сбогува се с братята си и излезе от града, прекосявайки реката. Трафикът бе изненадващо натоварен и докато стигне до странноприемница „Гъската и кучето“ в най-южните покрайнини на Лондон, се стъмни. Той неохотно съобщи на ординареца си Браг, че ще останат да нощуват тук. Искаше му се да продължи, но беше гладен, затова реши да потеглят отново на път при първите лъчи на слънцето.

След обилната вечеря и бутилката отлично вино извади още веднъж уличаващите писма, в които бе тяхната гибел. Две бяха изпратени от Бат, едно — от Лондон. Пощенската марка върху четвъртото бе зацапана и клеймото не се четеше, но то беше първото и най-старото писмо, затова Джерард го остави настрани. Защо бяха изпратени от различни градове? Изнудвачът сигурно е пътувал доста често между Лондон и Бат. Първото носеше дата почти отпреди година. Второто, с пощенско клеймо от Бат, датираше отпреди осем месеца, третото бе изпратено от Лондон преди шест месеца, а четвъртото — отново от Бат, само преди седем седмици. Това означаваше ли, че скоро щеше да има и пето писмо? Или смъртта на херцог Дърам бе объркала сметките на изнудвача?

Джерард се облегна в стола и се замисли. Изнудвачът сигурно смяташе за естествено да насочи исканията си към Чарли, освен ако не знаеше повече за семейството им. Чарли може и да беше наследникът, но всеки запознат с фамилията Де Лейси, бе наясно, че за да постигне по-бързи и по-сигурни резултати, трябва да се обърне към Едуард. Пред обществото Едуард беше след Чарли, но в тесен семеен кръг всички отдаваха безспорния авторитет зад името Дърам на средния брат. Вероятно в следващото писмо отново щяха да искат пари. Вероятно бе също при променилите се обстоятелства след смъртта на херцога да предявят претенции и към нещо друго, нещо съвсем ново. Джерард си свали ботушите и потъна още по-дълбоко в креслото, оставяйки всички неизвестни и тайни да текат през ума му в търсенето на отговор.

Тъкмо бе започнал да задрямва и някой почука на вратата. Беше леко и бързо „чук-чук-чук“, все едно човекът само опитваше твърдостта на дървото, а не искаше разрешение да влезе. Той остана полулегнал в креслото, очите му се отвориха съвсем малко и с нежелание. Очакваше неизвестният посетител да се откаже и отново да се върне в досегашното си приятно, полузаспало състояние. Ала почукването прозвуча отново, този път по-бързо и по-настойчиво. Джерард стана с въздишка от изненадващо удобния фотьойл. Беше прибрал писмата с изнудванията в дисагите за коня. Препрочете ги безброй пъти и вече знаеше наизуст всяка дума, дори в състоянието си на умора до степен да не вижда добре. Протегна ръце и завъртя глава, чувствайки как мускулите на врата му се стягат и щракат. Да спи в стола вероятно не бе най-добрата идея. Да спи в леглото звучеше много по-удобно.

Премятайки тирантите през раменете си, той прекоси стаята по чорапи и отвори вратата. За голяма негова изненада пред него не стоеше нито съдържателят на кръчмата, нито дори камериерката, а жена в напреднала възраст, слаба и ниска, с изпито изражение на обветреното лице. Бе облечена цялата в черно с изключение на дантеленото боне в цвят слонова кост върху сивата коса. Сигурно беше компаньонка на някоя дама или на директорката на местното девическо училище. Или това, или в затвора Нюгейт бяха започнали да наемат жени за надзирателки. Джерард не можеше да отгатне поради каква причина жена като тази стои на прага на стаята му, особено след като не беше казал на никого, е изключение на брат си Едуард, къде отива. Това изостри подозрителността му и го накара да застане нащрек.

— Добър вечер — поздрави той, държейки здраво вратата.

— Добър вечер, капитане. — Избелелите й зелени очи го изгледаха от главата до петите и обратно, но очевидно не остана впечатлена. — Вие сте капитан лорд Джерард де Лейси, нали?

Погледът му се стрелна по коридора. Оказа се празен.

— Да.

Тя кимна леко.

— Моята господарка иска да ви види.

Веждите му се вдигнаха изненадано.

— Така ли? И коя е вашата господарка, моля?

— Една дама.

— Как се казва?

Устните на жената се свиха, сякаш се опитваше да ги погълне.

— Ще дойдете ли, или не?

Джерард я изгледа заплашително и сви леко рамене.

— Не. Лека нощ, госпожо.

— Не мога да ви кажа името й — просъска странната непозната при опита му да затвори вратата. — Но тя трябва да ви види. Моля ви, сър, моля ви.

— Защо не можете да ми кажете? — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Щом желае да ме види, значи няма да бъде в състояние да се крие дълго.

— Не желае да се крие от вас, милорд — промърмори жената със свирепа гримаса. — Намира се в нужда. Е, ще дойдете ли като джентълмен, или не?

Джерард се усмихна на ударението, което жената сложи върху думата „джентълмен“.

— От какво се нуждае? Да си взема ли пистолета?

Устните й трепнаха, тя вирна глава и го изгледа още по-страшно.

— Не и този път — произнесе малко по-учтиво. — Тя ви очаква в частния салон за срещи долу.

— Много добре — отговори Джерард, но непозната вече се бе обърнала и се отдалечаваше. Той се наведе напред, за да я види, дантелените връзки на бонето й се люлееха силно при всяка стъпка. Жената не се обърна.

Джерард затвори вратата. Колко странно. Коя беше мистериозната непозната дама? И как, по дяволите, се бе насочила точно към него като спасител? Той знаеше, че любопитството е най-голямата му слабост. То го бе въвличало в безчет неприятности и затруднения. Вероятно и сега нямаше да бъде по-различно. Посетителката каза „този път“ да не си взема пистолета, сякаш щеше да има много други случаи, когато щеше да се налага да го взема. Седна и отново се запита коя ли дама се нуждае от него и от пистолета му, сетне си обу ботушите. Пъхна камата в левия, без да се съобразява с думите на възрастната жена.

Слезе по стълбите. Въображението му се вихреше в десет различни посоки едновременно. Въпросната личност знаеше кой е той. Значи не бе просто някаква жена в беда; тя не молеше за помощ първия мярнал й се мъж, видял й се най-силен и способен, или заради военната му униформа. Която и да беше, сигурно го бе последвала от мястото, където прекоси реката на излизане от Лондон. Прецени доколко е възможно да е попаднал в някакъв капан, но му се стори доста неправдоподобно. Не носеше нищо, заслужаващо да бъде откраднато, ако изключим коня, а него можеха да задигнат и без да говори с някого. Освен това кръчмата и странноприемницата се славеха с добро име и репутация, бяха добре поддържани, чисти и близо до главня път. Самият той бе в състояние да се защитава — личеше си от пръв поглед. Вероятно поканата бе свързана с проклетата Дърам, но това също не му помагаше.

Джерард почука два пъти на вратата на частния салон и я отвори властно. Възрастната жена, потърсила го преди минути, го изгледа още веднъж мрачно и забърза към него. Сграбчи го за ръкава и почти го издърпа в помещението, като веднага затвори вратата зад него. Той й хвърли разярен поглед, но сега тя не изглеждаше нетърпелива и напрегната, а по-скоро уплашена. Направи му знак. Джерард не каза нищо и пристъпи вътре в стаята.

Тя беше празна с изключение на една фигура, която стоеше в най-далечния ъгъл, покрита с мантия и качулка, спусната ниско над лицето. Под наметалото се виждаше краят на пола. Нищо друго не подсказваше какъв е полът или самоличността на човека. Той скръсти ръце и зачака.

След миг маскираната фигура пристъпи към него.

— Добър вечер, капитане. Благодаря ви, че дойдохте. — Гласът беше приглушен, нежен и мек. Определено бе жена.

Джерард направи лек поклон.

— Как бих могъл да откажа на подобна покана?

Не виждаше лицето й, но почувства как тя и по-възрастната жена си размениха погледи.

— Извинявам се за начина, по който се обърнах към вас.

— О, няма нужда — отговори той. — От много време не съм бил така заинтригуван.

Тя не помръдна.

— Преди да ви обясня каквото и да било, ви моля да обещаете да не съобщавате на никого за моето посещение.

— Кой би ме попитал?

Тя отново се поколеба.

— Ще ви разбера, ако отхвърлите молбата ми поради някаква причина. Ще си тръгна и ще ви оставя на мира завинаги, ако това е желанието ви. Само ви моля да не споделяте с никого, че съм се срещала с вас. Моля ви, сър.

Той присви очи. Лицето й все още бе забулено в дълбоките сенки на качулката, но долови нотката на тревога в гласа й.

— Добре. Няма да говоря с никого по въпроса. Обещавам.

Раменете й се отпуснаха с облекчение.

— Благодаря ви. — Тя вдигна ръката си в ръкавица и свали назад качулката на мантията си.

Най-напред си помисли колко е бил прав за самоличността на по-старата жена — а именно учителка в училище. Тази сигурно бе любимата й ученичка и някой ден щеше да наследи нейното място. Въобще не беше красива, имаше прекалено изпъкнали скули и широка уста. Косата й бе тъмно руса, прибрана стегнато назад, също както на учителката. Имаше хубави очи, изглеждаха тъмни на светлината на огъня в огнището, с гъсти дълги мигли, но изражението им беше непроницаемо и абсолютно лишено от топлина. Устните й бяха стиснати в тънка линия и това скриваше формата им. Тя го гледаше втренчено, без да се усмихва, и открито го преценяваше, както и той нея. Джерард не си спомняше кога за последен път жена го бе гледала така открито.

— Ще седнем ли?

Сигурно беше преминал изпитанието. По-скоро развеселен, отколкото ядосан или нещо друго, той реши да остане и да разбере какво щеше да иска от него. Седна на посочения пред камината стол, а тя най-накрая се приближи, за да се настани на срещуположния стол. Възрастната жена се мотаеше в другия край на стаята, а после им донесе две чаши вино. Джерард махна с ръка, сякаш да я отпъди, тя му хвърли неодобрителен поглед, но остави чашата на масичката до него. Младата отпи глътка и върна чашата на камериерката, а тя се оттегли в задната част на помещението. Съдейки как възрастната кръжи около по-младата, той не допускаше да е нещо повече от прислужница.

— Прислугата ви не ми съобщи вашето име, макар да знаеше точно кой съм аз — започна Джерард. — Не обичам подобни игрички, затова предлагам веднага да разрешим мистерията, става ли?

— Казвам се Катрин Хау. Не очаквам да знаете името ми.

— Нито да го помня след тази нощ.

Тя го изгледа странно, сякаш не разбра думите му.

— Аз познавам вашето семейство. Израснах близо до Ластингс в Съсекс. Тогава бях Катрин Холенбрук. Баща ми е господин Едгар Холенбрук от Хенфийлд. Беше търговец на вълна.

Джерард наклони глава и я наблюдава повече от минута. Сериозен, резервиран и абсолютно застинал в стола си, приличаше на съдия, който планира да осъди някого на тежък каторжен труд.

— Съжалявам, но името ви не ми говори нищо. Не съм бил в Хенфийлд поне от пет години, ако не и повече.

— Не очаквам да ви говори. Споменавам го само, за да ви убедя, че съм запозната с положението ви и не действам по каприз. Моето семейство ви познава — особено баща ви. Реших да се свържа с вас, когато чух последните слухове в Лондон.

Гневът на Джерард кипна мигновено.

— Вижте, ако сте дошли да ми създавате неприятности по този повод, ще трябва да се наредите на опашката — изръмжа той. — Смятам да сложа край на този разговор. — При тези думи се надигна решително от стола.

— Почакайте. — Тя вдигна ръка. — Не съм свършила.

— Напротив, мисля, че свършихте. — Джерард се запъти към вратата.

— Дойдох да ви направя предложение — произнесе бързо жената в мига, когато ръката му докосна дръжката. — Предложението ще бъде полезно за нуждите на двама ни.

Той се обърна и я изгледа надменно. Как смееше тази жена да се опитва да извлече облаги от семейните му проблеми?

— Освен ако не искате да се качите горе и да стоплите леглото ми тази нощ, не си представям какво друго бихте ми предложили, за да задоволите моите нужди.

Челюстта й се стегна. Погледът й бе направо смразяващ. Ако имаше пръчка, вероятно щеше да го удари с нея.

— Дойдох да ви предложа брак, капитане — отвърна ледено тя. — Ако слуховете и клюките са верни, вие ще бъдете лишен от наследство и обявен за копеле. Ще ви трябват пари. Аз имам пари, но се нуждая от защитник.

— Не искам чак толкова отчаяно пари, че да се оженя за първата жена, която предлага себе си — измърмори той.

Тя вирна брадичка.

— Ще поискате.

— Ще ви уведомя, когато това стане.

— Не смейте да напускате стаята, капитане!

Силно изненадан от тази заповед, Джерард се обърна изумен. Тя беше бледа и изпълнена с ярост. Беше станала, а ръцете й бяха свити в юмруци край тялото. Възрастната жена зад нея стискаше в ръце бутилката с вино, сякаш щеше да я хвърли по главата му при опит да направи и крачка навън от стаята. Той сложи ръце на бедрата си, раздразнен колкото от нея, толкова и от себе си. По дяволите нездравословното му любопитство! Не биваше да отваря при почукването на вратата и да си остане в стаята.

— И защо не?

— Позволете да обясня, моля — отвърна хладно и сковано тя. — Извинявам се за грубостта. Не разполагам с много време преди да се прибера у дома.

— Дошли сте да предложите брак на мъж, когото никога не сте виждали, а не можете да отделите повече от няколко минути за това?

— Не — отвърна с горчивина тя. — Не се ли върна навреме, ще забележат отсъствието ми и в такъв случай всичко ще бъде напразно, независимо какво ще решите вие. — След тези думи си пое дълбоко въздух. — Намирам се в момент на отчаяние, капитане. Моля, изслушайте какво имам да ви кажа. Ако откажете, ще си тръгна и никога повече няма да чуете за мен. Имате думата ми.

Джерард въздъхна. Пустото проклето любопитство!

— Много добре. — Върна се до стола и седна.

Катрин Хау също седна. Наблюдаваше го с опасение, сякаш се страхуваше да не би всеки миг да хукне да бяга от стаята.

— Трябва ми съпруг. Нуждая се спешно от такъв — започна тя открито и направо. — Вие сте… или скоро ще си търсите жена с пари, ако слуховете за баща ви се окажат верни. Чух, че на практика ще останете без стотинка, ако брат ви не наследи херцогството Дърам.

— Еее, не съвсем — отвърна леко докачено Джерард, — но продължавайте.

Тя стисна ръце в скута си и сплете пръсти. Те се забиха толкова дълбоко, че кожата на ръкавиците се смачка.

— Баща ми завеща голямо наследство. Спечели го чрез търговия, но парите са си пари, не миришат. В по-младите ми години ми уреди изгоден брак с виконт Хау от западен Съсекс. Лорд Хау, доста по-стар от мен, отчаяно се нуждаеше от капитал. Родителите ми бяха доволни от тази сделка, лорд Хау бе доволен от моята зестра и бракът беше сключен. Миналата година съпругът ми почина, а титлата наследи племенникът му Люсиен.

— А вие нямате търпение да захвърлите вдовишкия воал? — попита Джерард, когато тя замълча.

— Напротив. — Изражението й стана каменно. — Бих се радвала да го нося през остатъка от живота си. Вместо това съм принудена да се омъжа за Люсиен, когото не понасям.

— Защото той също иска парите ви, предполагам.

Тя отново му отправи странен поглед.

— Не. Много по-лошо. Хау не само изхарчи зестрата ми, той взе голяма сума пари назаем от баща ми. Всички очакваха след смъртта на баща ми аз да наследя богатството му, сетне децата ми и така нямаше да има нужда заемът да се връща. За нещастие и за лош късмет на Люсиен, Хау умря преди баща ми при това без да има свои наследници. Според завещанието на баща ми и по силата на едно споразумение за заема, сега аз имам право върху имотите и наследството на виконта. Люсиен не само трябва да ми върне половината зестра, след като нямам деца, но ми дължи и сумата по заема.

— А той, естествено, няма пари — предположи Джерард.

Тя кимна утвърдително.

— Съпругът ми харчеше неразумно, меко казано. Дори и да иска да го направи, Люсиен няма откъде да вземе достатъчно заеми, за да ми се изплати, като се има пред вид състоянието на финансите на Хау. Най-много да потърси да се ожени за някоя богата наследница, но повечето от тях ще бъдат нещастни да научат, че голяма част от богатството им ще отиде, за да плати на мен.

Джерард я наблюдаваше и изучаваше. На светлината на огъня изглеждаше почти безкръвна, студена и по-твърда от алабастър.

— Не е необходимо да искате да ви върне заема, поне не и наведнъж.

— Но мога да го направя — гласеше отговорът. — А Люсиен никога няма да го забрави.

Той се облегна в стола и протегна крака към огъня.

— И така, новият лорд Хау е намерил по-лесно решение: да се ожени за вас, вместо да се напъне и да върне дълговете на чичо си. Звучи ми непочтено и лениво.

— Точно така.

— А вие предпочитате да се омъжите за напълно непознат, вместо просто да влезете във владение на собствения си дом и да наемете адвокат.

Тя въздъхна и заговори предпазливо.

— Люсиен държи цялата ми собственост под контрол. Той няма да ме пусне да си тръгна по мое желание. В цялото домакинство мога да разчитам единствено на госпожа Денис. — Възрастната дама отправи заплашителен поглед към Джерард. — А аз по-скоро бих умряла, вместо да се омъжа за Люсиен. Сигурна съм, че смъртта ми ще го устрои напълно, както и сватбата. Вероятно дори много повече. Именно това е причината да предпочета всяка друга възможност, която се открие пред мен. А в момента всички възможности се ограничават до вас.

Джерард взе чашата с вино, поднесена му по-рано от възрастната жена. Започна да изучава цвета на бургундското, сетне отпи голяма глътка. Мразеше да го третират като идиот, особено жена, която твърдеше, че се нуждае отчаяно от помощ. Щеше да й се наложи да поработи повечко, ако наистина иска да се омъжи за него. Защото, дяволите да го вземат, тя беше абсолютно права относно нуждата му от пари, независимо дали щеше да ги получи от нея или от друга наследница.

— И защо точно аз имам щастието да бъда предпочетен пред Люсиен и смъртта?

— Моят баща дълбоко уважаваше вашия. Наричаше го почтен и благороден човек.

Той вдигна изненадано вежди.

— Избрали сте ме заради баща ми?

— Вие сте военен с всеобщо признание. Четох за вас във вестниците.

— Сигурно имате забележителна памет, щом си спомняте разни неща оттук-оттам. И освен това не мисля, че от героите стават добри съпрузи.

Тя му отправи разсеян поглед, все едно беше гаден ученик, който й противоречи.

— Ако желаете да чуете обяснението ми, може би ще запазите достатъчно дълго мълчание, за да ви го дам.

Джерард се усмихна. Беше перверзно развеселен от превзетите й маниери.

— Но разбира се, давай, скъпа.

Лицето й трепна при споменаване на думата „скъпа“. Интересно, помисли си той. Но тя не каза нищо повече.

— Както отбелязах — продължи кисело, — вярвам, че вие сте човек на честта. Не ви избрах случайно, а въз основа на семейството и личните ви качества. Каквото и друго да мислите за моята молба, не я смятайте за прибързана или необмислена.

— Както желаете. — Той отпи още малко вино. — Изложихте ми много убедително защо искате да се омъжите за мен — един виден, знаменит и смел човек, какъвто съм аз. Сега ми кажете защо аз трябва да се оженя за вас.

Госпожа Денис се размърда, лицето й се набръчка от неодобрение.

— Не! — Катрин Хау обърна рязко глава към прислужницата си. — Въпросът е честен. — Отново се обърна към Джерард и си пое дълбоко въздух. — Според слуховете, вие сте на път да загубите цялото си наследство. Ако бъдете лишен от рожденото си право и обявен за незаконно роден, каквито са клюките в Лондон, няма да бъдете виден и желан ерген за която и да е млада дама, камо ли от добро семейство и с наследство. Вие сте капитан, но сте и амбициозен. Ще ви струва скъпо да се издигнете на по-висок пост. Освен това ще ви бъде доста трудно, допускам, да свикнете с живот без пари и средства, когато сте израснал като син в семейство с безмерно богатство и привилегии. На ваше място всеки разумен човек мигновено ще се огледа за коя богата наследница да се ожени, докато скандалните слухове все още са само слухове, а не доказан факт. Дори да не бъдат потвърдени, пак ще си останете третият син, който така или иначе ще се нуждае от богата съпруга. Ако слуховете се потвърдят… — Тя сви рамене почти незабелязано. — В момента шансовете да си намерите богата невеста са най-добри.

— Хм. — Виж я ти! Право в целта, за голямо негово неудоволствие. Може да изглеждаше съвсем обикновена, но умът й… не бе никак обикновен. Напротив, нищо не му липсваше. — Но защо невестата трябва да бъдете точно вие?

— Защото моето наследство е повече от сто хиляди паунда, включително дългът, който ми дължи Люсиен.

Дааа, ясно. Цифрата се оказа далеч по-голяма, отколкото бе очаквал. И се наложи да положи усилие, за да не издаде изумлението си. По лицето й прочете, че това е нейната печеливша карта, нейният коз, и тя очаква количеството пари да го смути и той да падне на колене, пелтечейки съгласието си. И дявол да я вземе, беше съвсем близо до истината! Мнозина мъже щяха да го направят, дори да не бяха принудени от извънредни обстоятелства, подобни на настоящото му положение. Джерард не искаше да признае дори пред себе си, че част от него също искаше да го направи. Той наистина си търсеше богата жена, а тук пред него стоеше една, появила се без никакви усилия от негова страна, и притежаваше много повече, отколкото въобще някога се бе надявал или бе мечтал. Всичко, което трябваше да каже, беше „да“.

Но другата, по-циничната част от него, отказваше да се предаде и да бъде купен толкова лесно. Бракът бе завинаги, както баща му винаги бе казвал и демонстрирал, а единственото по-лошо от това да не си намериш съпруга бе да имаш такава, от която никога да не можеш да се отървеш. Джерард беше виждал мъже, продали се за пари. Някои прекарваха остатъка от живота си в разкаяние заради лошата сделка. Катрин Хау не изглеждаше нито страшна, нито заплашителна, но той вече видя достатъчно, за да знае, че няма да бъде тиха, кротка и послушна съпруга, която да не му противоречи или да не му създава неприятности. Дори и за стотици хиляди паунда нямаше да се върже към престилката й или да стои под чехъл и тя трябваше да го разбере още сега.

— Впечатляващо — отвърна безгрижно той. — Друго? В един брак има и други неща освен пари.

За пръв път върху бузите й се появи лека червенина.

— Няма да бъда взискателна съпруга, капитане. Но ще бъда лоялна и вярна. Ще изпълнявам задълженията си максимално не за да ви се налагам. Не съм красавица, не съм в първа младост и съм прехвърлила възрастта да отгледам деца. Но във всеки друг аспект никога няма да ви дам причина да съжалявате, че сте се оженил за мен.

— Значи не възнамерявате този брак да бъде стерилен и само по сметка?

Червенината на лицето й стана още по-силна.

— Лично аз бих се задоволила с такъв. Но ако вие настоявате за повече, ще се съглася.

О, и тогава ще лежи като бездушна дървена кукла под него, помисли си той. Това трябва да беше знак докъде е готова да стигне, само и само да го убеди. Очевидно не бе очарована от перспективата за полов живот, съдейки по вдървеното й обидено държание и очевидната липса на интерес към правенето на любов. Той не виждаше никаква нужда да принуждава една жена да го приеме, когато лесно би намерил друга, която да се радва и наслаждава заедно с него. Освен това не искаше да се обвързва до живот със студена, непостижима жена. А кой знае дали с малко ухажване и ласки Катрин Хау нямаща да омекне и да се предаде? Някои мъже навярно щяха да видят предизвикателство в това да я разгорещят. За нещастие, Джерард беше един от тях.

— Много добре — отвърна неясно той и така нито потвърди, нито отхвърли скрития въпрос. — Но, извинете предпазливостта ми, предложението ви върви с някои значителни неясноти и сенки. Вие сте направили вашето разследване по отношение на мен. Надявам се да ми позволите и аз да направя моето, докато го обмислям.

— Разбира се. — Тя пъхна ръка в джоба си и извади запечатано писмо. — Може да се обърнете към адвоката на баща ми в Ситито. Запознат е с всичко в подробности. Това писмо ще му позволи да говори с вас конфиденциално. Това ще ви бъде достатъчно, предполагам.

Джерард взе плика и почука с него по коляното си.

— Разбира се. — Щеше да направи, естествено, още няколко дискретни и лично негови проучвания. — Как да ви уведомя за решението си? Къде живеете?

— Изключено е да дойдете в къщата — отвърна бързо тя. — Какъвто и да е отговорът ви. Аз… аз ще се върна тук. Колко време ви е необходимо?

— Не смятам да е дълго. — Той я гледаше изпод сведените си клепачи. — Имам важна и належаща работа на едно място и смятах да напусна Лондон утре сутринта.

Тя не трепна.

— Да приемам ли това като отказ?

— Не. — Той завъртя предпазливо писмото й в ръцете си, сякаш съдържаше нещо опасно. Дали то не беше разрешението на затруднението му, или бе покана за бъдещи неприятности? — Все още не.

— Ще бъда много благодарна, ако отговорът ви дойде възможно по-скоро — рече тя.

Той я погледна.

— За да можете да намерите друг кандидат, ако аз кажа „не“?

— Да — тя почти изплю думата.

— Отлично. — Джерард се понадигна в стола. — Два дни? Три?

Катрин Хау се сепна при движението му, но кимна.

— Да. Мога да се върна тук след три нощи.

— Едва ли желаете да ви съпроводя до дома ви.

— Не е необходимо.

Тя стана. Джерард направи същото. Без да е дребна, тя стигаше само до раменете му. Наблюдавайки я внимателно на светлината на огъня, той долови известен смут и тревога върху лицето й, когато се озова толкова близо до него. Зачуди се дали съпругът й я е биел. Притежаваше уплашеното, но същевременно дръзко поведение на насилван или малтретиран човек.

— Благодаря — произнесе сковано тя, вдигайки поглед към него.

Той се поклони, без да отмества очи от лицето й.

— Изглежда аз трябва да ви благодаря. Ще ви чакам след три нощи.

Катрин Хау просто кимна и той се обърна да си върви. На вратата спря и я погледна. Държеше писмото й, името му бе написано върху плика с изящен почерк.

— Бяхте ли сигурна, че ще кажа „да“?

— Не. — Тя тъкмо вдигаше качулката на мантията си и посрещна погледа му, без да трепне. — Но бях сигурна, че ще го обмислите.