Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (14)

Четиринадесета глава

Лейди Дарби и госпожа Уудфорд бяха двете половини на една и съща личност.

Говореха с един и същ бърз, напевен глас и редовно довършваха изреченията си една друга. Очевидно мозъците им работеха по един и същи начин и с едно и също темпо. Дори жестовете им бяха еднакви. И като капак на всичко, изглеждаха съвсем еднакви. Лейди Дарби беше малко по-пълна, а госпожа Уудфорд малко по-висока, но във всичко останало бяха абсолютно еднакви. Катрин си мислеше, че дори майка им сигурно ги е бъркала.

Заедно те бяха едни от най-забавните хора, които някога бе срещала. С пристигането им на гости тя беше въвлечена в бързия водовъртеж на техния разговор, а той вървеше ту в една, ту в друга посока. В един момент я заляха с информация за другите жители на Бат, за странностите и чудатостите на Куинс Скуеър, а в следващия я обсипваха с учтиви и мили въпроси за нея. Всичко това направиха по най-естествен и приятелски начин и Катрин откри, че се усмихва и им отговаря.

— Ние сме очаровани да имаме такава хубава съседка! Очаровани! — обяви сияеща госпожа Уудфорд. — Барбара, виждали ли сме по-мило момиче?

Лейди Дарби поклати глава енергично.

— Наистина! Какво не бих дала за подобна нежна кожа. И тези очи!

— Вие ме ласкаете — отвърна Катрин, изчервявайки се от задоволство.

— Глупости! През младостта ни смятаха Барбара за красиво момиче, но никога не е имала хубава кожа. — Госпожа Уудфорд се наведе напред и прошепна доста високо. — Шарката е виновна, нали знаете!

— Млъкни, Алекс! — извика лейди Дарби. — Имам само два незначителни белега!

— Мисля, че е била голяма красавица — вметна Катрин, като не знаеше как да реагира.

— Но да, разбира се — съгласи се госпожа Уудфорд, докато сестра й се усмихваше на Катрин. — Нали сме близначки, ако не сте забелязали.

— Аз съм по-малката — побърза да уточни лейди Дарби.

— Аз съм по-красивата — добави госпожа Уудфорд с триумфиращ поглед. Катрин се усмихна леко и въздъхна, а двете възрастни дами избухнаха в смях.

— Простете ни, лейди Джерард. Ние от толкова години сме непрекъснато заедно и понякога забравяме за останалите. — Госпожа Уудфорд попи очите си, все още смеейки се.

— За нещастие нямаме дъщери, на които да предадем голямата си красота — добави лейди Дарби, с което накара сестра си да избухне в още по-силен смях. — А синовете ни се разпиляха по света! Най-големият на госпожа Уудфорд плава по моретата като баща си, а моето момче адвокатства в Лондон. Така че вие ни направихте голяма услуга, като доведохте своя висок и красив съпруг, за да украси нашия площад — намигна й лейди Дарби. — Ще ви видим ли скоро в „Асембли Румс“?

— Амиии… възможно е. — Катрин се усмихна, за да прикрие факта, че не знае дали съпругът й обича да танцува или да играе карти. — Капитанът нае ложа в театъра.

— Отлично! Ние ходим на театър всяка седмица, дори два пъти, ако времето е лошо. Когато е хубаво, трябва да знаете, че в Бат има много забавления. А през есента се провеждат празници, на които непременно трябва да се насладите. Нали имате планове да останете в Бат до края на годината?

— Аз… амиии… да.

— Млъкни, Алис — смъмри сестра си лейди Дарби. — През зимата Бат е ужасен. Най-добре при първия студ да заминете за крайбрежието.

— Не е чак толкова мизерно — възрази госпожа Уудфорд. — Ходим в Портишед заради здравето на Адмирала.

Съпругът й бе пенсиониран адмирал от флота, както вече бяха казали три пъти на Катрин.

— Той се радва на по-добро здраве, когато е извън обществото — уточни бързо сестра й.

— Сигурна съм, че отсъствието му не е навредило особено на обществото, така или иначе. — При тези думи и двете дами избухнаха отново в бурен смях. Да се задяват със съпрузите си, очевидно им се бе превърнало в навик. — За разлика от вашия съпруг, лейди Джерард. Какъв хубавец! Така се надяваме да ви виждаме по-често!

— Те са младоженци, Барбара! — Госпожа Уудфорд започна да си вее с ветрилото. — Ще бъдем щастливи, ако въобще ги виждаме!

— Шшшът! — Лейди Дарби направи физиономия. — Сър Филип ме е придружавал единствено когато бяхме младоженци. Сега много рядко сме заедно!

— Тогава не разбирам защо се оплакваш! — Още смях. — Но, лейди Джерард, досега трябва да сте го завъртели на малкия си пръст! Според нас той е голям късметлия. Вие сигурно можете да го склоните!

— Разбира се, че може — заключи безапелационно лейди Дарби. — Умоляваме ви, лейди Джерард. Толкова сме доволни и поласкани, че имаме нови съседи. Сега, когато сте тук, Куинс Скуеър ще живне! Трябва да вечеряте с нас.

— Много бих се радвала — усмихна се нервно Катрин.

Беше научила от Браг, че възрастните дами клюкарки не са компанията, на която Джерард най-много ще се наслаждава, но беше редно човек да е мил със съседите си, нали? И освен това беше толкова приятно да те поканят някъде, а ти да си свободен да приемеш поканата, без да се съобразяваш какво ще кажат други хора, че тя реши да отиде сама, ако се наложи. Двете дами бяха мили и забавни. Една вечеря със сигурност нямаше да навреди никому.

След като двете посетителки си тръгнаха след още много закачки и смях за сметка на съпрузите си и настоятелното убеждаване да се присъедини към социалния живот на Бат, Катрин се почувства малко уморена. Радваше се на това гостуване, но за Бога, съпругът й едва ли щеше да е очарован, че е приела поканата да вечерят с тях. Реши да му каже още тази вечер.

Както обикновено, той беше целият ден навън, зает с нещо неизвестно за нея, и се върна вкъщи мрачен и нетърпелив. От няколко дни бяха в Бат и всеки ден повтаряше предишния. Джерард излизаше рано сутрин и не се връщаше чак до вечерта. Двамата вечеряха заедно, говореха за дребни и незначителни теми или въобще не говореха, после си лягаха. Тази, последната част, беше неизбежна и прекрасна. Колкото и да бе отчаяна от емоционалната бездна между тях, толкова бе удивена и тръпнеща от физическите удоволствия, които й даваше бракът. Вместо да се дразни от пълното й невежество или липсата на умения в тази област, Джерард беше щастлив да я обучава. След вечерта, когато я съблазни да си вдигне полата в трапезарията, а тя му призна, че не знае какво да прави, той без колебание я напътстваше с изрични, а понякога и с неприлични подробности как да задоволи и себе си, и него. Всичко това я караше да се изчервява, когато мислеше какви неща прави под негово ръководство — да се изчервява и да се възбужда. В леглото бракът бе сто пъти по-хубав от всичко, за което можеше да се мечтае.

Извън леглото обаче двамата продължаваха да са непознати. Тя все още нямаше никаква представа защо дойдоха в Бат, въпреки че очевидно беше свързано със скандала, който се вихреше, когато напуснаха Лондон. Знаеше едно: детайлите от историята не бяха стигнали до вестниците в Бат, а Джерард нарочно не поръчваше лондонски всекидневници. Беше научила част от личните му навици и какво харесва, но за съкровените му мисли и чувства не знаеше почти нищо. Колкото и да си повтаряше, че още е рано, чувстваше как в нея се промъква леко отчаяние. Физическата им близост и интимността през нощта бяха причина да иска повече. Надеждата й приятелството и привличането между тях постепенно да прерасне в нещо по-голямо, страдаше силно. Всеки възторг, който Джерард изтръгваше от тялото й, само я караше да чувства още по-силно липсата на нещо друго. Любенето премахна сковаността и задръжките й, но остави сърцето й беззащитно и голо.

Тази вечер тя потърси начин да привлече вниманието му. Навярно тя не го предразполагаше да споделя с нея; Кейт знаеше, че е по-скоро скучна личност, с прости и обикновени вкусове. Трябваше да направи по-голямо усилие.

— Днес ме посетиха съседките — подхвана тя, докато той режеше печеното.

— Така ли? Забавни ли са?

В съзнанието й изплуваха двете дами, които взаимно се разсмиваха толкова, че лицата им почервеняваха.

— Да. Поканиха ни на вечеря.

— Отлично — промърмори Джерард, сипвайки сос в чинията си. — Кои са?

— Лейди Дарби. Живее от другата страна на площада. И госпожа Уудфорд — в съседната къща.

Очите му я стрелнаха като светкавици. Той остави вилицата.

— Старите дами?

Катрин се прокашля.

— Не са чак толкова стари. И освен това са много мили и приятелски настроени.

— Хм. — Джерард разряза картофите си, но повече не я погледна. — Отказвам да бъда предмет на интереса им и източник на информация за клюки.

— Не мисля, че си такъв. В техните очи ти си само един висок и красив армейски офицер, напълно непознат и новодошъл на тяхната улица.

Той изръмжа.

— Засега.

Той започна да се храни, а Катрин потърси друга тема, след като тази очевидно не бе обещаваща.

— Постигна ли някакъв напредък днес?

Джерард я погледна с присвити очи.

— Какъв напредък?

— В онова, заради което дойдохме в Бат.

Последва свиване на рамене.

— Не достатъчно. Моля те, не говори за това с дамите, които те посетиха.

Тя се зае мълчаливо с храната. Той ядеше охотно, сякаш разговорът им беше приключил.

— Не искам да причинявам неприятности — рече накрая Катрин, след като Браг вдигна чиниите и почисти, а те двамата останаха сами. — Но нямам представа как да избягвам нещо, което не знам какво е.

— Не причиняваш неприятности. — Той въздъхна и се облегна назад в стола, вдигайки чашата с вино към устните. — Клюките или привличането на внимание обаче застрашават да усложнят работата ми. В момента трябва да съм невидим. Още по-добре би било да съм и анонимен, но това е невъзможно.

— Защо? Какво се опитваш да направиш?

Той поклати глава.

— Нищо, за което да се тревожиш, скъпа.

Тя плесна с ръце в скута си.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Той отпи още вино и напълни отново чашата си. — Това е нещо като Гордиев възел и не виждам как да го развържа.

— Вероятно ти трябва меч, за да го разсечеш.

Той се разсмя.

— Вероятно! Само ако знаех къде да направя разреза.

Катрин го погледна. Изглеждаше изморен и изнервен.

— Не е изключено аз да мога да ти помогна — предложи тя.

— О? — Устните му се извиха дяволито. — Сигурен съм, че можеш. Я ела тук, милейди.

— Не, говоря сериозно. — Тя остана на стола, дори когато хвана едната й ръка. — Ако ми кажеш какво се опитваш да направиш, може да успея да помогна по някакъв начин.

Джерард пусна ръката й.

— Не мисля.

Катрин прехапа долната си устна от безсилие. Той все повече се дразнеше, когато тя се опитваше да разбере и да помогне.

— Не искам да любопитствам, нито да си пъхам носа. Различните хора виждат нещата по различен начин. Чувствам се неспособна да предложа дори помощ, защото не зная какво се опитваш да направиш.

— Има ли значение? — Той вдигна глава. — Човек трябва ли да знае всичко, преди да предложи симпатия и помощ?

— Би било добре, ако говореше с мен! — възкликна тя. — Имаш моята подкрепа, имаш моята симпатия, а аз нямам нищо от теб!

При това избухване той вдигна вежди. Катрин почувства как лицето й се залива в червенина и осъзна, че е изгубила самообладание.

— Нищо? — попита заплашително Джерард.

Тя погледна изражението му и червенината заля освен лицето и тялото й.

— Добре де, не съвсем нищо… — заекна. — Но… но ние не говорим за това. Лейди Дарби ме попита дали ще отидем на танци в „Асембли Румс“, а аз не можах да й отговоря, защото не знам дали обичаш да танцуваш.

— Да, обичам. Обичам също да играя карти и да слушам концерти. Тази вечер ще отидем в „Асембли Румс“, ако искаш.

Новият й гардероб още не бе готов. Нямаше с какви тоалети да се появи в обществото, а той дори не забелязваше, че продължава да носи простата си тъмносиня рокля всяка вечер на вечеря. Катрин въздъхна.

— Благодаря. Не искам да излизам днес.

Той потърка с ръце лицето си.

— Кейт, нямам търпение за гатанки. Кажи ми какво искаш?

„Искам да се интересуваш от мен“, помисли си тя. Но как може човек да помоли за това?

— Искам да бъда добра съпруга.

— Отлично. Ела горе и ми покажи, че искаш.

Какъв обрат! Тя се надяваше да бъде с нея физически, след като се опознаят и станат близки. Вместо това той най-безцеремонно я вкара в леглото и правеше такава сладка и дива любов с нея, без да се тревожи, че въобще не се познават! А тя не знаеше как да реагира на всичко това. От една страна беше безумно щастлива с брака си, но от друга се чувстваше все по-отчаяна и тъжна.

— Кейт? — обади се той, след като тя не каза нищо. Наведе се към нея, на устните му играеше съблазнителна усмивка. — Нека да изкупя вината си заради лошото ми настроение.

Тя го загледа, докато сърцето й потъна дълбоко. Само звукът на гласа му бе достатъчен тялото й да започне да се разтапя. Наложи се да стисне силно ръце, за да не хване ръката му и да го остави да прави с нея каквото иска. Принуди се да стисне бедра, за да обуздае желанието да се подчини на всички лудешки напътствия, които беше планирал да й дава тази нощ. Той бе толкова дяволски хубав, толкова мъжествен, толкова чаровен! Трябваше да се предпази някак от изкушенията му.

— Не тази нощ — отвърна, влагайки цялата спокойна студенина, на която бе способна. Чувстваше се тромава и ограничена, но същевременно в безопасност. — Имам главоболие.

— Ще бъда внимателен. — Той прокара пръсти по горната част на ръката й. Нервите й се отпуснаха, тя почувства как се задъхва от радост. Всичките й мускули се стегнаха от усилието да устои.

— Не — повтори твърдо и преди са се разколебае отвърна поглед от красивото му лице, засенчено от страст.

— О, Кейт, хайде де! — В гласа му се прокрадна смях. — Позволи ми да се извиня. Искаш ли утре да отидем на танци?

Тя си пое дълбоко въздух, събра всичките си сили и го погледна.

— Ти искаш ли?

— Безусловно. — В усмивката му имаше чувствено обещание. — Сега ела горе.

— Това няма ли да попречи на работата ти в Бат?

Омекна въпреки решението си. Това може би щеше да бъде началото. Докато танцуват заедно се отваряше възможност да говорят за него. А също щяха да разговарят и с други хора — предпоставка да доведе до повече откровеност между тях. Навярно ще успее да подкупи шивачката да достави една прилична рокля за утре вечер и ако е достатъчно представителна, има надежда той да я забележи.

Но при споменаване на личните му дела, устата му се сви и той щракна с пръсти.

— Не се тревожи. Това е дълга и мрачна история, а аз имам нещо по-интересно за теб.

Лорд Хау и Люсиен толкова често се бяха отнасяли снизходително с нея, че нямаше начин да не разпознае отношението и сега. С огромно усилие Катрин потисна желанието си да получи физическото удоволствие, което Джерард й предлагаше. Не стига, че глупавото й безпомощно сърце бе паднало в ръцете му, ами и тялото й крещеше за докосването му. Само умът й остана трезвен, за да изпраща предупредителни сигнали за опасността да стане робиня на един мъж, който й дава много малко от себе си в отговор. Хау се възползваше от тялото й, но никога не изкуши сърцето й, нито спечели ума й. Тогава не й беше трудно да гледа на брака им като на бизнес споразумение, изискващо определени действия от нейна страна — нещо подобно на гладенето, част от задълженията на Бърди като камериерка. Но с Джерард тя се бе надявала на друго, на нещо много по-голямо. Надяваше се на известна доза общуване, за което бе копняла цял живот, и се оказа неподготвена за връхлетялата я болка, когато откри, че той не иска нищо подобно.

Затова сковано поклати глава.

— Много съжалявам, сър — думите й прозвучаха хладно. — Чувствам се силно неразположена тази вечер.

Веждите му се сключиха.

— Колко неочаквано!

Тя успя да запази лицето си безизразно и неподвижно. Някога го постигаше доста лесно, сега обаче имаше чувството, че кожата й ще се напука.

— Да. Ако ме извиниш, тази нощ ще се оттегля.

— Да изпратя ли госпожа Денис? — Гласът му звучеше доста объркано.

— Да, моля. Благодаря. Лека нощ. — Катрин си повдигна полите, докато ставаше от стола, и отиде до вратата. Ръцете й трепереха от желание да покрие лицето си. Главата й се въртеше, но тя излезе невъзмутимо от трапезарията, качи се по стълбите и влезе в своя будоар. Чак тогава седна на стола и остави сълзите да потекат.

Джерард гледаше неподвижно как жена му излиза. Разговорът го смути. Къде сбърка? Какво направи погрешно? Трябва да беше нещо непростимо, защото пред очите му тя се превърна в ледена принцеса. Изражението й се вкамени, очите й станаха резервирани, а гласът й… Той се намръщи. Мразеше този тон, сякаш всяка дума едва-едва се процежда през устните й и за нея нищо нямаше значение.

Позвъни на Браг да дойде и да довърши почистването на масата.

— Отивам да се разходя — уведоми го, преди да се озове в коридора и да си сложи шапката.

Излезе от къщата и спря за малко да вдиша дълбоко нощния въздух, докато си слагаше ръкавиците. Един поглед нагоре му показа светлината от прозореца на спалнята. Изкушаваше се да се върне, да се качи и да прогони лошото й настроение. Между тях никога не бе имало неразбирателство в леглото, а Джерард все повече се пристрастяваше към нощните уроци по удоволствие. Очевидният учител бе той, ала често се изненадваше от спонтанно еротичния й отговор на неговите напътствия. Това бе най-хубавата част от дните му — оазис на удоволствието след мрачното и неблагодарно търсене на човека, който се опитваше да унищожи семейството му. Обиколи целия Бат и околностите в търсене на следа от мъжа, изпратил писмата, и не откри нищо. За него бе огромно облекчение да се връща вечер вкъщи и да забравя себе си, докато прави любов с Кейт. Защо тя настоява да научи скучните и досадни подробности от деня му, когато можеха да се отдадат на далеч по-приятни занимания?

Тръгна с бърза крачка, ядосан, че прави това упражнение навън и сам, вместо в леглото с Кейт. Но щом така иска, добре, така да бъде. Знаеше, че когато правят любов, тя стига до оргазъм, беше сигурен.

Освен това вече познаваше достатъчно добре тялото й, за да забележи, че още докато бяха на масата, тя се възбуди. Не само той щеше да си легне тази вечер разстроен и неудовлетворен. Не че от това му олекна или се почувства по-добре. Защо, по дяволите, използва главоболието като оправдание, щом двамата искат едно хубаво любене? Откъм реката подухна остър вятър и охлади кипналата му кръв. Вървеше край бреговете и някаква преминаваща наблизо карета привлече погледа му. Возилото се закатери нагоре по хълма към „Асембли Румс“. Джерард тръгна с въздишка в същата посока. Кейт обичаше да ходи на подобни вечеринки повече, отколкото признаваше. Спомни си, че когато пристигнаха тук, нямаше подходящи рокли, и се зачуди дали новият й гардероб вече е попълнен. Насочи се към Милсъм Стрийт и намери шивашкото ателие. Витрините му бяха тъмни. Утре щеше да провери дали има подходяща рокля, за да я заведе на танци. Представи си как я държи в ръцете си, докато танцуват, как тя му се усмихва, а огърлицата с аметиста проблясва в деколтето й. А после ще я върне у дома, ще й свали роклята и ще я люби, докато все още носи огърлицата и нищо друго върху себе си. Да, това беше чудесна идея.

Джерард ускори крачка. От току-що съставения план се почувства по-добре. Ще покани Картър и сестра му да дойдат с тях. Хубаво е да има приятели, с които да разговаря, особено ако разни слухове и подмятания започнат да се въртят във връзка с проклетата „Дилема Дърам“.

Неочаквано през ума му мина мисълта, че Кейт сигурно също ще пострада от подобни клюки. Сега тя беше част от семейството, част от Дърам. Знаеше, че е чула слуховете още преди да му предложи да се ожени за нея. Като се има предвид колко нищожен успех бе постигнал в търсенето на изнудвача, нищо чудно и двамата да бъдат обявени за аутсайдери още преди края на месеца. Той отново се запита какво я бе накарало да се свърже с него, след като перспективите му не бяха никак блестящи. Трябваше някак си да изкопчи от нея отговора на този въпрос.

Но дотогава… Изруга на глас и една случайна двойка, минаваща наблизо, се отдръпна оскърбено. Затова докосна шапката си и измърмори някакво извинение, докато ускори крачка. Налагаше се да я увери, че се опитва да разреши проблема. Сигурно точно това стоеше зад въпросите й тази вечер, а навярно и зад отказа й да излязат. Несъзнателно се бе отнесъл към нея като с войниците си в армията. Издаваше заповеди, без да обяснява нищо, защото той бе командващият офицер и думата му беше закон, без да се задават въпроси. Жената обаче не е войник. Една жена не обича да й заповядват. По дяволите! Както и да се опитваше да се самоубеди, че заради нейно добро й бе спестявал досадните препятствия в работата, с която се бе захванал, всъщност бе оставил разрухата да застигне и двамата. Нищо чудно, че тя бе така раздразнена от поведението му.

Джерард се обърна рязко и тръгна обратно към Куинс Скуеър. Когато стигна до къщата, погледна към другите осветени прозорци и се зачуди дали старите дами клюкарки, посетили я днес, не й бяха казали нещо. Представи си как някой от рода на лейди Еклестон забива хищни нокти в Кейт и излива потоци лъжи и инсинуации в ушите й. Някои от клюките за поведението на баща му бяха повече от осъдителни. Те стигаха до ушите му, независимо от опитите да не им обръща внимание. И ако старите гарги се бяха опитали да измъкнат повече информация от нея… Той ускори крачка и влезе вкъщи, оглеждайки се да види дали вече е изгасила лампата. Прозорецът на спалнята беше тъмен.

В коридора подаде палтото и шапката си на Браг.

— При посещението на дамите днес чу ли да споменават нещо за онази проклета дилема? — попита го тихо.

— Не, сър. — Браг взе ръкавиците му. — Те се смяха много и бъбриха. Когато си отидоха, милейди се усмихваше и всичко изглеждаше съвсем наред.

— Добре. — Това поне бе известно облекчение. Засега.

Джерард се качи горе и се приготви за сън, след което тихо влезе в спалнята. Кейт лежеше в своята страна на леглото, с гръб към него, свита в далечния край. Той запали лампата на масата и се мушна под завивката, приближавайки се до нея. Тя нито помръдна, нито продума, но очите й бяха отворени.

— Кейт. — Погали рамото й; за негово съжаление беше скрито под нощницата. — Наистина ли искаш да знаеш защо дойдох в Бат?

Първоначално тя не отговори, но след малко прошепна:

— Да.

Той въздъхна и се настани по-удобно до нея.

— Искам да открия човека, който се опитва да очерни фамилното ни име. Този, който заплашва да разкрие пред света една срамна тайна от миналото на баща ми и да лиши мен и братята ми от наследство.

Тя обърна глава към него.

— Как ще го намериш?

— С упоритост и решителност. Нищо вълнуващо. Всъщност е доста тягостно, за да те занимавам с него. Страхувам се, че ще заспиш, ако изброя всички хора, с които съм говорил, за да ми помогнат, всички мошеници, които се опитах да подкупя за информация, и всички безрезултатни пътувания, които направих.

— Няма да заспя. — Тя обърна лицето си към него. — Какво ще предприемеш, когато го намериш?

Ще го убия бързо и тихо. Или поне колкото е възможно.

— Ще реша, когато го намеря. А аз ще го намеря — добави заплашително той. — По един или друг начин целият този глупав скандал с баща ми ще бъде разрешен и потушен. Не искам да се тревожиш за това. Но може да тръгнат грозни клюки и бих искал да те защитя от тях.

— Знаех, че може. — Тя му се усмихна с онази нейна искрена и чиста усмивка. Беше леко срамежлива, но от нея очите й засияха, а лицето й видимо омекна. Когато се усмихваше по този начин, беше почти красива. — Аз дадох брачната си клетва към теб съвсем честно.

Той се усмихна, облекчен, че недоразумението помежду им е изгладено. Точно както си бе мислил, в леглото всичко между тях беше наред.

— Както и аз. — С тези думи я притегли към себе си и посегна към копченцата на нощницата. — Както и аз.