Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (1)

Първа глава

Джерард де Лейси не помнеше майка си.

По-големите му братя я помнеха. Когато тя умря, Едуард бе на осем, Чарли — на единадесет, а той — само на пет, прекалено малък, за да има спомени. Понякога братята му говореха за нея, какви песни им е пяла, как разсмивала баща им, за любовта и страстта й към градините. Джерард полудяваше от завист, защото те все още пазеха частица от нея, а той нямаше почти нищо. Във всеки случай нищо ярко или красиво, което да е само негово.

Беше виждал, разбира се, портретите й: портрета, нарисуван, когато била съвсем млада, току-що сгодена за херцога на Дърам; официалния портрет — майка му и баща му след сватбата им; семейните портрети със синовете й. От тях знаеше, че е била красива и изящна, с тъмна коса и сини очи. Но това не му беше от полза. На един от портретите тя го държеше в скута си. Сигурно двамата са седели в тази поза пред художника часове наред, но колкото и да се опитваше, той не си спомняше нито гласа й, нито допира на ръцете й, които го прегръщаха, независимо от всички приказки колко топла и нежна, предана и любяща майка е била, а той е бил любимият й син. Поради липсата на какъвто и да било реален спомен от нея, той чувстваше отсъствието й още по-силно, много повече отколкото другите му братя. Джерард беше сигурен в това.

Всъщност единственият му спомен от нея беше ужасен. Помнеше съвсем ясно деня, когато тя умря.

Онази сутрин баща му дойде да закуси с тях в детската стая. Беше първият знак, че се е случило нещо лошо, макар навремето Джерард да не го осъзна. В неговите детски очи баща му бе най-важният човек в живота, истински герой, и винаги бе много вълнуващо, когато той изкачваше стълбите. Стъпките му отекваха тежко по стъпалата, а мощният му глас гърмеше и ехото се връщаше от високите тавани на Ластингс — къщата им в Съсекс. Джерард си спомняше как го подхвърляше във въздуха, а той изпитваше онова удивително чувство, че лети, следваше спиращото дъха падане надолу като плонж, преди да се озове в сигурната и безопасна прегръдка на татко. Напоследък, през последните години, бе открил, че за човек като херцога на Дърам е било изключително необичайно да отделя толкова много време на децата си, но в детството му това бе една от причините да го идеализира. Той беше най-добрият ездач, най-веселият събеседник, най-изявената личност, която някога бе познавал.

Но онази сутрин баща му бе съвсем различен. Изкачи мълчаливо и мрачно стълбите, докато те ядяха овесената каша. Чарли и Едуард сигурно са знаели причината, защото не казаха нито дума. Джерард обаче нямаше никаква представа какво става, докато херцогът не седна на кръглата маса при тях, а бавачката им донесе препечените филийки.

— Нося ви тъжни новини, момчета — произнесе тъжно той.

Джерард си помисли за кученцата — любимата кучка на татко току-що бе родила. Но защо помнеше проклетата кучка, а не майка си, така и не проумяваше.

— За мама, нали? — попита Едуард с тъничко гласче.

Баща им се поколеба, сетне кимна. Едуард остави лъжицата.

— Какво й има на мама? — попита на свой ред Джерард.

— Беше много болна — отговори херцогът. — А сега е мъртва.

Едуард не каза нищо. Чарли подпря главата си с ръце.

— Писах на леля ви, лейди Доулинг — продължи баща им. — Поканих я да дойде за няколко месеца с братовчед ви Филип.

— Не искам леля Маргарет! — намуси се Джерард. — Искам си мама!

— Мама е мъртва — прошепна Едуард.

— Не е! — извика сопнато Джерард.

— Синко, вярно е — обърна се баща му към него. — Бих искал да не е така.

Брадичката му трепереше. Джерард знаеше какво означава „мъртъв“. Означаваше да вземат кучето (досега бе виждал само кучета да умират), да изкопаят дупка зад конюшнята и да го сложат в нея. Татко сигурно нямаше да позволи да направят същото и с мама.

— Аз не вярвам.

Херцогът замълча за миг. Джерард така и не забрави как утринното слънце осветяваше челото на баща му, а кожата му блестеше там, където косата оредяваше.

— Искате ли да я видите?

Джерард кимна. След миг същото направи и Едуард.

— Да, сър — прошепна на свой ред и Чарли. — Моля.

Херцогът кимна и трите момчета се смъкнаха от столовете, за да го последват. Забравиха закуската. Слязоха по тесните стълби право в дневната на херцогинята. Там беше тихо и спокойно, нещо наистина необичайно. Джерард често тичаше надолу по тези стълби, за да я види и да се покатери в скута й. А стаята винаги бе пълна с хора: икономът, камериерката на херцогинята, лакеите — внасяха подноси с чай, добавяха въглища и цепеници в камините, носеха писма на табличка. Тя никога не му се караше, не му казваше да не идва — дори не го мъмреше, задето тича. Днес стаята беше празна. Херцогът отвори вратата към нейната спалня и махна с ръка, за да отпрати прислугата, която се суетеше вътре. После отстъпи крачка назад и ги пусна да влязат.

По-късно на Джерард му се искаше да не го беше направил. Ако не беше я видял, вероятно щеше да запази друг, по-щастлив и красив спомен за майка си, а не тази ужасна последна гледка. Но подобно на всяко дете той нямаше никаква представа какво го очаква, затова влезе в стаята и я видя да лежи на леглото. Беше променена и толкова различна от жената, която познаваше, че почти не я позна. Тъмната й коса бе сресана назад по черепа, откривайки лицето й, сякаш потънало в главата. Завивките бяха свалени от леглото и тя лежеше, облечена в бяла нощница, а кожата й изглеждаше сива, вместо естествената й розово-бяла красота. В ръката си държеше някакво вързопче, увито в плат. Не приличаше на заспала.

До него Едуард въздъхна сподавено. Херцогът сложи ръка върху рамото му.

— Съжалявам, момчета — повтори още веднъж, съвсем тихо той. — Можете да вървите, ако искате.

— Благодаря, сър — произнесе задавено Чарли, преди да се обърне и да изтича през вратата. Едуард подсмръкна, избърса с ръкав носа си и излезе без да продума нито дума.

Джерард се притисна към баща си. Тази жена на леглото приличаше малко на мама, но не беше тя.

— Наистина ли е мъртва? — Вдигна поглед нагоре, за да види как баща му кима. — Защо умря, татко?

За миг херцогът остана смълчан. Лицето му придоби странно изражение. Подобна физиономия направи Едуард, когато счупи новия си компас: хем объркано, хем виновно. Тогава брат му едва не удари Чарли, защото му каза, че сам си бил виновен.

— Това е Божие наказание — произнесе накрая херцогът, почти беззвучно. — Тя беше прекалено добра за мен.

Джерард погледна отново майка си. Смяташе я за съвършена. Искаше да докосне лицето й… навярно щеше да я събуди, но не посмя.

— Зад конюшнята ли ще я погребем? — попита тъжно. — На нея няма да й хареса, татко.

Херцогът въздъхна, наведе се и го прегърна.

— Не, сине, няма да я сложим там — прошепна. — Тя ще лежи в гробницата до църквата, а някой ден ти ще ме положиш до нея, за да й правя компания.

— Не искам да умираш. Не искам тя да умира.

— Нито аз — отговори баща му. Гласът му беше празен, тъжен и безнадежден. — Нито аз.

— Какво е това? — Джерард посочи вързопчето, увито в плат. Виждаше фамилния герб под формата на кръст, избродиран върху плата със сребърни конци.

— Сестричката ти. Тя се роди твърде рано.

— О? — Той загледа с широко отворени очи вързопчето. — Тя също ли е умряла?

— Да.

Джерард сложи глава върху рамото на баща си. По навик понечи да пъхне палеца си в устата, после се сети, че не бива и сви ръчичката си в юмрук.

— Тя с мама ли ще остане?

Херцогът го притисна по-силно към себе си.

— Да. Тя ще остане с мама, а аз ще остана с теб и братята ти.

— Благодаря ти, тате — прошепна Джерард. — Не искам и ти да си отидеш.

— Няма, сине — тихо каза баща му. — Обещавам.

И херцог Дърам спази обещанието си. Никога не се ожени повторно. Наблюдаваше и ръководеше възпитанието на синовете си със същата взискателност, с която се отнасяше към всичко останало. Джерард повтаряше латинските глаголи и уроците по история пред баща си, докато не ги научеше безпогрешно. Стоеше прав и признаваше прегрешенията си, а после изтърпяваше наказанието от неговата ръка. Той го качи за пръв път на първия му кон и му купи първия офицерски чин — младши лейтенант от кавалерията. Човек трябва да заслужи отговорностите си — повтаряше баща му и обясняваше защо не би купил капитански или майорски чин на двадесетгодишно момче: поради незнание и липса на опит имаше риск да убие и себе си, и другарите си. Навремето Джерард вреше и кипеше от нетърпение и раздразнение, но след като порасна и възмъжа, осъзна колко прав е бил баща му. Един лейтенант следваше заповеди, учеше се от по-висшестоящите офицери, преди сам да поеме задължението да води мъжете в битка и отговорността да ги командва мъдро и разумно. Стана му ясно колко много майори и полковници бяха пропуснали или прескочили важни стъпки от обучението и тежестта на службата или ги затрудняваше, или гледаха на нея прекалено лекомислено. Това бе още едно потвърждение за грижата на херцог Дърам по отношение на синовете му.

Ала вярата на Джерард в баща му угасна, когато херцогът на свой ред умря. С последния си предсмъртен дъх Дърам помоли за прошка, но едва когато го положиха в гробницата до отдавна починалата херцогиня и бебето, Джерард и братята му откриха за какъв грях става въпрос. Отнасяше се за таен, нелегален брак, сключен години преди баща им да наследи херцогската си титла… и преди да се ожени за майка им. Този брак никога не е бил анулиран или разтрогван с развод и можеше да струва на Джерард и на по-големите му братя всичко, с което бяха израснали и вярваха, че е тяхно, защото заплашваше да превърне брака на родителите им в невалиден, а самите тях — в незаконородени. И всичко това заради Дърам. Проявявайки безгранична арогантност и вяра в собственото си правосъдие, той го бе скрил от синовете си, дори когато е бил заплашван с разкрития и изнудван от непочтени хора.

Джерард беше бесен на баща си за това нехайство. Херцогство Дърам бе огромно, едно от най-богатите в Англия, и всички техни очаквания бяха свързани с него. Този грях избухна като бомба и заплашваше да ги лиши от всичко. Баща им бе оставил в завещанието си няколко специфични разпоредби за имотите, купени от него като херцог, и за фондовете от зестрата на майка им, но в сравнение с евентуалните загуби, това бе нищожно малко.

На Чарли му предстоеше да наследи титлата и да стане херцог.

В провинция Линкълншър щеше да получи една къща — почти необитаема и напълно занемарена, докато Дърам бе жив — и малко пари, колкото едва да поддържа имота. Едуард, посветил целия си живот да управлява умно, умело и печелившо собствеността на Дърам, сега щеше да види как друг човек се облагодетелства от труда му — най-вероятно онзи надут паун, дебелакът Огъстъс, далечен братовчед на баща им. А той самият, най-малкият, винаги бе знаел, че ще трябва сам да си намери начин, за да се издигне. Сега обаче се налагаше да се раздели с избраната преди време военна кариера, а бе проливал кръвта си и го ценяха, и да остане с празни ръце. Нула. Всички щяха да бъдат обявени за незаконородени, копелета, да ги изхвърлят от доброто общество, да ги лишат от собственост и да живеят само с доходи от по няколко хиляди паунда на година.

А майка им… Джерард изостана назад, когато Едуард, енорийският пастор и неколцина слуги си тръгнаха, след като тялото на баща им бе положено в криптата за вечен покой. Едуард го погледна изненадано, но Джерард поклати глава. Знаеше за колко много неща трябва да се погрижат и нямаха време да се мотаят тук и да скърбят. Двамата постигнаха съгласие да се върнат веднага в Лондон, за да съобщят на Чарли за неочакваното откритие и сполетялото ги нещастие, след като брат им не успя да дойде в Съсекс дори за погребението на баща им. Предстоеше да решат какво ще правят, за да защитят наследството си, защото никой от тях нямаше да се даде без бой. Просто Джерард се нуждаеше от един миг, преди да се хвърли в битката.

Сега стоеше в семейната гробница сам с духовете на предците си. Докосна с ръка студената каменна плоча върху ковчега на майка му. Ан, херцогиня на Дърам. Това бе изписано под датите на раждането и смъртта й. По-надолу бе споменато и бебето. То дори нямаше име. И то, естествено, щеше да е толкова незаконно, колкото всички те, благодарение на нехайството на баща им. Ако всичко се разпадне, дали следващият херцог — същият онзи Огъстъс, да гори в ада дано!, ще премести Ан и безименната й дъщеря от семейната гробница?

Джерард затвори очи и мълчаливо даде обет пред майка си. Нямаше да позволи това да се случи — заради нея, заради себе си, заради братята си и дори заради баща си. По един или друг начин смяташе да спаси семейството си от катастрофата, надвиснала заплашително над всички.