Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (26)

Двадесет и шеста глава

До „Белият елен“ двамата вървяха с бърз ход. Когато завиха по Бъртън Стрийт, Чарли го хвана за ръката.

— Какво става? — попита той, дишайки тежко. — Трябва ли да тичаме като футболисти?

— Не беше нужно да идваш.

— Едуард ще ме изкорми и разчлени, ако те оставя да извършиш убийство. — Чарли промърмори едно извинение на двамата джентълмени, които Джерард избута грубо. — И кой е бедният човек, когото ще убиеш?

— Люсиен Хау.

Почувства повишения интерес от страна на Чарли.

— Цял Лондон говори, че бил пред фалит.

— Колко вълнуващо ще бъде да им кажеш, че си бил свидетел на края му.

— Предпочитам да не го правя, особено в съда, където ще слушат съдии. Защо имаш намерение да го убиеш?

Джерард само поклати глава. Дори не бе способен да го произнесе на глас. Без да забави крачка извади бележката от джоба си и я подаде на брат си. Чарли я прочете, въздъхна дълбоко и му я върна мълчаливо. И повече не възрази срещу намерението на Джерард да пролее кръв.

Двамата завиха зад ъгъла към издигащата се назъбена кула на Енорийската църква, надвиснала над подредените от двете страни на улицата къщи. Странноприемница „Белият елен“ се намираше отсреща. Джерард се насочи право натам и няколко минути по-късно портиерът го упъти към стаята на Хау. Изглежда го очакваха. С Чарли по петите, той пъхна една монета в ръката на портиера, мина покрай него и почука на вратата.

Лицето на Хау светна от задоволство, когато го видя.

— А, Де Лейси. — Направи пренебрежителен поклон. — Очаквах да ме посетите.

— Без съмнение. — Джерард извади писмото. Понеже не беше запечатано, то се отвори, така че можеше да се прочете: "Ако искаш да научиш къде е жена ти, попитай в „Белият елен“. — Е, къде е тя?

— Катрин ли? В пълна безопасност, сигурен съм. — Хау се усмихна, но само за миг.

След цяла седмица борба, за да изясни чувствата си към Кейт и да открие дали те са по-дълбоки, отколкото осъзнава сам, Джерард не бе в настроение да слуша увъртанията и манипулациите на Хау. Беше постъпил почтено — първо го попита учтиво. Но това бе максималното, на което бе способен. Сега хвана Хау за брадичката и пристъпи напред за по-голям ефект. Главата на виконта се блъсна в стената със задоволителен звук, издаден от зъбите му.

— Къде е? — повтори Джерард. Юмруците му бяха вдигнати войнствено.

Хау го гледаше с ужас и отстъпи назад, вдигайки ръце, за да се защити, понеже Джерард пристъпи, хвана го с една ръка за гърлото, а с другата за ревера. Със силен удар го притисна към стената, при което вдигна дребния мъж и отлепи краката му от земята.

— Къде е тя? — попита за трети път.

— Пуснете ме… долу — едва изхриптя Хау, опитвайки да се освободи от хватката на Джерард.

Той го разклати и главата му се удари отново в стената.

— Къде е Кейт? Не съм от търпеливите!

Ужасеният поглед на Хау прескочи зад рамото му.

— Помощ!

— Не му трябва помощ, за да те удуши — отговори Чарли с глас, изразяващ досада. — Но ако не отговориш на въпроса, аз ще му помогна с радост. — Джерард удари Хау още веднъж в стената за повече убедителност.

— В Гобхам! — изписука нещастникът. Сега лицето му бе нездравословно червено. — Тя отиде… в Гобхам!

Джерард отпусна леко хватката около врата му.

— Къде, по дяволите, е това Гобхам?

— Близо до Хангърфорд — задавено отговори Хау. — На няколко мили от пътя за Бат.

— Защо? — изръмжа Джерард.

— Замина с майка си. Гобхам е домът на госпожа Холенбрук.

Джерард се намръщи, но пусна Хау, като го тръсна далеч от себе си, все едно беше нещо гнусно.

— Проявил си опасно пренебрежение към здравето си, Хау, като си ми изпратил подобна бележка. — След това се сети нещо и отново се намръщи. — Къде е нейното писмо? Моят портиер каза, че ми е оставила писмо. И как, по дяволите, твоята бележка се е озовала в нейните стаи?

Масажирайки врата си, Хау се върна до бюрото в ъгъла на стаята. Потърси един миг и вдигна едно запечатано писмо.

— Прислужницата на горния етаж ги размени — отговори леко дрезгаво, докато Джерард въртеше писмото в ръката си. — Дори да не е най-умният ход, но не съм направил нищо на жена ви. Просто съзрях възможност в нейното заминаване. Трябва да говоря с вас, Де Лейси! Напълно съм отчаян!

— И изключително глупав — отбеляза Чарли, който дори не мигна при атаката на Джерард, а сега гледаше развеселено, подпрял лакът на камината.

Хау го погледна сърдито, но уплашено.

— Нямах голям избор! Ако не намеря някакво решение, ще бъда напълно разорен! Опитах се да говоря с вас, вие обаче отказахте. Моля ви, заради наемателите и зависещите от мен арендатори, проявете някаква снизходителност!

Джерард почти не го чу. В писмото си Кейт обясняваше, че според нея една раздяла ще бъде полезна и за двамата и затова отива с майка си в Гобхам. Изразяваше надежда да е открил нещо полезно при пътуването си до Алентън и завършваше с пожелание да разреши семейния проблем. Не споменаваше кога ще се върне.

— Този дълг не съм го направил аз — продължи да се моли Хау, защото Джерард не му отговаряше. — Кълна се, ще го платя като почтен джентълмен, но ми трябва време. За Бога, имайте малко милост!

Но защо бе тръгнала е майка си? Тази жена беше повърхностна и празноглава, освен това бе главният виновник Кейт да се чувства нищожна и незабележима през по-голяма част от живота си. Госпожа Холенбрук нямаше нищо общо с образа на любящата и всеотдайна майка. Със сигурност той беше по-добра компания за Кейт, макар да бе безподобен глупак. Кейт изглеждаше видимо облекчена, когато й каза, че не е длъжна да вижда нито нея, нито Люсиен Хау при пристигането им в Бат. А сега го бе напуснала, за да замине с майка си? Не. Не беше възможно.

Вдигна глава. Вероятно тълкуваше погрешно нещата. Навярно виновникът е Люсиен Хау. Той е имал възможността да я заплаши или да я накара да се чувства нещастна, след като него го нямаше в града, за да я пази, и тя бе тръгнала, за да избяга от натрапника. С присвити очи придърпа стол до кръглата маса в средата на стаята и седна.

— Добре. Да преговаряме.

Очите на Хау прескочиха към Чарли, който извади часовника си от джоба и многозначително провери колко е часът.

— Благодаря — отвърна предпазливо Хау и също взе стол.

Двамата седнаха, всеки преценяваше другия.

— Разбрах, че си притискал жена ми да се ожени за теб — неочаквано оповести Джерард.

Хау почервеня до корена на косите си.

— Това щеше да бъде много благоразумна стъпка.

— Главно за теб.

— И за нея също — отговори хладно виконтът. — Тя беше вдовица, при това не в първа младост. Беше тиха и незабележима, без шансове да привлече ухажори. Единствената й привлекателност бе богатството, което очевидно щеше да я превърне в плячка за тълпа злодеи. — Погледът му казваше, че включва и Джерард в тази категория. — Аз й предложих безопасен дом, порядъчен и уважаван брак и възможност да продължи досегашния си начин на живот.

— Колко благородно — Джерард подхвърли думите ехидно. — Ти, естествено, не си се интересувал от богатството й.

— Интересувах се, разбира се. Моят чичо не ми остави друг избор — обясни Хау. — Знаете отлично защо исках да се оженя за нея, защо трябваше да се оженя за нея, вместо за някоя по-млада дама, която да ми роди деца и да подхожда повече на моя темперамент. Този брак не бе най-горещото ми желание, но бях готов да извлека най-доброто от него.

Най-доброто от него. Самият Джерард бе мислил абсолютно същото. Някога. Преди да стане зависим от компанията на Кейт. Преди да бъде омаян от необичайния й смях. Преди да бъде обзет от натрапчивата мисъл да я накара да се усмихва или да крещи от удоволствие. Преди да осъзнае, че нейното отсъствие отваря огромна зейнала дупка в него, която няма нищо общо с извличането на най-доброто от техния брак.

Вероятно не беше по-добър от Хау. Вдигна очи към него.

— Някога удрял ли си я, както е правил чичо ти?

— Никога! — извика Хау; изглеждаше искрено възмутен. — Нито веднъж! Нима чичо ми…

— Ако си искал толкова отчаяно да измолиш снизхождението ми, защо я последва в Бат? — прекъсна го Джерард. — Със сигурност си се досещал, че тя не умира от желание да бъде в твоята компания, а преследването на една жена не е най-успешният начин да спечелиш благоволението на съпруга й.

За пръв път виконтът изглеждаше смутен и объркан.

— Идеята не беше моя. Когато майка й предложи да дойдем, аз се съгласих, защото Лондон стана доста недружелюбен към мен. Слуховете за моя фалит се носеха навсякъде.

— Да, знам как се чувства човек — отвърна сухо Джерард. — Може ти да си човекът, решил да разпространи глупостите по „Дилемата Дърам“, ако си искал да предоговориш дълга си.

Хау буквално замръзна.

— Чух разни слухове, признавам. — Млъкна, за да се съвземе. — Дори изпитах нехристиянско злорадство. Но не съм ги разпространявал. Аз смятам клюкарстването за грах и оскърбление към Бога. Нямам капчица принос към това.

Джерард си спомни как леля му Маргарет и нейната приятелка лейди Еклестон го бяха окачествили: млад фанатик.

— Историите се раздуха и разпространиха поразително бързо, мигом след вашето пристигане тук. Това не е ли подозрителна случайност?

Хау замълча за миг.

— Аз вярвам… — започна той. — Госпожа Холенбрук не споделя моите вярвания. Знам, че тя не се въздържа да обсъжда въпроса в обществото.

Мили боже! Значи собствената му тъща се опитваше да го унищожи? Размени поглед с Чарли, който вдигна вежди. После се обърна към лорд Хау.

— Обвиняваш майката на жена ми?

Изражението на виконта се изпълни със състрадание.

— Навярно вече сам сте разбрали какъв характера има тя. Тази жена не иска нищо друго освен светска компания и е готова да споделя всяка клюка и дочут слух, стига да има кой да я слуша. Освен това, както сам сте забелязали, тя е много красива жена и рядко остава без кавалери. Животът й зависи от това. Госпожа Холенбрук става неспокойна и сърдита, ако около нея няма мъж, който да й се възхищава, а колкото по-висок е рангът и статутът на кавалера, толкова по-добре. От момента на вашата поява в качеството си на съпруг на Катрин тя непрекъснато говори за желанието си да бъде в по-добри отношения с вас, със семейството ви, с приятелите ви. Посещението й в Бат бе продиктувано единствено от домогването й да се внедри във вашите кръгове, независимо че надеждите й бяха попарени. Ще бъда откровен, но според мен единственото й удовлетворение идваше от компанията на граф Уорли, но след като и той си замина, интересът й към града изчезна напълно.

Името привлече вниманието на Джерард. Виж ти, отново Уорли. Това без съмнение беше съвпадение, ала все пак подозрително. Беше направил известно проучване относно този човек, но не научи нищо интересно.

— Уорли?

Хау кимна.

— Да. Графът на Уорли. Има собственост в Уилшър. Той и госпожа Холенбрук прекарваха много вечери заедно.

Зад него Чарли издаде лек звук. Джерард го погледна. Върху лицето на брат му се появи странно изражение, сякаш току-що се сети за нещо отдавна забравено. Без да продума, той просто се обърна и отиде до прозореца. Джерард насочи вниманието си върху мъжа пред себе си, изоставяйки настрана споменаването на Уорли.

— Госпожа Холенбрук поддава ли се на мимолетни прищевки? Дойде в Бат само преди две седмици, а сега си отива у дома, но не в Лондон.

— Прищевки — повтори Хау с кисела усмивка. — Прищевките, капризите и промяната на настроението й се менят по-бързо и от вятъра. Ще ви кажа, че тя бе причината да не се интересувам много от брак с Катрин. Ако дъщерята прилича дори малко на майката, човек може да полудее. Тя е абсолютно погълната само от себе си — не поради злонамереност, надявам се. Желанията й са на първо място и са огромни, и няма да се поколебае да разбие всяко препятствие, изникнало пред нея, и да преодолее всяко съпротивление. Дори един дисциплиниран и решителен мъж ще бъде прегазен от милите обещания, отчаяните призиви и молби, които се изливат от устата й, и от сълзите в очите й. Ридае като Мадоната в подножието на кръста. — Той въздъхна тежко. — Но сега вече е ваша тъща и повече не ме интересува. Ако не можем да постигнем по-справедлива сделка…

— Дааа — промърмори Джерард, умът му препускаше бясно. — Ще ви дам шест месеца отсрочка и ще намаля процента на два. Вярвам това да ви позволи да направите икономии.

Изражението на Хау моментално се промени и той въздъхна облекчено.

— Бог да ви благослови! Благодаря, сър! — едва не се разсипа от признателност той.

Джерард стисна ръката му.

— Ще се чуете с моя адвокат, за да потвърди споразумението ни.

Двамата с Чарли си тръгнаха от странноприемницата мълчаливо. Джерард обмисляше чутото — свързваше частите и попълваше празнините. Отдавна подозираше, че майката на Кейт има зловредно влияние върху нея. Една жена да каже на дъщеря си, че ужасната кафява рокля й прилича, е или сляпа, или зла, а по всичко личеше, че госпожа Холенбрук не е сляпа, ставаше ли дума за мода. Според Хау не било от злонамереност, но Джерард се чудеше дали майката не предпочиташе момичето да остане обикновено, незабележимо, смачкано създание, за да няма никакъв шанс някой да отклони вниманието си от нея към дъщеря й. Това може да не бе съвсем нарочно, плод на осъзнат избор, но той познаваше много красавици в обществото, за да знае, че е възможно.

В случая с Кейт беше твърде вероятно да се бе случило точно това. Облечена в красиви стилни рокли, стимулирана с малко увереност и окуражена от приятелки като Кора и дори от двете свраки — лейди Дарби и госпожа Уудфорд — неговата Кейт привличаше очите на всички и бе повече от интересна. Тя никога нямаше да има зашеметяващия вид и маниери, които оставят мъжете без дъх още при първия поглед, както майка й, но притежаваше нещо много по-привлекателно при втория поглед: беше мила, сърдечна и проявяваше искрен интерес и добронамереност към другите. Умът й бе уравновесен, но остър, никога не проявяваше грубост. Всеки мъж, прекарал само час в нейната компания, бързо щеше да се съгласи с Джерард, че тази жена бе като пословичния скрит в мидата бисер, чието меко излъчване затъмняваше дори ослепителния блясък на някои жени.

Но защо бе тръгнала с майка си? За да му даде урок? Почти се надяваше това да е причината; първо, защото той учеше уроците бързо, и второ, защото беше готов да се покае, докато тя му прости. Което също така щеше да означава, че все още го обича. Отчаяно се надяваше това да е истината. Ако беше заминала, защото се е отказала от него, щеше да бъде много лошо.

Чарли заговори и прекъсна мислите му. Джерард спря, обърна се и чу нечий глас да вика името му. Към тях вървеше слаб, оплешивяващ човек и махаше с ръка, а с другата си държеше шапката.

— Капитан Де Лейси!

— Да? — Дишайки тежко, човекът спря пред тях и Джерард го позна. — О, вие сте пощенският чиновник.

— Да, сър — задъхано отговори човекът. — Уилям Бринфийлд, сър, от пощенската станция в Бат.

Имаше само една причина чиновникът да тича след него по улицата. Джерард почувства вълнение и триумф. До него Чарли се прокашля в очакване. По дяволите, би трябвало да пише по-често на братята си. Но първо бързаше да научи какво знае чиновникът.

— Няма ли да влезете, господи Бринфийлд? — покани го той, кимайки леко на Чарли. — Изглежда имате нужда от малко почивка.

— Благодаря, сър. След миг ще се оправя.

Джерард го поведе към къщата, разкъсван между въодушевление и разочарование. Бринфийлд можеше да разкрие самоличността на изнудвача, разчиствайки пътя му да сложи край на вбесяващата неясна заплаха към името им. Но той изгаряше от нетърпение да тръгне след Кейт в този миг, в същата тази минута, а изнудвачът… Да върви по дяволите! Отвори нетърпеливо вратата на приемната и покани чиновника да седне.

— Да. За какво става дума?

Човекът седна на края на дивана, вече дишаше почти нормално.

— Спомних си какво казахте, милорд, за писмата, които донесохте, и човекът, който ги е изпратил. Дойдох, за да ви кажа, че днес го видях отново.

Мускулите на Джерард се напрегнаха инстинктивно.

— Днес? В Бат? — попита. — Сега?

— Тази сутрин, сър. Дойде да изпрати още едно писмо и аз веднага го познах. — Той леко се поизпъчи. — Откакто дойдохте да говорите с господин Уотсън, аз постоянно съм нащрек — отвърна гордо човекът. — Никога не забравям лица. Знаех си, че ако чакам търпеливо и достатъчно дълго, рано или късно той ще…

— Да, да — прекъсна го Джерард. — Говорихте ли с него?

— Да. Той изпрати две писма, и двете до Лондон, сър, а аз се напънах да измисля начин да науча името му, докато плащаше пощенските разходи. Накрая казах: „Радвам се да ви видя, господин Смайти. Значи сте се възстановили достатъчно, че да излизате“. Той ме изгледа изненадано и отвърна: „Имате грешка, аз не съм Смайти.“ — Чиновникът направо не си намираше място от възбуда, докато разказваше историята. — Престорих се на силно учуден и заявих, че трябва да е господин Смайти, който живее на същата улица, където майка ми се подвизава последните пет години. „Познавам жена ви“ — казах му. Той не бе никак доволен. Нямал жена и съм сбъркал. Отново се престорих на невеж и поклатих глава, мърморейки, че сигурно има мозъчна треска, за да говори така, защото аз познавам съседите на майка ми. Той се ядоса много и накрая възкликна: "Името ми, господинчо, е Хайрам Скот, а вие трябва да сте си загубили ума, ако ме мислите за някой друг.

Бринфийлд се усмихна на Джерард.

— За нещастие трябваше да остана на касовия апарат и не можах да го последвам, сър. Щях да дойда веднага, но току-що затворих пощата.

— Разбирам — отвърна Джерард бавно. — Оставих картичката си на господин Уотсън. Да бяхте я дали на този човек.

Изражението на господин Бринфийлд се промени и стана престорено свенливо.

— Знам, милорд. Но господин Уотсън не беше там, а аз не разполагах с картичката ви, за да му я дам. Мислех, че ще е най-добре да открия възможно повече за него, за да ви кажа. В края на краищата не се знае дали той щеше да ви посети, ако му бях дал вашата картичка с комплиментите.

И освен това, идвайки лично, чиновникът се надяваше да получи награда. Или навярно долавяше предпочитанията на Джерард към по-тайните методи — което несъмнено си бе точно така. Сега имаше името на мъжа, без той да знае, че някой го търси. А това, в крайна сметка, бе най-добрият възможен резултат.

— Напълно правилно — отговори той на чиновника. — Отлична работа. Приветствам вашата бърза мисъл. Е… ще сбъркам ли, ако изразя благодарността си по осезаем, материален начин?

Усмивката на чиновника каза всичко.

— Няма да бъде неприлично, милорд, сигурен съм.

Джерард се усмихна в отговор, извади и преброи няколко гвинеи.

— Опитвам се да избягвам това. Но услугата трябва да бъде възнаградена.

— Много мило, сър. Радвам се, че бях от полза. — Гвинеите изчезнаха в джоба на Бринфийлд по-бързо от мигване на окото. — И ако видя въпросния джентълмен, с радост ще ви известя отново.

— Непременно.

Уилям Бринфийлд си тръгна, а Джерард се замисли. Името Хайрам Скот не му говореше нищо, но това нямаше значение. Налагаше се просто да го намерят и да измъкнат истината от него.

— Хайрам Скот — повтори разсеяно той. — Какъв интерес има той към брака на баща ни?

— Това ли е нашият човек? — попита Чарли.

Джерард го погледна, сякаш изненадан да види брат си.

— Да, очевидно. Занесох писмата в пощенската станция с надеждата някой да си спомни нещо за изпращача. Този чиновник, Бринфийлд, беше обработил едното писмо. Очакваше да познае човека, ако евентуално се появи… и ето на, сега… — Разпери широко ръце.

Чарли обиколи дивана и седна на него, между веждите му имаше тънка бръчка.

— Кой, по дяволите, е Хайрам Скот?

— Нямам никаква представа.

— Защо ще изнудва Дърам?

— Нямам никаква представа — повтори Джерард.

Чарли му отправи мрачен поглед.

— И от какво имаш представа? След цял месец издирване нямаш ли поне няколко идеи?

Джерард замълча за миг. След обсъждането с Кейт в съзнанието му се оформиха няколко варианта и той все повече съзираше в един от нейните въпроси правилната посока.

— Подозирам, че сме били измамени, изпързаляни. Извъртели са ни номер. Подозирам, че изнудвачът не иска пари, нито каквото и да било от нас. Той иска да ни съсипе или да ни подлуди до степен да се втурнем да търсим нещо несъществуващо.

Раздразнението на Чарли се стопи. Лицето му видимо се успокои.

— Обясни ми.

Взе стол и седна срещу брат си.

— Помисли за следното. Писмата пристигаха по едно, бяха по-скоро обвинителни и подигравателни, отколкото заплашителни или изискващи нещо. След първото писмо Дърам е изпратил пет детектива, но във второто не се споменава нищо за техния провал. Изглежда, че този, който проявява такъв жив интерес по въпроса, не знае или не подозира за действията на Дърам. Не и докато в третото писмо някакъв злодей иска пари, а после дори не прави опит да ги вземе. Последното писмо не повтаря искането за пари, а само казва, че Дърам може да бъде унищожен всеки момент — обаче не го прави. Преди татко да умре в пресата не се появи никъде нито дума. Не е изключено Луиза Халстън да е била барабана, след като Едуард й каза, но ако наистина искаш да притиснеш някого, няма ли да заплашиш, че ще кажеш на вестниците или на известните лондонски клюкарки? Може да се направи и анонимно, без опасност за източника, и да се разпространи като горски пожар, като при това никой няма да знае откъде е започнало.

— Но кой е този Хайрам Скот, който иска да изнудва Дърам?

Джерард въздъхна.

— Въпросът по-скоро е защо иска да измъчва нас? Това няма нищо общо с татко. Херцогството е негово и нищо не е в състояние да промени този факт. Може да създаде затруднения, но няма да нанесе вреди. От друга страна ние…

Лицето на Чарли приличаше на каменна маска.

— Но ти не знаеш кой е Хайрам Скот. Аз не знам кой е Хайрам Скот. Защо ще ни тормози?

Джерард махна безпомощно.

— Например, защото е таен любовник на Луиза Халстън и е искал да провали годежа на Едуард с нея.

— Малко вероятно — отхвърли идеята Чарли. — Междувременно тя се сгоди за маркиза на Калвертън.

— Ами ако човекът работи за Калвертън?

— А Калвертън откъде ще знае за Дороти Коуп? — попита в отговор Чарли. — Който и да е направил това, не е разбутал кошера на сляпо. Знаел е нещо, за което никой не е говорил шейсет години. Откъде е получил информацията?

— Нямам представа. — Джерард прекара ръка през косата си. — Не го е научил от свещеника, така мисля. Току-що се връщам от изравянето на неговите регистри и, ако те са виждали дневна светлина през последните десет години, ще изям всяка страница от тях. Свещеникът е умрял преди десетилетие. Ще ти ги оставя да се справиш сам с тях.

— Тогава как… — Чарли изведнъж осъзна какво каза брат му. — Сам? Как така сам?

Джерард кимна и скочи:

— Да. Аз тръгвам след Кейт. А на теб ти предоставям да проследиш този Скот, след като сутринта е бил в Бат. Бележниците са в моя кабинет, ще ти ги донеса.

— Хау каза, че тя е добре! Просто е отишла на гости при майка си. Ден-два закъснение не са важни! — протестираше Чарли, следвайки Джерард до кабинета.

— За мен са важни — отговори кратко той. Взе осемте бележника и ги връчи на брат си. — Някъде тук може да има потвърждение за тайния брак на татко или да няма. Не успях да направя нищо по-добро. С него или с онова, което изровиш за Хайрам Скот, ще получиш добър старт за разсичане на Гордиевия възел.

— Едно име и някакви бележници — произнесе изумено Чарли. — Това ли е всичко?

— Повече от онова, с което започнахме аз и Едуард — отговори Джерард. Лицето на брат му беше каменно, но очите не бяха. Любопитството надделя над избухливостта му. — Защо приемаш всичко толкова спокойно, Чарли? Защо се държиш все едно не даваш пукната пара дали и тримата ще загубим всичко?

Нещо премина по лицето на Чарли — вина, безпокойство или просто възмущение, но той не каза нищо. Джерард вдигна ръце и се обърна да върви. Можеше да тръгне за Гобхам при първите лъчи на слънцето, ако веднага изпратеше Браг да му намери отпочинал кон.

— Наистина ли мислиш, че всичко е насочено към нас, а не към татко? — попита бавно зад него Чарли.

Той поклати глава.

— Не знам. Изглежда толкова вероятно, колкото и всичко останало. В писмото си татко пише, че е изгорил брачното свидетелство и никой не го е виждал. Тези тефтери са били заровени в един порутен и мръсен хамбар в Самърсет повече от десетилетие. Огъстъс не би изнудвал Дърам, въпреки че е щял да има най-голяма полза. Но той просто не е имал нужда. Откупът не е бил взет, дори не е бил споменат повече. Каква друга може да бъде целта?

Чарли погледна бележниците в ръцете си.

— Имаш ли писмата на изнудвача? Оригиналите?

— Да.

— Може ли да ги видя?

— Разбира се — отвърна с изненада Джерард. Отиде до бюрото и ги извади.

Лицето на Чарли се изопна и пребледня, когато ги взе. Просто ги гледаше, докато ги отваряше едно след друго.

— Да, мой ред е да се заема с това — каза тихо и вдигна очи. — А ти си прав да си върнеш жената. Позволи ми да дойда с теб.

— Не е необходимо — започна Джерард.

— Моля те. — Чарли се усмихна. — Позволи ми да се срещна с най-новата си снаха. Както изглежда се обзавеждам със снахи по-бързо отколкото се запознавам с тях. Пък и моят екипаж е готов и чака.

Това вече беше силен аргумент.

— Много добре. — Джерард се прокашля. — Благодаря ти, че дойде в Бат, Чарли.

Брат му пъхна писмата на изнудвача в джоба си. Следите на леност и безделие бяха изчезнали от лицето му.

— Изглежда аз не само съм единственият, който има време и свобода, за да разреши „дилемата“, но и последният ерген в това семейство. — Изгледа проницателно брат си. — Говори се, че лейди Хау има голямо богатство. Ти защо се ожени за нея? Защото се страхуваше, че ще загубим Дърам и ще бъдем лишени от име и наследство ли?

Джерард си помисли за първата си среща с Кейт. Тя бе толкова мрачна и строга, като учителка, когато направи своето предложение. Още тогава го измъчваше предизвикателството да я размрази, макар че не си представяше как ще го направи.

— Да — отговори честно. — Ожених се за нея заради парите й. Но сега отивам да я търся заради любовта.