Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (3)

Трета глава

Щом вратата се затвори зад капитан де Лейси, Катрин се обърна към госпожа Денис и прошепна:

— Е, какво мислиш, Бърди? — Продължи да завързва мантията си. — Какво е впечатлението ти от него?

Бърди изсумтя, посягайки за наметката си.

— Решителен. Подозрителен. Не е свикнал да му пречат. Този ще разрови и ще открие всяка тайна.

— Но е едър — отвърна тихо Катрин, отправяйки поглед към вратата. — И силен.

Джерард де Лейси беше висок, широкоплещест и много мъжествен. Нямаше никакви тлъстини и изглеждаше толкова силен, че можеше да я счупи на две. Когато посегна да вземе писмото от нея, само размерът на ръцете му я накара да се отдръпне. Тя го помнеше като висок младеж, чието момчешко лице цялото светваше, щом се засмееше. Това бе само преди десетина години и тя не можеше да забрави спомена за този образ. Джерард, когото тя помнеше, беше любезен и спокоен дори към обикновеното, непохватно и безлично момиче, навремето прекалено срамежливо, за да говори с него. Катрин знаеше, че не се е променила особено на външен вид, но поне бе станала по-самоуверена.

Той, разбира се, твърде малко приличаше на момчето от спомените й. Беше се променил — бе натрупал силни мускули по тялото, лицето му бе станало много по-привлекателно. При влизането му в стаята първата й мисъл бе, че Бърди сигурно е сбъркала, почукала е на друга врата и е поканила не когото трябва — силен, опасен мъж с цинична интелигентност, чиито светкавици припламваха в очите му. Едва след като приближи към нея и огледа по-добре лицето му, се убеди, че е той, Джерард де Лейси. Очарователното момче се бе превърнало в мъж. Очевидно той въобще не я помнеше — тя не го и очакваше, макар в някакво глупаво кътче на сърцето си да пазеше известна надежда. След като го видя обаче, почувства облекчение от факта, че няма никакъв спомен за нея. Ако преди срещата им подозираше колко много се е променил… тя едва ли щеше да…

Но не знаеше. Катрин се опита да не мисли за тези промени, още по-малко колко много й харесват те и колко по-силни чувства от привличане събуждат в нея. Не бяха свързани с преследваната от нея цел. Наистина се нуждаеше спешно от съпруг, за да застане между нея и домогванията на Люсиен Хау. А Джерард де Лейси се нуждаеше от богата съпруга. Дали щеше да бъде широкоплещест и красив, или хилав и плешив, нямаше никакво значение. Всичко зависеше от желанието му да й помогне. Избра го заради семейството му и защото той имаше нужда от нея, а не поради физическото привличане. Най-добре щеше да бъде да се придържа само към тази мисъл и да прогони всички останали.

Завърза мантията си и нахлупи качулката ниско над челото, колкото да вижда само пода пред краката си. Бърди отиде до вратата и огледа внимателно коридора, сетне прошепна, че може да излезе. Тя я последва безмълвно. Сърцето й едва се успокои от шока, предизвикан от външния вид на капитан де Лейси и от стреса, вследствие на разговора им; сега, докато вървяха тихо през задния коридор на странноприемницата, биеше стабилно и бързо в гърдите й. Излязоха на улицата и се упътиха към дърветата край пътя, където ги чакаше файтонът. Ако я заловят, че се е измъкнала тайно от Лондон, нямаше да има никакво значение какво щеше да реши капитанът. Тя просто никога повече нямаше да излезе от къщата, за да чуе отговора му.

Кочияшът се бе унесъл в сън, но бързо се разсъни, когато Бърди го сръчка по крака. Катрин се качи в каретата, без да погледне към него. След миг и Бърди се настани до нея и каретата потегли.

— Предложих му половин крона^[1] допълнително, ако ни върне за час — обясни Бърди.

— Много добре. — Катрин развърза вързопа с дрехи, оставен на пода в каретата. Знаеше колко много трябва да внимава, а и нямаше никакво време за губене. Извади нощницата и я подаде на Бърди заедно с чехлите.

— Говорихте с него по-дълго, отколкото смятахте. — Камериерката пое мантията. — Да не би очакванията ви да не се сбъднаха?

— Отчасти. — Катрин свали ръкавиците и започна да си разкопчава роклята. — Не е такъв, какъвто си го спомням, но ще свърши работа.

Бърди изсумтя. Още щом Катрин сподели с нея какво е намислила, за да разреши въпроса, тя се обезпокои, но понеже беше добра и вярна прислужница, нито спори, нито се възпротиви. Катрин долавяше притесненията й, защото те се прокрадваха и в нейните мисли. Обмисляше този план от доста време, но изборът на капитана беше импулсивен. Видя името му (или по-точно името на баща му) в скандалните жълти вестници и идеята я осени като светкавица. От известно време мислеше как да намери джентълмен, подходящ за целите й и готов да прояви благосклонност към предложението й, а ето че откри познат, макар и бегъл, на когото се възхищаваше, макар и тайно, и който беше в остра нужда от съпруга като нея. Това сякаш беше знак от Божественото провидение.

Отне й цели два дни да разбере къде е отседнал, без да предизвика подозрения, след това за малко да го изгуби, защото той възнамеряваше да напусне града. Бърди плати голяма част от намаляващите джобни пари на господарката си на коняр в имението Дърам, за да разузнае накъде е решил да тръгне. Благодарение на късмета или на благосклонната съдба, тази нощ Люсиен бе излязъл на една от своите среши, а Катрин се извини пред майка си с ужасно главоболие и след вечеря се измъкна тайно с Бърди. Двете прекосиха цял Лондон, минаха реката и стигнаха до тази странноприемница край главния път, водещ извън града. Отне им известно време, но тя бе изпълнена с благодарност за възможността да го направи. Още един ден закъснение щеше да бъде катастрофа, защото капитанът щеше да бъде много далеч, за да успее да се срещне с него.

Не че сега беше извън опасност. Напротив. Тя се измъкна от роклята и долната си фуста, а Бърди ги зави на топка във вързопа. Малко се позабави с развързването на корсета и свалянето му в тъмната тясна карета, дори и с помощта на Бърди, но накрая облече нощницата си през глава. Свали обувките и нахлузи чехлите върху вълнените чорапи. Нощта беше студена и въздухът накара кожата й да настръхне, а тя потръпна, докато се загръщаше плътно с мантията.

— Ще настинете до смърт — промърмори Бърди. — Това беше голяма глупост.

— Щеше да бъде още по-глупаво, ако не предприема нищо — отвърна Катрин.

— Все още е трудно да се каже.

— Аз го казвам.

Бърди сви устни, но не продума повече. Само протегна ръка.

— Обърнете се, за да разпусна косата ви.

Катрин се подчини и се завъртя на седалката. Стисна зъби, докато Бърди дърпаше и пускаше косата й, изваждайки пълна шепа фуркети, които я поддържаха в стегнат кок ниско на тила. Искаше й се да бе срещнала капитана, облечена в красива рокля и изящно сресана, а не така — все едно беше избягала от приют за бедни, но по-жизненоважно бе да не бъде разпозната. Майка й бе успяла да увери Люсиен, че Катрин почти сигурно ще приеме предложението му за брак, и това бе причината той да й позволи известна свобода, макар и неохотно. Ако заподозреше дори съвсем мъничко какви планове крои да се омъжи за друг и да го лиши от нейните си пари, веднага щеше да сложи край на излизанията й от къщата. А за да бъде честна, трябваше да признае пред себе си, че дори да бе облечена в най-красивите си дрехи, външният й вид нямаше да подкоси краката на капитана. Навярно дори беше по-добре първия път да я види толкова обикновена; после можеше само да подобрява вида си за бъдещите им срещи.

Бърди тъкмо сплете косата й в дълга плитка и каретата намали ход. Прислужницата слезе първа и махна с ръка да я последва, след като се увери, че е безопасно. С ниско наведена глава Катрин се измъкна от каретата, отдалечи се бързо и се шмугна в най-плътните сенки на близката алея. След като Бърди плати на кочияша и каретата изтрополя по калдъръма, Катрин надникна зад ъгъла. Площадът беше безлюден и тих. Къщата през улицата също беше тъмна, което бе добър знак; вероятно Люсиен още не беше се прибрал.

Бърди забърза напред, а Катрин й подаде вързопа с дрехите. Двете прекосиха мълчаливо улицата и обиколиха площада, за да стигнат до уличката с конюшните в близост до къщата. Бърди отново мина напред. Катрин се зави плътно в мантията и зачака. Беше сигурна, че думкането на сърцето й ще събуди всички съседи. Чу как Бърди говори с икономката, сетне с друг мъж от прислугата. Минутите течаха и тя усещаше как краката й замръзват в домашните чехли. Чу трополенето на случайно минаваща по улицата карета, но не откъсна очи от вратата.

Най-накрая Бърди я отвори и помаха с ръка. Катрин моментално се шмугна в къщата и с едно движение хвърли мантията в ръцете на вярната си прислужница. Тя, от своя страна, пъхна една свещ в ръката й и я побутна към стълбите.

— Той е вкъщи — прошепна, като почти допря бузата до лицето на Катрин и междувременно зави раменете й с шал. — Вървете спокойно.

Катрин кимна. Нервността й почти бе преминала. Беше си вкъщи, облечена за сън, без никакви доказателства, че е била навън. Изкачи се тихо и спокойно по стълбите, без да се страхува, че ще я хванат.

Ала точно това стана. Люсиен я пресрещна в коридора пред стаята й.

— Ето къде сте били! — рече с укорителен тон той. — Не бяхте в стаята си!

Тя не се изненада от проверката му. Той очевидно вече смяташе всеки сантиметър от къщата за свой и това му даваше право да го инспектира, когато пожелае. Катрин мина покрай него и отвори вратата си, без да покаже никакво раздразнение.

— Исках чаша чай и отидох да потърся Бърди.

— Защо не е чула звънчето? — сопна се той и я последва в стаята, но остави вратата отворена. — Мисля да изхвърля половината мързелив персонал.

— Тя е моя камериерка и без нея ще бъда напълно безпомощна. Тази вечер я пуснах да излезе, защото не бях разположена. — Катрин не искаше Бърди да става обект на неговото неодобрение, но всички в къщата знаеха за вечерната разходка на камериерката й. Нямаше да спечели нищо, ако я прикрие. Едно признание, че е излязла с нейно разрешение, щеше да отклони Люсиен да изсипе гнева си върху главата й. Тя остави свещта на перваза. Стаята изглеждаше както я бе оставила. Огънят гореше слабо и една лампа светеше на масичката до креслото пред камината. — Защо сте ме търсили?

Той погледна подозрително леглото в ъгъла, забулено в сенки, но очевидно недокоснато.

— Исках да разбера дали сте по-добре. Очевидно сте. Както изглежда главоболието ви е минало.

— Да. Не можах да заспя — отвърна безизразно тя. — Четох. — Посочи с ръка стола.

Той приближи и вдигна книгата оставена на масичката. „Проповеди на Тилотсън“. Погледна Катрин. За пръв път върху лицето му се появи нещо подобно на задоволство.

— Радвам се да видя, че я четете.

— Всяка нощ.

Той й беше дал книгата с настояването да я прочете, затова тя симулираше усърдие. Всяка нощ четеше по едно-две изречения, колкото да докаже, че го прави. Навярно щеше да уважава повече благочестивата му вяра, ако не я използваше като тояга спрямо нея: той я мъмреше при всяка проява на независимост или веселие, определени от него като своеволие и неприлична проява. Катрин не се смяташе за лекомислена и цялото й същество се бунтуваше срещу клетката, в която Люсиен се опитваше да я затвори.

Той отгърна книгата, за да види докъде бе стигнала.

— Не напредвате бързо, както виждам.

— Опитвам се да размишлявам и да обмислям прочетеното, съобразно вашите препоръки.

Той й отправи пронизващ поглед, но Катрин не се съмняваше в изражението си: лицето й беше непроницаемо, спокойно и ведро. Беше станала голям експерт в прикриване на нетърпението или отвращението си, на щастието или желанието, въобще на всяка емоция. Навремето Хау държеше съпругата му да е спокойна и невзискателна; силните чувства не били здравословни за жена, твърдеше той. Люсиен разшири допълнително обхвата на това желание — изискваше от нея подчинение до раболепие, да бъде послушна, да се покорява през цялото време на неговите преценки и решения. Понякога тя се съмняваше дали все още е способна да се усмихва или смее, макар да бе напълно сигурна във възможността да е ведра и фриволна при достатъчно лично пространство, за да го направи. Но сега, когато студът от нощното приключение все още лепнеше по кожата й, а Люсиен я наблюдаваше с острите си критични очи, почувства как вълните на гнева се промъкват в ума й. Не биваше да му се подчинява.

— Надявам се книгата да освети пътя ви и ще ви покаже какво трябва да направите — назидателно рече той. Мигът на одобрение вече бе отлетял и той прикова очи в нея. — Не може да отлагате цяла вечност, Катрин.

— Не мисля, че е минала цяла вечност — отвърна тя. — Няма и година от смъртта на чичо ви.

Люсиен прехапа устни от раздразнение и се втренчи в нея, но беше хванат в капана на собствените си думи. Никога не бе крил убеждението си относно необходимостта една жена да спазва изискванията за благоприличие. Първоначално оцени нейната предпазливост и благоразумие, после научи колко голяма част от полученото в наследство имение й дължи и мнението му за периода на траур претърпя забележителна промяна. Катрин използваше траура като щит, докато се опитваше да намери начин да се измъкне от този натрапен и принудителен брак, но подозираше, че много скоро той ще обяви края на нейния траур и на своето търпение. Тя си представи как високият, силен и красив Джерард де Лейси отстранява Люсиен, как я спасява от мрачния и аскетичен живот, който той планираше, и отправи една мълчалива, но гореща молитва капитанът да се съгласи с предложението й.

— Както и да е — продума хладно Люсиен. — Не можем да го отлагаме вечно, скъпа. Вашето уважение към паметта на моя починал чичо ви прави чест, но ние сме длъжни да запазим имението. Едва ли някой ще ви обвини, задето сте съкратила периода на траур, когато обстоятелствата го налагат и ви притискат. Знаете, че дойдохме в града само за да уредим вашите дела и да подготвим сватбата. Очаквам да се оженим най-късно до края на този месец.

При това неочаквано изискване Катрин почувства леко замайване в главата.

— Много е скоро — протестира тя.

— Изключено е да си позволя да чакам повече — обясни той. — Наследството не може да си го позволи. От векове семейство Хау е жизненоважно за населението на Съсекс, а сега, заради вашето упорство и инат, вероятно ще се наложи да ги лишим от тази подкрепа. Защо отказвате да направите най-доброто за всички?

Катрин вече си бе мислила как нейната съпротива ще повлияе върху живота на хората в имението, на арендаторите и прислугата, на търговците, които печелеха, благодарение на семейство Хау. Тя въобще не искаше да им навреди, а и тази каша нямаше нищо общо с тяхното производство и работа. Нейното примирение и съгласие за брак щяха да облагодетелстват главно Люсиен и щеше да сложи край на всякаква надежда тя да намери своето лично щастие. Това бе причината да не иска да направи тази крачка. Дори да я сметнат за абсолютна егоистка, за жестока към всички хора, зависещи от семейство Хау, Катрин не можеше да се омъжи за него.

При упоритото й мълчание очите му потъмняха заплашително. Той пристъпи и тя едва се удържа да не му обърне гръб. Сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й, докато не срещна погледа му.

— Скъпа — произнесе почти мило той, — време е да свикнете с тази мисъл. Знаете, че има прекалено много причини „за“ и нито една „против“.

Катрин запази пълно мълчание. Знаеше, че той не се интересува колко много причини против този брак има тя.

— Нашата сватба ще прекъсне изтичането на семейната каса — продължи той. — Аз се нуждая от съпруга, а вие сте сама, без съпруг или баща, които да ви пазят. Ако не се омъжите за мен, и двамата ще бъдем разорени. Аз — според онази тъпа нещастна клауза, сключена между моя чичо и вашия баща, а вие, защото… ееее, скъпа, не искам да съм груб, но е малко вероятно да получите друго предложение за брак, освен моето. Вече сте над тридесетте, нали?

Той не каза останалото, макар Катрин да го беше чувала и преди: кой би пожелал една обикновена, упорита като магаре и най-вероятно безплодна вдовица в напреднала възраст, пък била тя и богата? Това беше, преди той да осъзнае колко много се нуждае от парите й, за да не потъне и да остане платежоспособен. Ала тя помнеше думите му. Дори и да бяха истина, те я засегнаха и нараниха силно. Обърна глава, за да се освободи от допира на пръста му.

— Отлично знам на колко години съм.

— Знаеш също, че няма начин да се измъкнеш — продължи той с все още внимателен, но настоятелен тон. Можеше да бъде много любезен и уравновесен, когато му изнасяше. — Утре ще осигуря разрешителното за сключване на брак. Кажи на майка си, че трябва да приключи с покупките до една седмица. Ще се върнем в Съсекс веднага след сватбата.

Катрин не каза нищо и той се усмихна. Върна книгата с проповедите на масичката и излезе, затваряйки вратата зад себе си. Всеки удар на сърцето й причиняваше болка. Дали Джерард де Лейси щеше да приеме предложението й? Недоумяваше как ще успее да избяга от Люсиен. Той не беше жесток човек, но нямаше добро сърце, а не беше и добронамерен. Вече успя да убеди майка й, която ежеминутно настояваше тя да каже „да“. Ако погледнеше отстрани, бе редно да признае, че сделката изглежда благоприятна за нея. Тя беше обикновена, безцветна, отдавна минала първа младост вдовица, а Люсиен, наследил виконтската титла, не беше никак грозен. Дори фанатичната му религиозна страст нямаше да бъде приета като недостатък или пречка от доста хора.

Обаче затъналото в дългове имение щеше да бъде. Докато разполагаше с парите й, той щеше да поддържа фасадата на богат собственик, но щом средствата престанат да са негови, той щеше да бъде напълно разорен. Би могъл да разкрие пред родителите на която и да е друга потенциална булка как стоят нещата, но Катрин знаеше, че гордостта не му позволява да го стори. Дори ако цената бе да се ожени за нея — жена, която той толерира с благо търпение и снизхождение — Люсиен беше непреклонен в едно: никой не биваше да узнае, че всъщност парите на един търговец поддържат почти изцяло наследството му. Поради тази причина говореше така благочестиво за Божията воля и промисъл и се интересуваше толкова силно от мнението на другите хора.

Катрин се отпусна на стола и се загърна още по-плътно в шала. Огънят пукаше тихо в камината, но тя не чувстваше топлината му. Краката й все още бяха вкочанени. Подпря буза към износената облегалка и затвори очи. Тази нощ направи нещо лудо и неправдоподобно. Част от нея не вярваше, че го бе сторила. Да преследва през цял Лондон непознат мъж и да му предложи да се ожени за нея! Всеки неин познат би се изумил как така кротката, спокойна и неблестяща с нищо Катрин Хау би си помислила подобно нещо, а още по-малко да го извърши! Всеки неин познат би очаквал от нея да признае практическите предимства на аргументите на Люсиен и тихо и безропотно да се съгласи и да приеме предложението му. След лорд Хау, двадесет години по-стар от нея, съпруг като Люсиен със сигурност щеше да бъде удоволствие и наслада. Той беше млад, хубав и уважаван. Бракът с него щеше да й позволи да остане в къщата, фактически нейна от десет години, да запази положението си в обществото и много вероятно да има деца. Това щеше да достави удоволствие на майка й, свикнала да живее като роднина на виконт Хау и на всичко отгоре гледаше на дъщеря си Катрин като на глупачка. „Кой друг ще те поиска, скъпа?“ — попита с цялата си невинна искреност тя при последното си посещение. Катрин нямаше отговор, защото бе много вероятно никой по-добър от Люсиен де не я поиска.

Но… Ето че капитан де Лейси се замисли. Нещо топло и шеметно запърха в стомаха й. Не просто друг мъж, а самият Джерард де Лейси, който, при желание, можеше да има всяка жена в Англия. Макар да знаеше, че съгласието му, ако въобще се съгласи с предложението, щеше да бъде продиктувано от парите, а не от самата нея, тя не можеше да потисне спиращата дъха й момичешка тръпка при мисълта този мъж да й стане съпруг. Даваше си сметка колко е глупаво: тя не го познаваше, а детските й спомени за него се оказаха безполезни. Този неин избор рискуваше да се окаже огромна грешка, но умът й отказваше да приеме подобен вариант. В края на краищата нямаше кой знае колко много мъже, сред които да избира.

На вратата се чу леко драскане. Най-вероятно Бърди идваше да провери как е. Катрин вдигна глава и извика.

— Влез.

Камериерката влезе в стаята с димяща чаша чай в ръка. Затвори вратата и побърза да остави чашата на масичката до Катрин.

— Болна ли сте? — промърмори загрижено тя. — Предчувствах, че ще настинете…

— Не, просто ми е студено. — Катрин се поизправи с въздишка и посегна към чая.

За миг топлината на чашата сгря ръцете й, но след това се почувства непоносимо зле. Беше се вледенила, ала не от тайната си мисия навън, а от срока обявен от Люсиен: една седмица. Значи след три дни задължително трябва да се измъкне отново от къщата, за да научи отговора на капитана. В този ден Люсиен редовно ходеше на философски сбирки, но беше твърде възможно нетърпението му за сватба да го накара да се върне по-рано.

За целта се налагаше час по-скоро да се престори на много болна, за да го държи далеч от стаята си. Тази нощ беше дошъл да я търси, след като се бе оправдала с главоболие. Значи този път ще има хрема, треска или малария — нещо достатъчно сериозно, за да държи майка й далеч от посещения, но не чак толкова, че да я накара да доведе лекар в стаята й. Предстоеше й да планира внимателно и бързо излизането си. Обгърна чашата с двете си ръце и я вдигна към устните си, вдишвайки дълбоко.

— Благодаря ти, Бърди.

Възрастната жена я изгледа замислено над ръба на чашата, докато Катрин отпиваше от горещия чай. Благодарностите не бяха само за чая, а за много повече.

— Съжалявате ли?

— Никак. — В отговора й нямаше колебание. Люсиен бе успял да изтрие всякаква следа от съжаление.

Бърди въздъхна. На челото й се появиха бръчки от напрежение и грижа.

— Надявам се всичко да се развие както вие желаете, мадам.

Катрин си замисли за капитана: започна от уверената му широка крачка и стигна до очарователния начин, по който крайчецът на устните му се извиваше, когато беше развеселен. Отново почувства погледа на Люсиен и предупреждението му за необходимостта да приеме неизбежното. Капитанът не я обичаше, той дори не я познаваше. Но за разлика от Люсиен някой ден и това можеше да се случи. А тя знаеше, че ако поне малко я хареса, ако го е грижа поне малко за нея, щеше да му отвърне с любов. Вече наполовина беше влюбена в него, макар той да не знаеше дори името й. Налагаше се да бъде много внимателна в случай че чувствата му никога не стигнат по-далеч от благодарност и любезно внимание, но това малко зрънце надежда, това късче възможност й бяха достатъчни.

— Аз също, Бърди — прошепна тя. — Аз също.