Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (6)

Шеста глава

На третия ден след предложението на лейди Хау, Джерард слезе и съобщи на съдържателя на странноприемницата, че тази вечер ще има нужда от частната приемна и очаква гости. Мъжът му отправи поглед, пълен с разбиране, сякаш очакваше клиентът му да се забавлява с цяла тумба куртизанки или други подобни лекомислени създания, и обеща да се погрижи и да осигури посещението. След вечеря му показа стаята. Там имаше бутилка вино и две чаши, в камината буйно гореше огън, а завесите бяха спуснати. Джерард благодари, напълни една чаша и седна да чака.

Часовете се точеха бавно. Отънят догоря и виното свърши. По едно време до ушите му достигна далечен звън на църковна камбана и оповести десет часа. Той почти реши, че тя няма да дойде. В комбинация с изпитото вино мисълта го доведе до мрачно размишление. Тази жена хвърли ръкавицата си с изкушаващата награда, помоли го да мисли три дни, а накрая не предупреди дори с една дума, че няма да дойде. Съдържателят на странноприемницата му донесе още една бутилка вино и Джерард напълни поредната чаша. Ако не се появи до единадесет, ще си легне, а при първата светлина на утрото ще потегли на път, съсредоточен отново върху твърде важната работа, пренебрегната заради нейното предложение.

Съществуваше, разбира се, възможност вината да не е нейна. Например да е задържана, заключена, следена и строго наблюдавана, да няма никакъв шанс да излезе и да стигне до него. Беше прекалено мелодраматично дори за един алчен, високомерен и дебелокож момък, какъвто очевидно беше Люсиен Хау. Навярно след неговото посещение, адвокатът й бе съобщил не особено ласкаво за него и перспективите му. Не беше изключено тя да е променила решението си да се обвърже чрез брак с непознат мъж, дори още по-лошо — с мъж на ръба на скандала и позора, какъвто беше той. Или с мъж, посетил адвоката й, за да получи точна представа за състоянието й, преди да реши дали да я вземе за жена. Размишленията му, в комбинация с виното, смекчиха малко гнева му. Имаше много причини тя да не се появи. Затова почти се стресна, когато вратата се отвори и нейната старомодна прислужница надникна в стаята. Намръщи се, но отстъпи крачка назад и лейди Хау влезе в помещението.

Както и преди беше скрита напълно под обикновена тъмна мантия, а качулка покриваше главата й. Тя спря рязко, виждайки го седнал на стола, с ботуш подпрян върху решетката на камината, а мундира и жилетката му — разкопчани.

— Започнах да се тревожа — произнесе бавно той, когато тишината се проточи и стана неловка. — Помислих, че сте променили решението си.

Тя дръпна качулката назад.

— Защо сте си го помислили?

Той сви рамене.

— Вие настояхте да се явя тук след три дни. Времето е достатъчно една дама да промени решението си. След като се съгласих да обмисля предложението ви, естественият израз на уважение бе да се върнете, дори и само лично да ми съобщите, че то не е повече в сила.

Тя го загледа втренчено, устата й се сви в напрегната линия.

— Моля ви, капитане, не губете нито моето, нито вашето време. Имате ли отговор?

Той бутна решетката и се изправи. Бутилката вино шумеше във вените му, подклаждайки импулса му да наруши равновесието й и да упражни някакъв контрол над ситуацията. Да я накара да разбере какво всъщност ще получи от него, докато все още има правото да го зашлеви през лицето и да си отиде. Той погледна по-възрастната жена, скрита в сенките зад господарката си.

— Вие може да излезете.

Прислужницата въздъхна като сърдита кокошка. Лейди Хау пребледня.

— Аз бих искала госпожа Денис да остане.

— А аз бих искал известно усамотение — отвърна с копринен глас той. — Ако тя не излезе, ще изляза аз.

Очите й прескачаха от една страна на друга, но накрая кимна на придружителката си.

— Изчакай навън, моля те, Бърди.

След още един мрачен поглед към Джерард жената излезе и притвори вратата зад себе си. Той прекоси бавно стаята и я затвори с трясък. Пренебрегна стреснатия възглас от другата страна на вратата и се върна при бъдещата си съпруга. Тя вдигна брадичка. В очите й святкаха пламъчета от гняв, но не каза нищо. За няколко минути двамата просто се преценяваха взаимно.

— Моля, свалете мантията — изрече накрая Джерард.

Тя изправи рамене, въпреки че той говореше учтиво и без намек за цинично поведение.

— Не виждам необходимост. И двамата знаем, че моята личност не играе никаква роля във вашето решение.

— Нима и двамата го знаем? — наведе глава Джерард.

— Не би трябвало да играе.

— О. — Той се върна към масата, където стоеше бутилката вино и двете чаши — неговата и неизползваната. Взе бутилката и започна да налива. — Ние, разбира се, въобще не се познаваме, затова простете моята арогантност. Но за ваше сведение аз не гледам на брака като на бизнес трансакция. Аз не съм за продан повече отколкото сте вие. Преди да ви дам отговора си, трябва да зная лично за себе си дали си подхождаме.

— Какво имате пред вид под „подхождане“? — Подозрението й беше буквално осезаемо.

— Бракът, скъпа, е за цял живот. Повярвайте ми. Знаете ли колко по-големи ще бъдат затрудненията ни, ако се оженим прибързано, само за да открием след месец или година, че се отвращаваме взаимно един от друг?

Две тънки линии набраздиха челото й.

— Вие сте романтик?

Той се разсмя.

— Ни най-малко! Никога не съм казвал, че е задължително любовта да присъства в брака.

— Тогава… какво? Искате деца?

Той се усмихна цинично, долавяйки уплаха в гласа й.

— Защо не, скъпа. Какъв срам! Да имаш толкова много пари и да няма на кого да ги оставиш.

— Твърде стара съм, за да гледам деца — напомни му тя. — Вече съм почти на тридесет.

— Въобще не сте стара — възрази й неочаквано енергично той. — Моята леля беше на тридесет и две, когато роди братовчед ми.

Катрин въздъхна.

— А ако не мога да зачена?

Джерард сви рамене.

— Тогава разочарованието ми ще бъде насочено към Бог, не съм вас. Но не можем да знаем, докато не опитаме.

— А вие искате да опитате — повтори тя, сякаш не вярваше на ушите си. — С мен?

— Ако ще ми бъдете съпруга… — Той наведе глава и кимна бавно. — Да.

За миг тя остана онемяла и неподвижна, само лекото повдигане и спадане на гърдите й подсказваше, че е жива. Сетне вдигна ръка и развърза мантията си. С рязко движение на раменете я свали и я подаде в протегната ръка на Джерард. Той я сложи върху стола зад себе си, възползвайки се от възможността да я огледа. Светлокафявата й рокля с дантела около високата яка със сигурност не беше нито привлекателна, нито особено стилна. Жената в тази рокля беше стройна, дори слаба; ясно се виждаха изпъкналите кости на ключицата й. Но се виждаха също и вълнуващите се гърди, а под ужасната рокля положително се криеха хубави бедра.

— Харесвате ли тази рокля? — попита я неочаквано той. Жената не беше красива, но със сигурност имаше много по-красиви дрехи, които би могла да избере.

Катрин Хау си пое треперещо дъх.

— Тя е най-хубавата ми. Тази вечер имахме гости на вечеря, а аз нямах време да се преоблека.

— Не питах това. — Стоеше съвсем близо до нея и това очевидно я изнервяше. Миглите й запърхаха бързо-бързо, докато погледът й зашари из стаята, като избягваше неговия.

— Не — отвърна тя. — Не ми харесва особено, но всички казват, че ми прилича.

Джерард познаваше достатъчно жените, за да знае, че нито една не е щастлива, когато чуе обяснението, че някаква грозна рокля й прилича.

— Кой ви го каза? Майка ви ли? — попита смело той.

Тя премига изненадано и хвърли боязлив поглед към него.

— Вие… познавате ли майка ми?

— Не, но през изминалите три дни слушах за нея. Оказа се, че за нея може да се чуе много повече, отколкото за вас. — Джерард вдигна вежди, защото изражението й замръзна. — Нима очаквахте да не поразпитам за вас?

— Не. — Устните й едва-едва се движеха. — Е? Какъв е отговорът ви, капитане?

Всъщност тя не беше грозна. Малко обикновена, да речем, въпреки че без съмнение би изглеждала несравнимо по-добре в друга рокля. Би могла да сложи и повечко плът върху костите си, но това беше дреболия. Косата й бе подредена по-добре от предния път, направи неволно сравнение той; сега не приличаше толкова на гувернантка, а по-скоро на стара мома. Защо жените смятат малките ситни къдрици край ушите им за привлекателни? Според него това им придаваше вид на кученца от породата шпаньол. Светлината на свещите хвърляше бронзови отблясъци върху косата й и тя изглеждаше по-скоро тъмно руса, а не черна. Той посегна, докосна една от къдриците и констатира, че е твърда от помадата за коса. Как ли щеше да изглежда без нея?

Тя не беше нито глупава, нито покорна. Всъщност, определено не й липсваше смелост да му предложи брак, при това с такава предвидливост. Това беше обещаващо. Джерард не харесваше жени, ръководени от импулсите си или люшкани от настроението си от една прищявка към друга. С една разумна жена човек можеше поне да говори рационално. Ако не друго, тя изглеждаше умна и логична, почти безкръвно студена в подхода си, но в нея се долавяше силен нрав и дух. Вероятно той беше абсолютен глупак, но смяташе, че под нейната безлична, сиво бозова външност дебне скрита страст, която в голяма степен бе мъчително маскирана от мразовития вид на ледена принцеса. Ако беше някоя празноглава наследница, прицелила се в него с оръжия от рода на драма и сълзи, той едва ли щеше да бъде достатъчно заинтересован, за да й обърне внимание и да се занимава с нея.

В този момент Катрин Хау създаваше впечатление, че иска да бъде далеч, на много мили оттук. Джерард се приближи към нея, и забеляза как тя се напрегна.

— Страхувате ли се от мен? — попита я нежно.

Пулсът й биеше лудо под кожата, но гласът й остана равен и спокоен.

— Въобще не.

Ъгълчето на устната му трепна леко. Тази жена имаше смелост.

— Тогава ме погледнете.

Тя си пое въздух и вдигна очи, за да срещне неговите. Те не бяха черни, осъзна с изненада той, а много тъмно сини.

— Ако се омъжите за мен — продължи тихо Джерард, — очаквам да ми бъдете съпруга във всяко отношение. Очаквам верността ви да бъде неизменна. Може да обсъждате поведението и действията ми насаме с мен, ако искате, но никога пред публика. Вече сте запозната с потенциалния проблем, заплашващ семейството и наследството ми и, ако това завърши зле, не желая никога да чуя какъвто и да е протест по отношение на изгубеното ни социално положение или нещо, свързано с него. Приемате ли?

Очите й се присвиха. Тя направи само едно движение с брадичката си — „Да“.

Джерард наклони леко глава в знак на съгласие.

— В отговор аз ще се грижа за вас, ще ви уважавам повече от всички други жени и ще ви защитавам с живота си. Ще искам редовно да вечеряме заедно. Ще ви водя на театър и други развлечения, когато ни е приятно. Ще споделям леглото ви поне няколко нощи в седмицата. Ще вземам предвид вашите мисли и мнения относно съвместния ни живот и ще бъда почтен и добър съпруг, доколкото мога. Не очаквам да изпитваме дълбока любов един към друг, но бих искал от вас привързаност, ако е възможно, и уважение със сигурност.

— Ще поддържате ли любовница? — попита тихо тя.

— В момента нямам такава, но ако установим, че не си подхождаме в леглото, едва ли ще се откажа от свободата и двамата да потърсим удоволствие някъде другаде.

Изчака, но тя не добави нищо. Само го гледаше с дълбоките си, сенчести очи. Беше сериозна и мрачна, въпреки червенината върху бузите и бясно туптящата вена в основата на шията й. Дяволът в него отново го подтикна да я накара да се разсмее или да изгуби самообладание, или да крещи от страст.

— Все още ли сте съгласна? — попита я той.

За миг тя не помръдна, дори не продума.

— Ако това са условията да приемете моето предложение — прошепна накрая, — тогава „Да“. Съгласна съм.

Той се усмихна, въпреки че не искаше.

— В такъв случай, лейди Хау, аз с радост съм съгласен да стана ваш съпруг.

Катрин осъзна отговора му и коленете й омекнаха от облекчение, последвано от огромен смут и неудобство, защото най-неочаквано за нея той плъзна дългите си пръсти около шията й и притисна устни към нейните. Тя се извъртя и едва не падна, но свободната му ръка я обгърна, придърпа и притисна към себе си. Катрин потърси равновесие и сложи ръце върху горната част на неговите. При това докосване бицепсите му се стегнаха. Той промени позата си и тялото й неочаквано се настани съвсем удобно притиснато към неговото. Катрин осъзна смътно размерите и силата му, но далеч по-голяма част от мисълта й бе напълно заета с целувката — гальовна и същевременно предизвикателна. Въпреки лекото боцкане от наболата брада, устните му бяха меки и нежни. Те леко се движеха върху нейните, изкушаваха, изследваха, засмукваха. Беше шокирана; беше се целувала и преди, но обикновено целувките бяха бързо, безлично докосване към устните на съпруга й или по бузата. Никога не продължаваше дълго, нито бе толкова вкусно и сладко. Сега усещането беше дезориентиращо, но и прекрасно. За миг тя просто се остави на удоволствието този мъж да я държи в прегръдката си. Напрегнатите й пръсти пуснаха ръцете му и Катрин изпусна лека въздишка.

Неговите ръце се раздвижиха и се плъзнаха от врата й към челюстта. Палецът му погали леко кожата под брадичката й и тя трепна изненадана. Джерард наведе главата й под ъгъл и премина с върха на езика си по ръба между устните й. Катрин нерешително ги разтвори при повторното движение и тогава той изръмжа ниско и гърлено. Звукът бе изпълнен със задоволство, докато езикът му се плъзна в устата й. Тя автоматично се опита да се дръпне, но той я притисна още по-близо към себе си, без каквото и да е усилие, повдигайки още повече брадичката й, докато вкусваше бавно и с наслада устата й. Чувстваше се завладяна от него — от размерите му, от силата, с която я държеше, от топлия вкус на бургундско вино върху езика му, от начина, по който накара сърцето й да бие толкова забързано, че си помисли, че ще припадне. Катрин не знаеше какво да прави. Не знаеше какво очаква той, нито какво иска от нея — затова само стоеше и се остави да я целува. Единствената мисъл, която умът й успя да оформи, бе благодарност, задето каза „да“, преди да започне да я целува по този начин.

След цяла вечност, която всъщност й се стори много кратка, той вдигна глава и я погледна за миг. На светлината на огъня изражението му бе едновременно развълнувано и яростно.

— Да, това стига — промърмори, като отпусна прегръдката си. — Засега.

Бузите й пламнаха. Здравият разум се завърна в нея.

— Трябваше да попитате — отговори през стиснати устни тя.

Същата палава, чувствена усмивка изви порочните устни на новия й годеник.

— Вие ме помолихте.

Катрин го гледаше втренчено, докато събираше отломките от загубеното си достойнство. Гърдите й все още тръпнеха, след като бяха така плътно притиснати към неговите. А от начина, по който заблестяха очите му, когато се плъзнаха по нея, тя разбра, че той е на ясно с това.

— Или не знаете какво включват задълженията на съпруга?

Задължения. Разбира се. Тя оправи полите си с ръце и дръпна юздите на реакцията на тялото си, подпомогната от избора му на думи.

— Знам, разбира се — отговори, придавайки на гласа си безизразност и пълна липса на емоция. — Вие просто ме изненадахте.

— Добре. — Гласът му прозвуча подозрително развеселен. — Можем да се оженим утре.

Катрин не успя да задържи устата си затворена.

— Утре? Какво имате предвид?

Той извади от джоба си лист хартия и й го подаде. Тя го разгърна и прочете специалното разрешително за сключване на брак по всяко време, без да бъдат вписани имена. Този мъж не можеше да я изненада повече дори ако в този миг извадеше викарий от гардероба. Останала без думи, вдигна очи към него.

Той наклони глава, докато тя го зяпаше онемяла.

— Да не би да променихте желанието си? Все още не е късно.

— Не, не! Аз… Аз… — Катрин отклони поглед далеч от тези настоятелни очи и отново погледна хартията в ръцете си.

Той не само искаше да я има, той я целуна. Той искаше да прави любов с нея. Той бе готов да се ожени за нея още утре. Не бе очаквала точно това. В стомаха й се завихри трепетна възбуда, премесена с паника.

— Вие ме изненадвате — продума, опитвайки да прикрие емоциите си. — Не очаквах подобна припряност.

— За нещастие, скъпа, аз нямам време за губене. Ако си спомняте, преди три дни бях на път да напусна града. — Той прекоси стаята, отиде до масата и се върна с чаша вино в ръка.

Умът й прескачаше от една мисъл на друга, без да се задържи по-дълго, така че да вземе решение. Някак си бе изгубила контрола върху ситуацията, която тя трябваше да управлява изцяло. Той взе разрешителното от ръката й и й подаде чашата.

— Къде отивате? — беше всичко, което успя да попита Катрин.

Джерард само се усмихна, върху лицето му се изписа зорко, бдително и леко иронично изражение, докато пъхаше листа в джоба си.

— Там, където ще ме заведе разследването ми. Вие също ще дойдете с мен, предполагам. В края на краищата точно затова извадих това разрешително за брак. А и не допускам да горите от желание да се върнете в дома на Люсиен Хау, като знам докъде стигнахте, за да избегнете брак с него. След утрешния ден той едва ли ще бъде внимателен и учтив домакин.

Да, беше самата истина. Тя наведе глава в знак на потвърждение.

Капитанът кимна.

— Обмислил съм го. Тази нощ ще се наложи вие и камериерката ви да останете тук. Утре ще се венчаем в църквата, после ще съберем вещите ви. Ще успеете да си стегнете багажа за час-два, нали?

— Да останем тук? — Катрин отново се ужаси.

Люсиен със сигурност ще установи отсъствието й… Но това всъщност вече няма никакво значение, нали? Той не може да й направи нищо, когато капитанът стои до нея в ролята на законен съпруг. На практика щеше да бъде много по-опасно, ако тази нощ се върне на площад „Портман“. Ако е открил, че я няма, Люсиен ще бъде бесен и само един Господ знае какво ще предприеме, за да попречи на излизането й от къщата. Наистина е най-добре да се възползва от шанса да остане извън обсега му, далеч от него. В края на краищата, най-вероятно той също се е снабдил със специално разрешение за брак, след като очаква да се ожени за нея в близките няколко дни. И освен това защо да отлагат бракосъчетанието? Каква щеше да е целта на изчакването? Нали не очаква капитанът да я ухажва?

— Страноприемницата не е пълна. Ще осигуря стая за вас и камериерката ви. — Той я стрелна с порочен поглед изпод миглите си. — Освен ако не предпочитате да консумираме първата си брачна нощ по-рано.

Тя усети как лицето й пламна, стомахът — също, а от устните й за миг щеше да се отрони думичката „да“. Беше далеч повече от най-смелите й мечти и най-съкровените й надежди. Ала не биваше да се поддава на провокациите му. Беше шокиращо, че може би я желае по този начин, но едва ли щеше да продължи дълго. Просто беше представление, без да очаква благодарност. Тя не бе толкова глупава да възприема всичко за истина.

— Вие може да си наемете друга стая — отвърна тя. — Бърди ще остане с мен.

Джерард кимна и тя му подаде ръка.

— Имам предвид в бъдеще, капитане. Ще тръгна с вас, но камериерката ми ще дойде с мен.

— Разбира се — отвърна невъзмутимо той. — Не съм и очаквал друго. — Вдигна чашата си за поздрав и я пресуши наведнъж.

Тя кимна.

— Значи постигнахме съгласие.

— Все още не — отвърна със сподавен смях той. — Но ще го постигнем.

Приближи се с широка крачка към вратата и я отвори.

— Може да влезете при нея — чу го да казва на Бърди, а звукът от ботушите му отекваше в коридора, докато се отдалечаваше.

В стаята Бърди затвори плътно вратата зад себе си.

— Какво ви направи? — попита задъхано тя. — Кълна се, сърцето ми бие толкова бързо, че положително ще ни хванат!

— Той каза „да“ — прошепна Катрин.

— И сега… О, скъпа, трябва да бързаме! Вече е много късно! Да бързаме да се върнем в града! — Клатейки глава, камериерката взе мантията и й я подаде. — Хайде, господарке, наистина трябва да бързаме!

— Не. — Катрин отпи глътка вино от чашата, която капитанът й поднесе. Джерард. Нейният бъдещ съпруг. В най-близко бъдеще. Утре. Отпи още една глътка, за да скрие трепета, преминал през тялото й при тази мисъл. — Тази нощ ще останем тук. Утре сутринта капитанът и аз ще се оженим.

Бърди спря и я зяпна, а мантията падна от ръцете й на пода.

— Утре?!

Катрин кимна и пак отпи от виното. Щеше да я удари в главата, но тя вече се чувстваше полупияна, беше загубила равновесие и не бе в състояние да подреди мислите си. Виното имаше неговия вкус, естествено. Нали беше пил от него преди да я целуне? Споменът я накара да вдигне отново чашата.

— Така е най-правилно, повярвай ми. Единственият начин нещата да се провалят, е, ако Люсиен открие какво съм направила, преди да се омъжа за капитана. Върнем ли се сега вкъщи, сами ще му позволим да се намеси и да попречи на всичко.

Изражението на Бърди си остана ужасено и изплашено. Катрин посегна да хване ръката й.

— Не се тревожи, Бърди. Колкото неочаквано и прибързано да изглежда, аз искам точно това. Това искам. Защо да се връщам?

Устните на камериерката трепереха, преди да ги прехапе.

— Знам, мадам. Обаче не мога да спра да се тревожа.

— Забрави тревогите. Аз направих своя избор. — Бърди затвори очи и кимна. — Утре ще тръгнем с капитана по неговите работи. Надявам се и ти да дойдеш с мен.

Очите на Бърди се отвориха широко, изпълнени с възмущение.

— Ще дойда, разбира се, госпожо — отвърна обидено тя. — Къде другаде да отида?

Катрин само поклати глава, успокоена, че все още я подкрепя. Жената беше наета преди много години като нейна бавачка, после стана гувернантка, а накрая — камериерка. Когато пое грижите за Катрин — едно обикновено, сериозно момиченце, родено да дразни и натъжава своята жизнена и красива майка, Бърди беше бедна вдовица, оплакваща смъртта на съпруга и единственото си дете. Разбираше мълчаливото упорство и недоловимия хумор на Катрин далеч повече от госпожа Холенбрук.

Бащата на Катрин бе прозрял колко важна ще бъде Бърди, когато дъщеря му се омъжи за лорд Хау и тихомълком прехвърли на камериерката прилична сума пари, та дъщеря му да бъде независима от хрумванията и безобразията на Хау. Това не беше нужно — лорд Хау въобще не се интересуваше какво прави жена му и каква прислуга предпочита, но този жест запечата верността на жената към Катрин и нейния баща.

Докато капитанът се върна със съдържателя на странноприемницата, Катрин възвърна самообладанието си. Дори успя да отвърне на погледа му с хладна цивилизованост и дори не трепна, когато той не направи опит да прикрие усмивката си. Нямаше значение дали я разсмива или целува. Бракът й щеше да бъде брак по сметка, по взаимна изгода, независимо дали щеше да завърши с неговото присъствие в леглото й или не. Тя знаеше още преди да му предложи, че е прибързан и малко невъздържан, самоуверен и дързък. Разбираше потребността на мъжката му гордост да се изяви, особено след като тя узурпира типично мъжката роля по искане на ръка. Не биваше да се изненадва и от претенциите му за съпружеските му права само за да докаже кой е господарят в брака, без значение чии са парите.

Ала той щеше да я спаси от Люсиен. Катрин го осъзна напълно, докато съдържателят й показваше голяма чиста стая. Навярно капитанът бе поискал тя да остане тази нощ тук, подтикван от собствените си тайни страхове — например да не би бъдещата му богата съпруга да промени решението си и да откаже да се омъжи за него. Но поне бе така учтив да го представи в благоприятна за нея светлина. По този начин Люсиен нямаше да осуети плановете й, защото те щяха да бъдат изпълнени, преди той дори да научи какви са.

Мъжете ги оставиха пред вратата. Капитанът лепна учтива целувка върху ръката й с блеснал поглед, от който тя се изчерви отново.

— Лека нощ, сър — произнесе твърдо тя, затваряйки вратата под носа му.

После дочу приглушения му смях, докато се отдалечаваше. Изгодата, напомни си тя, не забравяй изгодата.

— О, мадам — въздъхна Бърди, — дано знаете в какво се забърквате.

„Вече не знам“ прошепна едно нервно гласче в главата й.

— Не се тревожи, Бърди — беше отговорът. — Всичко ще бъде наред.