Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (16)

Шестнадесета глава

Идеята да изведе Кейт на танци бе колкото гениална, толкова и идиотска.

Добрата страна беше, че жена му никога не бе изглеждала по-добре. Никой не би я нарекъл красавица, но тази вечер… еее, истината бе, че тази вечер тя бе невероятно очарователна. Една подходяща дреха наистина можеше да направи чудеса, но дори той не си даваше сметка в каква степен това е вярно. В грозната кафява рокля, „най-хубавата ми дреха“, както я нарече тя, изглеждаше бледа и мършава. Дори Джерард, вече запознат с всяка извивка от тялото й, остана изумен доколко новата синя рокля промени крехката й фигура. Положително не само той бе изпаднал в транс от деколтето й, подчертано прекрасно от аметиста. Големият брой джентълмени, поканили я да танцува, определено бяха на същото мнение. Джерард изпита огромното задоволство, сравнимо със сполучлив удар на спекулант, купил парче земя заради петрола, който евентуално се намира там, само за да открие, че всъщност е станал собственик на огромно находище от въглища. Щеше да е доволен от брака си, ако му донесеше само богатство и съпруга, която да не му създава тревоги и неприятности; за огромна негова изненада в добавка получи брачно легло, пълно с удоволствия, а сега и твърде хубава жена.

За нещастие, това не бе единственият резултат от вечерното им излизане. Половин час след като влязоха в балната зала, до ушите му достигна проклетата фраза „Дилемата Дърам“. Първоначално се постара да не обръща внимание и да се съсредоточи върху очевидното задоволство, което изпитваше жена му, но фразата заседна в съзнанието му като бодлива къпина. Опита се да говори с Картър — сега той му помагаше за дискретните проучвания в града — но слуховете кръжаха около него като дим от зловонен огън и неуловимо тровеха въздуха.

Съвсем преднамерено Джерард не поръча да му доставят лондонски вестници. Поради същата причина не излизаше и в обществото. Беше направил най-доброто — остана незабелязан и безличен в Бат, на стотина мили от Лондон, и въпреки това мръсната тайна на баща му го бе застигнала и го измъчваше чак тук. Той знаеше, че е неизбежно, но, по дяволите, предпочиташе тази вечер да не бъде провалена от гнусните клюки.

Настроението му постепенно се развали, кръвта му кипна, а не бе по силите му да направи нищо. При всеки поглед, насочен към него с любопитство или с изненада, примесена със злорадство, свиваше юмрук. Огледа залата и видя Кейт да танцува щастливо усмихната с поредния кавалер, следвайки стъпките на кадрила. Поне тя изглеждаше пощадена от пипалата на скандала. Засега. Той прошепна една дума на Картър и излезе от балната зала с надеждата свежият въздух да охлади малко пожара, лумнал в него.

Под козирката на портата беше пусто и безлюдно. Пръскаше студен, примесен с мъгла дъжд, чиито капки се стичаха по стените на сградата и водата се изливаше в канавките. Звукът от ситните капки наподобяваше приглушен шепот. Преминаващ кон вдигна пръски, копитата му чаткаха отчетливо по мокрите камъни на улицата. Той вдъхна дълбоко от хладния въздух и го издиша, щеше му се да не се чувства толкова безсилен. Напусна Лондон с твърдото решение да направи нещо, за да реши проблема, а се оказа, че просто следва една сляпа следа след друга. Щеше да бъде голям майтап, ако прекара седмици наред в преследване на фантоми, а легалната стратегия на брат му Едуард успее да реши проблема, без да е необходимо издирването на изнудвача. Джерард прекара ръка по главата си и преглътна едно проклятие, издаващо разочарованието му. Търпението му да чака нещо да се случи се изчерпваше, а досегашните му усилия изглеждаха напразни и безплодни.

Вратата зад него се отвори и затвори. Още един мъж излезе навън. Джерард долови острия аромат на испански пури. Не бе му се случвало, откакто се завърна в Англия. Отстъпи няколко крачки встрани, нямаше настроение да води разговор.

— Отвратително време — подхвърли мъжът след минута мълчание. — Проклетият Бат.

— На мен ми харесва — отвърна Джерард. — Напомня ми, че съм в Англия.

Единственият отговор беше тих смях. Някъде много далеч изгърмя приглушена гръмотевица, но така бавна и мека, сякаш боговете нямаха желание да я изпратят.

— Вие сте Де Лейси, нали? — Мъжът приближи към него и изпусна още едно кълбо дим.

Джерард проследи дима в дъждовната мъгла.

— Да.

Събеседникът се усмихна. Беше поне с десетина и повече години по-възрастен от него, изглеждаше изискано, със сребърни нишки в тъмната коса. Беше облечен безупречно; когато лявата му ръка вдигна пурата към устата, проблесна златен пръстен.

— Съболезнования за смъртта на баща ви — продължи непознатият.

— Благодаря — промърмори Джерард, накланяйки леко глава. Очевидно желаното от него усамотение тази вечер беше непостижимо. — Простете, нямам честта…

— Казвам се Уорли. — Мъжът върна лек поклон с глава на Джерард. — От Апъркомби.

Името не му говореше нищо.

— Удоволствието е мое, сър.

Уорли все още се усмихваше леко.

— Вие се оженихте за вдовицата на Хау.

— Да. — Не беше тайна и той предпочиташе да бъде известен с този факт, а не с проклетата „Дилема Дърам“.

Всъщност в Уорли нямаше нищо необикновено освен тази дразнеща усмивка, сякаш се смееше на таен неприличен жест. Джерард искаше да си тръгне. Уорли се загледа в дъжда.

— Добре свършена работа, млади момко. Браво. Чантичката на дамата е претъпкана с пари. Винаги съм знаел, че вие сте най-находчивият от синовете на Дърам.

При тези думи нещо трепна дълбоко в гърдите на Джерард — не удовлетворение, а по-скоро сигнал за тревога. В думите на непознатия имаше нещо скрито и подмолно. Кой беше този човек, по дяволите? И защо излезе в дъжда? За да говори с него? Дълбоко в себе си инстинктивно се досещаше, че това не е проста случайност.

— Брат ми Едуард няма да се зарадва на подобна обида — отвърна пресилено безгрижно той.

Уорли всмукна от пурата и издуха дълга струя дим. Джерард пъхна ръце в джобовете и се облегна на стената далеч от дима и в по-добра позиция да наблюдава Уорли. Не си спомняше да е чувал името му, но този мъж очевидно знаеше много за него и семейството му.

— Дааа. Едуард, прилежният работяга. Прекалено ограничен от правила и традиции, не мислите ли? — Уорли наклони глава, за да погледне Джерард. — Мислите го, разбира се. В противен случай щяхте все още да си стоите в Лондон и да чакате адвокатите да си свършат работата. — Той тръсна пепелта от пурата. — А не тук, във ветровития Бат, с неясна цел.

— Това е сватбеното ми пътуване — вдигна рамене Джерард. — Бягство от задуха на Лондон.

Слабата усмивка на Уорли се разшири.

— О, да, разбира се.

— Изглежда сте добре запознат със семейството ми, сър. Простете ми, бях дълго време извън страната. Бяхте ли приятел на баща ми?

— Приятел — повтори Уорли. — Не бих казал, че бяхме приятели — отговори замислено. — Имахме общ бизнес от време на време. Аз много го уважавах. — Въздъхна. — Какъв шок! Имам пред вид слуховете, които тръгнаха след смъртта му.

Инстинктите на Джерард моментално се изостриха. Всички в Лондон, а очевидно вече и в Бат, искаха да обсъждат неговия личен скандал. Знаеше го. Ала в любопитството на Уорли прозираше нещо различно. Въздишката му издаваш по-скоро радост, а не съчувствие. Лицето на Джерард изобрази скука, въпреки че този човек вече бе приковал вниманието му.

— О, това ли? Очаквам да се забрави, преди да се върнем в столицата. Още преди края на месеца хората ще намерят нещо друго, нещо по-скандално, за което да говорят.

— Да, разбира се — промърмори Уорли. — Надявам се братята ви да го понасят така добре като вас.

— Едуард положително мечтае да напусне Лондон като мен, но е зает с адвокатите по завещанието на татко. Той, както и вие отбелязахте, е най-усърдният от трима ни. А Грешам… или би трябвало вече да го наричам Дърам… — Джерард небрежно сви рамене. — Смея да кажа, че не обръща никакво внимание на клюките. Свикнал е да се говори за него.

Веждите на Уорли се свиха недоловимо, като мимолетна светкавица. Ако не гледаше така отблизо и внимателно, Джерард едва ли щеше да забележи мимиката му.

— Съвсем правилно — отвърна безгрижно Уорли без следа от недоволство в гласа. Отново дръпна дълбоко от пурата и в края й просветна червено въгленче, което се превърна в пепел. — Човек не бива да позволява на слуховете да вземат превес.

— Да — съгласи се Джерард. — Дърам щеше да ни натупа и тримата, ако повярваме на лъжи и клевети.

Уорли хвърли угарката в канала.

— Разбира се. За мен беше удоволствие, Де Лейси. Хубава вечер.

— Сър — Джерард наклони учтиво глава, наблюдавайки под вежди, докато мъжът влезе в сградата.

Какво се криеше зад този странен разговор, зачуди се той. Навярно просто злорадство, породено от неприятностите на другия. Вероятно Уорли таеше някаква злоба срещу баща му или някой от братята му. Изглежда, както бившата годеница на брат му Едуард, и той продаваше пикантни клюки на местните вестници, за да си изкарва прехраната. Може би. Но имаше странното чувство, че лорд Уорли заслужава по-сериозно наблюдение.