Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (24)

Двадесет и четвърта глава

Първоначално Кейт се зарадва, че Джерард замина. Това й даде лично време и пространство, за да успокои емоциите си и да свикне с факта, че той не я обича. Надеждата все още беше жива в сърцето й, но тя уморено я накара да отстъпи. В негово отсъствие щеше да види нещата по-практично. Когато той не бе наоколо да я изкушава или очарова, тя бе в състояние да успокои и обуздае сърцето и мислите си. Докато той се върне у дома, щеше отново да бъде себе си.

Джерард не се върна след два дни и тя си напомни, че той не знаеше какво му престои да открие. С него заминаха лейтенант Картър и Браг и тя се надяваше някой от тях да намери начин да се обади, ако има нещо тревожно или се нуждаят от помощ. Каза си, че мълчанието от негова страна трябва да означава, че има какво да изследва, нещо ценно. Навярно точно в момента откриваше търсеното доказателство и то веднъж завинаги ще потвърди легитимността му.

Той не се върна и след четири дни. Тя започна да се чуди защо няма съобщение, дори само с едно изречение да извести, че ще се забави, но иначе всичко е наред. Или да се върне вкъщи за кратко, за да си вземе чисти дрехи. Алентън не се намираше на повече от двадесет мили, това не беше кой знае какво непреодолимо разстояние за човек със здрав кон. Дори Браг не би се затруднил да свърши тази работа.

Отиде да се види с Кора с надеждата да научи новини от нея, ако лейтенант Картър й беше писал. За нейна огромна изненада и задоволство, когато пристигна, той беше там.

— Радвам се да ви видя — възкликна той.

— Да — отвърна топло тя. — Бях любопитна да разбера какво сте открили.

— Ами, все още нищо. Но Де Лейси има големи надежди. Нашият човек Огилви, както изглежда, е запазил всичко, което някога е събрал, а дъщеря му, госпожа Нолуърт, къта като катерица всякакви боклуци. Това е от полза за нашата цел, но изключително досадно да се сортира. Нищо чудно да отнеме месец, за да прегледаме всичко. Семейство Нолуърт са изключително педантични, пазят всяка сметка и скъсана шапка, сякаш са съкровище или антика.

— Значи смятате, че сте открили правилния човек?

Картър кимна.

— Трудно е да си представим двама мошеника на една и съща възраст с името Уилям Огилви да живеят в този окръг. Де Лейси е сигурен, че ще намерим нещо полезно.

— Би било чудесно — отвърна тихо Кейт.

— Така е. Смея да се надявам, че, ако продължим да търсим, ще намерим достатъчно информация за някакъв скандален документ. Огилви е бил същински ренесансов негодник; тайните сватби са най-малко осъдителните. Писах на Кора за някои от най-шокиращите случки — те са по същата схема, по която действат джебчиите около Ковънт Гардън…

— Дани! — Кора се усмихна на Кейт, докато хвърли към брат си предупредителен поглед. — Кейт едва ли изпитва желание да слуша твоето бъбрене. Нали имаше неотложна работа?

Брат й се изчерви и я погледна разкаяно.

— Разбира се. Де Лейси ме помоли да проверя някои неща вместо него. Ако седя тук и клюкарствам, ще ме накаже с камшика. Простете, лейди Джерард, скоро ще се върна в Алентън. Да поздравя ли капитана от вас?

— Да, моля. — Тези „няколко неща“, които Джерард бе помолил лейтенанта да свърши, очевидно не включваха да й се обади или да й съобщи как върви търсенето. — Благодаря, лейтенант.

Вратата се затвори след него и тя си разбърка чая, втренчена в дълбочините на чашата.

— Не обръщай внимание на Дани — рече след малко Кора. — След раняването си той стана приказлив като старица. Опитах се да го окуража да се заеме отново с рисуване, но за голямо съжаление отказа. Като момче беше много талантлив.

— Той ти е писал — вдигна очи към нея Кейт.

Кора направи небрежен жест.

— Почти нищо… нищо важно.

Джерард не бе направил дори и това.

— Трябваше да ми кажеш — промърмори тя.

Приятелката й дойде да седне на малкия диван до нея, шумолейки с полите си.

— Кейт, не го вземай толкова присърце. Дан ми се оплака, че ровят в боклуци от ранна сутрин, докато стане прекалено тъмно, в малък мръсен склад, а този негодник Нолуърт през час ходел да ги контролира. Приеми го като доказателство за твоя отличен усет. На теб ти дойде идеята да пишеш на преподобния Огилви и виж какво разкри…

Кейт остави чашата си с чай.

— Поласкана съм и изпълнена с надежда.

Кора я наблюдаваше загрижено.

— Изглеждаш сякаш сърцето ти е разбито — продума накрая тя. — Да те виждам такава ме натъжава.

Кейт си замълча.

— Знае ли… знае ли капитан Де Лейси, че го обичаш? — попита нежно Кора. Кейт я погледна стреснато. — Не се тревожи — побърза да добави тя. — Никога няма да кажа нито дума, но искам да си щастлива, а няма по-голяма радост от това да си щастлива със собствения си съпруг.

Кейт си пое дълбоко въздух.

— Той знае — произнесе бавно. — И не ми отговаря по същия начин.

— О, скъпа! — Кора я прегърна. — Той държи много за теб. Всички го виждат.

Кейт се насили да се засмее. Можеше да направи или това, или да избухне в сълзи.

— Точно това влошава нещата, Кора. Той е прекрасен във всяко отношение, той е повече от всичко, което бих мечтала за съпруг. Но си мисля, че бих предпочела да имам съпруг, който никога няма да ми купи бижу или да държи чадърчето ми, стига само да ме обича.

— Ще те заобича — увери я твърдо Кора. — Защо да не те обича? На мъжете просто им трябва повече време, за да загубят сърцата си. Повече отколкото на жените.

— Вероятно. — Кейт изправи гръб. — Но той планира, след като уреди този проблем, да се върне в полка си. Няма да го видя година или повече, ако отиде на военна кампания. Как може любовта да се развие при тези обстоятелства?

— Моят съпруг беше в морето през по-голяма част от брака ни. А любовта ни поникна и разцъфтя.

— Той обичаше ли те, преди да тръгне? — Кора кимна, а Кейт само прехапа устни. — Не го обвинявам. Не може да се принуди да ме обича, както аз не мога да накарам себе си да не го обичам. Щеше да е много по-лесно, ако можех. Щяхме да се радваме на спокоен и мирен брак по взаимна изгода и да изживеем живота си като приятели. Вместо това… — Тя забърса ръце в полата си. — Бях прекалено глупава да се омъжа за него. Щеше да е много по-добре да се омъжа за някого, когото ще обичам по-малко или въобще няма да обичам.

— Не го казвай! — Гласът на Кора неочаквано стана яростен. — Било е риск, но не глупав. Той се грижи за теб и е внимателен. Знаеш ли колко много любов се е родила от грижовността и близостта? Ти поне все още имаш шанс за това! — Гласът й заглъхна. — Аз имах само шест месеца с моята любов, а сега той е мъртъв. Отиде си завинаги.

Гореща вълна от срам заля лицето на Кейт. Каква егоистка беше да се оплаква, че мъжът й не я обича! Той беше внимателен с нея. Беше по-добър съпруг отколкото повечето жени се надяваха или мечтаеха да имат. А Кора бе имала онова, за което копнееше Кейт, но го бе загубила безвъзвратно.

— Права си. Прости ми. Ти си толкова добра с мен, прощаваш ми меланхолията…

— Не. — Кора се усмихна окуражаващо. — На твое място и аз щях да се чувствам по същия начин. Ти заслужаваш любов. Не се отказвай от капитана, все още не.

Кейт се върна у дома в потиснато и тъжно настроение. Съжаляваше ли, задето се омъжи за Джерард? Не, когато той беше наблизо. Без значение колко много се опитваше да я прогони, надеждата, че неговите чувства ще се задълбочат, продължаваше да е жива, раздухана да се разгори по-силно от думите на Кора. Това обаче не означаваше, че знае какво да прави. Без неговото разсейващо присъствие ясно виждаше колко са различни. Тя беше доволна да си стои вкъщи или да има само няколко приятели, докато той искаше да бъде навън и да прави нещо енергично или опасно. След като се върне в полка си, какъв щеше да бъде животът й? Да се тревожи до смърт, да чака редките писма, които можеше и да не пристигнат, и да вехне бавно по своя самотен и тих начин.

Майка й се появи почти веднага, след като се прибра вкъщи. Кейт я посрещна със сподавен глас, нещо, което острото око на Мама веднага забеляза.

— Скъпа, изглеждаш болна — заяви веднага тя.

— Добре съм, Мама. Искаш ли чай?

Госпожа Холенбрук позволи да напълни чашата й.

— Бат не ти се отразява добре. Когато пристигнах изглеждаше трескава, а сега бузите ти са бледи като слана.

— Това няма нищо общо с Бат. — Кейт разбърка чая. Искаше й се да добави глътка бренди в него. Майка й обаче щеше да го приеме като знак за фатална болест.

— Напротив, има, сигурна съм. Градът не се отразява добре и на мен. Прекалено близо е до реката, навярно това е причината. Никога в живота си не съм се чувствала толкова зле. Всъщност дойдох да ти кажа, че се връщам в Гобхам. — Мама успяваше да изглежда красива, дори когато твърдеше, че е болна. — Трябва да дойдеш с мен.

Кейт не искаше да ходи там. Мама купи Гобхам след смъртта на съпруга си, защото техният фамилен дом бил прекалено тъмен и малък за нейния вкус. В Гобхам нямаше да има нищо за правене, освен да търпи егоистичните полети на фантазията на майка си и да се измъчва от размишленията си върху своите провали.

— Не мога да напусна Бат, Мама. Какво ще каже съпругът ми?

— Той върна ли се? — Мама отвори широко очи и се огледа драматично. — Нали напусна града преди няколко дни?

— Ще си бъде скоро вкъщи.

— О, скъпа… — Мама остави чаената чаша и я загледа поразена. — Рано или късно всички мъже кръшкат — рече внимателно тя. — Това е въпрос на време, а след като вече получи богатството ти… Знаеш го, Катрин, аз ли да ти обяснявам…

— Той отсъства по работа — лицето й се зачерви.

— Да, всички твърдят така. Не бива да обвиняваш себе си, скъпа.

— Мама, моля те — произнесе жално Кейт.

— О, Катрин. — Очите на майка й се насълзиха. — Искам само да ти помогна, но ако ти не желаеш моите съвети, ще се опитам да страдам мълчаливо. Имай милост! В този град получих най-ужасното главоболие. Бих искала да дойдеш с мен в Гобхам. Ще ти подейства добре да се махнеш от зловонния въздух тук. Съпругът ти няма да има нищо против. Та него дори го няма, за да му липсваш!

— Люсиен също ли ще отпътува? — Опита се отчаяно да отклони разговора от отсъствието на Джерард Кейт.

— Не, той отказва да тръгне. След като ти го разочарова, стана много коравосърдечен. — Мама въздъхна сърцераздирателно. — Това ще бъде най-тъжното ми пътуване сама. Надявах се единствената ми дъщеря да прояви повече милост към майка си.

— Капитанът ще се върне скоро — повтори отново Кейт. — Нима искаш да напусна съпруга си?

Очите на Мама се отвориха широко.

— Но той вече те е напуснал! Сигурна съм, че няма да има нищо против, ако дойдеш с мен.

Кейт почувства думите като физически удар.

— Съжалявам, Мама — промърмори тя. — Не.

Два дни изтърпя тормоза на майка си. Два дни напразно чака поне една дума от Джерард. Всъщност каквото и да е щеше да е достатъчно. Лишена от неговото присъствие, тя бавно се завърна към старите си навици. Колкото повече майка й мрънкаше и я притискаше да напусне Бат, толкова повече Кейт чувстваше, че се предава. Прекалено много години се бе подчинявала и предавала, а сега беше толкова разбита от заминаването на Джерард, че не можеше да понася постоянните жалби на майка си. Госпожа Холенбрук смяташе, че Джерард вече си е намерил друга жена и въпреки отказа на Кейт да повярва (защото не го вярваше), постоянното натякване всеки ден измъчваше до кръв сърцето й.

Накрая не издържа. Ако Джерард може да замине, без да каже нито дума и да не се върне, тогава и тя може да направи същото. Полудя от безрезултатното очакване за вест, която той така и не изпрати. Да отиде в Гобхам едва ли бе идеалното решение, но беше единственото. Поне там нямаше да лежи будна цяла нощ, с наострени уши, за да чуе звука от коня или тропота на ботушите му пред вратата.

— Добре, Мама — въздъхна примирено Кейт. — Ще дойда с теб.

— О, скъпа. — Получи от майка си една мъглива усмивка. — Знаех си, че мога да разчитам на теб. Гобхам ще ти подейства добре. Нервите ти винаги са били така деликатни. Кълна се, изглеждаш прекалено бледа. Този нюанс на синьото направо те обезличава, Катрин.

Ала този път тя се усмихна решително. Смяташе да запази роклите си, независимо дали майка й ги одобрява или не.

— Но ще дойда само на гости. Няма да остана повече от две седмици.

— Какво? Как така само две седмици? Но, скъпа, ти тъкмо ще се настаниш и ще трябва да си тръгваш. Ще останеш поне месец!

— Две седмици — повтори категорично Катрин. — Освен ако съпругът ми не изпрати да ме вземат.

— Бедното ми дете! — Мама я прегърна с две ръце. — Да, разбира се, ако изпрати за теб, ще се наложи да се върнеш. Но той със сигурност няма да те откъсне от мен отново… О, редно е да ви поканя и двамата в Гобхам! Да, ако той дойде, също ще остане! Сега е част от нашето семейство. — Тя се усмихна щастливо на Кейт. — Ще се чувстваш по-добре, отколкото в Бат. Тръгваме утре.

Кейт отиде да се сбогува с Кора, докато Бърди събираше багажа. Когато съобщи, че напуска Бат, Кора въздъхна.

— Но ще се върнеш, нали? — извика тя.

— Разбира се. Просто се надявам малко време някъде другаде да възстанови равновесието ми.

Кора въздъхна облекчено.

— Много разумно. Искаш ли да оставиш писмо на Дани, да го занесе на капитан Де Лейси?

— Не — поклати решително глава Кейт. — Не мисля. Ние не сме много по писането на писма, капитанът и аз.

— О! — възкликна тихо и леко изненадана Кора. — Разбирам. — Наблюдава я известно време и заключи: — Да, навярно си права. Какво са писмата за един мъж?

— Нищо важно, както разбирам.

— И той не може да те спре да отидеш с майка си.

— Никой мъж не е способен да попречи на желанията на майка ми.

— Но винаги може да те прибере вкъщи, ако отчаяно му липсваш.

— Може — съгласи се Кейт.

— Добре — кимна бавно Кора. — В края на краищата, съгласна съм, че трябва да посетиш майка си. — Изпусна една въздишка. — Но ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Кейт стисна ръката на приятелката си. — Може ли да ти пиша?

— Настоявам — обяви Кора. — И аз ще ти пиша. Надявам се да има нещо много важно, което да ти съобщя, когато Дани и капитанът се върнат и той открие, че си заминала.

— Но докато това стане, ще си седя вкъщи и ще чакам. — Тя сви рамене, опитвайки се да пренебрегне болката в сърцето. — Казах всичко, което имах да кажа. Ако иска да ми отговори, може да ме намери в Гобхам.