Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (22)

Двадесет и втора глава

Джерард слезе по стълбите. Не беше най-добрият момент в приемната да стои човек, свързан с разследването, когато се бе случило нещо много по-шокиращо. Кейт го обичаше, при това от години. Той не разбираше как един жест на доброта, една проява на учтивост преди години, при обстоятелства, които биха накарали всеки джентълмен да направи същото, са били в състояние да й направят такова силно впечатление. Той можеше да е всякакъв, за Бога! А тя, без да знае кой е, без да има потвърждение за неговото достойнство, чест и почтеност, му бе предложила след повече от десетилетие себе си само защото е бил добър. Просто добър и мил към нея.

За миг се почувства засрамен, задето бе повярвал на нейната измислена история — отчаяно искала да избяга от Люсиен Хау, като се омъжи за друг, и избрала него, защото се бил развихрил скандал около семейството му и той бил отчаян. Обясненията й бяха повърхностни, но той не го забеляза. Не бе по силите на Люсиен Хау да накара насила една жена да се омъжи за него, особено ако е вдовица на възраст със собствено богатство. Когато тя го потърси, скандалът заради „Дилемата Дърам“ току-що беше избухнал. Би трябвало да се досети, че има и друго… макар подобна причина никога да не би му минала през ума. Тя го обича! Джерард бе решил на всяка цена да разбере мотивите й, а сега не знаеше какво да прави с откритието.

Не беше предполагал, че съпругата му ще го обича. И със сигурност не бе очаквал той да я обича.

Сега обаче се налагаше да прогони тази мисъл от главата си и да се съсредоточи върху възможността посетителят да знае някакви важни факти. Самата мисъл промени бързо настроението му. Кой би предположил, че сляпото издирване на свещеника от Флийт, което Кейт направи, ще даде резултат? Той отвори вратата на официалната приемна.

— Сър. Аз съм капитан Де Лейси. Разбрах, че сте свързан с преподобния Огилви.

Посетителят беше прегърбен мъж, по-стар от него с няколко десетилетия. Черепът му светеше гол и блед сред оредялата кестенява коса. Подпираше се на бастун, но когато се обърна, в очите му нямаше нищо крехко или колебливо. Кой знае защо Джерард го оприличи на гигантско новородено — току-що извадено от утробата и мърдащо.

— Да — промърмори мъжът. Блестящият му поглед огледа Джерард отгоре до долу. — Отлично. Аз съм Робърт Нолуърт. — Направи скован поклон и Джерард застина в очакване да чуе как костите му скърцат. — Получих писмо от вашата съпруга, така мисля.

Да получиш писмо и да имаш да кажеш нещо полезно са различни неща. Джерард затвори вратата и посочи с жест дивана.

— Така е. Няма ли да седнете?

Нолуърт наклони глава.

— Много мило от ваша страна, сър. — Той докуцука до дивана и седна, подпря бастуна пред себе си и скръсти паякообразните си пръсти върху дръжката му.

Джерард се настани на отсрещния стол, готов за всичко.

— Вие смятате, че моята съпруга е писала на вашия тъст?

— Пътуването от Алентън до Бат е дълго — репликата на мъжа нямаше нищо общо с темата. — Почти двадесет мили. Пристигнах вчера и смятам да си тръгна днес.

— Много мило от ваша страна да изминете толкова голямо разстояние. Но едно писмо в отговор щеше да бъде напълно достатъчно.

— Не, не и в този случай. — Той почука дългия си заострен нос. — Дискретност, млади човече. — Джерард вдигна въпросително вежди, но Нолуърт само се облегна на възглавницата. — Да, познавах мъжа, на когото е писала вашата съпруга.

— Радвам се да го чуя — Джерард едва скри изненадата си. — Какво ще ми кажете за него?

Вече бе осъзнал, че Нолуърт е картоиграч. Той знаеше стойността на ръката, която държи, и смяташе да спечели с нея. Колко смяташе да спечели си оставаше въпрос, но Джерард не се съмняваше, че в ума на мъжа има точно определена цифра. Чудесно. Това можеше да отнеме цяла вечност. Той се облегна в стола, запазвайки изражението си непроницаемо.

— Надявам се да чуя истината — допълни.

— Истината! — Очите на Нолуърт заблестяха. — Понякога е много трудно да откриеш това създание, нали, млади човече?

— Да — отговори сухо Джерард.

— То се извива, усуква и веднъж изглежда в една светлина, друг път в абсолютно друга, зависи откъде го гледа човек. Истината е най-неуловимото нещо на света.

За миг двамата се преценяваха взаимно в пълна тишина.

— Каква е връзката ви с преподобния Огилви? — попита Джерард.

Лицето на Нолуърт сякаш се пропука от една усмивка, напълно лишена от хумор.

— Чрез брак. Моята жена е негова дъщеря. Единственото му дете.

— Тогава знаете къде мога да го намеря.

— О, разбира се — усмивката на човека стана по-широка. — Не е трудно да бъде намерен, защото през последните десет години си е все на едно и също място, в църковния двор. Лежи си под един надгробен камък, който ми струва много пари.

Точно както се надяваше — Огилви е мъртъв. Не беше изненадващо, като се има предвид, че ако беше жив, щеше да е надхвърлил осемдесетте. Единствената по-хубава новина щеше да бъде, ако и Дороти Коуп е погребана в същото гробище още преди четиридесет години.

— Много съжалявам за загубата на съпругата ви — учтиво каза Джерард. — Колко мило от ваша страна да дойдете в Бат, за да ми го съобщите лично.

Нолуърт се завъртя на мястото си.

— Да, наистина е мило. Тази новина несъмнено е добре дошла за вас.

— Нито добре, нито зле — излъга безизразно Джерард. — Просто… информация.

— О, информация — Нолуърт изрече протяжно последната дума. — Това е съвсем друг въпрос.

Хм, значи имаше и друга карта в ръката си.

— Както моята съпруга ви писа, разследвам въпрос, свързан със семейната ни история. Името на преподобния Огилви се появи, но само веднъж. Имах надежда, макар и плаха, той да ми помогне да подредя въпросите си. Събитието обаче се е случило преди толкова много години и след като джентълменът е напуснал този свят и е получил своята небесна награда… — Джерард вдигна ръка в жест на приемане. — Това е разочароващо за мен.

— Семейна история. — Нолуърт отново се усмихна със змийската си усмивка. — Да, представям си разочарованието ви. — Потърка си брадичката. — Зачудих се защо ли някой ще търси моя скъп тъст. Когато получих писмото, то ми причини вълнение и объркване. Вие сте много млад, за да му бъдете приятел, а ако сте знаели, че е мъртъв, положително сте били щастлив да го оставите на червеите.

Джерард наклони глава.

— Не, никога не съм познавал този човек лично.

— Това е вярно, не сте. — Прикритите очи на посетителя горяха с демонична наслада. Джерард лесно си представяше как хвърля зли заклинания и магии в бълбукащия върху огъня котел. — Ако го познавахте, щяхте да знаете, че старият Били Огилви беше плюнката на самия дявол. Щяхте да знаете, че той щеше да помогне на някоя старица да прекоси улицата само за да открадне портфейла и да пребърка джобовете й. Всеки, който го познаваше, знаеше, че не бива да му обръща гръб. — Устните му се разтеглиха в отвратителна усмивка. — Но тогава вие сте били съвсем млад. Старият Били не беше от вашето време. По-скоро той бе от времето на баща ви.

Край къщата мина карета, тропотът на колелата й проехтя в тишината, изпълнила стаята.

— Да — кимна накрая Джерард. — Така си мислех и аз.

— Беше вълнуващо да получим писмо от сина на един херцог. Какво можеше да иска такъв човек от стария Били?

Очите на Нолуърт не бяха птичи, не. Бяха змийски — студени и гладни.

— Аз не съм прибързан човек. Отделих време, за да разбера дали някой не ми погажда номер и не иска да ме измами. Един час четене на лондонски вестници ми беше достатъчен да разбера, че е точно обратното. — Наведе се напред, мършавият му врат се протегна като на мършава патка. — Старият Били държеше ключа към „Дилемата Дърам“ нали?

Преди да успее да се овладее, един мускул от челюстта на Джерард затрептя.

— В такъв случай бъдете сигурен, че е отишъл в гроба заедно с него. Моят баща не бе от хората, които ще оставят някоя работа недовършена.

Нолуърт издаде хъхрещ звук.

— Но е изпуснал този край, нали? Един много дълъг и много изпуснат край. Виси, клати се и само чака да впримчи сина му за врата.

— Не съм убеден. — Джерард щракна леко с пръсти. — Но ако по някаква случайност е така, братята ми и аз сме готови да отрежем този изтърван край из основи, до корен. — Той се усмихна зловещо и предупредително. — В края на краищата, в жилите ни тече неговата кръв. Ние сме Дърам.

Устните на посетителя се свиха скептично.

— Една малка небрежност в личния живот. Това няма да има значение за сина на един херцог. Много неща се прощават и ги забравят, стане ли дума за сина на благородник… Освен ако не е копеле.

Нямаше да е необходима много сила да извие тънкия, треперещ врат на Нолуърт. Ръцете го сърбяха да опита, само за да изтрие алчното злобно изражение от лицето му.

— За вас ще е най-добре да не го коментирате.

— Хайде, млади момко! Нали не искате да изгубите контрол заради мен?

— И защо не? — Джерард протегна крака и скръсти ръце, опитвайки се да възвърне самообладанието си.

— Защото аз имам нещо, което навярно искате много силно. Старият Били умря и ми струваше цяла кесия пари да го погреба. Жена ми, тя е много сантиментална, запази всичките му вещи. Часовникът, проклетите му залози, всички документи…

— Наистина сантиментално.

— Той пазеше и счетоводните книги — продължи лениво Нолуърт. — Бележници, дневници и всякакви записки. Те са от… о, според мен от десетилетия. Някога той мечтаеше да стане кюре. Ако бе имал късмета да се ожени за богата жена, едва ли щяха да го изпратят във Флийт. Вредно е за бъдещето на един човек… затвор…

Джерард изпусна бавно въздуха си, въпреки че при споменаване на счетоводни книги и бележници пулсът му скочи. В писмото, с което баща му признаваше греха си, се споменаваше вписване на името му в регистъра на свещеник с името Огилви в една таверна близо до Флийт. Ако Нолуърт държеше регистър или друг документ, потвърждаващ тайния брак на Дърам, Джерард трябваше да го получи без значение какво щеше да поиска този гнусен плъх пред него.

— Какво предлагате вие?

— Сигурно има справедлива сума за нещо толкова важно за вашата семейна история. — След тези думи се разсмя със сухия си, прашен смях. — За вас или за някой друг. Просто предлагам първо на вас, защото аз самият съм семеен мъж.

Трябва да е благодарен за тази измишльотина, предположи Джерард.

— Много добре. Ако имате нещо интересно за мен, ще определим цена, както и благодарността за вашата дискретност и разбиране.

Нолуърт направо излъчваше триумф.

— Знаех си, че ще стигнем до споразумение. Тръгвам след час. Не се бавете.

— Изпратете документите. Ако се окаже, че съдържат полезна информация, ще бъда много благодарен и щедър.

Лицето на стария мъж помръкна.

— О, не, момчето ми. Аз няма да се мотая до Бат и обратно, нито ще изпусна регистрите от погледа си преди да приключим сделката.

— Искате от мен да платя, без да ги видя? — Джерард вдигна вежди. — Много добре. Двадесет паунда.

— Двеста паунда.

Джерард изсумтя презрително.

— Невъзможно. Те може да са напълно безполезни за мен.

Нолуърт се намръщи.

— Има други хора, за които ще бъдат интересни, сигурен съм. Кой може да стане херцог, ако се окаже, че баща ви е двуженец?

Джерард преброи на ум до десет.

— Петдесет паунда.

Посетителят удари с бастуна по пода.

— Не. Вие ще дойдете с мен още днес, ако искате да правите нещо с тези документи. Аз не съм измамник, но и вие няма да ме измамите. Така че ми кажете, сър, идвате ли да видите документите, или когато се върна вкъщи, да пиша на един лорд, който може да стане херцог?

Двамата се гледаха мълчаливо. Нолуърт очевидно си мислеше, че държи печелившата карта. По дяволите, точно така беше. Джерард трябваше да знае какво съдържат тези книжа. Ако успееше да намери доказателство, че първият брак на баща му не е бил законен, тогава щеше да сложи край на всякаква заплаха от страна на изнудвача. Ако намереше доказателство, че бракът е бил законен, това беше причина още повече да иска да го притежава. Единственият начин да разбере дали документите на Огилви са полезни, беше да ги види. Ако бяха безполезни или тъстът на Нолуърт не бе търсеният Уилям Огилви, винаги можеше да си тръгне. Но във всеки случай братовчедът Огъстъс не биваше да научава за тези регистри, нито че някой ги притежава.

— Ще бъда готов след час — процеди през зъби той.

Мазната усмивка на Нолуърт отново се появи на лицето му.

— Ще ви чакам в кръчмата на Ейвън Стрийт — уточни той услужливо, закуцука покрай Джерард и излезе в антрето, където си взе шапката от Браг и се поклони учтиво. — Хубав ден, сър.

Браг го проследи как слиза по стълбите и се обърне към Джерард.

— Хлъзгава видра, а?

— И отровна — въздъхна Джерард. Бързо преценяваше на ум какви приготовления му предстоят. — Тръгваме след час. Не е изключено да притежава нещо интересно за мен. Уведоми Картър и го попитай дали е по силите му да ме придружи за ден-два извън града. Оседлай конете и вземи багаж за два дни. — Млъкна за миг. — Вземи и пистолетите ми.

— Тъй вярно, капитане.

Джерард преплете пръсти и изпука кокалчетата си. Желанието да удари Нолуърт остави в ръцете му напрежение вследствие неизползваните юмруци. Ако пощенският чиновник не му бе описал човека, пуснал писмото, щеше да заподозре, че самият Нолуърт е изнудвачът. Този мъж притежаваше хладна пресметливост и продажност. В момента бе направил точно това — изнудваше го. Ако той бе изпратил първите писма, сега навярно бе променил стратегията си и бе решил да нанесе последния си смел удар.

Но първото искане на пари бе за далеч по-голяма сума, отколкото поиска Нолуърт сега, а после не се споменаваха никакви суми. Този човек не приличаше на някой, който ще зареже искания откуп. Ако той бе изнудвачът и притежаваше неоспоримо доказателство за брака на Дърам, щеше да поиска повече от двеста паунда. И Джерард щеше да ги плати.

Така че се налагаше да отиде до Алентън и да види какво притежава Нолуърт. И за това разполагаше само с час. Погледна към стълбите. За какво беше това бързане? Трябваше да види Кейт, да говори с нея и да се опита да обясни — или по-скоро да разбере… Но имаше само един час…

Взе стъпалата по две.

— Кейт! — Отвори вратата, ала будоарът беше празен. — Кейт! — извика отново и тръгна към спалнята. — Кейт, къде си?

— Мадам излезе.

Джерард се обърна и видя госпожа Денис да стои на прага с каменно лице.

— Искате ли нещо, сър?

— Къде отиде?

— Да се разходи. — Погледът на камериерката говореше ясно за чувствата й. — Сама.

Джерард прекара ръка през косата си. Приближи до прозореца и погледна навън, но от жена му нямаше никаква следа.

— Кога ще се върне?

— След малко.

— Кога, госпожо Денис?

Жената подскочи при вика му.

— След час-два. Така каза.

Той изруга. Браг се върна в стаята, без съмнение, за да събере багаж.

— Конят ми готов ли е?

— Не още, сър — отвърна стреснат ординарецът. Джерард отново изруга. Госпожа Денис въздъхна, а Браг скочи към вратата. — Ще го приготвя веднага, сър, в този момент.

— Не, остави, аз ще го оправя. — Той излезе и се упъти към частните конюшни, където конярчето тъкмо извеждаше дорестия кон от яслите. Джерард го отпрати и оседла сам коня си със сръчността на кавалерист. След няколко минути излезе на улицата, отглеждайки се във всички посоки за Кейт. От нея нямаше и следа. Надяваше се да не е отишла много далеч. Денят беше хубав, а времето отлично за разходка. Навярно се бе качила чак на скалата. Беше му разказала за разходките си дотам с Кора Фицуилям. Преди да тръгне, трябваше да я види. Ако не за друго, за да й каже, че нейното писмо бе довело до резултат. Върза коня пред къщата и в този миг Картър пристигна с галоп.

— Браг ми съобщи, че имаш нужда от мен — извика той, докосвайки периферията на шапката си.

Джерард кимна, като все още се оглеждаше за жена си.

— Може да се окаже задънена улица, но ще се радвам на компанията ти.

Картър се засмя.

— Добре. В армията се научих да се справям с преследването на неясни следи в задънени улици. Така че съм на твое разположение.

— Благодаря ти, Картър. — Нещо синьо привлече погледа му. Да, там… там в края на улицата беше тя. Той се обърна да тръгне към нея, ала Браг излезе да се присъедини към тях, водейки своя кон и нарамил издутите дисаги за коня на Джерард през рамо.

— Капитане, мина един час — извика ординарецът.

Джерард просто махна раздразнено и продължи, скъсявайки разстоянието с широката си крачка. Тя го видя да върви към нея и се позабави. Лоша поличба. Той промърмори едно проклятие и почти спря като закован, защото мислите излетяха от главата му. Какво щеше да й каже? Беше слисан от нейното признание. Тя го обича! Боже! Умът му бе обладан само от тази мисъл. Естественият отговор на подобно откровение трябваше да е същото, но думите не идваха на езика му. Какво означаваха те? Веднага след този въпрос идваше срамът, че я принуди да направи това признание, при това по какъв начин! Кой мъж използва страстта и желанието като оръжие срещу жена си? Той не заслужаваше любовта й дори ако тя все още изпитва такава към него.

До мига, в който се срещнаха, и двамата вървяха съвсем бавно, сякаш времето бе спряло. Джерард гледаше бледото й, изпразнено от емоции лице и се чувстваше като момче с вързан език.

— Имаше ли полза от срещата с посетителя? — попита Кейт.

Освен следите от сълзи, не долови следи от тревога и разочарование. Щеше му се да види повече емоция, каквато и да е емоция. Щеше да се почувства много по-добре, ако се бе развикала или дори заплакала.

— Може би. — Освен че не знаеше какво да каже, той осъзнаваше, че са на показ пред очите на всички. Къщата на лейди Дарби не беше ли тази зад тях? А другата дърта клюкарка живееше в онази къща пред него. Бог да му е на помощ! В момента и двете дами сигурно слухтят зад прозорците си. — Той смята, че може да ми помогне.

Кейт кимна спокойно, сякаш говореха за времето.

— Радвам се да го чуя. — Очите й прескочиха далеч зад него. — Заминаваш ли някъде?

— О, да. — Той се прокашля. — Нолуърт твърди, че притежава документи, които да хвърлят светлина върху въпроса. Не иска да ми ги изпрати, настоява аз да отида да ги взема. Може да са пълнен боклук, разбира се, но се надявам да са ценни — добави бързо, осъзнавайки, че с думите си омаловажава нейните усилия.

— Надявам се да са полезни. — Тъмносините й очи бяха сериозни и тъмни, същите като преди няколко седмици. Сякаш се бе върнала назад във времето, сякаш онова, което се случваше около нея, не я засяга и тя не желае да обсъжда повече какво прави той. Което със сигурност означаваше, че е объркал страшно нещата.

— Трябва да се уверя дали наистина има нещо важно — продължи той, изоставяйки всяка надежда за смислен разговор или сърдечно сбогуване. — Ще се върна след два дни.

— Разбира се. Всичко е ясно.

Той погледна през рамо. Зад него Браг и Картър чакаха, но нарочно не гледаха към него и Кейт. Тя стоеше и също чакаше отговора му, студена и сдържана. Цяла река от думи — обяснения, неосъзнати чувства и други мисли преминаха като вихър през ума му, докато се натрупаха като стена в главата му. Нуждаеше се поне от час, за да премисли и подреди всички тези мисли. Въздъхна.

— Ще се видим тогава.

Искаше да я притегли към себе си за целувка, независимо че бяха на улицата, но позата й не бе предразполагаща и той се отказа. Само се наведе и сложи една лека мимолетна целувка на бузата й. Тя стоеше неподвижно като статуя. Джерард вдигна главата й я погледна с нарастващо отчаяние.

— Желая ти късмет — беше всичко, което продума Кейт, а изражението й въобще не се промени.

Той успя да кимне, преди да се обърне и да се върне към коня си. По дяволите! Проклет да е Нолуърт и неподходящо избраното време! Проклет да е Хау, сломил до такава степен духа на Кейт, че тя дори не можеше да изпадне в пристъп на гняв и да му разбие главата. Проклет да е и самият той, задето не проумя, макар и насред най-славното и прекрасно чукане, което човек може да си представи, че жена му е влюбена в него.

— Да приключваме с това — промърмори той на Картър, като се метна на седлото и пришпори коня напред.