Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (23)

Двадесет и трета глава

Нолуърт бе казал истината: пазеше всичко и не само на Огилви. Тъй нареченият склад беше стара конюшня с хлътнали стени, пълна почти до гредите на покрива със стари куфари и сандъци, счупени мебели, ръждясали земеделски инструменти и купчини от други предмети, приличащи на боклуци.

— Нещата му трябва да са тук — обяви старецът и дръпна парчето платно върху част от боклуците. — Всички.

— Къде са книжата? — закашля се Джерард, махайки с ръка пред устата си, за да прогони облака прах и слама, които се вдигнаха във въздуха.

— Вътре.

— Къде? В куфарите ли? — Картър погледна Джерард, който разбра какво има предвид. Щеше да им отнеме дни, да ги разопаковат, да прегледат книжата и да определят дали нещо ще им бъде полезно. — Всички тези куфари и сандъци са пълни с книжа?

— Е, не всички. — Нолуърт избърса лицето си с носна кърпа със съмнителна чистота. — Само някои.

Сърдит вик отвън разцепи тишината в конюшнята.

— Господинчо Нолуърт! Какво правиш там? Кажи последната си молитва! Този път няма да ти се размине! Ще ми изчезваш ти за два дни в Бат и ще оставяш цялата работа на мен, без дори да ми кажеш…

При желание Нолуърт очевидно можеше да се движи с бързината на хлебарка. За част от секундата се озова до вратата като светкавица.

— Тихо, жено! — излая той. — Това е моя работа!

— Това са вещите на баща ми! — Гласът на жената беше бесен и приближаваше все по-близо. — Какво кроиш? Ако си мислиш да ги продадеш за скрап, аз ще…

— Тихо — заповяда Нолуърт и отвори широко вратата, при което вдигна нов облак от прах. — Тихо, госпожо Нолуърт, имаме гости. — Посочи с ръка Джерард и Картър. — Виждаш ли? Джентълмени, това е жена ми, госпожа Нолуърт. Скъпа, това са лорд капитан Де Лейси и лейтенант Картър.

Виждайки ги, госпожа Нолуърт остана с отворена уста. Беше яка здрава жена с пищно червендалесто лице и ръце на месар. Стискаше в ръката си доста заплашително голям дървен черпак, но бързо го скри зад гърба си.

— Господа — поздрави и направи нещо подобно на поклон. — Ами… добре дошли в нашия дом.

Картър вдигна очи нагоре към грубия навес. Една кокошка влезе наперено през отворената врата и с пронизително кудкудякане се качи върху купчината разхвърляни мебели. Джерард се прокашля.

— Благодаря ви, мадам. Не се натрапваме, надявам се.

Тя изглежда се разкъсваше между желанието да поддържа приличие и любопитството да попита какво, по дяволите, правят в нейния хамбар.

— Не — рече, поглеждайки кротко мъжа си. — Не, разбира се.

— Ние ще ви оставим — намеси се бързо, възползвайки се от затишието господин Нолуърт. — Хайде, госпожо, да вървим.

— Ама какво… Ти им даваш вещите на татко? — изненада се жена му, противопоставяйки се на усилията му да я избута навън през вратата. — Какво става, господин Нолуърт?

— Те искат само да хвърлят един поглед. Ела с мен, ще ти обясня на спокойствие…

— Баща ви може би има някаква връзка с моето семейство — намеси се Джерард. Колкото и да се радваше да види как тормозят това джудже Нолуърт, налагаше се да прегледа тези щайги и кошове. — Вашият съпруг ми позволи да прегледам тези книжа.

— Но няма да взимате нищо! — Жената отново вдигна черпака и хвърли страшен поглед към мъжа си, а той се опита да я избута навън.

Джерард й подари най-чаровната си усмивка.

— Не бих си и помислил да го направя без ваше позволение, мадам. — Дотук с надеждата да купи всичко и да го занесе в Бат, за да изследва документите спокойно и в по-приятна обстановка. — Но ако успея да намеря нещо, отнасящо се до моето семейство, ще искам да го взема, за да го покажа на братята ми, които са любопитни колкото мен. Естествено, ще ви се отблагодарим подобаващо.

Хватката на госпожа Нолуърт върху черпака се отпусна. Очите й прескочиха към съпруга, който кимна многозначително.

— Добре… Сигурна съм, че ще стигнем до споразумение. Ако има нещо, което представлява голям интерес за вашето семейство… — Тя направи благочестива физиономия. — Баща ми несъмнено щеше да ви помогне, ако можеше.

— О, благодаря, мадам.

Накрая тя позволи на съпруга си да я избута през вратата.

— Извикайте ни, ако ви трябва помощ — провикна се тя.

Джерард пристъпи напред и я изпрати с усмивка, докато Нолуърт я влачеше към къщата.

— Непременно — промърмори и се обърна, за да огледа още веднъж разхвърляната камара. — Мили боже.

— Взе ми думите от устата. — Картър внимателно изрита една ръждива купчина на пътя си. — Сигурен ли си, че онова, което търсиш, е тук?

— Ако е тук, ще му дам онези двеста паунда, които поиска, и ще отнесем купчината в Бат. — Джерард остави шапката и си свали жакета. — Ще те разбера, ако не можеш да останеш. От Нолуърт разбрах, че става дума за един-два куфара, пълни с документи. — Вече беше обяснил целта на пътуването им, докато яздеха към Алентън.

Картър поклати глава, но последва примера на Джерард и също си свали палтото и шапката.

— Не, нямам какво да правя в Бат. Тук е по-добре, отколкото Кора да ми мрънка вкъщи.

Кейт. Очите на Джерард се затвориха за миг — името Кора го накара да се замисли за жена си. Само ако имаха възможност да поговорят, преди да тръгне! Само ако знаеше какво да й каже. Само ако… Най-доброто, на което можеше да се надява сега, бе, отговорът да дойде, докато работят, а той да оправи нещата с Кейт, когато се върне в града.

— Да започнем с този — и той ритна най-близкия сандък. — С повече късмет, ще открием документа и утре сутринта ще можем да си тръгнем.

Но скоро стана ясно, че това няма да стане. Сандъкът съдържаше дрехи и други парцалаци, които приличаха повече на театрални костюми. Стигнаха до дъното, без да открият нито една хартийка или документ, а въздухът се запраши и стана плътен, миришеше на прах и плесенясало дърво. Джерард отвори широко вратата, а Картър открехна малкия мръсен прозорец. Светлината се промени, плъзнаха дълги сенки, но Джерард се опасяваше, че ако запали фенера, окачен на пирон на тавана, цялата постройка ще пламне.

Браг се върна, след като бе осигурил стаи в близкия хан, и тримата обърнаха следващия сандък заедно. По тежестта му Джерард предположи, че вътре може би има документи, но сбърка; бяха вестници, формуляри за състезания, фишове за залагания, памфлети, сметки от всякакъв вид. Някои от тях отстраниха лесно, но сред боклуците имаше и писма, затова двамата с Картър се спираха да ги прегледат, преди да ги захвърлят встрани. Той се опита да ги пресее възможно по-бързо, но това се оказа безнадеждна работа заради помръкващата светлина и избелялото мастило. Остави купчината и погледна другарите си. Браг тъкмо бе приключил с разопаковането на поредния сандък, а Картър се мръщеше над ново писмо. Обърна го, за да прочете последните редове, написани напряко за икономия. В косата му имаше сламки, а ръкавите на ризата му бяха почти черни от мръсотия. Джерард беше сигурен, че не изглежда по-угледно от него.

— Добре, добре, виждам, че се справяте добре — Нолуърт стоеше на вратата и потриваше ръце.

Джерард се изправи.

— Ще стане по-бързо, ако ги занесем на по-подходящо място, за да ги прегледаме.

— И дума да не става — усмихна се многозначително Нолуърт. — Жена ми, както видяхте, е много привързана към вещите на баща си. Няма да се раздели лесно с тях.

— Досега не намерих нищо, заслужаващо внимание. А ти, Картър?

Картър улови погледа му.

— Личните писма на един човек. — Той хвърли писмото обратно в сандъка. — Чудя се защо не са изгорени още преди години.

Нолуърт се намръщи.

— Тогава ще се върнете утре, предполагам.

— Вие ни убедихте да изминем целия този път. Ще се върнем утре и вдругиден, и денят след това, ако искаме. — Той посегна към палтото си. — Няма да съм доволен, господин Нолуърт, ако ни доведохте тук напразно. Ако в тези куфари няма регистри или документи… — Джерард нахлупи шапката на главата си. — Поискахте двеста паунда за този боклук. Някой може да нарече това изнудване.

— Ако не се върнете сутринта, знам какво да правя — старецът гледаше злобно.

— Ще се върнем — увери го решително Джерард. — Хубава вечер, сър.

Отидоха в хана и седнаха да вечерят. Картър изглеждаше по-оживен от обикновено. Джерард бе щастлив да го види такъв. С половин ухо слушаше как приятелят му говори за своето възстановяване и за страховете относно сестра си, загубила съпруга си в битката на път към Баския предната година; все още страдала силно.

— Казвах й да не се омъжва за моряк — поклати глава той и посочи превързания си крак. — Тя знаеше колко безхаберна е армията към хората си, а Кралският флот не е по-добър. Но въобще не приема съвети! Когато е влюбена, една жена е напълно ирационална.

Джерард го погледна стреснато, сякаш изплува от собствените си мисли.

— Какво каза? Ирационална?

Картър се усмихна унило.

— Да. Помня времето, когато Фицуилям започна да ни посещава. Беше стремителен и умен. Кора мислеше, че слънцето изгрява и залязва с него и всеки, който й кажеше нещо друго, беше глупак. Баща ми се опита да я разубеди, докато мама не му каза, че е безполезно. Сърцето на Кора си беше нейно и решението на кого ще го даде също бе нейно, а тя нямаше да го даде на някого, посочен от баща й.

Беше си нейно… да го даде…

— Нима Фицуилям не бе достоен?

Картър се поколеба, върху лицето му се изписа тъга.

— Напротив. Беше съвсем достоен човек. Затова сърцето на сестра ми бе разбито, когато корабът му потъна.

Джерард се прибра в стаята си в мрачно настроение. Не искаше да разбива сърцето на Кейт. По дяволите! Той не смяташе, че да му се довери, заради нещо толкова крехко и скъпоценно като любовта, е най-умното нещо. Мислеше за Кора Фицуилям, която бе загубила съпруга, когото обожаваше. Мислеше за дрезгавия глас на баща си, който признаваше, че не искал майка му да умре. През годините, прекарани в армията, беше видял стотици мъже да умират, а много от тях оставяха жени и деца сираци. Част от желанието му да се ожени по сметка и взаимна договорка бе породено от този опит; той беше в отпуск само за няколко месеца. Перспективата някой добър френски стрелец да го хване на мушка в някоя предстояща битка или да пипне треска, или да се разболее в лагера, беше повече от възможна. Джерард се надяваше жена му да го оплаче. Но чак да страда от разбито сърце?

Извади лист хартия, за да й пише. Ще изрази благодарността си за умната й намеса. Ще й напише, че е поласкан и за него е голяма чест да спечели сърцето й. Ще се закълне да бъде добър съпруг. Натопи перото в мастилницата, но думите се разпиляха. Гледаше как мастилото капна веднъж, два пъти върху хартията, и върна перото в мастилницата.

Утре. Утре ще й прати бележка. Тя ще бъде изненадана да узнае как се развиват нещата и дали е открил нещо полезно сред вехториите на Нолуърт. Да, утре. След като се наспи добре тази нощ, ще намери правилните, точните думи. Удари с ръка по масата, радостен от взетото решение и тогава погледът му падна върху листа хартия. Мастилото се бе разляло в две подобни на сълзи капки, които приличаха повече на сърце, разделено по средата. Той помете с ръка листа и го хвърли в огнището, където огънят го сграбчи, овъгли и погълна лакомо. Гледаше как мастиленото сърце се сви и разсипа, преди да изчезне напълно, и това го накара да се почувства като най-долното същество на земята.

Проклятие. По дяволите.