Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (25)

Двадесет и пета глава

Джерард скоро пожела никога да не бе чувал за преподобния Огилви. Видя достатъчно от Робърт Нолуърт — щеше да му стигне за шест живота — и се надиша с толкова прах, че ако го издишаше, щеше да напълни небето на цяла Испания. Претърсването на сандъците на починалия свещеник означаваше да почистят претъпкания с боклуци склад на семейство Нолуърт, защото те очевидно бяха запазили всяка счупена кофа и стол, които са притежавали през живота си. Една сутрин двамата с Картър пренесоха част от нещата на двора, за да преровят повече кутии и щайги на светло, но бяха принудени да върнат всичко вътре, защото започна да вали и госпожа Нолуърт изхвърча от къщата, опявайки високо, че имуществото й ще бъде унищожено. Кокошките, които се прибираха да спят в старата конюшня, бяха най-приятната част от цялото изпитание и Джерард с радост би убил и оскубал няколко от тях, само и само да настъпи тишина.

В отчаянието си той предложи на Нолуърт сто паунда за вещите на преподобния, но старецът очевидно вече се чувстваше по-уверен в себе си. Поиска петстотин и Джерард отхвърли претенцията, побеснял от гняв.

Скоро обаче съжали дълбоко за реакцията си. Петстотин паунда щяха да бъдат ниска цена да се отърве и да излезе от този истински кръг на ада. Складът представляваше мръсна порутена колиба. Алентън всъщност беше село само с една странноприемница на около три мили, близо до пътя за Бристол. Беше почти толкова депресираща и мръсна, колкото и колибата, затова Джерард накара Браг да чисти всеки ден. Когато се върнеше у дома, щеше да изгори всички дрехи, които бе взел със себе си, понеже силно подозираше, че вече са пълни с всякакви гадини и паразити. Осъзна и вероятността да ги е завъдил и в косата си. И тогава най-накрая написа писмо до брат си Едуард. Обяснението защо търси помощта му излезе прекалено измъчено, затова реши просто да напише, че се нуждае от него и го помоли да дойде веднага. Нареди на Браг да прати писмото експресно бързо и почувства леко облекчение. Дори само да поговори със своя логичен и рационален брат, щеше да му помогне.

Но най-лошото от всичко бе, че все още не знаеше какво да каже на Кейт. Всяка нощ вадеше празен лист и мастило и се опитваше да пише. Изпълваше страница след страница с извинения и обяснения, а после ги хвърляше в огъня, след като прочетеше написаното. Но всеки ден, в който не беше й изпратил нито дума, увеличаваше вината, която го разяждаше, и увеличаваше напрежението, така че на другия ден не успяваше да напише и една свястна дума. Накрая се примири, че не може да изрази мислите си върху хартия и реши ще почака, докато я види лично, без значение колко подло и страхливо му изглеждаше това отлагане.

Картър направи едно бързо пътуване до Бат за пресни продоволствия и несъзнателно му донесе власеницата на покаянието.

— Между другото видях твоята дама — подхвърли, когато започнаха да ровят в поредния сандък. Вече бяха пресели почти три четвърти от боклуците, а този бе един от последните четири, освен ако изпод боклука, който разчистваха, не излезеха още. — Искаше да знае какво сме открили.

Стомахът му се сви на топка при споменаването на името й. Макар да се чувстваше най-презреният жив измамник, тя му липсваше. Да спи сам в твърдото, ужасно легло на хана, върху дюшек, толкова тънък, че при всяко обръщане да чувства въжетата, бе ужасно. Мечтаеше си как се събужда и тя е в прегръдките му, блестящата й коса с цвят на бронз гъделичка гърдите му, меката й кожа е топла и докосва неговата. Зад затворените си очи си представяше полусънната й усмивка, когато я обръщаше към себе си и я целуваше, за да я събуди. Чуваше тихите й въздишки на екстаз, когато правеше любов с нея. И най-лошото от всичко бе, че не можеше да забрави смеха й, докато лежаха в леглото и си говореха глупости. Боже. Той е идиот. Беше приел всички тези прекрасни усещания за нещо гарантирано и неизменно! Прекалено вторачен и фокусиран да открие изнудвача, не успя да забележи и оцени нейната преданост! Затова се зачуди, когато тя се прояви. Една жена, която казва, че ще бъде доволна от брак по споразумение, не слуша така внимателно някой да й разказва историята за срамното минало на баща си. Не позволява всякакви волности с тялото й, нито се подчинява, когато настоява и тя да прояви подобни фантазии с неговото тяло. Нито го прегръща толкова нежно!

— Как изглеждаше? — Гласът му прозвуча някак смутено.

Картър вдигна железния прът, за да откърти капака на следващия сандък.

— Съвсем добре.

По дяволите. Значи не лежи будна нощем като него? Значи не е готова да си скубе косата от безсилие, задето са разделени, като него? Би трябвало да се радва, че е добре; вместо това искаше да има видими следи, че страда и е нещастна, защото той е егоистично копеле. Не бе изпратила дори бележка по Картър! В известен смисъл беше щастлив от този факт, защото в противен случай вината му, че не беше й писал, щеше да стане непоносима.

С други думи, беше доволен да сортира боклука на Нолуърт. Беше облекчен, като истински страхливец, че жена му, която го обичаше, не му бе писала, и така доказваше, че е много добра за такъв като него.

— По дяволите — рече неочаквано той. — Писна ми от всичко това. — Грабна сандъка, който Картър тъкмо бе отворил, и го надигна. Изумен, но осъзнаващ какво прави, лейтенантът го хвана в другия край и двамата заедно го обърнаха със замах. Разлетяха се сламки, кокошките се разтичаха и хукнаха навън, пляскайки с криле и кудкудякайки тревожно. Джерард клекна на коляно и разрови съдържанието на сандъка.

— Търси само документи! — нареди той. — Загубихме прекалено много време да четем писма и безсмислени глупости. Искам или бележник или регистър. Зарежи останалото!

— Както кажеш.

Изоставяйки всяка деликатност и внимание, те заровиха из боклуците. Търсеха така грубо и небрежно, все едно са крадци. Чупеха съдове. Картър настъпи една мотика, заровена в сламата, дръжката й отскочи и го халоса по лицето. Джерард удари главата си в наклонения таван, докато се качваше върху купчина разбити мебели, за да достигне по-високо натрупани вещи. Разхлабената ключалка на един сандък одраска ръката му и почти скъса ръкава му, докато се ровеше в сламата, която покриваше всичко. Най-накрая забеляза малка бяла кутия, скрита близо до стряхата. Повърхността й беше мокра, но когато я свали и счупи ключалката, за да я отвори, съдържанието беше сухо.

— Картър. — Джерард внимателно вдигна тънко книжле. Приличаше повече на бележник за залагания, отколкото на църковен регистър, ала когато го занесе до светлината и отвори на случайна страница, прочетеното го накара да извика триумфално: — Картър!

Приятелят му се покачи през купчината боклуци до него.

— Това ли е?

— Много вероятно — промърмори Джерард, разгръщайки внимателно страниците. Мастилото бе избеляло почти до нечетливост, но, като присвиеше очи, все пак прочете нещо.

— „Венчани на третия ден от февруари, Хенри Потс, ерген и Джейн Елис — стара мома…“ — Той затвори книгата. — Достатъчно се рових в този мръсен зайчарник. Вземаме това и се прибираме в Бат.

— Отлични новини — въодушевено се съгласи Картър и докосна подутината на челото си, където го бе ударила мотиката. — Бях започнал да се тревожа за живота ни.

Джерард извади останалите книги от кутията, осем на брой и ги занесе в къщата, Картър вървеше след него. Нолуърт ги посрещна на вратата.

— О, май сте намерили нещо полезно, а? — протегна врат, за да види книгите по-отблизо.

— Може би — отвърна безизразно Джерард. — А може би не. Но търпението ми се изпари, така че това е последният ви шанс да сключите сделка. — Претегли книгите в ръката си. — Осемдесет паунда за тези.

Веждите на Нолуърт се смръщиха.

— Сто и петдесет паунда!

Джерард се наведе и забоде намръщения си поглед в старчето.

— Деветдесет паунда и няма да запаля жалкия ти склад.

— Какво е това? — извика госпожа Нолуърт, бързайки зад съпруга си. Очите й зърнаха книгите в ръката на Джерард. — Това ли търсехте, сър?

— Надявам се да е това, мадам — отвърна Джерард преди Нолуърт да успее да се намеси. — Деветдесет паунда, вярвам, ще компенсират загубата на тези книжа.

Устата й се отвори и тя забрави да я затвори.

— Деветдесет…! Защо? Това е много щедро, сър…

— Върви при прането си, жено — изръмжа мъжът й; лицето му бе червено. — Аз имам работа с този джентълмен.

— Ще се радвам да ви върна всяка книга, която не се отнася за моето семейство — добави Джерард, наблюдавайки лицето на жена му. У нея поне имаше някакъв остатък от порядъчност и благоприличие.

— Деветдесет паунда — въздъхна отново тя, веейки си нервно с една ръка. — Защо не? Може да ги вземете назаем за деветдесет паунда, разбира се. Сигурна съм, че добрият ми татко не би поискал по-малко!

— Марта, затвори си устата! — Нолуърт се обърна, като буквално пръскаше слюнка от ярост. — Но искам парите веднага.

— Ще ви напиша чек до моята банка.

— В монети — процеди старецът със зъл поглед. — Веднага.

Челюстта на Джерард се стегна.

— Нали не очакваш да нося деветдесет паунда в монети в джоба си? Ще ви изпратя моя ординарец с парите от Бат.

— За глупак ли ме смятате! Няма да вземете дори и лист, докато не видя парите в ръката си. — Той се отдалечи, като ръмжеше високо. — Върнете се в Бат! Виждам, че не се интересувате от тези книжа. Ще потърся някой друг, който може да се заинтересува от тях!

— Господин Нолуърт — възкликна жена му, пляскайки с ръце по бедрата си. — Не засрамвай и двама ни! Деветдесет паунда са това!

Картър се прокашля.

— Ще се радвам да отида до Бат и да донеса парите.

Джерард отмести погледа си от Нолуърт към него.

— Наистина ли нямаш нищо против?

Приятелят му погледна към семейство Нолуърт.

— Нямам. Дори ще ми бъде приятно. Изминавали сме по двадесет и пет мили заради Уелсли^[1], при това много пъти.

— До Бат и обратно са почти четиридесет.

Картър сниши глас.

— И един ден, прекаран добре, ако сложи край на всичко това. — После вдигна очи към семейството. — Тръгвам веднага.

Джерард въздъхна.

— Добре, благодаря ти.

Още само един ден и щеше да се върне при Кейт.

След два дни Джерард стигна до Куинс Скуеър. Беше мръсен, потен, изморен и отчаяно нетърпелив да я види. Скочи от седлото и влезе тичешком в къщата, оставяйки на Браг да се оправя с коня. Стискаше бележниците в ръка. През времето, за което Картър язди до Бат и обратно, за да донесе парите, Джерард успя да ги прегледа. Като всеки непочтен свещеник, Огилви очевидно бе изпълнявал тайните сватбени ритуали на няколко места — от мръсни таверни и кръчми до предните салони на бордеите. Всеки бележник бе посветен на едно от местата, затова датите бяха разбъркани, а понякога въобще не бяха отбелязани. Мастилото върху старата хартия бе избеляло до бледо жълто и в много случаи написаното бе нечетливо дори и на силната слънчева светлина. След час четене очите го засмъдяха, а главата го заболя силно. Да проследи щателно всички бележници за едно-единствено вписване си бе доста работа.

Но бележниците вече бяха тук и бяха негови, благодарение на Кейт. Тя се впусна по следите на Огилви, когато той смяташе, че е безнадеждно. Ако тайният брак на Дърам излезете от страниците на тези бележници, постижението щеше да бъде безценно: или за да се докаже, че бракът е бил незаконен, или като му даде възможността да унищожи единственото реално и материално доказателство за някаква връзка между баща му и Дороти Коуп. Лондонският адвокат бе казал, че има няколко начина да се потвърди дали един брак отговаря на всяко законово изискване или не; записът, от какъвто и да е вид си е запис. По един или друг начин, когато Джерард приключеше с бележниците, нямаше да има никакъв запис за легален брак. И щеше да дължи това изцяло на съпругата си.

— Къде е господарката ти? — попита той портиера, изтичал към него, докато сваляше палтото, шапката и ръкавиците.

— Милейди замина, сър, но Негова светлост чака от вчера.

— Какво? — Джерард спря изненадано. — Негова Светлост?

Фоли кимна, мигайки неспокойно и угрижено.

— Да, милорд. Херцогът на Дърам.

Бум. Ръцете му се отпуснаха. Какво правеше големият му брат тук?

— А милейди я няма, така ли? — попита отново и въздъхна. — Къде е Негова светлост?

— Във вашия кабинет, сър.

Като се опита да пренебрегне разочарованието, че Кейт не е вкъщи, отиде бързо до кабинета си и отвори вратата.

— Какво искаш?

Брат му вдигна очи от книгата и се усмихна язвително.

— Удоволствие е да те видя отново, Джерард.

Той прокара ръце по главата си и се помоли за твърдост и кураж. Чарли седеше на стола зад бюрото и олицетворяваше ленива елегантност — от отпусната му поза до претрупания поднос за чай до лакътя му.

— Удоволствие е да те видя, разбира се. Много неочаквано удоволствие.

Устните на Чарли се извиха.

— Ясно. — Затвори книгата и я остави. — Едуард ти праща поздрави.

— Къде е той? Специално го помолих да дойде.

— Да, знам. Предупредих го, че ще бъдеш жестоко разочарован от мен в ролята на заместител. — Брат му извади едно писмо от джоба на жилетката си и многозначително зачете. — „Едуард, ела в Бат възможно най-скоро. Спешно ми е необходима твоята помощ. Имам описанието на изнудвача и мога да открия записите на свещеника, но не мога да направя и двете, защото трябва да се върна у дома при жена си.“ — Чарли вдигна поглед с престорена изненада. — Жена? Каква жена?

— Моята жена — изръмжа Джерард, крачейки нервно из стаята. Същевременно се ослушваше за някакъв звук, който да подскаже, че Кейт се е върнала. Остави бележниците на Огилви върху бюрото. — Дамата, за която се ожених. Може да си я срещнал, когато си нахлул в дома ми. Защо, по дяволите, Едуард не дойде?

Въпросът, както изглежда, развесели Чарли.

— Той отказа да тръгне и желанието ти да го критикуваш ще се изпари, когато научиш причината. Дори в момента мисля, че прави любов с неговата жена. Писмото ти пристигна в деня на сватбата му като твърде неочакван сватбен подарък.

— Едуард е женен? — Джерард остана поразен и безмълвен. — За кого…? О, сигурно за червенокосата вдовица с големия бюст?

— Позна. — Чарли наклони глава. — Очарователната лейди Гордън очевидно му е завъртяла главата. Или го е нокаутирала. А може би и двете.

Джерард се усмихна леко, спомняйки си изпълнената с жизненост жена, която срещна в Лондон, същата, която Едуард определено не искаше да му представи.

— Сигурно. Само преди няколко седмици той твърдеше, че това било само бизнес между техните адвокати и не можел да чака да го приключат. А вече се е оженил за нея? Трябваше му цяла година, да реши дали да предложи на лейди Халстън.

— Да. Стигнах до заключението, че някои жени са способни да вдъхновят трескаво нетърпение у мъжете, както сирените от легендите. — Чарли посегна към чаената чаша върху подноса и я вдигна към устните си. — Навярно ти си по-запознат с подобен род жени, след като също се намерил съпруга за толкова кратко време — за по-кратко дори и от Едуард. Кога се ожени за нея? Щом пристигна в Бат или на другата сутрин?

Раменете на Джерард увиснаха при споменаването на жена му! Седна на стол и потърка уморено лицето си.

— Ожених се, преди да напусна Лондон.

— Какво? — Чарли се задави с чая.

— Бях сигурен, че леля Маргарет ще ти каже, ако не го направи мелницата за клюки. Ожених се за вдовицата на виконт Хау.

Клепачите на брат му се спуснаха, докато го гледаше почти лениво.

— Не, не е стигало до ушите ми. Любов от пръв поглед, така ли? — попита с копринен глас.

Джерард затвори очи. Не от пръв поглед, дори не и от стотен. Но независимо дали беше от хилядния поглед, или от десет хилядния, настойчивата потребност да види Кейт направо го подлудяваше. Все още не знаеше какво ще й каже, но все по-силно и по-силно вярваше, че когато я види, всичко ще си дойде на мястото. Не само защото бе оставил нещата между тях неизяснени. Тя му липсваше. Само неочакваната поява на Чарли успя да потисне разочарованието от отсъствието й. Дългият и тежък път към Бат, който измина в нетърпелив галоп, му изглеждаше безкраен и в същото време дреболия само заради очакването, че ще я накара да се усмихне.

— Не съвсем — отговори спокойно на въпроса на брат си. — Но причината е, че съм пълен глупак.

— О! Я ми разкажи за нея! Красива ли е?

Джерард вдигна глава.

— Какво имаш предвид? Още ли не си я видял? Нали си тук от вчера?

— Така е. Но когато пристигнах, твоята дама не беше вкъщи и прислугата каза, че и ти, и тя сте извън Бат.

Кръвта направо се отдръпна от лицето на Джерард. Почувства го, защото главата му се замая.

— Фоли! — скочи на крака и извика в коридора. — Фоли!

Портиерът дойде тичешком.

— Сър?

— Къде е лейди Джерард?

— Тя… тя напусна къщата, сър — запелтечи човекът. — Вчера сутринта дойде една карета и двете с госпожа Денис тръгнаха. Не знам къде, но взеха доста багаж.

Джерард залитна. Тя го бе напуснала! Мили Боже! Той я бе загубил, преди да осъзнае, че я има.

— Заръча да ви съобщя, че ви е оставила бележка, сър — добави бързо портиерът. — Забравих да ви кажа преди малко.

— Къде?

Фоли отвори уста, затвори я и загледа притеснено.

— На бюрото нямаше нищо — оправда се Чарли, когато Джерард обърна пронизителен поглед към него. — Беше съвсем празно.

Ругаейки приглушено, Джерард мина край портиера и отиде в салона. Нямаше писмо нито върху рафта над камината, нито върху масата. Качи се по стълбите, за да провери в будоара, после в спалнята. Накрая един бял триъгълник привлече очите му. Лежеше на писалището край прозореца. Той го грабна с облекчение, надявайки се в него да прочете, че не си е отишла, че очаква да я последва, или нещо, което ще премахне острата болка, която стягаше гърдите му. Но надеждата му бе попарена.

Първоначално не почувства нищо, освен мигновено изтръпване. То изчезна бързо и бе заменено от бушуваща ярост. Ръцете му трепереха, докато сгъваше писмото и го пъхаше в джоба си. Стъпките му обаче бяха стабилни, когато слезе долу и премина през приемната покрай брат си.

— Хей, чакай! Къде отиваш? — възкликна Чарли, защото Джерард остави външната врата отворена и излезе навън без шапка и без палто.

— Да убия някого — отвърна мрачно той.