Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (12)

Дванадесета глава

Джерард се събуди в отлично настроение. Слънцето беше изгряло, светлината се изливаше като поток през пролуките в завесите, когато се измъкна от леглото. Кейт все още спеше. Косата й бе разпиляна като дива плетеница върху голите й рамене и гърди, а лицето й беше нежно и младо в съня. Няколко мига той съзерцава съпругата си. Хау сигурно е бил пълен идиот. Тя не беше главозамайваща красавица, фигурата й не бе сластна и съблазнителна, но беше невероятно отзивчива, а тялото й… Кръвта му се развълнува при спомена колко стегната и влажна бе, когато го прие в себе си. И с каква всеотдайност му се отдаде. Намерението му да бъде внимателен и да действа бавно просто се стопи, издухано от един-единствен тих стон, който се изплъзна от устните й, когато влезе в нея. Сетне направо забрави за себе си вследствие пришпорващото го желание отново и отново да се скрие в нея. И въпреки липсата на финес от негова страна, тя все пак стигна до оргазъм. Оказа се, че неговата Кейт е по-сексуална, отколкото бе очаквал. Да, както изглежда, щеше да му хареса да е женен.

Което го накара да се амбицира още повече да намери проклетия изнудвач. Денем можеше да се впусне в издирване на мъчителя на баща му, но нощем щеше да се отдава до самозабрава на удоволствията, предлагани от съблазнителната му нова съпруга.

Браг, свикнал с армейските часове на ставане на капитана, вече го чакаше с кафето в будоара.

— Какво ще правя днес, сър?

— Ще се увериш дали лейди Джерард се е настанила добре. Ще й покажеш къщата и… всичко, което иска да види. — Той наистина нямаше представа какво би могла да поиска жена му. Какво правят жените по цял ден? — Открий къде е библиотеката. Ако иска да ходи на театър, наеми ложа. Този път да е най-добрата, Браг.

— Тъй вярно, сър.

— И потърси карета или носилка. — Той мацна разпенения сапун за бръснене върху брадичката си. — Тя сигурно ще иска да пазарува и да ходи на визити.

Вече готов да излезе, Джерард надникна в спалнята. Кейт все още лежеше в леглото, но будна, гледаше тавана и въртеше кичур коса около пръста си. Изглеждаше толкова уморена, че той се сепна. Нима е бил прекалено груб снощи? Отвори широко вратата.

— Добро утро, милейди.

Тя направо подскочи при звука на гласа му, после стана яркочервена и дръпна завивката до брадичката си. Макар и за секунда Джерард, оцени гледката на бледите й остри гърди и се усмихна.

— Няма нужда да се криеш. — Приближи и седна на леглото до нея. — Вярвам, че се чувстваш добре тази сутрин.

На утринната светлина очите й бяха като дълбоки сини езера.

— Да, капитане — прошепна и веднага се поправи. — Джерард.

— Ти така и не каза нищо снощи. — Той прокара пръст по ръката й, чувствайки как мускулите й се свиват, докато стиска завивката пред себе си като щит. — Беше ли ти… нещо неудобно?

— Не, не ме заболя — прошепна тя. — Благодаря.

— Е, това вече е отлична оценка — отвърна сухо той. — Ще трябва да се постарая повече. Искам да се наслаждаваш, когато правя любов с теб.

Кейт го погледна разтревожено.

— Ще се опитам.

Той наклони глава, чудейки се защо го каза така.

— А ти наслаждаваше ли се? — попита тя, поглеждайки го като див кон. — Доставих ли ти… удоволствие?

— Да — увери я той и част от напрежението в ръцете й се стопи. — Не се страхувай от мен, Кейт.

Тя остана мълчалива за миг.

— Не се страхувам от теб. Не се познаваме добре, обаче аз искам да ти бъда добра жена.

— Мъжете са прости същества, скъпа — увери я през смях той. — Ние искаме да бъдем добре нахранени, забавлявани и обичани. Хубава храна, добър ездитен кон и една жена, която да ни чака в леглото, са достатъчни, за да направят всеки мъж щастлив. Ти ще бъдеш отлична съпруга. — Той се наведе и я целуна леко. — През по-голяма част от деня ще бъда навън. Дал съм инструкции на Браг. Кажи му, ако се нуждаеш от нещо.

— Благодаря.

Джерард вече бе на половината път към вратата, но спря и й се усмихна, преди да излезе. Кейт щеше да се справи. Той бе истински късметлия, че тя има такъв спокоен и стабилен характер.

Пропусна сутрешната си езда. След дългото пътуване два последователни дни конят му се нуждаеше от почивка. Вместо това се разходи по улиците на Бат, припомняйки си града на дневна светлина. Обиколи хълмовете нагоре и надолу, премина по блестящите камъни на улиците, грейнали на сутрешното слънце, и покрай влажните свежи брегове на бързо течащата Ейвън. Градът все още си беше красив и Джерард вдъхна дълбоко, за да напълни гърдите си със свежия въздух. Оцени, че не е в смрадливия и задушен Лондон.

Пощенската станция отвори и той влезе. Началникът — господин Уотсън, си разбираше от работата и след като му описа проблема, веднага изяви желание да помогне. От писмото на изнудвача, изпратено преди осем месеца, нямаше да има голяма полза, но в пуснатото само преди седем седмици имаше повече потенциал. Началникът извика чиновниците и им показа писмата, донесени от Джерард. Един от мъжете наистина си ги спомни. Двете, адресирани до Негова светлост херцогът на Дърам, бяха нещо рядко срещано и необичайно за град като Бат, а пощенските разноски били предварително платени — сумата била достатъчно голяма, за да привлече вниманието на чиновника. Тази комбинация му даваше увереността, че си спомня кой е изпратил писмата.

— Ако видя човека, ще го позная — закле се той.

— Виждал ли сте го оттогава? — попита Джерард.

— Не, сър. Не е редовен клиент, поне не тук, в пощенската станция.

— Можете ли да го опишете?

Чиновникът се постара, въпреки че навярно стотици мъже отговаряха на това описание. Среден на ръст и телосложение, по-скоро млад, с кестенява коса, очила, и достатъчно добре облечен, за да бъде адвокат или собственик на магазин, но не повече.

— О, имаше белег на бузата, ето тук — добави чиновникът, посочвайки върху своето лице. — От рана или нещо подобно.

Джерард отново извади по-старото писмо.

— Напълно ли сте сигурен, че не сте го виждал преди това? Чудя се дали някой друг не е изпратил това писмо. Най-вероятно да е от същия човек, но е изпратено на същия адрес шест месеца по-рано.

Чиновникът разгледа внимателно двете писма и накрая поклати глава.

— Изглеждат доста подобни, но не си спомням за нещо, станало толкова отдавна. Може някой друг чиновник да го е обслужил.

— Позволете да ги видя — обади се господин Уотсън.

Чиновникът ги подаде на началника на пощата и той постави двете писма едно до друго.

— Почеркът изглежда еднакъв — заключи той, докато ги изучаваше. — Всъщност… — Премести очи от едното към другото. — Почти бих казал, че са писани по едно и също време.

— Така ли? — Джерард се изправи рязко. Той бе разглеждал внимателно двете писма и почеркът наистина беше еднакъв. Бе обърнал повече внимание на пощенските марки, клеймото и други улики, разбира се, но ако бе пропуснал нещо, нямаше търпение да го чуе.

— Рядко се случва подателят да допусне грешка на едно и също място при изписване на адреса и да направи поправките и върху двете писма през интервал от време. — Той ги върна на Джерард, който също ги гледа няколко минути. — Обърнете внимание на наклона на писалката от „Т“-то към „А“-то — обясни началникът на пощата. — „Е“-то е било написано отгоре и не е част от първоначалния наклон на линията.

— Почеркът е много нечетлив. — Джерард се наведе над писмата. — Как успяхте да забележите подобно нещо?

Господин Уотсън порови в чекмеджето на бюрото си и извади увеличителна лупа.

— Това ще помогне ли?

Джерард сложи лупата над писмото, а чиновникът добави с известна доза гордост:

— Някога работех в Служба за загубени писма, сър. Бяхме обучени да откриваме всякакви следи, годни да помогнат за идентифициране на получателя.

— Какъв късмет да попадна точно на вас — възкликна Джерард. — Прав сте. Авторът на писмата първо е написал „Стайнинг“ и после е поправил „А“ на „Е“ — това ясно се вижда ето тук. Не е бил много изкусен и писалката се е отклонила върху „А“-то, но никога нямаше да го забележа без лупата. Браво, господин Уотсън! Вие го видяхте.

— Благодаря ви, сър.

Но каква щеше да бъде ползата от това? Допускането на една и съща грешка означаваше ли, че писмата са писани по едно и също време или подателят просто неволно бе повторил грешката? Джерард се обърна към чиновника, който все още си седеше на стола.

— Ако изпращачът на тези писма се върне, ще бъда много благодарен да поговоря с него. Ето визитната ми картичка. — Върху гърба й той написа номера на къщата на Куинс Скуеър.

— Отлично, сър. — Господин Уотсън погледна картичката и се прокашля. — Аз, разбира се, ще го уведомя за вашия интерес, ако не ми представите оправдание, че тези писма са свързани с незаконна или престъпна дейност…

Изнудването на херцога си бе абсолютно незаконно, ала Джерард се досещаше, че няма много големи основания да се позове на това. Той дори не бе херцогът на Дърам и не възнамеряваше да предизвика още един скандал, свързан с „Дилемата Дърам“. Донесе писмата в пощенската станция, но не ги отвори. Не беше нужно господин Уотсън и чиновникът да знаят съдържанието им. Всичко това, взето заедно, му поставяше ограничения да обяви разследването си на висок глас и напълно открито.

В отговор на незададения от господин Уотсън въпрос махна небрежно.

— Не, не. Подателят едва ли представлява опасност за някого. Писмата очевидно са анонимни, но аз съм силно заинтересован да поговоря с автора им от името на брат ми. Ако този човек се появи отново, ще бъда много благодарен, ако ме уведомите. Дайте му моята картичка и му предайте желанието ми да се видим. Ще бъда… — Тук направи деликатна пауза. — Ще бъда много благодарен за помощта ви.

Чиновникът кимна. Господин Уотсън се усмихна и стана на крака, като протегна ръка.

— Разбира се, сър. Бринфийлд ще следи зорко, разчитайте на него.

Джерард стисна ръката на началника.

— Отлично. Желая ви хубав ден.

Излезе от пощенската станция и продължи разходката си по улиците. Този път вървеше без посока. Мислеше по-ясно, когато бе активен, това беше времето му за размисъл. Двете писма от Бат са били изпратени в рамките на шест месеца; защо са били написани по едно и също време? Или заключението беше погрешно? Изглежда подателят е неграмотен и не може да пише правилно, затова се налага да поправя написаното. Но защо ще си прави труда да поправя грешките в писмо за изнудване? Ако Джерард възнамеряваше да изнудва някого, щеше да използва възможно най-лошия си правопис и почерк. Всъщност щеше да наеме някой да напише писмата му, после друг да ги адресира и трети да ги изпрати, така че никой да не може да хване следите към него.

Забави крачка. Идеята изглеждаше смислена. Ако писмата са били написани едновременно, по едно и също време, както предположи господин Уотсън, не е изключено да са били предадени на друг човек да ги пусне. Ако истинският изнудвач не е знаел кога ще бъдат изпратени, това обяснява защо никой не е потърсил откупа, който се искаше в едното. Изглежда изнудвачът не е знаел дали писмото въобще е било изпратено.

Поклати глава. Кой идиот ще изнудва херцога на Дърам за пет хиляди паунда, а няма да проследи дали писмата са тръгнали, камо ли да не потърси откупа? Какъв смисъл има в това? Злодеят вече бе доказал, че е достатъчно ловък, за да се измъкне от разследването, направено от баща му. Злобните му писма все още не му бяха донесли нищо, но той положително се домогваше до нещо. Джерард обаче не можеше да предположи какво е то.

Потънал дълбоко в мислите си, вървеше по Милсъм Стрийт, където имаше много и елегантни магазини. Не е зле да купи нещо за Кейт, някакъв сладкиш или книга, или нещо друго. Спомни си колко искрено му призна желанието си да бъде добра съпруга и изпита съжаление, че се налага да прекара първите няколко седмици от брака си зает с този взривоопасен проблем, свързан с изнудването, вместо да представи жена си на семейството и да я настани в подходящ за нея дом. Тя бе така всеотдайна и съгласна на всичко — особено снощи, за дълбоко негово задоволство, и той се смяташе за задължен да й направи дребен подарък.

Половин час по-късно бе готов да признае поражението си. Книга му изглеждаше елегантен жест, но не знаеше какво обича да чете. А защо не шал или нова шапка? Но на кой модел или цвят щеше да се възхити? И това не знаеше. Ръкавици? Музика? Ветрило? Нямаше представа. Или например накит, макар в момента възможностите му да се ограничаваха до някакво по-евтино бижу. Никога не я бе виждал да носи друго, освен семпъл медальон на врата си. А ако тя не се интересува от бижута… за разлика от всички останали познати му жени? Тъкмо се спря пред витрината на един бижутер и някой го извика по име зад гърба му.

— Не мога да повярвам, че те виждам тук! — възкликна мъж, запътил се към него. — Мислех, че все още си в лагера с останалите от полка.

— Бях. — Джерард стисна ръката на Даниел Картър, офицер от неговия полк и добър приятел. Преди няколко месеца Картър беше ранен в крака и все още накуцваше, помагайки си с бастун. — Баща ми почина — обясни Джерард. — Взех си отпуск, за да подредя делата му.

— О, съжалявам — промърмори Картър.

Джерард кимна.

— А теб какво те води в Бат?

— Както сам виждаш, още не съм годен за армията. — Картър направи гримаса, докато прехвърли тежестта на тялото си върху бастуна. — Още някой и друг месец, предполагам.

— Значи ще се върнем едновременно.

— Много добре! — Лицето на Картър грейна. — Ще имаш ли време за развлечения в Бат? Сестра ми се грижи за мен, но с този крак съм безнадежден партньор. Тя е много добронамерена, но сигурно ще бъде по-щастлива, ако от време на време се намира нечия приятелска и по-здрава ръка от моята да я придружи. А, ето я и нея! Кора — извика той на жена, която излизаше от магазина зад тях. — Ела да поздравиш моя най-добър армейски приятел.

Тя се приближи към тях и му бе представена. Кора Фицуилям беше висока, слаба жена с ослепителна усмивка и открит, приятелски маниер на общуване. След няколкото неизбежни приказки за времето, госпожа Фицуилям се обърна към него.

— Капитане, ще дойдете ли на театър? За мое удоволствие тази седмица ще представят комедия.

— Кора обича фарса — допълни брат й. — А смехът винаги е добре дошъл. Де Лейси, непременно трябва да дойдеш с нас.

— Ще ми бъде приятно. Възнамерявах да наема ложа — засмя се Джерард, засрамен, все едно някаква мисъл мина през ума му. — За съпругата ми.

— Съпруга? — възкликна изненадан Картър. — Най-ослепителният ерген в армията вече е женен? Толкова дълго ли съм отсъствал?

Джерард поклати глава, усмихвайки се.

— Не, въобще не стана така. Беше бързо и шеметно ухажване, а сега съм я довел с мен тук, в Бат. Тъкмо обмислях да й купя нещо символично в знак на извинение за дългото пътешествие и ти ме спря. — Кимна към витрината.

— Никой не избира по-добре бижута от Кора — откликна Картър. — Смея да ти я предложа за консултант, ако искаш.

— Ще бъда много благодарен за нейното женско мнение — облекчено отговори Джерард. — Нямам никакъв опит с бижутата.

— Но, разбира се — съгласи се Кора. — А Дани ще бъде доволен, да не дава въобще своето мнение.

— Не доволен, а възторжен — съгласи се Картър и всички се разсмяха. — Сега, ако нямате нищо против, ще отида в кафенето отсреща и ще ви чакам там — каза той на сестра си. — Беше ми приятно да те видя пак. — Кимна на Джерард и прекоси улицата.

— Дано не ви причинявам неудобство. — Той се обърна да види как приятелят му се отдалечава. — Добре се справя.

Кракът на Картър беше застрашен от ампутация. Джерард си спомни какви страшни ругатни изсипа по адрес на хирурзите, които обсъждаха дали да извадят куршума или да отрежат целия крак до бедрото. Едва когато Картър настоя да повикат командира на полка, докторите се съгласиха да оставят крака му.

— Казаха ми, че няма да може да върви.

— О, възстановява се много добре — отвърна тихо сестра му. Лицето й изразяваше тревога, наблюдавайки как брат й се отдалечава. — Освен това вярвам, че срещата с боен другар ще му помогне много. Той предпочита да е на фронта, а не прикован към смешната си сестра в Бат. Много се радвам на вашата среща! — Тя се усмихна, после пъхна ръка под ръката на Джерард. — Но стига сме говорили за Дани. Да вървим да намерим нещо красиво за съпругата ви.

Катрин прекара първия си ден в Бат като се запознаваше с къщата. Браг кръжеше неотлъчно наоколо, следвайки всяка нейна стъпка. Очевидно изпълняваше заповедите на господаря си да й бъде в помощ, независимо от уверенията й, че и сама ще разгледа стаите. Първото й впечатление се потвърди — хубави стаи, ужасна мебелировка. Реши да отваря завесите възможно по-широко, защото къщата бе малко мрачна.

Беше стигнала до тясната трапезария, когато звънецът на външната врата иззвъня и звукът проехтя в коридора. Катрин погледна стреснато. Кой ли беше? Тук не познаваше никого и въобще не бе облечена да посреща гости. Когато отиде в Лондон, все още беше в траур, затова имаше само тъмни рокли в мрачни цветове и именно от тях взе набързо няколко, защото Джерард й нареди да тръгнат след час. Докато Люсиен не изпратеше останалите й вещи, гардеробът й бе силно ограничен.

— Не съм вкъщи — обърна се тя към Браг, който я погледна въпросително. — Днес — не.

Той кимна и отиде да отвори. Катрин прекоси бързо стаята, за да се скрие зад вратата, изгаряща от любопитство да види кой е. Дали някой искаше да се срещне с капитана? Той спомена за пребиваването си в Бат и преди и отново има важна работа тук. Трябваше ли да приеме посетителя, ако е свързано с тази работа? Нещо важно за него?

— Лейди Дарби и госпожа Уудфорд поднасят своите комплименти на господарката на дома — обяви непознат величествен мъжки глас — и ви приветстват с добре дошли на Куинс Скуеър. Когато е удобно, те ще се обадят и ще я поканят на чай в знак на добра воля.

— Сигурен съм, че господарката ще бъде много благодарна — отвърна дрезгавият глас на Браг. — Капитан и лейди Джерард де Лейси изпращат своите комплименти на двете дами.

Вратата се затвори. Браг се върна в трапезарията с малък поднос, върху който се мъдреха две картички, и ги поднесе на Катрин.

— Лейди Дарби живее в съседната къща, мадам — обясни той. — Госпожа Уудфорд, мисля, е нейна сестра и живее от другата страна на площада.

— Ясно. — Катрин взе картичките. Бяха за нея. — Благодаря, Браг.

Тя се качи горе, за да прегледа гардероба си още веднъж. Очевидно бе време траурът да свърши, но тя по принцип нямаше красиви дрехи. Майка й, с безспорен нюх и дарба за мода, винаги въздишаше заради тена на кожата й или заради фигурата й. Непрекъснато се вайкаше, че положението било безнадеждно. Настояваше Катрин да носи рокли в тъмни цветове и с опростени кройки, защото ярките цветове и сложните модели буквално щели да я погребат. Старият Хау беше съгласен с нея, както и Люсиен, а под натиска на тримата Катрин не можеше да прояви никаква свободна воля, да се наложи и да се облича по-цветно. Спомни си, че Джерард не хареса роклята й и в нея се надигна негодувание. Щеше да си поръча червена рокля и още една — яркосиня. И ако изглеждаха ужасно върху нея… е, тогава… Добре де, той поне няма да се муси и да мърмори, че не е направила онова, за което е настоявал.

Но дори днес следобед да поръча роклите, щяха да са готови след няколко дни. Погледна се в огледалото, изучавайки простата си тъмносиня рокля. Корсажът бе украсен с малко дантела в цвят слонова кост, но нямаше нищо друго красиво или стилно. Трябва да си поръча повече рокли, стига да открие нещо, което да й хареса.

Катрин се поколеба един миг и позвъни на звънеца.

— Знаеш ли къде да намеря магазин за дрехи? — попита тя Браг.

— Най-вероятно на Милсъм Стрийт, милейди — отговори ординарецът. — На Милсъм Стрийт и на Бонд Стрийт има много магазини. Единият сигурно е шивашки. Ще изпратя момчето да провери.

— Не, благодаря. Ще отида сама да проверя. Близо ли е Милсъм Стрийт?

— Тъй вярно, мадам. Нагоре по хълма. Да повикам ли носилка?

— Не — усмихна се тя. — Ще отида пеш.

Малко по-късно Катрин излезе с Бърди, която стискаше в ръка карта на града, дадена й от Браг. Беше щастлива да излезе навън и да разгледа всичко наоколо. Целият град изглежда беше построен от бял камък, който светеше на слънцето, навсякъде имаше много зеленина. Беше разположен върху склоновете на планина и улиците бяха стръмни. Бърди едва дишаше и пуфтеше, докато стигнаха до Милсъм Стрийт.

— Разбирам защо използват носилки — едва успя да произнесе сред задъханото си дишане тя.

Катрин се усмихна.

— Не е хубаво да привикваме. Не виждам необходимост да ни носят.

— Ще ви видя, когато се наложи да слизате надолу по този хълм — промърмори недоволно Бърди.

Без да имат определена цел, двете вървяха бавно, спираха да разгледат витрините на магазините за бонета, книги и вестници, топове коприна, подвързани с кожа книги и всякакви други стоки, които човек би искал да купи. Катрин беше изумена, слисана и доволна. Браг беше прав; имаше много магазини, включително и две шивашки ателиета. Тъкмо щеше да влезе в едното — красиво малко магазинче с най-прекрасните кукли манекени на витрината, когато зад нея Бърди издаде остър звук, изразяващ шок и изненада.

— Какво има? — Катрин се обърна, разтревожена, че хълмът се е оказал прекалено стръмен за камериерката й.

Бърди притисна с ръка устата си.

— Нищо, мадам. Да влезем тук.

Но тя го видя. Съпругът й тъкмо излизаше от магазин на отсрещната страна на улицата, а до него, хванала го под ръка, вървеше жена. Двамата бяха приближи глави и водеха разговор. Бяха достатъчно близо, за да види, че жената е много красива, с тъмни къдрави коси, прибрани под модна сламена шапка, и голям бюст под стилно дълго палто. Каквото и да обсъждаха, бяха погълнати от темата: никой от двамата не вдигна глава и не отмести поглед от другия, докато Джерард отвори вратата на едно кафене и галантно отстъпи на дамата да влезе първа.

— Коя рокля ще поръчате — синята или зелената? — попита Бърди. — Кълна се, този цвят на витрината много ще ви прилича.

Катрин не отговори. Изчака да преминат няколко карети и прекоси улицата. Джерард и жената бяха излезли от магазин за бижута. Тя застана пред витрината и загледа изложените гривни, подредени с много вкус. Хау имаше метреси, при това не една. Когато за пръв път откри този факт, остана шокирана; отиде при майка си, обляна в сълзи, когато само три месеца след сватбата научи, че съпругът й посещава и обсипва с бижута една хубава вдовица в съседния град. Майка й я нахока, защото била наивна и глупава. Мъжете като Хау трябвало да имат любовници, обясни тя. Било естествено за тяхната класа, нещо обичайно, едва ли не задължително. Най-добре да не вдигала много шум или Хау щял да я накаже като й спре джобните пари. След този разговор Катрин не обели дума. В последствие й стана известно, че докато са били женени, Хау е посещавал най-малко още три жени, но след като първият шок отмина, осъзна, че това поведение не я засяга особено.

Ала Джерард бе казал, че няма да си вземе любовница, освен ако не си подхождат в леглото. Сигурно тази сутрин я излъга, че снощи му е било приятно. Вероятно го бе разочаровала силно и обзет от нетърпение веднага си е намерил друга жена. Навярно го е очаквала тук. Сигурно именно тя е причината да дойдат в Бат. И той бързаше да излезе, за да я види и да й купи скъпоценности.

Катрин въздъхна тежко. Ами ако не е нито едно от тези предположения? Ако съпругът й просто предпочита по-оживена и весела компания или по-модерни жени, или по-светски и модни дами, или се чувства задължен да предложи ръка на една непридружавана жена. Тя не го познаваше достатъчно добре, за да отгатне защо се разхожда най-спокойно из града с друга жена, след като бе уведомил съпругата си, че ще бъде зает целия ден и тя е свободна да се развлича както намери за добре. Беше се опитала да убеди сама себе си, че бракът й ще бъде такъв, но досега не бе осъзнавала колко много се бе надявала това да не стане.

— Мадам — Бърди прекъсна мислите й. — Хайде да поръчате няколко рокли, милейди. Време е да захвърлите тези мрачни дрехи.

Но цялото трепетно очакване бе изчезнало. Беше го преживяла преди, щеше да го преживее и сега.

— Да — отвърна и обърна гръб на бижутерийния магазин. — Да поръчаме една дузина рокли.