Рене Ахдие
Гневът и зората (9)

Аладин и вълшебната лампа

Този път Шахризад нямаше намерение да го чака. Затова и не се изненада, когато той не се появи веднага, а дойде чак късно през нощта.

Слугите, които донесоха храната и виното, не откриха и следа от Шахризад в стаята. Халифът я намери на терасата, където тя гледаше към един страничен вход, обграден от фонтани.

Тя не се обърна, когато той пристигна. Вместо това се наведе през перилата и се усмихна на себе си.

Той се спря за момент, но после застана до нея и също се приведе.

Сърпът на луната висеше високо в небето и се отразяваше от проблясващата вода в езерцата наоколо.

— Харесва ми как можеш да доловиш аромата на цъфналите цитрусови дръвчета, макар и да не се виждат оттук… подсказва, че някъде там има нещо живо и красиво — започна тя.

Той не отвърна веднага, а замълча.

— Обичаш цветовете на цитрусовите дръвчета?

— Да. Но най-много обичам розите. Баща ми има прекрасна розова градина.

Той се извърна към нея и огледа профила й на лунната светлина.

— Мисля, че баща, който има вкус към цветята, би трябвало да възрази на… това.

Шахризад продължи да гледа право напред.

— Мисля, че владетел, който се надява да бъде обичан от народа си, не би трябвало да екзекутира дъщерите на хората на зазоряване.

— Кой казва, че се надявам да бъда обичан от народа си? — отговори халифът със спокоен и равен тон.

При тези думи Шахризад се обърна да го погледне в очите.

— А през цялото това време смятах, че мога да се закълна, че си умен мъж — имитира тя тихия му и уравновесен глас, сякаш произнасяше присъда над него. Тънкият й присмех не остана незабелязан.

Ъгълчето на устните му потрепна.

— А през цялото това време… смятах, че мога да се закълна, че не искаш да умреш.

Шахризад премигна.

И реши да се засмее.

Смехът й се понесе отвъд терасата, разтвори се в нощта и изпълни със звънливата музика на камбанки.

Халифът я гледаше и бързо прикри внезапната си изненада зад мрачна замисленост.

— Ти си много странен — отбеляза Шахризад, когато смехът й затихна.

— Ти също, Шахризад ал Хайзуран.

— Аз поне го знам.

— Аз също съм наясно.

— Но аз не наказвам хора заради това.

— Завиждам на хора, които виждат света като теб — въздъхна той.

— Да не би да се опитваш да кажеш, че съм наивна или глупава? — каза тя с прокрадващ се гняв в гласа.

— Не. Ти виждаш нещата така, както си живееш живота. Без страх.

— Това не е вярно. Боя се от много неща.

Той я изгледа изпитателно.

— От какво се страхуваш?

Тъкмо тогава, сякаш нощта беше предсказала момента, силен повей на бриза помете терасата и вдигна дългата черна коса на Шахризад във въздуха. Малки кичурчета се завъртяха около лицето й и закриха чертите му.

— Страх ме е да умра — каза тя сякаш на вятъра.

И ме е страх, че ще загубя от теб.

Той я гледаше, докато повеят затихваше… Сякаш се беше наиграл с косата на Шахризад и вече не искаше да я развява.

Когато въздухът отново замря неподвижен, същата непослушна къдрица, която по-рано през деня все не искаше да стои на място, отново беше паднала пред очите й. Тя посегна към нея, за да я…

Халифът хвана ръката й и нежно отмести къдрицата зад ухото й.

Шахризад усети как треперенето в стомаха й се завръща още по-силно.

— Кажи ми защо си тук — настоя той, като тихият му глас звучеше почти като молба.

Тук съм, за да спечеля.

— Обещай ми, че няма да ме убиеш — прошепна тя в отговор.

— Не мога да направя това.

— Тогава няма какво повече да ти кажа.

 

 

Както и през първата вечер, Шахризад остана изненадана от способността си да се откъсва от действителността.

И отново изпитваше странна благодарност, че той никога не се опита да я целуне.

Благодарна… но и някак объркана.

Тя беше целувала Тарик преди — откраднати прегръдки в сенките на сводестите кули. Забраненото естество на тези срещи винаги я беше вълнувало. По всяко време някой прислужник можеше да ги намери, или, още по-лошо, Рахим можеше да ги хване, че се целуват… и щеше да дразни Шахризад безмилостно, както го правеше от момента, когато се беше самокороновал за брата, когото тя никога не беше имала.

Така че, от една страна, оценяваше факта, че не й се налага да целува убиец, но й се струваше непонятно, че новият й съпруг се въздържа от точно това действие. То изглеждаше далеч не толкова интимно, колкото… други неща.

Шахризад установи, че й се иска да попита защо. И любопитството й нарастваше с всяка минута.

Престани. Това няма значение.

Вместо да стане и да се облече като него, Шахризад остана в леглото, взе голяма ярко червеникава възглавница, притисна я до гърдите си и я обгърна със слабите си ръце.

Когато тя не отиде с него до масата, той се обърна и я изгледа.

— Не съм гладна — каза тя.

Той си пое дълбоко дъх и Шахризад забеляза как раменете му се повдигнаха.

После се върна до леглото и застана така, че двамата да са в двата му края, колкото се може по-далеч един от друг.

Толкова е странно.

Шахризад се обърна на една страна и се зарови в копринените възглавници. Мургавите й глезени стърчаха отстрани.

Ъгълчетата на кехлибарените очи на халифа се присвиха леко.

— Искаш ли да продължа историята? — попита тя. — Сайиди?

— Почти си помислих, че вече си над използването на почетни обръщения.

— Моля?

— Забрави ли кой съм аз, Шахризад?

Тя премигна.

— Не… сайиди.

— Тогава липсата на благоприличие се проявява с чувството ти на комфорт.

— Не повече, отколкото вашето зависи от горчивата апатия.

Раменете му отново се повдигнаха и отпуснаха.

— Кажи ми защо смяташ, че е допустимо да ми говориш по този начин?

— Защото някой трябва да го направи — отвърна тя, без да се колебае.

— И си мислиш, че този някой трябва да си ти?

— Мисля, че трябва да е някой, който не се страхува от вас. И макар че се чувствам… неспокойна във ваше присъствие, колкото повече виждам всичко около себе си, толкова по-малко основание имам да се боя от вас.

Щом произнесе думите на глас, тя със стряскане осъзна истината, която се съдържаше в тях. За единствения ден като негова съпруга тя беше видяла забележително малко от кръвожадното чудовище, което очакваше.

Този път изненадата, отбелязала се по лицето му, не беше просто проблясване. Удивлението му се задълбочи и се превърна в изумление, преди отново да се разсее в празнотата, която винаги забулваше чертите му.

— Ти не знаеш нищо — отвърна той.

Шахризад почти се изсмя на тази реплика.

— Прав сте. Нищо не знам. Бихте ли се погрижили да ме образовате, сайиди!

Това беше тиха подигравка… чаша отровено вино, което да го упои и да източи кръвта от жилите му.

Да го накара да разкрие слабостите си.

Моля те. Дай ми въжето, на което да те обеся.

— Довърши историята за Аджиб, Шахризад.

Моментът отмина.

Засега.

Тя му се усмихна от другия край на леглото.

— Сянката, която нараствала в синия облак от дим, придобила форма… и започнала да се смее.

Раменете на халифа се отпуснаха и той се приведе напред.

— Аджиб пропълзял още назад, а ужасът го обземал все повече и повече. Смехът се усилвал, докато накрая ехтял над черните пясъци по брега на адамантения остров. Аджиб закрил лице с треперещи ръце. От дълбините на сянката се появила фигура на мъж. Той бил без коса, със силно издължени уши, украсени със злато. Кожата му била бяла и покрита с изпъкнали знаци на език, който Аджиб не могъл да разпознае. Фигурата отворила уста да заговори и Аджиб видял, че всичките й зъби били изострени, а върховете им били като игли.

Шахризад подпря врата си с една възглавница и кръстоса глезени. Погледът на халифа пробяга по голите й крака, тя го забеляза и очите й се разшириха от усещането да я оглеждат така. Той извърна глава.

Тя не обърна внимание на разливащата се по врата й топлина и продължи:

— Аджиб бил сигурен, че ще умре. Той плеснал с ръце пред себе си и затворил очи, като се помолил мълчаливо за бърза и безболезнена смърт, която да сложи край на безполезния му живот. Затова останал безкрайно изненадан, когато съществото му заговорило с глас, който разтърсил земята под краката им. Последното нещо, което очаквал да чуе, било думи. „Какъв въпрос иска да ми зададе господарят ми?“, казало създанието. Аджиб просто седял, неспособен да пророни и звук. Създанието повторило словата си. „Въпрос? За какъв въпрос говориш, о, създание от чашата?“ — трескаво и почти нечуто промълвил Аджиб. Създанието отново се изсмяло и отвърнало: „Това беше първият въпрос на моя господар. Той има право да зададе три въпроса, само три. След този му остават два въпроса. Въпросите, за които говоря, са въпросите, които Господарят на Бронзовия бокал може да зададе на Всезнаещия дух на Бронзовия бокал. Аз притежавам отговорите на въпроси — за миналото, настоящето и бъдещето. Бъди мъдър в избора си, защото, попиташ ли три пъти, вече няма да си господар.“

При тези думи халифът се усмихна сякаш на себе си.

— Аджиб скочил на крака, все още замаян от недоверие. Но острият ум на крадеца започнал да работи и той бързо осъзнал, че глупостта му вече му е коствала един безценен въпрос. Затова се спрял да не говори безразборно, за да не попадне в още някой от капаните на хитрия дух пред него. Замислил се и внимателно съставил въпроса наум, преди да го зададе. И попитал: „Дух на Бронзовия бокал, твоят господар желае да узнае точния начин да се измъкне от този остров, така че да достигне родната си земя, без да го сполетят още беди.“ Духът се усмихнал злобно и се поклонил пред Аджиб. Кимнал към планината и казал: „На върха на адаманта е заровена лодка с гвоздеи от пиринч. Довлечи я до брега и отплавай в посока към третата най-ярка звезда в нощното небе. След двадесет дни и нощи ще достигнеш родната си земя.“ Но Аджиб бил нащрек и с бдителен поглед настоял за още обяснения: „Въпросът ми включваше и да не ме сполетят още беди през цялото време на пътуването. В твоя отговор никъде не се споменава за вода и храна.“ Духът отново се изкискал. „Моят господар се учи по-бързо от повечето хора. Ще ги покажа един скрит извор близо до най-западния край на острова. А що се отнася до храната, ти препоръчвам да изсушиш достатъчно риба за пътуването.“

— Това ми звучи прекалено нагласено — обади се халифът. — На този дух не бива да му се има вяра.

— По мое мнение, сайиди, на духовете рядко може да се има доверие — усмихна се Шахризад. — През следващите няколко дни Аджиб направил, каквото му казал духът. Смъкнал лодката до брега и я натъпкал с припаси за пътуването. На третата нощ опънал платното под светлината на пълната луна, а Бронзовият бокал седял в торба до краката му. Десет дни плавал, без да се случи нищо, и той започнал да вярва, че пътуването му може да завърши добре… че след всичко, което бил преживял, късметът този път ще е на негова страна. Започнал да се надява, колкото и малки да били шансовете му, и дори взел да мечтае какво да попита духа в последния си въпрос. Къде би могъл да придобие всичките богатства на света? Как би могъл да спечели любовта на най-красивата жена в Багдад?

Шахризад помълча, за да подсили ефекта.

— И тогава… лодката започнала да скърца. Солената вода прониквала между дъските. Аджиб с ужас забелязал, че пиринчените болтове са започнали да се пропукват по краищата и морето нахлувало през сглобките. В паниката си се опитал да изгребе водата от лодката с голи шепи. Когато разбрал колко напразни са усилията му, сграбчил бокала и потъркал повърхността му. Духът се появил и седнал спокойно върху килналия се нос на лодката. „Потъваме!“ — изкрещял Аджиб на духа. „Ти ме увери, че ще достигна родната си земя, без да ми се случат никакви беди!“ Духът просто гледал Аджиб, без въобще да си дава вид, че го е грижа за нещо на този свят. „Можеш да ми зададеш въпрос, господарю“ — отвърнал той. Аджиб се озърнал обезумял, като се чудел дали бил дошъл мигът да използва последния си и най-ценен въпрос. Точно тогава видял на хоризонта мачтата на друг, много по-голям кораб. Изправил се на крака, размахал ръце и се развикал, за да привлече вниманието на екипажа му. Когато корабът се извърнал в неговата посока, Аджиб изкрещял триумфиращо, а духът се подсмихнал и се скрил в бокала. Аджиб се качил на борда, разтреперан от благодарност, дрехите му били окъсани и мръсни, а изгорялото му от слънцето лице било скрито от рошава брада. Но, уви…

Халифът повдигна вежди в учудване.

— Когато собственикът на кораба се появил на палубата, Аджиб с потрес установил, че това е същият онзи емир… самият човек, чиито войници го преследвали чак извън Багдад и го принудили да потегли на това окаяно пътуване. За миг Аджиб се почудил дали да не скочи в морето с главата надолу, но когато емирът му се усмихнал топло и го посрещнал с добре дошъл на борда, Аджиб разбрал, че както е брадясал и окъсан, никой не може да го познае. Затова седнал на масата на емира, отчупил си от хляба му, ял от храната му и пил от напитките му, сякаш не знаел кой е спасителят му. Възрастният господин бил изтънчен домакин, пълнел чашата на Аджиб със собствената си ръка и го забавлявал с разкази за безбройните си морски приключения. С напредването на вечерта Аджиб узнал, че емирът бил потеглил на път преди няколко седмици, за да търси един остров с тайнствена планина по средата. На този остров бил скрит бокал с мистичната сила да отговаря на всеки въпрос на света — за миналото, настоящето или бъдещето.

Халифът се отпусна назад и се облегна на лакът, а очите му излъчваха топлина.

— При тази новина Аджиб направо замръзнал на място. Защото, разбира се, емирът можел да говори единствено за същия, бокал в торбата му и за нищо друго. Като се преструвал на абсолютно невеж, Аджиб попитал емира защо се е решил на толкова опасна мисия, особено когато вече бил навлязъл в годините, които се приемат като здрача на живота на човек. Очите на емира се натъжили. Той признал, че е тръгнал да издирва черната планина и скрития бокал по една-единствена причина. Преди няколко седмици нещо изключително ценно било откраднато от него — пръстен, принадлежал на починалата му съпруга. Само той му бил останал от нея и го смятал за най-ценното си притежание. Но по улиците на Багдад някакъв умел крадец измъкнал бижуто от пръста на емира и изчезнал сред тълпата, неуловим като сянка. От онзи следобед духът на починалата му съпруга започнал да го спохожда всяка нощ и той знаел, че трябва да си върне пръстена на всяка цена. Ако можел да попита бокала къде се намира украшението, щял да умилостиви духа на жена си и да възстанови честта си в памет на тяхната любов.

— Значи въпросът му към всезнаещия дух на бокала щял да бъде за някаква си любовна дрънкулка? — намеси се халифът.

— Някаква дрънкулка? Любовта е сила сама по себе си, сайиди. Заради любовта хората се решават и на немислимото… и често постигат невъзможното. Не бих се надсмивала на силата й.

Халифът удържа на погледа й.

— Аз не се надсмивам на силата й. Оплаквам ролята й в тази история.

— Натъжен сте заради значението на любовта в живота на емира?

Той помълча.

— Разстроен съм от значението и в живота на всички ни.

Шахризад разтегна устни в тъжна усмивка.

— Това е разбираемо. Макар и малко предсказуемо.

Халифът наклони глава.

— Отново си позволяваш да допуснеш, че си научила много за един ден и две нощи, владетелко моя.

Шахризад отклони поглед и пръстите й се заиграха с ъгълчето на червената възглавница в ръцете й. Усети как по бузите й плъзва червенина.

Владетелко моя?

Той се размърда притеснен от мълчанието й.

— Прав сте — промърмори Шахризад. — Не биваше да казвам това.

Той си пое дъх през носа.

Над стаята се възцари странна тишина.

— А аз не биваше да те прекъсвам. Съжалявам — прошепна той.

Шахризад стисна аленото ъгълче на възглавницата и го усука.

— Продължавай, моля те — каза той.

Тя вдигна глава към него и кимна.

— Аджиб слушал разказа на емира с нарастващо безпокойство. Очевидно той бил извършителят на кражбата. Бил захвърлил въпросния пръстен, докато бягал в паника, за да се измъкне от войниците на емира. Нямал намерение да му даде бокала, преди да имал възможност да измисли какъв да е така важният последен въпрос. А ако емирът разберял, че бокалът е у Аджиб, сигурно щял да го убие, за да сложи ръка на него. Още по-голяма била опасността някой да разпознае, че той е крадецът, виновен за неволите на емира. Аджиб решил да не се отделя от човека до края на пътуването и да прави всичко възможно да прикрие самоличността си.

Шахризад се надигна и седна внимателно, когато забеляза, че през ъглите на параваните към терасата се процежда бледа светлина.

Ето че се започва отново.

— През следващите няколко месеца корабът кръстосвал водите на морето в търсене на омагьосаната адамантена планина, а Аджиб успял да направи така, че все да не могат да поемат по верния курс. През това време научил много от емира за различните му приключения и в крайна сметка за живота му. Започнал да му се възхищава, а емирът скоро видял, че Аджиб е интелигентен млад мъж със склонност към различни знания и смело сърце. Аджиб се превърнал в способен моряк. Той разбрал, че хората могат да го уважават и за това, че е нещо повече от крадец — че е мъж на честта, на когото можели да разчитат. Уви, времето не било на тяхна страна. Възрастният емир се разболял и били принудени да се насочат обратно към пристанището. Скоро станало ясно, че той умира. Затова всеки ден бил още по-ценен. Аджиб наблюдавал с ужас как неговият наставник, как неговият приятел угасва пред очите му. Замислил се дали да не попита духа има ли начин да го спасят, но осъзнавал, че това е отвъд границите на възможното.

Натрапчивата бледнина на зората пропълзя още по-нагоре по паравана.

— Щом корабът застанал до дока, Аджиб вече знаел какво трябва да направи. Избягал от кораба, като взел само бокала. Щом се отдалечил, потъркал ръба на бокала и настоял духът да му каже къде би могъл да намери пръстена. Духът се изсмял гръмогласно, когато видял, че Аджиб пропилява последното си желание за такъв въпрос, но му казал, че в момента пръстенът е на кутрето на един от най-зловещите наемници в Багдад. Аджиб не губил и секунда време, за да го открие. Боят, който се разразил за пръстена, бил яростен и кървав. Аджиб бил принуден да каже къде е скрил цялата натрупана плячка от кражбите, за да се измъкне жив от бърлогата на главорезите. С насинени очи и пребито тяло той се върнал на кораба само с пръстена в ръка.

Зората беше настъпила в цялото си великолепие с цвят на бяло злато.

Шахризад беше сигурна, че халифът е наясно с това.

Тя реши да не спира и продължи да разказва:

— Емирът лежал и се борел за глътка въздух. Когато видял Аджиб, протегнал ръка към него. Аджиб коленичил до леглото му и сложил пръстена на пръста му. Емирът огледал натъртеното и насинено тяло на Аджиб с кървясалите си очи. „Сине мой — прошепнал дрезгаво той. — Благодаря ти. От цялото си сърце.“ Аджиб се разплакал. Започнал да си признава кой е, но емирът го спрял. „Знаех кой си в мига, в който стъпи на борда на кораба ми. Обещай ми, че до края на дните си няма да откраднеш от другар, а вместо това ще работиш, за да направиш живота на хората около теб по-добър.“ Аджиб кимнал и ревнал още по-силно. Тогава емирът умрял с умиротворена усмивка на лицето, както стискал Аджиб за ръката. После Аджиб разбрал, че емирът му бил завещал цялото си имение и му предавал титлата си, сякаш Аджиб наистина бил негов син.

Аджиб скоро си избрал жена, а сватбата на новия емир била такова тържество, каквото Багдад не бил виждал от много години.

Шахризад замълча и погледна скришом към слънчевата светлина, която се лееше от терасата.

— Свърши ли историята? — попита халифът меко.

Тя поклати глава.

— На сватбата на новия емир бил и един гост от далечни земи — магьосник от Африка, който уж издирвал вълшебна лампа. Но истината била друга. Той всъщност не търсел лампата, а едно малко момче, наречено Аладин.

По челюстта на халифа потрепна мускулче.

— Това е нова история.

— Не, не е. Това е част от същата приказка.

Откъм вратата се разнесе почукване.

Шахризад се надигна от леглото, сграбчи шамлата и с треперещи ръце върза колана на кръста си.

— Шахризад…

— Разбирате ли, Аладин бил отличен комарджия… измамник от най-висока класа. Преди него баща му бил…

— Шахризад.

— Това не е друга история, сайиди — каза тя със спокоен и тих тон, като стисна ръце в юмруци и ги скри в гънките на робата, за да прикрие издайническото им треперене.

На вратата се почука отново, този път по-настоятелно от преди. Той се изправи на крака.

— Влез — нареди халифът.

В стаята се появиха четирима войници и шахрбанът на Рей. Шахризад усети как подът се залюля под краката й. Тя се стегна, не позволи на коленете й да се подкосят и остана напълно изправена, за да не позволи тялото й да издаде какъвто и да било знак на слабост.

Защо бащата на Джалал е тук?

— Генерал Ал Хури. Нещо не е наред ли? — попита халифът.

Шахрбанът се поклони пред повелителя си с ръка на челото.

— Не, сайиди — поколеба се той. — Но… вече е сутрин.

Очите му се стрелнаха към Шахризад и той пребледня, като избягваше погледа й.

Той не може… той… Нима иска да ме убие? Защо би желал смъртта ми?

Халифът не понечи да го спре и шахрбанът кимна на войниците към Шахризад.

Те тръгнаха към нея.

А сърцето й… сърцето й щеше да изскочи от гърлото.

Не!

Един от стражите посегна към ръката й. Когато дланта му се сви около китката й, Шахризад видя как чертите на халифа се стегнаха. Тя издърпа рязко ръката си от хватката на войника, — сякаш някой държеше горящ пламък до плътта й.

— Не ме докосвай! — извика тя.

Друг страж я хвана за рамото, но тя го удари по ръката и я изблъска.

— Вие глухи ли сте? Как се осмелявате да ме докосвате? Знаете ли коя съм аз? — викна тя отново, но в гласа й се промъкна паника.

Не знаеше какво друго да направи и се втренчи неотклонно във врага си.

Очите на тигъра… се замъглиха.

Станаха предпазливи.

А после?

Спокойни.

— Генерал Ал Хури?

— Да, сайиди.

— Бих искал да ви представя на Планината от адамант.

Погледът на шахрбана пробяга между халифа и Шахризад.

— Но, сайиди… Не разбирам. Вие не можете… — Халифът се обърна и се изправи лице в лице с шахрбана.

— Прав сте, генерале. Не разбирате. Може би никога няма да разберете. Въпреки това бих искал да ви представя на Планината от адамант…

Халифът погледна пак към Шахризад, а по устните му се мярна призрачна усмивка.

— Моята владетелка.