Рене Ахдие
Гневът и зората (13)

Справедлив гняв и неспокоен дух

Полумесецът над Рей светеше в млечнобяло, обрамчен от леката мъгла на облаците. Факлите грееха в поставките си по стените около елегантния двор на Реза бин Латиф и отпъждаха сенките, които танцуваха невъздържано по светлокафявите камъни. Въздухът беше натежал от мускусната миризма на дим и амбра.

— Отново се чувствам човек — каза Рахим, като прекоси двора и седна пред ниската масичка.

Реза се усмихна топло.

— Изглеждаш много по-отпочинал, Рахим-джан.

— Беше ми обещан облак от парфюм и не останах разочарован, Реза ефенди.

Тарик се присъедини към тях малко по-късно и седна срещу Рахим в откритата галерия.

Скоро им донесоха подноси с храна — вдигащ пара ориз басмати с масло, яркооранжев по средата от шафрана, заобиколен от агнешко в солен сос с фурми, карамелизиран лук и кисели трънки. Имаше още шишчета мариновано пилешко и печени домати, поднесени с охладено кисело мляко и краставици, а отделно бяха сложени свежи подправки, хляб лаваш, кръгли калъпи козе сирене и тънко нарязани червени репички, чийто ярък цвят се открояваше сред полираното дърво.

Ароматът на храната се смесваше с уханието на свещите и насищаше сетивата с дъх на подправки и изтънченост.

— Това почти ме кара да забравя последните три дни — каза Рахим. — Почти.

— Добре ли спа, Тарик-джан? — попита Реза.

— Толкова добре, колкото може да се очаква, чичо.

— Не бъди толкова обезсърчен — изсумтя Рахим. — Не си почивал и миг, откакто получи писмото на Шази. Да не мислиш, че си непобедим? Че можеш да живееш само от утринната роса и студената ярост?

Тарик се вгледа в приятеля си и грабна едно пилешко шишче.

— Той е прав. Знам, че нямаш търпение да обсъдим плановете си, но е важно първо да се погрижиш за себе си.

Реза се озърна през рамо и отпрати слугите.

— Благодаря ви. А сега ни оставете, моля.

Щом те си тръгнаха, той се пресегна и си сипа ориз басмати с агнешко задушено.

— Докато вие си почивахте следобеда, аз направих някои проучвания — започна Реза с приглушен глас. — Първо, ще продам всичко, което притежавам тук. Ще ни трябват пари и възможност да сме постоянно в движение. Прав ли съм, като предполагам, че баща ти не споделя нашата гледна точка?

— Баща ми няма да иска да е част от всичко това — отвърна примирено Тарик. — Вероятно ще се отрече от всякакво участие, ако въобще повдигна въпроса.

Реза кимна с привидно спокойствие.

— Тогава това ни изправя пред следващия проблем. Ако баща ти не желае да бъде въвличан в това начинание, нито пък да е свързан някак с него, ти не можеш открито да обявяваш името си, без да рискуваш живота на семейството си, а вероятно и този на семейството на Шахризад. Същото се отнася и за теб, Рахим. Фамилията Ал Дин Уалад е стара и по-големите ти братя никак няма да са доволни, че излагаш на опасност семействата им. Трябва да криете самоличността си.

Тарик се замисли.

— Прав си, чичо.

— И аз смятам така, но как ще съберем подкрепа, ако никой не знае кои сме? — намеси се Рахим. — Какво ще вдъхнови хората да ни последват?

— Това го остави на мен — продължи Реза. — От десетилетия съм един от най-известните търговци в Рей и разбирам от стоки. Едно нещо е рядко и желано, когато направиш така, че да изглежда такова.

— Не ми е ясно какво имаш предвид, чичо — каза Тарик.

Очите на Реза проблеснаха под светлината на факлите.

— Ще ви превърна в онова, което хората искат да видят. Трябва само да бъдете това, което вече сте — силни млади мъже и надарени воини.

Тарик смръщи чело, а в погледа му личеше несигурност.

— Но това все още не обяснява как възнамеряваме да убедим другите да последват кауза без лидер.

— Няма да е без лидер. Ти ще си водачът, Тарик-джан. Ти ще дадеш глас на тази кауза. Бунтовете по улиците на града биват потушавани отново и отново, тъй като нямат глас. Твоят глас трябва да отекне, да изиска да видим какво наистина се крие в сърцето на халифата ни — едно момче владетел, което не заслужава да управлява Хорасан. Момче владетел, което трябва да бъде унищожено на всяка цена.

Рахим тупна одобрително с длан по масата.

— Значи ще организираме силите си и ще щурмуваме града? Това е най-голямата ми надежда, но дали подобно начинание изобщо е възможно? — попита Тарик.

Реза отпи малка глътка от виното си.

— Ще се получи, ако изградим стратегията си върху това, в което вярваме, и го превърнем в реалност. Твоята надежда ще бъде нашата прахан, а моят справедлив гняв ще е искрата, която ще я подпали.

Тарик отново изгледа чичо си.

— Откъде ще започнем?

Реза бутна чинията си настрана.

— Върнете се у дома. Ще ми трябва време да разчистя делата си в Рей и да видя кой ще иска да ни помогне в нашата кауза. Емирът на Карадж вероятно ще ни окаже някаква подкрепа… Преди няколко седмици братовчедката на съпругата му беше сполетяна от съдбата на Шива. Щом мога, ще ви повикам.

— Ами Шази? Няма да напусна Рей, докато не…

— Днес следобед халифът потегли за град Амарда. Той не… — запъна се Реза, а около устата му се отпечатаха издайнически следи на скрита ярост. — Той не убива съпругите си, ако не е в Рей, вероятно за да го направят пред собствените му очи. Тя ще бъде в безопасност поне седмица.

Тарик помълча малко и кимна.

— Тогава с Рахим ще вземем с нас Ирса и Джахандар ефенди, ще се върнем у дома и ще чакаме вест от теб.

— Джахандар и Ирса? Не знаете ли? Те напуснаха Рей в нощта на сватбата. Оттогава досега никой нито ги е виждал, нито чувал.

— Заминали са? Но къде биха могли…

— Предполагам, че са тръгнали към теб, Тарик-джан. Не си ли получил писмо от тях?

— Получи писмото на Шази. В него тя не споменава ли за семейството си? — попита Рахим.

— Не знам. Така и не го дочетох докрай.

— Естествено, че не си — изпъшка Рахим.

Реза погледна племенника си замислено.

— В бъдеще трябва да си по-разсъдлив в действията си. Не бива да прибързваш с решенията си. Това ще ти е от голяма полза.

Тарик си пое дъх през носа.

— Да. Ще се справям по-добре, чичо.

— Винаги си се справял добре, Тарик-джан. Ето защо знам, че ще успеем.

— Благодаря ти. Благодаря, че с такова желание се заемаш с тази задача.

— Аз съм този, който трябва да е благодарен и на двама ви. От много отдавна не съм чувствал искрицата на надеждата у себе си.

Тримата мъже се надигнаха от масата и тръгнаха към другия край на двора, където Зорая продължаваше да стои в набързо скования си кафез и търпеливо чакаше Тарик. Той закопча кожената манкала върху предмишницата си и й свирна. Тя литна към протегнатата му ръка, като се наслаждаваше на вниманието му. Тарик я подхвърли с дясната си ръка към небето, за да може тя да ловува. Тя изкряска веднъж, писъкът изпълни двора и птицата потъна в неясния мрак.

Сянката от преминаващия над главата му сокол пролази по лицето на Тарик и за миг скри изражението му от светлината на факлите.

Реза се усмихна на себе си.

Нещо, за което да се бори.

И нещо, което да използва.

 

 

На следващата сутрин Рахим се събуди от резкия звук на удар на метал в дърво току до отворения му прозорец. Той се претърколи от леглото и се потътри тежко към перваза.

— Какво, по дяволите, правиш? — изръмжа той на Тарик.

— На какво ти прилича? — отвърна Тарик, вдигна обърнатия си лък и сложи стрела на тетивата. — Трябва да потегляме.

Рахим огледа небето. Слънцето още не се беше издигнало над хоризонта, все още беше само неравна ивица светлина по покривите на Рей на изток.

— Ти въобще спа ли? — прозя се Рахим.

Тарик опъна лъка и пусна стрелата. Тя се заби с тъп звук току до главата на Рахим.

Той дори не трепна.

— Наистина ли трябваше да правиш това?

— Събирай си нещата. Трябва да сме тръгнали, преди чичо ми да се е върнал и да е настоял да закусваме с него.

— А той къде е отишъл?

— Не знам. Излезе, докато навън беше още съвсем тъмно — рече Тарик, постави нова стрела на тетивата и вдигна лъка.

— Защо ще изчезваме като крадци в нощта, без дори да се обадим?

Тарик го изгледа толкова остро, че можеше да прониже и камък.

— Защото не искам той да знае какво ще правим.

— Аха. И какво ще правим?

— Ох, ти и ужасните ти въпроси!

Тарик пусна стрелата, тя се завъртя около оста си и се заби в дървото, перфектно групирана сред още седем стрели с еднакво оцветени пера.

— Всички да възхвалят Тарик, син на Насир, емир на Талекан. Поздравления. Можеш да стреляш с лък — каза Рахим равнодушно.

Тарик изруга полугласно и тръгна към прозореца.

— Знаех си, че никога не биваше да…

— Успокой се, де — прекъсна го Рахим и се почеса по главата. — Сега ще си събера нещата. Не можеш ли поне да ми кажеш каква е причината за цялата тази тайнственост?

Тарик спря до отворения прозорец и си пое дъх, за да се успокои.

— Започвам да се тревожа за теб — продължи Рахим. — Знам, че си загрижен за Шази, но Реза ефенди каза, че трябва да изчакаме, докато…

— Не. Аз няма да чакам. Не мога да чакам.

Рахим се щипна по носа.

— Какво си намислил да направиш?

— Нещо. Каквото и да е.

— Все още нямаме план. А и Реза ефенди каза да изчакаме. Трябва да чакаме.

Тарик се облегна с рамо на кафявите камъни по стената.

— Снощи доста мислих.

— Слушам те — въздъхна Рахим. — Въпреки далеч по-благоразумните ми намерения.

— Знаеш за бедуинските племена покрай границата между Хорасан и земите на партите… те са известни с това, че не се подчиняват на нито една от двете страни. Ами ако им дадем причина да променят това?

— Каква причина?

— Причината е, че всеки човек се бие за кауза. За цел.

— Звучи ми смътно поетично — отвърна Рахим. — Ще ти е нужно нещо повече от това основание.

— Земя. Правото да притежават земя. Организацията да настояват за това си право.

Рахим изви устни на една страна и се замисли.

— Интересно. Но те са номади по природа. Защо им е да се интересуват от земя?

— Някои може и да не се интересуват. Но те се бият помежду си от векове, а земята е най-бързият начин да се сдобиеш с мощ и влияние, ако не броим златото. Може би един от техните водачи би се заинтересувал да се бие редом с нас. Бедуините може и да са пословично безскрупулни, но и са едни от най-добрите ездачи, които съм срещал. Според мен и двете страни могат да спечелят.

— Звучи опасно — започна да увърта Рахим.

— Струва си да говорим с тях. Най-лошото, което може да се случи, е да ни откажат.

— Всъщност най-лошото, което може да се случи, е да ти прережат гърлото.

— Да — призна Тарик и около носа му се очертаха няколко бръчки. — И това е вариант. Но нямам намерение да ги обиждам.

— Е, ако някой може с приказки да се отърве от обезглавяване, си ти.

— Благодаря, Рахим. Твоето издържало проверката на времето доверие в мен, както винаги, отхвърля всяка възможност за съмнение.

— Всъщност ако някой може да се отърве от обезглавяване с приказки, е Шази — отвърна Рахим с крива усмивка. — За щастие частица от тази харизма се е прехвърлила и върху теб.

— Никога не е било просто харизма или обаяние, а несравними самообладание и воля — припомни си развеселен Тарик.

— Сигурно си прав. Мога да си я представя как дръзва да предизвика кобра да я ухапе, като се кълне, че нейната отрова ще убие змията първа.

— И ще спечели — усмихна се Тарик.

— В това, разбира се, няма никакво съмнение. Всъщност съм убеден, че е тормозила могъщия халиф на Хорасан, докато той се е превърнал в мяукащо коте, криещо се в ъгъла. Кой знае — току-виж един ден се оказало, че сваляме нея от власт.

Тарик помръкна мигновено при споменаването на халифа.

— Не. Той не е човек, който лесно би отстъпил каквато и да било власт.

— Откъде знаеш?

— Просто знам — отсече Тарик. — Той уби братовчедка ми. А сега и Шахризад е при него. Във вените на този човек тече не кръв, а чисто зло. Единственото, което ме вълнува относно Халид ибн ал Рашид, е колко пъти ми се иска да можеше да умре от собствените ми ръце. И колко жалко е, че отговорът е, че може да умре само веднъж.

— И аз го ненавиждам. Мразя го с огъня на хиляди слънца. Но винаги е добре да познаваш врага си, Тарик.

— Не бъркай разпалеността ми с глупост. Имам намерение да узная всичко възможно за него. Но това няма как да стане, ако стоя заключен зад стените на семейната ни крепост. Точно заради това ще отида в пустинята, за да издиря бедуините — рече Тарик, а по лицето му личеше стоманена решителност. — И отивам сам.

— Сам?

— Да. Сам. Ти трябва да стигнеш до Талекан, в случай че чичо ми изпрати вест. На всеки два дни ще пускам Зорая със съобщение къде се намирам.

— И ще ме оставиш с родителите ти?

— Винаги можеш да си отидеш у дома.

— При братята ми и ревящите им деца? — присмя му се Рахим. — Да се върна у дома, където все се опитват да ме оженят за грозната сестра на приятел на братовчед ми? Не, не мисля, че ще стане. Освен това мисля, че ти дължа поне толкова за всичките години приятелство. А на Шази дължа дори още повече.

Тарик се изсмя кротко.

— Благодаря ти, Рахим. Както винаги, би трябвало, макар и да го правя рядко.

— Няма нужда, егоистично копеле такова. Така или иначе от всичките тези тайни заговори очаквам да излезе поне едно добро нещо.

— И какво е то?

— Ще се наспя за цяла нощ. Без да стрелят по мен за това.

 

 

Първата сутрин, в която Шахризад се събуди в двореца, без да се бои от зората, беше странна.

Сърцето й се сви по навик при вида на светлината, но после се успокои при звука на шетащата из стаята Деспина. Шахризад си пое дълбоко дъх, понадигна се и се намести върху възглавниците, като остави тялото си да се отпусне от новооткритото облекчение.

— Може би той просто трябва да си остане в Амарда — измърмори Шахризад под носа си.

— Тъкмо щях да те будя — отвърна Деспина. — Храната ти изстива.

Шахризад помълча. И взе решение.

Медът привлича повече мухи от оцета.

— Благодаря, че този път си направила по-добра преценка и не се отнасяш към мен с обичайната си грубост — подравни я Шахризад.

— Грубост? Сутрин съвсем не си особено приятна.

Шахризад се усмихна и стъпи на пода. Изправи се, бутна встрани тънката коприна около леглото и отиде до масата, където я чакаше обичайният й поднос с храна. Погледна към Деспина и с изненада видя, че лицето на прислужницата й не е лъчисто и перфектно гримирано, както обикновено. Кожата й беше бледа, а по челото й личаха бръчки.

— Какво не е наред? — попита Шахризад.

— Нищо ми няма. Добре съм, просто съм малко уморена.

— Уморена? Изглеждаш болна.

— Не. Ще се оправя.

— Искаш ли да си починеш?

— Добре съм, Шахризад. Наистина.

Деспина вдигна капака на супника и пусна захарен кристал в малка гравирана стъклена чаша. Взе украсения с орнаменти сребърен чайник от поставката му над бавно горяща свещ, вдигна го високо и започна да налива, но ръката й трепна, струята чай плисна в чашата и се разля.

— Съжалявам — измънка Деспина.

— Е, от време на време ти е позволено да допускаш грешки — усмихна се дяволито Шахризад.

— Всичко сочи тъкмо обратното — не й остана длъжна тя с тих глас.

— Кога съм имала такива ужасни изисквания?

Бръчките по челото на гъркинята се врязаха още по-дълбоко.

— Деспина. Какво има?

— Нищо.

Лъже. Пак лъже.

Шахризад отмести поглед и скъса парче хляб лаваш на две.

— Съжалявам — извини се Деспина и й наля чай. — Какво беше започнала да казваш за Амарда?

— Просто си мислех за пътуването на халифа. Знаеш ли защо отива там?

— Най-вероятно за да посети султана на партите. Той му е чичо.

— Ясно. Често ли го посещава? — полюбопитства Шахризад и започна да си яде супата.

— Не — поклати глава Деспина. — Те не са в точно… приятелски отношения. Султанът не му е роден чичо. Той е брат на бившата първа съпруга на халифа. И мрази майката на нашия халиф.

Интересно.

— Защо?

Деспина сви рамене.

— Предполагам, че всеки човек би мразил жената, заменила мъртвата му сестра. Причината изглежда логична. Освен това майката на халифа беше умна, красива и жизнена. По всичко личи, че първата съпруга на баща му не е… била такава.

— Защо тогава халифът ще посещава султана?

— Не съм сигурна. Предполагам, че заради дипломатическите отношения. Трябва да го питаш, когато се върне.

— Няма да ми каже.

Деспина й се усмихна леко.

— Радвам се, че отново ми говориш.

— Да продължа да мълча не е добър вариант за някой като мен.

— Мъдро решение. За някой като теб.

— Тъкмо това казах.

— Знам.

Шахризад изсумтя и посегна към чашата си чай, но забеляза необичайни тъмни петънца, сякаш нещо беше изцапало чайника отстрани. Тя го хвана за дръжката, и го придърпа към себе си, като сбърчи вежди. Шахризад взе ленена кърпа и се опита да изтрие белезите.

Петната не изчезнаха.

Шахризад присви устни.

Тя вдигна чашата си и капна малко от чая върху чайника. Щом течността се допря върху блестящата повърхност, среброто промени цвета си.

В черно.

Като смъртта.

— Деспина — каза Шахризад с равен и овладян тон.

— Да?

— Мисля, че нещо не е наред с чая ми.