Рене Ахдие
Гневът и зората (7)

Сила на опън

Оригиналната структура на палата беше изградена преди почти триста години от владетел с влечение към екстравагантност. С времето основата от мрамор и варовик била увеличена с още множество нови крила, които се разклоняваха като притоци и се виеха далече към невиждани цели.

В такъв дворец човек можеше много лесно да се загуби.

— Как да стигна до вътрешните дворове? — попита Шахризад Деспина, след като половин час се скитаха из блестящите коридори и зали.

Деспина наклони замислено глава.

— Предполагам, че това ще бъде наред. Никой не е забранявал изрично да излизаш навън.

Шахризад устоя на импулса да й отвърне дръзко и последва Деспина, която се беше върнала по един коридор вдясно. Раджпутът вървеше до Шахризад, стойката му беше стегната и неумолима като изражението му. Криволичиха в мълчание още няколко минути и стигнаха до открита галерия с поредица сводести двойни врати, водещи навън.

Един прислужник бутна две от вратите, за да могат да минат, и Шахризад се озова в терасиран двор, проектиран като огромни стъпала в гигантско стълбище. Първата от терасите беше изпълнена с цъфтящи дървета и сложно устроена волиера за птици, оградена от всички страни с внимателно оплетена решетка. Жилави акациеви дървета бяха покрити с тънък слой бяла боя и закрепени за земята с бронзови болтове. Тучна синьо-зелена трева беше избуяла в процепите между паважа от груб гранит.

Шахризад мина край волиерата, като погледна пъстрото съкровище от пойни птици, които пърхаха вътре — имаше славеи, кадънки, чучулиги, канарчета…

Зад гърба й се разнесе силен тръбен звук и видя един паун да пристъпва наперено по ливадата, разперената му опашка блестеше в малахитово зелено и златно под слънцето, като улавяше заблудените слънчеви лъчи.

Шахризад се доближи до пауна. Птицата се спря, изгледа я, сви опашката си и побърза да се отдалечи.

— Толкова бързо започна да се перчи. И толкова бързо побягна — засмя се Шахризад на себе си.

— За какво говориш? — попита Деспина.

Шахризад поклати глава.

— За мъже ли си мърмориш? — изсумтя Деспина.

Шахризад реши да не отговаря, извървя цялата дължина на горната тераса и слезе по каменните стъпала към следващото очертано от дървета свободно пространство. Градината беше отрупана с бели цитрусови цветове, а зелените смокини надвисваха от клоните, очакващи момента да узреят.

Тя мина и по тази тераса, като се поспираше само за да вдъхне дълбоко аромата.

Деспина я наблюдаваше замислено.

— Какво се опитваш да направиш? — попита я тя със следа от подозрение.

Шахризад засенчи очи с длан и се взря в движещите се фигури по площадката от пясък и камъни под тях.

— Ако ми кажеш какво си си наумила, мога да те заведа там — предложи Деспина.

— Нищо не съм си наумила. Търся нещо.

— Какво търсиш?

— Прислужница, която не задава толкова много въпроси.

Деспина се изкикоти.

Шахризад ускори крачка и бързо се спусна по последните стълби, като се насочи към мястото, където искаше да отиде сред пясъка и камъните.

Раджпутът изсумтя неодобрително, когато се доближиха до входа.

А, значи в крайна сметка не е ням.

— Доста сигурна съм, че не би трябвало да си тук — изпъшка шумно Деспина.

— Ти каза, че мога да ходя, където и да е, стига раджпутът да е с мен — припомни й Шахризад.

— Не мисля, че някой е очаквал да дойдеш до арената за тренировки.

Грейналите от любопитство очи на Шахризад пробягаха по морето от мъжки лица, погълнати от изкуството на боя с меч, увлечени в тренировки с копие и усъвършенстващи смъртоносните си умения с подобния на брадва табарзин.

Няма го тук.

— Халифът ли търсиш? — попита настоятелно Деспина.

— Не.

Но предполагам, че вторият най-добър фехтовач в Рей ще трябва да се упражнява по някое време днес… ако иска да задържи титлата си.

А аз трябва да науча каква е слабостта му, за да мога да го унищожа с нея.

— Лъжкиня — захили се Деспина.

— Всъщност дойдох тук, защото исках… — Шахризад се огледа, докато съзря нещо, което й беше добре познато. — Защото исках да се науча да боравя с лък и стрела.

— Какво? — възкликна Деспина.

Шахризад се доближи до стойката с оръжия с престорено безразличие.

Раджпутът вдигна ръце, за да препречи пътя й, а в тъмните му като оникс очи се мерна предупреждение.

Шахризад се стегна, преди да отвърне на войнствения му поглед.

— Ще ме научиш ли как да стрелям? Винаги съм искала да се науча.

Той поклати глава.

Тя се нацупи изкусно.

— Нищо няма да ми се случи. А и така или иначе след утре вече няма да съм твоя грижа. Моля те, изпълни ми тази дребна молба.

— Може би той не се притеснява за теб — отбеляза хапливо Деспина.

Шахризад се опита да мине покрай огромната му предмишница. Той отново й попречи и тя сви устни.

— Трябва ли да си толкова мъчен? — каза тя остро, но тихо.

— Той не се стреми да ти създава затруднения нарочно. Винаги си е такъв — отбеляза един дълбок мъжки глас зад тях.

Деспина и Шахризад се обърнаха и срещнаха развеселения изучаващ поглед на млад мъж с къдрава и буйна коса с цвят на махагон и топло, непринудено изражение. Раджпутът се закова на място.

— Може би бих могъл да помогна? — предложи новодошлият с усмивка.

Шахризад му се усмихна очарователно.

— Надявам се, че бихте могъл. Аз съм…

— Знам коя сте, господарке. Вече всеки в двореца знае коя сте.

Той намигна на Деспина и в кафявите му очи проблесна пакостлива искрица. Тя отклони поглед, а бузите й поруменяха.

О, той обича да флиртува.

— Значи имате решително предимство пред мен, господарю — каза Шахризад.

— Аз съм Джалал — сведе глава той, а пръстите му докоснаха челото.

— Той е капитан на стражата и син на генерал Ареф ал Хури… Шахрбанът на Рей — поясни Деспина с механичен тон.

— Нека тази титла не те заблуждава, господарке. Не съм толкова важен, дори и баща ми да е генералът с най-висок чин в Хорасан.

— Е, значи споделяме част от този жалък статут, тъй като аз също не съм важна — каза Шахризад.

— Съмнявам се, господарке Шахризад. Силно се съмнявам — усмихна се Джалал, като с това още повече подчерта непринуденото си поведение.

Раджпутът изсумтя отново. Стаената му ярост накара Шахризад да се върне към въпроса от началото на разговора им.

— Дали бихте желали да ме научите как да използвам лък и стрела, капитан Ал Хури? — попита тя.

— Това зависи от няколко неща. Първото е, че може да се лишите от формалностите и да ме наричате просто Джалал. Второто е Халид никога да не открие моето участие в това прегрешение.

Халид? Той го нарича по първо име?

— Мога да изпълня тези условия. С удоволствие. Ако ми върнете жеста и направите за мен същото и по двете линии.

Джалал се приведе заговорнически напред.

— Тогава ме последвай, Джалал.

Шахризад се засмя. Деспина скръсти ръце пред налетите си гърди.

— Това е лоша идея — предупреди тя и сините й очи стрелнаха дяволитото лице на Джалал.

— За кого? За теб или за мен? — отвърна Шахризад. — Защото на мен ми изглежда много добра идея да прекарам последния ден от живота си, като върша нещо, което винаги съм искала да направя.

Деспина въздъхна примирено и се помъкна тежко зад Шахризад и Джалал. Раджпутът стъпваше тежко и ги следваше като сянка, а отвращението му личеше също толкова явно, колкото и раздразнението му въпреки острия неодобрителен поглед, който капитанът на стражата му хвърли.

Джалал отведе Шахризад до стойката с лъковете. От един стоманен прът висяха няколко колчана със стрели, гъшите пера в края им бяха боядисани в ярки цветове, за да се различават по-лесно. Шахризад извади стрела от един от колчаните. Върхът й беше затънен за стрелба за упражнение по мишени. Като се стараеше да изглежда съвсем безразлична, тя огъна ствола на стрелата съвсем леко, за да прецени тежестта й.

Не се огъва лесно.

— Стреляла ли си с лък и стрела преди? — попита Джалал, като я наблюдаваше изненадващо съсредоточено за някой толкова безгрижен.

— Не съвсем — отвърна Шахризад, като се постара да прозвучи неангажирано.

— Мога ли тогава да те попитам какво правиш със стрелата?

— Просто съм любопитна — сви рамене тя и върна стрелата в колчана. Посегна към друга стрела с различно оцветени пера и направи същата проверка.

Много по-добре.

Шахризад откачи колчана от пръта.

— Току-виж се оказало, че няма да имаш нужда от моите наставления — изкоментира лековато Джалал.

— Не, не… — поколеба се Шахризад, като се опитваше да прикрие издайническата си грешка. — Един мой… братовчед веднъж ми каза, че ако не си достатъчно силен в горната част на тялото, е по-лесно да стреляш с не чак толкова твърди стрели.

— Разбирам — проточи Джалал със съмнение. — А какво ти каза твоят… братовчед за лъковете?

— Нищо. Той отбеляза това за стрелите просто между другото.

— Естествено — кимна Джалал, а на лицето му се изписа още по-голямо съмнение. — Казал го е просто между другото.

Той огледа набързо различните лъкове по стойката за оръжията. Спря ръка на дълъг изправен лък без почти никаква дъга и погледна през рамо към Шахризад.

Тя му се усмихна.

Без да откъсва поглед от нея, той посегна към много по-малък лък. Краищата на тялото му, там, където тетивата се закачаше в ушите, се извиваха обратно на стрелеца.

Обърнатият лък.

Шахризад продължи да се усмихва, като не позволи да попадне в капана на опита му да я изкуши с любимото й оръжие.

— Имаш ли някакви предпочитания? — попита той.

— Не, който лък смяташ за най-добър.

Той кимна.

— Мисля, че това ще е най-подходящо за нуждите ни — каза той с многозначителна усмивка, като взе обърнатия лък от стойката и тръгна успоредно на мишените, сложени на петдесет крачки разстояние.

Шахризад го последва, като се мръщеше на необмислената си постъпка да разкрие влечението си към стрелбата с лък.

Стореното — сторено. Но не допускай подобни неща в бъдеще.

Тя се пресегна и нави тежката си черна коса на кок на тила си. Измъкна раменете си от тежката мантия и я подаде на Деспина. Слабият ветрец откъм пустинята охлаждаше голата кожа по ръцете и стомаха й. Удобната й сребриста къса горна дреха беше с квадратно деколте и със съвсем къси ръкави по раменете. Коприненият кобалтовосин пояс беше завързан ниско по хълбоците й, а обшитите му с перли краища се влачеха по земята. Сребристите й чехли вдигаха облачета пясък при всяка нейна крачка.

Шахризад преметна колчана на рамо и Джалал й подаде обърнатия лък.

Покрай стрелбището беше започнала да се събира тълпа любопитни зяпачи. Деспина и раджпутът стояха най-отпред. По лицето на гъркинята все още се четеше безпокойство, а майсторът на меча дори не си даваше труд да прикрие отвращението си.

Шахризад прибра стъпалата си близо едно до друго, измъкна стрела от колчана и се помъчи да я постави на обтегнатата тетива.

Джалал съвсем не изглеждаше убеден от преструването й.

Когато Шахризад опря прореза на стрелата в тетивата, тънкият й ствол се чукна в ръкохватката, тъй като ръката й трепереше в умишлено неумелия захват.

— Така правилно ли е? — попита тя Джалал.

— Не. Не е — изсумтя той. — Но ти го знаеш, нали?

— Разбира се, че не.

— Сигурна ли си?

— Ще ме учиш ли или не? — настоя тя.

Той се изсмя.

— Постави левия си крак по-напред, така че между двете стъпала да имаш разстояние колкото са широки раменете ти.

Тя направи, както той й каза.

— Сега отпусни захвата на лъка и снижи лактите. Използвай белезите над ръкохватката, за да се прицелиш.

Шахризад едва потисна една подигравателна усмивка. Не използваше белези за прицелване още от тринадесетгодишна. Тарик се беше погрижил за това.

— Щом се прицелиш по белезите, издърпай стрелата колкото можеш по-назад и я пусни.

Тя опъна лъка и отпусна тетивата. Стрелата полетя с въртеливо движение към мишената, но падна на двадесет крачки, преди да я достигне.

Шахризад погледна Джалал. Той продължаваше да я наблюдава със съмнение.

— „Братовчед“ ти обяснил ли ти е нещо за силата на опън?

Тя поклати глава.

Той издиша и пристъпи по-близо до нея.

— Избрах този лък, понеже е с по-малка сила на опън. Предполагам, че тъкмо по тази причина ти предпочете именно този колчан стрели. Това означава, че лъкът и стрелата ще работят заедно и ще ти е по-лесно да го опънеш, без да е нужна голяма сила в горната част на тялото. А това е особено полезно за по-дребни стрелци като теб.

— Значи силата на опъна зависи от ръста?

— Според мен е по-важна за скоростта и точността. Ако не е нужно да хабиш много енергия, за да изстреляш една стрела, ще ти е по-лесно бързо да поставиш следващата на тетивата. Освен това, когато не се напрягаш, си по-точен.

— Звучи смислено — съгласи се Шахризад.

— Убеден съм, че е така — подсмихна се той.

Тя пренебрегна многозначителния му тон и посегна за друга стрела. Намести я на тетивата и метна бърз поглед към лицето на Джалал.

— Сигурно добре познаваш халифа — започна тя.

Развеселеното му изражение леко помръкна.

— Познавам Халид още откакто беше малко момченце.

— Добри приятели ли сте?

— Не.

— Разбирам.

Тя опъна лъка по-силно и пусна стрелата. Този път тя стигна почти до целта, но отново се заби в пясъка.

— Аз съм по-голям от него с две години. Брат му Хасан и аз израснахме заедно, бяхме много близки. Когато Хасан умря, се опитах да протегна ръка на Халид, но… — сви рамене той. — Той така и не я пое.

Шахризад се обърна към него.

— Съжалявам.

— Защо съжаляваш?

— Не е лесно да загубиш най-добрия си приятел. Поне не мога да си представя, че би било лесно.

— Благодаря ти за думите. Но Халид загуби по-големия си брат. Баща му почина на следващата година. А заради онзи ужасен случай с майка му… той седна на трона, когато беше едва на четиринадесет години. На четиринадесет и съвсем сам. Сигурен съм, че имаш представа какво стана след това.

И пет пари не давам. Няма никакво извинение, че се е превърнал в такова чудовище. Имал е четири години да свикне с това да бъде владетел. А пък какво е станало след това…

Джалал видя изражението на Шахризад и пристъпи крачка към нея.

— Разбери, моля те. Аз не се опитвам да… го извинявам — каза той с много мек глас.

Шахризад се обърна и извади още една стрела от колчана на гърба си. Стресна се, когато осъзна, че я е поставила точно с прореза върху тетивата и е опънала лъка с едно плавно движение, съвсем не на място за новак.

Джалал се засмя.

— Извинявай, но сега съм убеден, че съм си заслужил правото да помоля за една услуга, Шахризад.

— И защо така си мислиш? — попита тя полугласно.

— Защото мълчанието ми си има цена.

— Моля? — премигна тя.

Той се приближи още повече.

— Не знам какво се опитваш да причиниш на Халид, но ти си първият човек от години, който успя да го разтърси. А той има нужда от разтърсване.

Шахризад срещна нетрепващия му поглед, като все още задържаше стрелата плътно до врата си.

— В това крие ли се някаква услуга?

— Халид не ми е приятел. Но не ми е и враг. Той е мой господар. Спомням си какво момче беше… обичливо, мило, с остър и любопитен ум. Бродеща душа. В момента е съсипано същество и съм изморен от това. Ще ми помогнеш ли да оправя това, Шахризад?

Тя го изгледа навъсено, без да отговори. Зачуди се откъде е тази сляпа вяра? Тази напълно погрешна вяра в момче с минало на убиец и в момиче с опасни намерения.

Джалал я изучаваше, а мургавото му, изпечено от слънцето до бронзово лице беше на косъм от нейното.

В този миг Деспина изскочи от сенките, чертите й се бяха разкривили от ужас. Шахризад се обърна да види какво я е уплашило и усети, че въздухът й излетя от дробовете с едно късо и рязко издишване.

Халифът на Хорасан стоеше в другия край на двора и ги наблюдаваше. Лицето му беше студено и спокойно.

Като затишие пред буря.