Рене Ахдие
Гневът и зората (31)

Ава

Шахризад не знаеше как да приеме сцената, която се разиграваше през очите й.

Странният старец, облечен изцяло в бяло, не вървеше като нормален човек. Той не мигаше, а и сякаш не дишаше.

Освен това се беше вторачил в нея толкова пронизващо, че стомахът й се сви на възли.

— Сайиди — повтори странният мъж, като се приближи до Халид.

Той склони глава, без да каже и дума. Мъжът вдигна ръце и доближи длани до слепоочията на Халид. После затвори очи. Шахризад усети как въздухът в стаята застина. Странно чувство обгърна сърцето й, а по гърба й премина студена тръпка.

Когато странният старец отвори очи отново, те светеха в бяло, като ослепителната среда на пламък. Между ръцете му се разпростря топло, оранжевочервено кълбо и обхвана цялото чело на Халид.

Странното чувство в гърдите й трепна отново и Шахризад сподави въздишка. Усещането й напомни за онзи следобед миналата седмица… с летящото килимче.

Кръгът светлина около главата на Халид започна да пулсира в жълто, да присветва по-ярко, преди да повехне и да потъмнее. Присвитите длани на стареца сякаш всмукаха сиянието.

Усещането около сърцето й изчезна.

Халид издиша внимателно. Раменете му се приведоха напред, а напрежението започна да се оттича от тялото му.

— Благодаря — прошепна той към стареца, а гласът му отново стържеше сухо.

Шахризад се взря в стария владетел на магията. Той отново я гледаше със странно разбиране в погледа.

— Благодаря — каза объркана Шахризад.

Лицето на стареца се разкриви от гримаса, а немигащите му очи бяха изпълнени с неудобство.

— Сайиди…

— Съветът ти винаги е бил оценяван. Давам си сметка за загрижеността ти — прекъсна го Халид тихо.

Старецът помълча.

— Става все по-лошо. И ще продължи да се развива по същия начин.

— Отново, както разбирам.

— Прости ми дързостта, сайиди, но не разбираш. Предупредих те и преди, а сега се сбъдват и най-лошите ми страхове. Вече не можеш да поддържаш тази измама. Ако не започнеш да спиш…

— Моля те — прекъсна го Халид и се изправи.

Старецът отстъпи и се поклони с неестествена грациозност.

— Благодаря ти още веднъж — върна поклона Халид и вдигна ръце към лицето си в знак на уважение.

— Не благодари на мен, сайиди — рече старецът, докато се носеше сякаш безплътно към абаносовите врати. — Аз служа на надеждата за велик владетел. Постарай се да му дадеш шанса да докаже, че съм бил прав — завърши той, хвана бронзовата дръжка и изчезна в мрака, но не и преди да се спре и да изгледа Шахризад още веднъж, преди да ги остави сами.

Халид се отпусна на ръба на леглото. Очите му бяха кървясали, а чертите му все още бяха обтегнати.

Шахризад приседна до него. Мълчеше и въздухът натежа от неизказаните им мисли.

— Преди… — започна той, като извърна глава към нея.

— Не можеш да спиш ли? — прекъсна го тя тихо.

— Не мога — кимна той, като си пое дъх през носа.

— Защо?

Халид се приведе напред, а черната му коса падна върху челото.

— Кажи ми — помоли го тя, като го хвана за ръката.

Той отклони поглед, изглеждаше толкова нещастен, че Шахризад направо остана без дъх.

Тя обви ръцете си около предмишницата му.

— Моля те, Халид.

Той кимна.

— Преди да започна, искам да знаеш колко съжалявам.

— За какво? — попита тя, а сърцето й заби по-силно.

— За всичко. Но най-вече за това, което ще ти кажа.

— Аз не…

— Това е бреме, Шази — прошепна той дрезгаво. — Тази тайна е товар, който не исках никога да стоварвам върху теб. Щом я узнаеш, няма връщане назад. Каквото и да стане, студената й истина ще е винаги с теб. Страхът, притеснението, вината… ще са твои.

Шахризад си пое дъх внимателно.

— Няма да кажа, че разбирам, защото не е така. Но ако това е твое бреме и те кара да страдаш, бих искала да го узная.

Халид се загледа в плочите черен оникс пред себе си.

— Името й е Ава.

— Ава?

— Първата ми съпруга. Ожених се за нея скоро след като навърших седемнадесет години. Бракът беше уреден. Нагласих нещата така, защото исках да избегна много по-лоша съдба, така смятах. Колко съм грешал.

Халид сплете пръсти с нейните.

— Аз никога не съм бил наследникът, който да управлява Хорасан. Брат ми Хасан беше отгледан да поеме трона. Когато той загина в битка, вече беше твърде късно и баща ми нямаше как да поправи годините, в които ме беше наказвал заради предполагаемите измени на майка ми. Между нас не съществуваше връзка, имаше само спомени за кръв и мечти за възмездие. Той умря, а аз бях толкова неподготвен за управлението, колкото може да бъде само едно момче, изпълнено с омраза. Както ти каза веднъж, аз бях предсказуем. Предсказуемо гневен. Предсказуемо измъчен.

Шахризад гледаше как уморените очи на Халид потъват в спомените.

— Но бях и решен да бъда всичко онова, което баща ми презираше в един владетел. Преди да умре, той искаше да се оженя за Ясмин — да обединя Хорасан и Партия. След смъртта му съветниците му продължиха да настояват за този династичен брак. Дори чичо Ареф смяташе, че това е мъдро, макар и нещастно решение. Бях твърд като адамант в отказа си — дотолкова, че освободих останалите съветници на баща ми и събрах свои.

— Толкова ли презираш Ясмин? — попита Шахризад, а лицето й се стегна.

Халид поклати глава.

— Ясмин има своите достойнства, но никога не съм се чувствал наистина привързан към нея. Нещо повече, не можех доброволно да обединя семейството си с това на Салим Али ел Шариф. Докато майка ми беше жива, той се отнасяше с нея като с богаташка курва, а след като тя умря, не пропускаше случай да злослови срещу нея. Спомням си, че дори като момче жадувах да бъда достатъчно силен да го накажа за нещата, които казваше — поклати глава той с крива, горчива усмивка.

— Но отмъщението не е било такова, каквото си очаквал, нали? — попита тихо Шахризад.

— Не. Не беше. И никога няма да бъде. Отмъщението няма да замени това, което загубих.

Шахризад преглътна, като гледаше настрани.

— Салим трябва да е бил много ядосан от отказа ти да се ожениш за Ясмин.

— Аз не съм отказвал. Никога не се стигна дотам. Когато натискът да се оженя за Ясмин нарасна — да засиля връзките между двете владения и да стабилизирам слабата си позиция на млад халиф, — аз реших, че най-добрият начин да избегна обидата на директния отказ е да взема друга жена за съпруга. Ава беше от добро семейство в Рей, беше мила и умна. Щом се оженихме, се опитах да бъда внимателен, но ми беше твърде трудно. Все още имах да уча твърде много неща как да бъда владетел, а не знаех как да бъда съпруг. Също като мен, Ава не беше човек, който с готовност споделя мислите и чувствата си, а моментите, които прекарвахме заедно, често потъваха в мълчание. Тя започна да се държи дистанцирано… и да тъгува. Но въпреки това аз не отделих време да проуча какви са причините. След няколко месеца брак тя се отдръпна много, а разговорите ни бяха доста ограничени. В интерес на истината тази неловкост ме отблъсна още повече от нея. В редките случаи, когато се опитвах да говоря с нея, тя винаги се оказваше някъде другаде — потънала в свят, който аз така и не се постарах да разбера.

Докато говореше, лицето му ставаше все по-изпито и по-изтощено.

— Всичко се промени, когато Ава разбра, че е бременна. Цялото й същество се промени. Започна отново да се усмихва. Започна да гради планове за бъдещето. Помислих, че всичко е за добро и като глупак бях доволен за това.

Халид затвори очи и помълча, преди да продължи.

— Загубихме бебето няколко седмици по-късно. Ава беше неутешима. Стоеше в стаята си ден след ден и ядеше колкото да не умре от глад. Отивах при нея, а тя отказваше да говори с мен. Но никога не беше ядосана. Винаги беше просто много тъжна, очите й разкъсваха душата ми. Една нощ, когато бях отишъл да я видя, тя най-накрая се изправи в леглото и ме заговори. Попита ме дали я обичам. Кимнах, понеже не можех да се принудя да я излъжа в очите. После тя ме помоли да го кажа. Само веднъж, понеже никога не й го бях казвал. Очите й ме съсипваха — толкова черни кладенци, изпълнени с тъга. Затова я излъгах. Казах думите… а тя ми се усмихна.

Той потръпна и положи преплетените им ръце на челото си.

— Това беше последното нещо, което й казах. Една лъжа. Най-лошата лъжа — онази, обгърната с добри намерения. Лъжата, към която страхливците прибягват, за да оправдаят слабостта си. Онази нощ не спах добре. Нещо в разговора ни ме караше да се чувствам неспокоен. На следващата сутрин отидох до спалнята й. Почуках, но никой не отвори и затова бутнах вратата. Леглото й беше празно. Повиках я, но не получих отговор.

Халид замълча, а чертите му се свиха в бурята на спомена.

— Открих я на балкона с копринено въженце около гърлото. Беше студена и сама. Нямаше я вече. Не си спомням много от онази сутрин. Можех да мисля единствено как е умряла сама, без никой да може да й предложи утеха, без никой да й даде спокойствие. Без никой, който да се погрижи за нея. Никой. Дори съпругът й.

Очите на Шахризад горяха от непролети сълзи.

— След като я положихме в мястото й за вечен покой, получих покана от баща й да се срещнем в дома му. Извън себе си от чувство за вина и изпълнен с желание да изразя уважение към семейството й, аз отидох да го видя, въпреки че ми казваха тъкмо обратното. Съветниците ми не знаеха какво въобще би могъл баща й да иска да говори с мен насаме. Но аз не обърнах внимание на загрижеността им — въздъхна дълбоко Халид. — Макар и да бяха прави.

Той измъкна пръстите си от нейните и замълча.

— Халид…

— „Сто живота за единия, който отне. Един живот за една зора. Ако пропуснеш и едно утро, ще те лиша от мечтите ти. Ще те лиша от града ти. И ще взема хилядократно тези животи от теб.“

Шахризад го слушаше как цитира думите по памет, а очите му потъваха в смисъла им.

Тогава тя разбра и осъзнаването се стовари върху нея като светкавица върху канара на планински връх.

— Проклятие? — прошепна тя. — Бащата на Ава… той те е проклел?

— Той отдаде живота си за проклятието. Пред очите ми заби кама в сърцето си, като плати за магията със собствената си кръв. За да ме накаже за онова, което бях сторил на дъщеря му. Заради постоянното пренебрегване на най-голямото му съкровище. Искаше да е сигурен, че и други ще усетят тази болка. Че и други ще ме мразят, както той ме мразеше. Той ми нареди да съсипя живота на сто семейства в Рей. Да се женя за техните дъщери и да им предложа живот до изгрева, както стана и с Ава. Да им отнема обещанието за бъдеще. И да ги оставя без надежда. Без отговори. Само омразата да ги държи живи.

Шахризад изтри горещите сълзи, които се лееха по бузите й.

Шива.

— Отначало отказах да се подчиня. Дори и когато разбрахме, че той е продал душата си на най-черната магия, за да осъществи проклятието. Не можех да го направя дори и след нощи наред без сън. Не можех да започна такъв цикъл на смърт и унищожение. Тогава дъждовете спряха. Кладенците пресъхнаха. Реките изчезнаха. Народът на Рей гладуваше и страдаше от болести. Хората започнаха да измират. А аз започнах да разбирам.

— Ще те лиша от града ти — промърмори Шахризад, като си припомни опустошителната суша, която беше съсипала реколтата тъкмо преди последната жътва.

Халид кимна.

— И ще взема хилядократно тези животи от теб.

Ето какво било. Най-накрая. Обяснение.

Причината за безсмислената смърт.

Защо не се чувствам по-добре?

Шахризад огледа профила на Халид под неясната светлина на лампата над главите им, докато той продължаваше да се взира в пода.

— Колко зори остават още? — попита тя.

— Не много.

— А какво… какво ще стане, ако откажеш да се подчиниш?

— Не знам — каза той, но върху тялото му сякаш легна невидимата тежест на предрешен въпрос.

— Но… Нали валя. Валя няколко пъти за двата месеца, откакто съм в двореца. Може би проклятието е загубило силата си.

Той се обърна и погледна с тъжна полуусмивка.

— Ако е така, значи няма какво повече да искам от небесата.

Едно мъчително чувство започна да гризе душата й.

— Халид, ами ако…

— Не. Не питай това, което искаш да попиташ — сряза я той рязко. Гласът му беше груб и изпълнен с предупреждение.

Сърцето й подскочи в гърдите, заблъска със силата на новия страх.

— Значи дори не си помислил…

— Не. Няма и да го помисля — отсече той, като посегна към нея и обхвана скулите й с длани. — Няма вариант, в който да си го помисля.

Тя поклати глава, макар че раменете й трепереха, а ноктите се впиха в дланите й.

— Ти си смешен, Халид ибн ал Рашид. Аз съм просто едно момиче. Ти си халифът на Хорасан и имаш отговорност към владенията и народа си.

— Ако ти си просто едно момиче, то аз съм просто едно момче.

Шахризад затвори очи, неспособна да издържи яростния пламък в погледа му.

— Чу ли какво казах, Шахризад ал Хайзуран?

Тя не отговори и почувства как устните му бръсват челото й.

— Погледни ме — каза Халид толкова меко и толкова отблизо, че дъхът му облъхна кожата й с топла увереност и хладно отчаяние.

Тя отвори очи.

Той опря чело в нейното.

— Само едно момче и едно момиче.

Шахризад се усмихна пресилено и с болка.

— Ако е така, значи няма какво повече да искам от небесата.

Халид я придърпа към възглавницата и я прегърна. Тя опря буза на гърдите му.

И двамата застинаха мълчаливо, докато сребърната зора не пламна на хоризонта.