Рене Ахдие
Гневът и зората (11)

Шамширът

— Ставай.

В отговор Шахризад простена и дръпна възглавницата върху лицето си.

— Ставай. Веднага.

— Махай се — изръмжа Шахризад.

При тези думи Деспина безцеремонно изтръгна възглавницата от ръцете й и я удари с нея по бузата толкова силно, че я шокира.

Шахризад седна в леглото, а бясната й ярост взе връх над изтощението й.

— Ти побърка ли се? — викна тя.

— Казах ти да ставаш — отвърна Деспина с равен тон.

Без да знае какво друго да направи, Шахризад запрати възглавницата към главата на прислужницата си.

Деспина я улови със смях.

— Ставай, Шахризад, разглезена съпруго на халифа на Хорасан, Владетелко на владетелките. Цяла сутрин те чакам, а и трябва да отидем на едно място.

Когато Шахризад най-после се надигна от леглото, тя видя, че Деспина отново е безупречно облечена в друга драпирана рокля, а бледата й кожа беше толкова лъскава, че отразяваше изящно леещата се от терасата светлина.

— Къде си се научила на това? — попита Шахризад с неохотно възхищение.

Деспина сложи ръце на кръста си и повдигна вежда.

— Дрехите, косата… това — Шахризад прокара пръсти през собствената си оплетена и буйна като грива коса, докато поясняваше.

— У дома, в град Тива. Майка ми ме научи. Тя беше една от най-известните красавици в цяла Кадмея. Вероятно и по всички гръцки острови.

— О — впечатли се Шахризад, като оглеждаше лъскавите къдрици на Деспина и не спираше да отмята оплетената си коса назад.

— Аз не бих го правила — ухили се прислужницата.

— Какво не би правила?

— Не бих се опитвала да ме примамиш да ти направя комплимент.

— Моля? — изуми се Шахризад.

— Много пъти съм срещала хора като теб — момичета, красиви без никакви усилия, младите силфиди на света. Те жънат възхищение, без да се грижат за чара си, но страдат от същото желание да бъдат харесвани като всички нас. Само защото не знаеш как да извлечеш максимума от многото си дарби, не означава, че никой не ги забелязва, Шахризад. Но ако искаш, бих могла да те науча. Макар че сякаш не се нуждаеш от помощта ми — намигна й Деспина. — Очевидно халифът оценява чара ти такъв, какъвто е.

— Е, той не е особено придирчив мъж. Колко съпруги е имал само през последните три месеца? Шестдесет? Седемдесет и пет? — отвърна язвително Шахризад.

Деспина изкриви уста недоволно.

— Но той не ги е посещавал през нощта.

— Какво?

— Обикновено ги избират случайно, той се жени за тях и… е, знаеш какво се случва на следващата сутрин.

— Не ме лъжи, Деспина.

— Не те лъжа. Ти си първата булка, която той е потърсил след сватбата.

Не й вярвам.

— Ако се чудиш, това не биваше да ти го казвам — призна Деспина.

— Защо тогава го направи?

— Не знам — сви рамене тя. — Може би просто ми се иска да ме харесваш.

Шахризад я изгледа продължително и твърдо.

— Ако искаш да те харесвам, ми помогни да измисля какви дрехи да си избера. Също така къде е храната? Умирам от глад.

— Вече съм приготвила дълъг камис и подходящи за него шалвари. Облечи се и можем да тръгваме.

— Но аз не съм се изкъпала! Къде ме водиш?

— Всичко ли трябва да разваляш?

— Къде ще ходим? — настоя Шахризад. — Кажи ми веднага.

— Чудесно! — въздъхна Деспина. — Ще ти кажа, докато се обличаш.

Тя натика дрехите в ръцете на Шахризад и я побутна към паравана, за да се приготви, без никой да я гледа.

— Миналата зима — започна Деспина — халифът отиде до Дамаск, за да посети малика на Асирия, и докато беше там, видял новата му баня — огромен басейн с вода, която поддържат топла със специални нагрети камъни. Парата ще направи чудеса с кожата ти. Както и да е, халифът построи една такава баня тук, в двореца! Тъкмо я завършиха!

— И?

— Очевидно искам да те заведа там — завъртя очи Деспина в престорено отчаяние.

— Очевидно. Само не разбирам защо това е причина за такова въодушевление.

— Защото е просто удивителна. И нова. А ти ще си една от първите, които ще я пробват.

— Значи той иска да ме свари до смърт? — попита саркастично Шахризад.

Деспина се изкиска.

— Готова съм.

Шахризад излезе иззад паравана, облечена в обикновена дреха от бледозелен лен. Беше си сложила подходящи нефритени обици и златисти чехли с остри носове. Беше сплела косата си на една плитка по гърба. Тя отиде до вратата и я дръпна.

Раджпутът не се виждаше никъде.

— Къде е той? — попита Шахризад.

— О, днес няма да е с нас.

— Какво? Защо?

— Защото отиваме в банята. Там няма как да ни придружава, не е ли така?

— Не, но… — присви устни Шахризад.

Деспина затвори вратата зад гърба й, но Шахризад я забеляза как хапе нервно карминеночервената си долна устна.

Сякаш се опитваше да скрие нещо.

— Деспина. Къде е раджпутът?

— Казах ти. Днес е освободен.

— Това е добре. Но къде ходи, когато е свободен?

— Откъде бих могла да знам?

— Ти знаеш всичко.

— Не и това, Шахризад.

Защо ме лъже? Мислех, че не ми е позволено да ходя, където и да било без раджпута. Къде ли ме води наистина?

— Няма да ходя никъде, докато не ми кажеш къде е охранителят ми.

— В името на Зевс, ти си голяма напаст, Шахризад ал Хайзуран!

Деспина се разплака.

— Хубаво е, че си го разбрала. Ще си спестиш време. А сега отговори на въпроса ми.

— Няма.

— Отговори ми, проклета тивянко!

— Няма, конски задник такъв!

Шахризад направо зяпна от Изумление.

— Чуй ме. Можем или да стоим в коридорите на двореца и да си крещим, или да ме оставиш да вървя, където реша, и да си спестиш неприятностите. Когато бях на дванадесет, ме обвиниха заедно с най-добрата ми приятелка в кражба на огърлица. Четиринадесетгодишният син на собственика на магазина каза, че ще ни пусне, ако и двете го целунем. Аз му строших носа, а приятелката ми го блъсна в корито за поене на добитък. Когато баща му ни обвини, ние отрекохме всичко, а аз трябваше да седя цяла нощ пред вратата на къщата ни. Никога не съм спала толкова добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не губя, нито пък ме е страх да пролея кръв.

Деспина я изгледа.

— Отлично! Раджпутът участва в турнир. Този следобед мъжете организират турнир по бой с мечове.

В лешниковите очи на Шахризад проблесна пресметлива искрица.

— Виждаш ли! Точно затова не ти казах! — изсумтя Деспина. — Така или иначе не можеш да отидеш. Ако халифът те види там, ще те…

— Той ще се бие ли в турнира?

— Разбира се.

Значи няма как да ме спреш.

— Той няма да ми направи нищо — обяви Шахризад, макар че в гласа се преплетоха нотки на несигурност.

— Не мога да кажа същото за себе си — отвърна Деспина.

— Добре. Има ли начин да гледаме, така че никой да не разбере, че сме там?

— Не може ли просто да отидем до банята? — примоли се Деспина.

— Разбира се. След турнира.

— Хера всемогъща! Ще ме убият като твоя прислужница.

 

 

— Това определено е най-глупавото нещо за шестте години, в които живея в този дворец — прошепна тихо Деспина, докато се промъкваха приведени зад кафеникава каменна стена. През решетката върху нея можеха да наблюдават просторната пясъчна арена отдолу.

— Хвърли вината върху мен — измърмори Шахризад в отговор.

— О, ще го направя. Бъди сигурна.

— Някога гледала ли си такъв турнир?

— Не. Те не се провеждат пред публика.

— Защо?

— Не съм сигурна. Може би защото… — дъхът на Деспина пресекна, щом първият войник стъпи на пясъка.

— Сигурно причината е тъкмо тази — пошегува се Шахризад с леко смущение.

Боецът носеше само шалвари и виненочервен пояс тика. Беше бос, без камис. Без рида. Голите му гърди лъщяха от пот под силното следобедно слънце. В пълно мълчание той изтегли големия си ятаган от ножницата на левия си хълбок. Острието беше тясно при дръжката, но нагоре се разширяваше и извиваше, преди отново да се стесни и да завърши със смъртоносен връх.

Боецът вдигна ятагана високо над главата си.

— Къде е съперникът му? — попита Шахризад.

— Откъде да знам?

Боецът започна да върти оръжието във въздуха, като изпълняваше дълго упражнение. Той танцуваше по пясъка, а сребристата стомана прорязваше дъга след дъга в ясното синьо небе.

Когато завърши, покрай арената се разнесоха одобрителни възгласи и подсвирквания.

— Явно трябва да започнат с упражнения, преди да започнат да се бият — реши Деспина.

— Умната и непогрешима тивянка.

— Ако те бутна да паднеш, хич няма да приличаш на владетелка.

Още няколко войници демонстрираха техниката си с упражнения, преди на пясъка да се появи страховито огромна фигура. Раменете на мъжа бяха невъобразимо широки, а всеки мускул се очертаваше напрегнат под медната му кожа.

— Господи — възкликна Шахризад. — Той може да ми смаже главата с голи ръце.

Деспина се изкикоти.

Раджпутът измъкна своя дълъг меч талвар под слънцето и замръзна неподвижно за един зловещ миг с нетрепващо оръжие над главата си.

Да видим какво е да си най-добрият майстор на меча в Рей.

Той спусна острието надолу и това беше последният миг, в който Шахризад го видя ясно за цялата демонстрация на раджпута. Тънкият талвар свистеше през бриза и се виеше в ръката на господаря си, докато раджпутът се пресягаше напред и приклякваше в пясъка.

Изведнъж към края на упражнението той вдигна свободната си ръка към устата си…

И духна върху отворената си длан.

Огнен поток плъзна по меча.

Талварът пламтеше.

Той го завъртя над главата си и нанесе мощен посичащ удар надолу. Оръжието изпищя като дракон. Раджпутът го заби с последно движение в пясъка и пламъците угаснаха.

Бойците край арената нададоха оглушителен рев.

Шахризад и Деспина се спогледаха поразени.

— Аз… аз… — опита се да каже нещо Шахризад.

— Знам — завърши Деспина.

Потънали в безмълвния си разговор, двете момичета не разпознаха веднага следващата фигура, която излезе на пясъка. Когато Шахризад погледна надолу, се смая от мигновеното стягане, което усети в гърдите си. Тя смръщи чело, а устните й се стегнаха в тънка линия.

Раменете на халифа бяха мургави и жилави, всеки от мускулите на стегнатия му торс блестеше, ясно изразен и очертан под лъчите на следобедното слънце.

— Трябва да призная, че въпреки всичко го намирам за доста привлекателен — въздъхна Деспина. — Какъв срам.

Шахризад отново усети странното стягане в себе си.

— Да. Какъв срам — изплю тя.

— Няма нужда да ми се ядосваш, че му се възхищавам. Вярвай ми, той е последният мъж, за когото бих си правила планове. Не ми допада да играя на комар, като залагам собствения си живот.

— Не се ядосвам на теб! — запротестира Шахризад. — Не ми пука дали ти или някой друг му се възхищава.

Очите на Деспина затанцуваха весело.

Тогава халифът извади сабята си.

Това беше уникално оръжие. Не беше широко като ятаган, нито пък толкова рязко извито. Острието беше тънко, а върхът му се стесняваше под по-отсечен ъгъл в сравнение с всички други оръжия, които Шахризад беше виждала.

— Знаеш ли как се казва сабята? — попита тя.

— Нарича се шамшир.

Халифът започна упражнението си и Шахризад осъзна, че се надига над ръба на стената, за да вижда по-добре.

Както и раджпута, той сечеше и чертаеше дъги с такава скорост, че пътят на острието беше почти непроследим. Но огромната сила на раджпута му даваше възможност да излъчва заплаха, без дори да помръдне мускул, а далеч по-пъргавото тяло на халифа подчертаваше изящната му грация и коварните инстинкти зад всяко движение.

По средата на упражнението той хвана ефеса на своя шамшир с две ръце и го завъртя рязко.

Сабята се раздели на две и той започна да върти по едно острие във всяка ръка. Стоманата фучеше из въздуха като дявола на праха в пустинята и шептеше около главата му, докато той си проправяше път през пясъка.

Шахризад долови как дъхът на Деспина секна.

Халифът удари двата шамшира един в друг и от тях се посипа рояк искри. Завърши упражнението, като застана с ръце до тялото, а остриетата сочеха встрани.

Бойците, които наблюдаваха демонстрацията, избухнаха във взрив от овации. Каквото и да мислеше човек за халифа, не можеше да се отрече, че беше истински майстор на меча.

Нито пък можеше да каже, че е владетел, който разчита единствено на нечия чужда защита.

Нямаше да е никак лесно да убият този мъж.

А това представлява сериозно предизвикателство.

— Е, това удовлетворява ли любопитството ти? — попита Деспина.

— Да, господарке, удовлетворява ли го? — обади се дрезгав глас зад гърба им.

И двете момичета скочиха на крака, като все още се пазеха да не бъдат забелязани от бойците долу на арената.

Цветът се отцеди от лицето на Шахризад.

Шахрбанът на Рей стоеше срещу тях, надянал маска на престорено спокойствие, но погледът му излъчваше недоволство и… безсилие.

— Генерал Ал Хури. — Шахризад изтупа песъчинките и камъчетата от ръцете и дрехите си.

Той продължи да я изучава, а по очите му личеше, че в него бушува битка.

Когато тя утихна, беше ясно, че Шахризад я е загубила.

— Какво правите тук, господарке?

— Беше ми… любопитно.

— Разбирам. А мога ли да попитам кой ви даде разрешение да сте тук, господарке?

При тези думи в Шахризад се надигна силно негодувание. Той може и да беше шахрбанът на Рей и много по-възрастен от нея, но тя не беше направила нищо, за да заслужи подобно неуважение. В крайна сметка тя беше негова повелителка, а не някакво дете, което да мъмрят, че се е държало зле.

Тя пристъпи напред.

— Не съм искала разрешение от никого, генерал Ал Хури. Нито пък ще търся разрешение в бъдеще. За каквото и да било.

Той си пое внимателно дъх, а кафявите му очи, толкова подобни на тези на Джалал и в същото време толкова различни, се присвиха жлъчно.

— Боя се, че не можем да ви позволим подобно поведение, господарке. Разбирате ли, моята работа е да пазя нашия владетел и страната му. А вие — вие се противопоставяте на задълженията ми. Съжалявам. Не мога да позволя това да продължава.

Нима той… нима той знае?

— Благодаря ви, генерал Ал Хури.

— Извинете ме, господарке?

— Въпросът никога не е бил кой ще ми позволи да се държа по някакъв начин. Въпросът винаги е бил кой ще ме спре. Благодаря ви, че ми дадохте отговор.

Възрастният благородник се олюля на пети за момент, като гледаше отвисоко дребното момиче с блеснали лешникови очи, сложило решително ръце на кръста си.

— Съжалявам, господарке. Съжалявам повече, отколкото някога бихте могла да разберете. Но заплахите срещу халифа… трябва да бъдат премахнати.

— Аз не съм заплаха, генерал Ал Хури.

— Възнамерявам това да си остане точно така.

О, боже. Откъде знае?