Рене Ахдие
Гневът и зората (27)

Обяснения и разбиране

Един ден, прекаран в лов заради спорта, би трябвало да е наистина интересен.

Тарик крачеше по поредния безкраен коридор, придружаван от охранител. Докато вървеше, оглеждаше великолепието на двореца в Рей. Стените и сводестите тавани бяха полирани до блясък, а всеки портал беше украсен по средата със златно слънце, колони и арки от син ахат.

Беше красиво, в това нямаше никакво съмнение. Макар и малко студено и натрапчиво.

Скоро Тарик се присъедини към група благородници, които щяха да участват в днешния ловен излет. В интерес на истината той беше доволен, че това ще го разсее и ще му даде възможност да прекара известно време в компанията на целта му. Снощната среща с Шахризад го беше притеснила много.

За нея не беше типично да е толкова предпазлива и отдръпната. Не й беше присъщо и да е толкова загрижена за безопасността. Обикновено тя първа се впускаше в приключенията и нехаеше за последствията.

Когато бяха по-малки, Шахризад беше пожелала да се научи да се катери по дървета. Това й омръзна много бързо и беше настояла да се изкачат по стените на Талекан. Той и Рахим я умоляваха да престане с тези глупости, но това само я насърчи повече. Един следобед я наблюдаваше как се катери, а черната й коса се вееше разбъркана. Забеляза как късче хоросан се отронва край крака й в облаче бял прах. В същия миг осъзна, че тухлата се клати и може да поддаде. Той закрещя да я предупреди, но вече беше твърде късно. Чу как Шива изпищя зад него, когато Шахризад падна. Сърцето му направо изскочи от гърдите, когато видя дребното й телце да полита към пясъка. Тарик стигна до нея първи, притисна я до себе си и я молеше да заговори. Пак той започна да ругае невъздържано, когато тя му се изсмя и каза, че нищо й няма, само малко я боли главата.

Това беше денят, в който за пръв път й каза, че я обича.

Тарик вдиша бавно през носа си.

Освен това за Шахризад не беше нормално да се колебае. За каквото и да било.

А снощи се беше поколебала.

Когато на балкона той й каза, че я обича, тя не отвърна веднага, а се спря. После, когато я целуна, нещо също не беше наред. Усещаше как тя размисля. Усещаше я как се пита нещо. Усещаше как тя иска… нещо друго.

Или някой друг.

Това го подлудяваше.

— Мисля, че не сме се срещали. Аз съм капитан Ал Хури.

До него стоеше арогантното момче с къдравата коса и вечното самодоволно изражение.

— Тарик Имран ал Зияд — отвърна той с вежлива усмивка.

— Да. Знам.

— Нима репутацията ми ме е изпреварила?

— Ако бях на твое място, не бих се надявал да е така — подсмихна се насмешливо момчето. — Ти пристигна със свой сокол, нали така? Каква случайност, като се има предвид днешния лов.

— По всички въпроси ли си толкова осведомен?

— Такива са рисковете на заниманията ми. Като говорим за такива неща, бях изненадан да науча, че си пристигнал с поканата на баща си. Очаквах да се срещна с него.

Тарик скръсти ръце, за да прикрие внезапното си неудобство.

— Той беше болен и ме помоли да дойда в Рей вместо него.

— Жалко. Моля те, предай му пожеланията ми за бързо оздравяване.

Погледът на капитан Ал Хури се отклони към един сводест вход в ъгъла и изражението му стана сериозно, макар и да запази намек за веселие.

Момчето халиф беше дошло. Този път Тарик се постара да огледа сабята на левия му хълбок. Острието със сигурност беше необичайно — по-дълго и по-тънко от ятагана с рязко заострен връх.

— Нарича се шамшир — обясни капитан Ал Хури, като наблюдаваше Тарик с неприкрито любопитство.

— Не съм запознат с това конкретно оръжие.

— Необичайно е — кимна капитанът. — Но и Халид е такъв.

— Халид?

— Той ми е братовчед.

— Разбирам — отвърна Тарик и стисна устни.

— Не се притеснявай — изсмя се капитан Ал Хури. — Имаме много малко общо, с изключение на кръвта.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че аз няма да потроша всичките ти кости заради една погрешна стъпка — каза капитанът, като продължаваше да се усмихва, но тонът му беше на границата на заплахата. Тарик реши да не му обръща внимание.

— Това звучи неоправдано жестоко — рече той.

Но пък съвсем на място.

Капитан Ал Хури се усмихна отново, този път още по-широко.

— Нали ти казах. Халид е необикновен.

Тарик се обърна към момчето халиф, а по загарялото му чело му се врязаха няколко бръчки.

— Изглежда много тих.

— Тих е. Но един мъдър човек, много по-мъдър от мен, веднъж каза, че най-умните мъже са най-тихите…

Тарик изчака, като едва успяваше да прикрие нарастващото си презрение.

— Защото чуват всичко — допълни капитан Ал Хури, като се приведе към него.

— Интересна идея — замисли се Тарик. — Кой я е казал?

Капитан Ал Хури се усмихна с хладно самодоволство.

— Халид — отвърна той и отиде при момчето халиф.

Щом пристигна и султанът на партите, групата мъже тръгна по коридорите към открита галерия, десет пъти по-голяма от онази в Талекан. В единия й край имаше поредица от сводести двойни врати, водещи към тучна градина с дървета.

Докато мъжете вървяха, се натъкнаха на Шахризад. Тя тъкмо минаваше през една от вратите, придружена от красива прислужница и от същия опасен на вид бодигард от снощи.

При вида й сърцето на Тарик сякаш замря в гърдите му.

С всеки изминал миг тя ставаше все по-красива, сякаш животът в палат от студен полиран камък й допадаше. Днес облеклото й в сребристо и розово правеше черната й коса и мургавата й кожа още по-поразителни от обикновено. Той харесваше дрехите й много повече от показните й одежди от миналата вечер, макар че тя беше поразила всеки мъж в залата със сините си сапфири и черната коприна.

Но тя винаги поразяваше Тарик.

Мъжете се спряха да поздравят съпругата на халифа, а копелето от Партия дори пристъпи напред, за да го направи лично.

Тарик се пребори с импулса да действа и да избухне.

За щастие капитан Ал Хури побърза да отиде до Шахризад и антипатията на Тарик към него сякаш понамаля.

В този миг момчето халиф спря братовчед си с едно махване с ръка.

Побеснял, Тарик се втренчи в целта си.

По лицето на момчето халиф се мярна намек за емоция.

Гордост?

Султанът на партите се плъзна към Шахризад, като излъчваше чар като опустошителна болест.

— Добро утро, господарке! Надявам се, че сте прекарали наистина приятна вечер.

Шахризад се поклони.

— Така беше, господарю. А вие?

— О, много приятна вечер — кимна той. — Дъщеря ми каза, че си е поговорила много хубаво с вас и беше доволна, че сте се запознали.

— И аз се радвах на разговора с Ясмин, господарю. Беше… много просветляващ.

— Да, тя използва същата дума, господарке.

— Според мен това е напълно уместно, като се има предвид за какво говорихме.

— Сладкодумна като усойница — засмя се султанът. — Кажете ми, господарке, пропускате ли и една възможност да се впуснете в атака?

Шахризад се усмихна, едновременно изящно и хапливо.

— Опасявам се, че това няма да е много мъдро от моя страна, господарю. Особено в бърлога на змии.

Султанът поклати глава, твърде развеселен, за да е искрен.

— Трябва да ни посетите в Партия, тъй като нашите змии имат по-малко възможности да се нахвърлят. Ясмин и аз настояваме. Следващия път, когато Халид идва в Амарда, вие трябва да се присъедините към него, за да ви върнем гостоприемството.

— За мен ще е чест, господарю — отвърна Шахризад, като сведе глава и докосна чело с пръсти.

Султанът се обърна към момчето халиф с обезпокоителен блясък в очите.

— Наистина тя е цяло съкровище, племеннико. Внимавай и я пази — каза той уж загрижено, но само глупак би пропуснал стаената във всяка от думите заплаха.

Но слабото момче халиф не каза нищо и не направи нищо, макар че Тарик искаше да скочи срещу копелето от Партия с юмруци и с брадва.

Тихите мъже били най-мъдрите?

Тарик кипеше отвътре и скръсти ръце пред гърдите си.

Момчето халиф отиде до Шахризад. Спря на една ръка пред нея и отново не отрони и звук. Гледаше я замислено и мълчаливо със странните си оранжево златисти очи. След миг се усмихна, а Шахризад кимна веднъж, почти недоловимо.

Празнината в гърдите на Тарик стана още по-дълбока.

Между Шахризад и момчето халиф имаше разбиране, което не изискваше думи.

Момчето халиф се поклони ниско на съпругата си, сложил ръка на челото си. Изправи се, сложи ръка на сърцето си и се отдалечи. Групата го последва и мъжете изказваха уважението си към Шахризад, като минаваха край нея. Когато Тарик се спря пред нея, тя отклони поглед, бузите й порозовяха, а ръцете й стиснаха в юмруци диплите на сребристото наметало.

В този момент Тарик си припомни думите на чичо си от първата нощ, в която той и Рахим пристигнаха в Рей, покрити с прах и изтощени от тежкото двудневно пътуване.

Из града гъмжат какви ли не слухове. Примерно, че халифът е влюбен в новата си булка.

Тарик ускори крачка и групата се събра в предната част на градина с много тераси, пълна с цъфнали дървета и най-различни пъстри пойни птици.

Момчето халиф хвърляше чести погледи пред рамо към двореца, докато се спускаха от тераса на тераса.

Накрая капитан Ал Хури не се сдържа.

— Сайиди, явно сте забравили нещо много ценно в голямото преддверие — каза той с необикновено напрегнат глас.

Момчето халиф изгледа братовчед си с присвити очи.

— Може би трябва да отидете да видите какво става и да се присъедините към нас по-късно за лова — продължи той, а отвратителната му усмивка стана дори още по-широка.

Момчето халиф отново погледна през рамо. После се обърна с безупречна елегантност и мина през хората, като мърмореше извинения.

Тарик знаеше без никакво съмнение, че той отива при Шахризад. Останалите благородници мислеха същото. Халифът едва се скри от погледа им и избухна шумен разговор. По-невъздържаните започнаха да се обзалагат колко време ще мине, преди Хорасан да се сдобие с нов наследник на престола.

Султанът на партите ги слушаше внимателно, но в очите му се четеше пренебрежение.

Тарик се усмихна, макар че го заливаха вълни на ярост и мъка. След малко обаче вече не можеше да се сдържа и се обърна на пети.

— Къде отиваш? — попита капитан Ал Хури.

— Забравих си манкалата в стаята — измисли бързо оправдание Тарик.

— Смятам, че ще ти намерим подходяща.

Тарик поклати глава с извинителна усмивка.

— Зорая е доста темпераментна птица и е създание с твърди навици. Кажете ми къде да ви намеря, а охраната ще ми покаже пътя.

Погледът на капитан Ал Хури се впи в лицето на Тарик.

— Конете ще бъдат оседлани и ще чакат през конюшните на двореца.

Тарик кимна и тръгна към един от стражите встрани.

— Тарик Имран ал Зияд?

— Да, капитан Ал Хури.

— Нима тази манкала е толкова важна?

Тарик се усмихна, а сребристите му очи просветнаха.

— Важна е, ако възнамерявам да спечеля.

 

 

Шахризад се спря пред калиграфския надпис, като изучаваше сложните извивки и деликатната украса във всеки от щрихите на четката на художника. Многоцветните мастила се извиваха по пергамента и вдъхваха живот на думите по страницата.

Над нея бледа светлина се процеждаше през купола на голямото преддверие през прозорци около слънце от сребро и злато. Позлатените му лъчи се простираха през целия купол до девет корниза, като образуваха ореол от рафтове, които свързваха колони от кафяв мрамор от пода до тавана.

— Това съвсем не може да се разчете — оплака се Деспина, като надничаше иззад рамото на Шахризад.

— Мисля, че е още една любовна поема — усмихна се Шахризад.

— Какъв е смисълът да се научиш да пишеш толкова красиво, ако никой не може да разбере думите ти?

— Това е израз на чувство. Предполагам, че поемата е накарала художника да се чувства така.

— Значи тази поема го е направила неграмотен?

Шахризад се разсмя и лиричният звук се понесе към купола, като отекна от корнизите чак до камъка в краката им.

— Смееш се много високо, сякаш си единственият човек на света — коментира Деспина.

Шахризад сбърчи нос.

— Това е интересно. Сестра ми казва нещо много подобно.

— Предполагам, че за теб няма особено значение какво казват другите.

— Защо? Да не предпочиташ да спра да се смея? — подразни я тя.

— Не — намеси се Халид, като влезе в голямото преддверие. — Аз не бих предпочел.

— Сайиди — поклони се Деспина.

Той й кимна.

— Не мога да говоря от името на Деспина. Но наистина се смееш твърде високо. И се надявам никога да не спреш да го правиш.

Деспина сведе брадичка към гърдите си, усмихна се и побърза да излезе от преддверието, без да каже и дума.

Шахризад се вгледа в Халид, като се бореше с надигащите се в нея чувства. Гърлото й се сви, а гневът й заплашваше да изригне в буря от думи, които той не заслужаваше да чуе.

Защото той не заслужаваше да знае най-съкровените й мисли. Най-истинските й желания.

Колко много я беше грижа за него. И колко малко значение трябваше да има това.

Дано тайните ти дадат утеха, Халид ибн ал Рашид.

Защото аз няма да го направя.

Шахризад надигна брадичка и се обърна да си върви.

Халид я хвана за лакътя, когато минаваше край него.

— Снощи почуках на вратата ти — започна той.

Сърцето й внезапно замря.

— Бях уморена — отвърна тя, без да го гледа.

— И ми беше ядосана — каза той меко.

Шахризад се обърна през рамо.

Той я огледа.

— Не. Побесняла.

— Пусни ме.

Халид дръпна ръката си.

— Разбирам защо. Бях небрежен и пропуснах да ти кажа за Ясмин. Извинявам се. Няма да се случи отново.

— Пропуснал си? — изсмя се Шахризад саркастично и се извърна към него. — Пропуснал?

— Аз…

— Знаеш ли колко глупашки изглеждах? Колко глупаво се почувствах?

Халид въздъхна.

— Тя искаше да те нарани и това, че виждам, че е успяла, ме притеснява.

— Била успяла? Ти нещастен безчувствен задник! Мислиш, че съм ядосана заради това, което тя направи? Защото танцува за теб? В името на всичко свято, Халид, как може да си едновременно толкова интелигентен и толкова непростимо глупав?

Той трепна от думите й.

— Шахризад…

— Това няма нищо общо с нея. Ти ме нарани, Халид ибн ал Рашид. Тайните ти — залостените врати, за които аз никога няма да получа ключ — ме нараняват — извика тя. — Ти ме нараняваш отново и отново й просто си тръгваш.

Болката й отекна из преддверието като смеха й, отекна от корнизите високо горе и в мрамора в краката им.

Халид изчака ехото да затихне и затвори очи с гримаса. Когато ги отвори, посегна към Шахризад.

Тя се дръпна.

Няма да плача. Не и заради теб.

Халид не й обърна внимание, сграбчи китките й с ръце и вдигна дланите й до лицето си.

— Ако искаш, ме удари, Шази. Прави каквото искаш. Но не ми нанасяй същата рана. Не си тръгвай.

Той сложи ръцете й от двете страни на челюстта си и плъзна пръсти по предмишниците й, като чакаше решението й.

Шахризад стоеше застинала, а между дланите й имаше маска от лед и камък.

Когато тя не направи нищо, Халид отмести един кичур коса от лицето й с докосване, което успокояваше, но и изгаряше.

— Съжалявам, джоонам. За тайните. За залостените врати. За всичко. Обещавам един ден да ти кажа. Но все още не. Повярвай ми, някои от тайните са на по-безопасно място, когато са зад ключалка — каза тихо той.

Джоонам. И преди я беше наричал така. „За мен си всичко.“

Както и в нощта, когато тя му беше разказала приказката за Тала и Мехрдад. Защо това обръщение звучеше толкова истинско?

— Аз… — започна тя и прехапа долната си устна в опит да спре треперенето. Да прекъсне потока от думи, който искаше да се излее.

Жадуваше да признае копнежа на непостоянното си сърце.

— Прости ми, хиляди пъти ми прости, че те нараних — каза той, като се приведе и я целуна меко по челото.

Загубила съм си ума по него. Вече не мога да не обръщам внимание.

Шахризад затвори очи, предаде се и плъзна ръце по гърдите му. После се пресегна и прегърна сандаловото дърво и слънцето. Халид уви ръце около нея и двамата стояха под купола на голямото преддверие, а неразгадаемите писмена на любовните поеми бяха тихите им свидетели.

 

 

Празнината в гърдите му не представляваше нищо.

С радост би я изпитал отново, ако това означаваше никога повече да не вижда онази сцена.

Когато Тарик навлезе във вестибюла, водещ към голямото преддверие, си помисли, че е объркал мястото. Беше толкова тихо. Шахризад не можеше да бъде тук.

Но когато свърна зад ъгъла, видя причината за тази тишина.

Гледката го закова на място като кама, разсичаща въздуха.

Момчето халиф държеше Шахризад в прегръдката си. Целуваше я нежно по челото.

А Шахризад се отпускаше в обятията му.

Тарик гледаше как пръстите й обхванаха гърба на момчето халиф и се опря в тялото му, като притисна буза към гърдите му, както уморен пътешественик се опира в ствола на дърво.

Най-лошото от всичко, онова, което сякаш отне дъха от тялото на Тарик, беше уязвимият израз на мир по лицето й.

Сякаш това, което правеше, беше правилно. Сякаш не искаше нищо повече.

Шахризад беше влюбена в убиеца на Шива.

Стражът зад него умишлено тропна малко по-силно, за да вдигне шум. Очевидно не го беше грижа дали ще научи какви са последствията от тайното наблюдаване на халифа на Хорасан.

От далечните сенки вдясно от Тарик се показа огромният охранител на Шахризад, като държеше сребристо острие и гледаше със зловещо обещание.

Но нещото, което наистина накара Тарик да замре, беше реакцията на момчето халиф.

Нали уж беше като стара камила.

При първия звук на неочаквана опасност той дръпна Шахризад зад себе си. Застана пред нея като щит, заел заплашителна поза, подсилена от металическото стържене на шамшира му. Стискаше го стабилно в дясната си ръка, насочил върха му към пода.

В позиция за атака.

Обикновено безизразното лице на момчето халиф се беше опънало и стегнало, а по челюстта му пробягваха вълничките на едва удържана ярост. Очите му горяха като разтопена скала, вбесени и решителни.

Шахризад сграбчи момчето халиф за рамото.

— Халид! — проплака тя. — Какво правиш?

Той не трепна.

Сега Тарик разбра молбата на Шахризад от миналата нощ.

Това не беше отегчен и лишен от страст владетел, който оставя съпругата си да води неговите битки.

Определено беше нещо повече.

Нещо, за което на Тарик му трябваше време да помисли.

И време… да изтръгне сърцето му.

Тарик се усмихна и прокара пръсти през косата си.

— Срещата за лова не е ли тук? — попита той.

 

 

Халид изгледа сина на Насир ал Зияд с нарастващо раздразнение.

Обяснението на момчето за нахълтването му в голямото преддверие беше абсурдно. Тази глупост почти му струва живота.

При нормални обстоятелства Халид не би реагирал по този начин, но Салим Али ел Шариф беше в Рей. Тъкмо тази сутрин стоеше в откритата галерия на двореца на Халид и отправяше завоалирани заплахи към Шахризад. Халид очакваше нещо подобно, но това не означаваше, че го понесе лесно.

Никак не беше мъдро да пренебрегнеш каквато и да било заплаха от султана на партите, колкото и непоследователна да беше.

Халид не знаеше кое беше това глупаво момче или накъде клонят пристрастията му. Вчера подобни неща не изискваха незабавното им установяване. Вчера момчето беше просто дребно неудобство. Единствената причина, по която въобще привлече вниманието на Халид, беше начинът, по който гледаше Шахризад днес. Това не беше погледът, с който повечето мъже оценяваха една красива жена. Повечето мъже ценяха красотата, като слагаха ударението върху формата.

Повечето от гостите на Халид осъзнаваха това поведение. Онези, които не постъпваха така, изпъкваха, но това бяха хора с явна репутация — с осъдителен морал и лъстиви очи, които не пропускаха случай да се нахвърлят върху всяка жена, която попадне пред очите им.

Тарик Имран ал Зияд не гледаше Шахризад с очите на мъж, който ценеше формата.

Това, което Шахризад казваше, беше важно за момчето. Както бяха важни и мислите й зад думите.

Халид мина покрай сина на Насир ал Зияд по стълбите надолу към следващата тераса с градини, докато вървяха към конюшните. Охраната му се движеше близо зад него.

— Моля да ми позволите да ви се извиня, сайиди — рече момчето, докато наместваше манкалата си със сънлива усмивка.

Халид продължи да върви, като изгледа косо момчето.

— Поне вече със сигурност знам разликата между преддверието и алеята към конюшните, сайиди.

— По-добре щеше да бъде, ако я беше знаел още днес сутринта — рече Халид.

Момчето се засмя. Звукът беше богат и пълен с тонове. Весел смях, който насърчаваше и други да се присъединят към него.

— Благодаря ви, че не ме накълцахте на парцали, сайиди.

— Благодари на владетелката. Ако бях сам, нещата можеше да се развият и по друг начин.

Сигурната крачка на момчето се забави.

— Мога ли да ви поздравя, сайиди. Вие и владетелката… изглеждате много подходящи един за друг.

Още по-голяма глупост. Халид се спря и се обърна към момчето.

Тарик беше няколко пръста по-висок от него и с широки рамене. Халид трябваше да гледа този глупак от долу на горе.

— Шахризад не е лесен характер, а аз съм чудовище. Предполагам, че това е основата за една добра връзка.

Светлите очи на момчето проблеснаха при думите на Халид.

— Ти се засегна — каза халифът, като го гледаше изучаващо. — Кое те обиди?

— Всичко… всичко, сайиди.

Момчето беше надарен лъжец. Дребната неприятност вече се беше превърнала в голяма грижа.

Момчето се опита да разчупи неловката тишина с още една чаровна усмивка, Халид му обърна гръб и продължи надолу по пътеката.

— Женен ли си, Тарик Имран ал Зияд?

— Не, сайиди. Но планирам да го направя скоро.

— Значи си сгоден.

— Да, сайиди. За момиче, което обичам от много години.

Момчето явно казваше истината.

— Точно затова ви поздравих преди малко. Голям дар е намериш любов, която устоява на всичко — такава, която дава, но и отнема — рече момчето с необикновено убеждение.

Това беше първата интересна реплика, с която момчето се беше включило в разговора. И тя не се хареса на Халид.

След известно време доближиха конюшните и Джалал излезе да ги поздрави. Когато видя глупавото момче, чак наклони глава от объркване. После кимна приветствено и момчето се усмихна в отговор.

— Още веднъж се извинявам за случилото се преди малко, сайиди. Моля да благодарите на владетелката от мое име. Оказва се, че й дължа живота си — каза момчето и се отдалечи бавно към конюшните, а бялата му рида се вееше след него.

— Какво се е случило? — изстреля Джалал, щом Тарик се отдалечи достатъчно, че да не може да ги чува.

Халид не отговори.

— Всичко наред ли е с теб и Шази? — настоя Джалал.

Халид продължи да гледа след сина на Пасир ал Зияд.

— Халид?

— Разбери всичко за Тарик Имран ал Зияд. За семейството му. За връзките им. Всичко.

Джалал се разсмя.

— Какво е толкова забавно? — попита Халид.

— Кръвта вода не става. Това момче ми е като трън в очите цяла сутрин.