Рене Ахдие
Гневът и зората (18)

Честта на предателството

Когато Шахризад се събуди на следващата сутрин, слънчевата светлина вече струеше през отворените паравани към терасата. Свежи цитрусови цветове бяха подредени върху малка табуретка до леглото й.

При вида на белите цветчета тя веднага си помисли за Халид. Протегна ръце и се постара да не обръща внимание на пробождането на вината.

— Харесват ли ти? — попита Деспина. — Помислих си, че биха ти харесали.

Шахризад надигна глава от възглавницата.

— Какво?

— Странно е, но ти толкова обичаш цветя, че помолих да донесат малко и в стаята ти.

— О, благодаря ти.

— Не звучиш особено благодарна — изсумтя Деспина. — Звучиш разочарована.

Шахризад се претърколи, стана от леглото и се загърна в шамлата си.

Ненавиждам как забелязва всичко. Ненавиждам го почти толкова много, колкото мразя и нея самата, защото е винаги права.

Шахризад слезе от подиума, а Деспина отхлупи супника.

Шахризад чу как гъркинята се опита да потисне една рязка въздишка.

— Какво има? — попита тя и седна сред възглавниците до ниската масичка.

— Нищо — изписка Деспина.

Шахризад изгледа прислужницата си и сърцето й подскочи.

По челото на Деспина блестяха капчици пот, а обикновено безупречната й кожа с цвят на слонова кост изглеждаше нездраво жълтеникава, с почти зелен оттенък. Кораловочервените й устни бяха бледорозови. Напрежението се очертаваше във всяка бръчица по лицето й. Грациозните й пръсти трепереха край красиво спускащата се ленена рокля с цвят на цъфнал люляк.

Изглеждаше точно както в деня, когато някой беше отровил чая на Шахризад.

— Къде е слугинята, която опитва храната ми? — попита Шахризад, а гласът й потрепна в края на въпроса.

— Току-що си тръгна — изпъшка кратко Деспина, сякаш не желаеше да отговаря.

— Чудесно — кимна Шахризад. — Ще те попитам още веднъж, Деспина. Какво има?

Прислужницата поклати глава, като се отдръпваше от масата.

— Всичко е наред. Всичко, Шахризад.

Шахризад се надигна, блъсна ръба на подноса и той издрънча.

— Не ме карай да го правя!

— Какво да правиш?

— Защо изглеждаш уплашена?

— Не съм уплашена!

— Ела тук.

Деспина се поколеба, но пристъпи към масата. Щом застана до Шахризад, се разтрепери още по-силно, а стиснатите й устни заприличаха на розова линия.

Сърцето на Шахризад заблъска отново.

— Седни.

— Какво? — процеди през стиснати зъби Деспина.

— Седни, Деспина!

— Аз… Не.

— Не?

— Аз… не мога, Шахризад! — тръсна глава Деспина, скочи на крака и притисна ръка пред устата си.

— Как можа? — прошепна Шахризад.

— Какво? — задъха се Деспина.

— Престани да ме лъжеш! — викна тя, сграбчи Деспина за китката и я дръпна към себе си. — Защо?

Деспина погледна подноса с храната, без да отлепя опакото на дланта от устата си.

— Отговори ми! — кресна Шахризад. — Как можа да го направиш?

Деспина поклати глава и от челото й се посипаха капчици пот.

— Деспина!

Деспина изхълца задавено, сякаш й се гадеше, дръпна капака на супника и започна да повръща в него.

Шахризад стоеше шокирана, очите й се разшириха от изумление. Прислужницата й се свлече на пода в жалка купчина, все още стиснала сребърния капак в ръцете си.

Пристъпът на Деспина утихна до епизодични спазми и тя погледна към Шахризад през насълзените си мигли.

— Ти си… нещастна глезла, Шахризад ал Хайзуран — закашля се тя.

Шахризад беше толкова потресена, че отначало не успя да измисли подходящ отговор.

— Аз… ти… Деспина… ти да не… — избъбри накъсано Шахризад. Спря се и прочисти гърло. — Е, ти да не си…?

Деспина се надигна на колене, като избърса челото си с ръка и въздъхна пораженчески.

— В момента наистина те презирам.

— Не ме е грижа дали ме мразиш или не. Отговори ми на неуспешния опит за въпрос.

Деспина въздъхна с болка.

— Да.

Шахризад се тръшна върху възглавниците, като не можеше да повярва.

— В името на Хера.

Деспина се изсмя дрезгаво.

— Трябва да кажа, че гледката как се преструваш на приятел наистина ми сгрява душата. Особено като се има предвид, че си помисли, че се опитвам да те отровя.

— А какво друго очакваше да си помисля? Още повече след случая с чая миналата седмица. Предполагам, че и онзи ден ти е прилошало, нали?

Прислужницата въздъхна отново.

— Деспина — каза Шахризад, — кой е бащата?

— Не, няма да отговоря на този въпрос.

— Какво? Защо не?

— Защото споделяш леглото на халифа на Хорасан.

— Ох, паяжината от тайни става все по-гъста с всеки изминал ден! — изпуфтя Шахризад. — Значи той е бащата?

— Не!

— Тогава защо това, че споделям леглото му, трябва да има някакво значение?

Деспина приседна на пети.

— Защото не мога да ти имам вяра, че няма да му кажеш.

— Какво? Аз нищо не му казвам.

— И няма нужда. Започваш да го търсиш с очи в мига, в който излезеш от стаята.

— Не е така! — кресна Шахризад яростно.

— О, Зевсе, ушите ми — простена Деспина и стисна главата си с ръце. — Не викай. Умолявам те.

— Няма да кажа на Халид. Кълна се.

— Халид? — усмихна се Деспина само с ъгълчетата на устните си. — Знам, че упорито преследваш целите си, глезена съпруго на халифа, но този път не смятам, че е така. Ще останеш разочарована, когато опитите ти да ме убедиш останат безплодни…

Шахризад се намръщи.

— В крайна сметка аз не съм Повелителят на повелителите.

— Стига! — изчерви се Шахризад. — Кажи ми кой е.

— Съжалявам много, Шахризад, но няма да ти кажа. Просто не мога.

— Не можеш? — замисли се над думата Шахризад. — Значи е някоя важна особа.

— Престани да ровиш — прекъсна я Деспина с твърд глас.

— Чудя се дали… — започна Шахризад, като не обърна никакво внимание на предупредителния поглед на Деспина и потропа с пръсти по брадичката си. — Не може да е раджпутът или някой друг от стражите в двореца. Няма никаква причина някой смел като теб да прикрива това.

— Шахризад…

— Значи — продължи тя — трябва да е или шахрбанът на Рей, което е абсурдно, или…

Внезапно изражението й светна, сякаш беше проумяла нещо.

— Или Джалал!

Деспина избухна в смях.

— Капитанът на стражата? Дори аз не съм толкова смела. Какво те кара да смяташ, че…

— Всъщност тъкмо толкова смела си — рече Шахризад, бутна подноса с храната и облегна лакти на заобления ръб на ниската масичка. — А това обяснява и странното ти поведение, когато той е наоколо.

— Това е просто смехотворно — изсмя се отново Деспина, още по-звънко, а сините й очи светеха.

— Знам, че съм права — бавно се усмихна Шахризад.

Деспина я изгледа нацупено и мълчаливо.

— Не бива да се притесняваш — каза Шахризад и опря брадичка на дланта си. — Тайната ти е на сигурно място. Можеш да ми вярваш.

— Да вярвам на теб? — изплю Деспина. — По-скоро бих се доверила на някое кречетало.

— Това е… доста нечестно.

— Нима? И ти не ми вярваш.

— Естествено, че не ти вярвам. Ти сама призна, че си шпионин, а на два пъти едва не умрях, докато ти беше наоколо — изгледа я пронизващо Шахризад.

Деспина премигна.

— Не драматизирай толкова.

— Да драматизирам? Трябва ли да ти припомням за чая?

— Все още мислиш, че съм била аз!

— А кой тогава? — настоя Шахризад. — Ако искаш да ти вярвам, ми кажи кой стои зад това.

— Не беше халифът, ако за това ме питаш. Той… доста се разгневи, когато научи за инцидента.

— Шахрбанът ли е?

Деспина не отговори, но не успя и да потисне мимиката на потвърждение.

— Не съм изненадана — продължи Шахризад. — И аз това подозирах.

— Нима? Може би ти трябва да си шпионинът, а аз да бъда съпругата на халифа.

— Вероятно. Но смятам, че бременността ти от друг мъж може да се окаже известна пречка — опита да се пошегува Шахризад. — Джалал знае ли за бебето? Ако знае, трябва да се ожени за теб. Или да се окаже изправен срещу яростта ми. Изборът е негов.

— Той не знае. И нямам намерение да му казвам — рече Деспина, като се изправи и приглади гънките по роклята си. — Защото не смятам, че трябва да знае.

— Е, това е просто смешно.

Деспина отметна една руса къдрица зад ухото си.

— Може и така да е. Но засега смятам, че не е.

Шахризад гледаше в мъчителната тишина как прислужницата й почиства бъркотията, сякаш нищо не се беше случило. Сякаш само преди минути целият свят не се беше превърнал в хаос.

Деспина пърхаше наоколо пъргава и красива като канарче в позлатена клетка.

В плен.

— Трябва да си починеш — нареди Шахризад.

— Какво? — почти се препъна посред крачката си Деспина.

— Бременна си. Вече няма нужда да го криеш от мен. Седни. Почини си.

Очите на Деспина плувнаха за миг, сякаш забулени от кристали, но после пак блеснаха в синьо.

— Не ми е нужна почивка.

— Настоявам.

— Наистина не е…

— Почини си тази сутрин. Аз ще отида с раджпута да се упражнявам в стрелба в тренировъчния двор. Ела там, когато се почувстваш по-добре — каза Шахризад и започна да си приготвя чаша чай. — Малко чай няма ли да се отрази добре на стомаха ти?

— И аз мога да направя чая — прошепна Деспина.

— Е, аз мога също.

Деспина се спря и се загледа в дребната фигурка на момичето със смачкана от съня коса.

— Шахризад?

— Да?

— Ти съвсем не си такава, каквато човек би очаквал.

— Това комплимент ли трябва да бъде? — усмихна се Шахризад през рамо.

— Със сигурност е. Мисля, че точно това те запази жива.

— Значи съм много благодарна за това свое качество.

— И аз съм благодарна — усмихна се Деспина. — От цялото си сърце.

Стрелата се заби в стряхата в отсрещния край на двора със звучно тупване и зрителите отстрани избухнаха в буйни овации. Виковете на войниците прераснаха в хор от смях, който се издигна към изпълненото с облаци небе.

Небе, обагрено в усещането за предстоящ дъжд.

Шахризад се усмихна на Джалал.

Раменете му се разтресоха от беззвучно веселие. Той прокара свободната си ръка през къдравата си кафява коса и сви рамене към хората си.

— Няма как да оспориш това, капитан Ал Хури — обяви Шахризад.

— Наистина не мога, господарке — поклони се той, опрял пръсти в челото си. — Вашата стрела уцели мишената. Моята… не успя. Кажете цената.

Шахризад се замисли за момент. Въпросът й трябваше да бъде добър. Трябваше да си струва отхвърлянето на всякакви опити да прикрива колко добра е с лъка. Но също така трябваше да бъде формулиран умно. Джалал беше много добър в избягването на отговори и в измислянето на витиевати фрази.

— Защо ти е позволено да се обръщаш към халифа с малкото му име?

Джалал прехвърли дългия си тисов лък от ръка в ръка. Вечно внимателен и предпазлив. Вечно пресметлив.

— Халид ми е братовчед. Баща ми се ожени за сестрата на баща му.

Шахризад потисна реакцията си с мъка. Това беше най-важната информация, която беше получила за цялата сутрин.

Джалал се усмихна с опасен блясък в светлокафявите си очи.

— Избери следващата цел, Шахризад.

Тя огледа двора.

— Най-горния клон на дървото вдясно, зад билото на покрива.

Той поклати глава, оценявайки предизвикателството, измъкна стрела от колчана си и я постави на тетивата. Опъна я, а върховете на почти изправения дълъг лък едва потрепнаха.

Джалал беше отличен стрелец. Не толкова надарен като Тарик, но точен и с чисти движения. Той пусна стрелата. Тя се завъртя, понесе се над покрива и улучи най-горния клон, като накара цялото дърво да потрепери от силата на удара.

Мъжете се развикаха одобрително.

Шахризад постави стрела на тетивата на обърнатия лък. Затвори очи и я застопори. Опъна силно, като издишаше.

Отпусна тетивата в мига, в който отвори очи. Стрелата се извиси във въздуха, изсвистя през клоните…

И се заби току под посочената цел.

Шахризад се намръщи.

Войниците отново ревнаха триумфиращо. Джалал пак се поклони, но този път разперил ръце театрално покрай тялото си.

— О, я не злорадствай — смъмри го Шахризад. — Съвсем не ти прилича.

— Никога не съм злорадствал. Нито веднъж през живота ми.

— Доста ми е трудно да го повярвам.

— Злорадстването е за слабите мъже.

— Тогава престани да се усмихваш толкова глупашки.

Джалал се засмя и вдигна ръце към небето.

— Но, виж, Шахризад. Ще вали. А аз просто оглупявам, видя ли дъжд.

— Вземи наградата си, капитан Ал Хури — изръмжа Шахризад, като сви ръце пред гърдите си и остави обърнатия лък облегнат до краката си.

— Не ми се сърди толкова. Аз бях доста честен във въпросите си.

Тя извъртя очи.

— Всъщност — продължи той — това ще бъде първият ми наистина нечестен въпрос за деня.

Шахризад помръдна нервно и тялото й я издаде преди лицето.

Джалал пристъпи крачка напред, като балансираше дългия си лък върху раменете.

— Къде е семейството ти, господарке? — попита той тихо.

Те търсят семейството ми… Точно както и очаквах.

— В безопасност — усмихна се тя насреща му.

— Това не е отговор.

— В място от пясък и камък.

— И това не е отговор. Всичко е направено от пясък и камъни.

— Няма да ме принудиш да ти дам по-добър отговор, Джалал. Това са отговорите ми. Ако не ти харесват, можем да прекратим играта.

Очите му пробягаха по лицето й със странна смесица от проницателност и игрива забава. Но в този миг тя съзря в него повече от баща му, отколкото беше забелязвала преди. И тогава разбра.

Това не беше просто работа. Джалал ал Хури защитаваше семейството си. За него семейството винаги беше на първо място.

А тя не беше от неговото семейство.

— Не — каза той. — Няма да я прекратим. Но бих искал да задам друг въпрос вместо предишния. Тъй като отговорът ти беше доста незадоволителен, смятам, че единственото подходящо решение е да ми бъде разрешено да задам друг въпрос.

— Моля?

— Обещавам да ти дам същото право, ако и с теб се появи подобен случай.

— Джалал…

— Защо винаги затваряш очи, преди да се прицелиш?

— Защото… — поколеба се Шахризад. — Аз…

Къде е уловката?

— Научих се да стрелям на място, където слънцето подлъгваше ума. Не можеше да разчиташ на него, ако искаш да се прицелиш добре. Затова трябва да се упражняваш, докато станеш толкова добър, че да ти стига и светлината му колкото за едно мигване.

Джалал хвана тисовия си дълъг лък и с двете ръце. По опаленото от слънцето му лице се разля бавна усмивка.

Това изнерви Шахризад. И я караше да го провокира.

— Така е много по-добре — каза той високо. — Знаеш ли, Шахризад, не всичко трябва да става толкова трудно.

— Какво имаш предвид?

— Точно това, което казах. Следващия път просто отговори на въпроса.

— Ще видим. Избери следващата цел, Джалал.

— Да, господарке — рече той и се усмихна още по-широко. Огледа двора и посочи една тънка греда, в която беше забита бойна брадва табарзин.

— Победител е стрелецът, чиято стрела е най-близо до острието на брадвата.

Това определено беше най-трудният изстрел до момента. Дървената дръжка на табарзина беше доста тънка при острието, а и то се беше врязало в гредата под доста странен ъгъл и почти не се виждаше. Още по-лошо беше, че вятърът се беше засилил с надигащата се буря и това щеше да затрудни дори най-даровития стрелец.

Джалал щеше да стреля първи като победител от последния двубой. Той изчака поривите на вятъра да утихнат колкото се може повече, преди да опъне лъка и да стреля. Стрелата се завъртя и се понесе към табарзина, като се заби право в дървената ръкохватка.

Впечатляващо постижение.

Шахризад извади стрела от колчана на гърба си. Положи я на тетивата и я застопори здраво. Затвори очи и остави бриза да гали лицето й, като изчисляваше траекторията. Пръстите й стиснаха белите пера.

Тя отвори очи, погледна точно към късото парче дърво точно до блестящото острие на брадвата.

Пусна стрелата.

Тя литна по вятъра, профуча над пясъка… и се заби с глухо тупване в дръжката едва на косъм от стоманата.

Войниците се развикаха, като направо не вярваха на очите си.

Джалал започна да се смее.

— Боже мой. Може би и аз трябва да се опитам да не се прицелвам.

Шахризад изимитира поклона му с протегнати край тялото ръце.

Смехът на капитана на стражата се засили.

— Е, заслужихте си следващия въпрос, господарке. Постарайте се.

Да. Смятам да се постарая.

Време е да науча истината.

Тя закрачи напред.

— Каква е истинската причина, поради която предишните съпруги на Халид са били убити? — изсъска тя с призрачен шепот, който единствено Джалал успя да чуе.

Все едно го беше изкрещяла от покрива.

Веселието на Джалал изчезна, помрачено от внезапна сериозност, каквато тя никога не беше виждала по лицето му.

— Тази игра приключи.

Шахризад присви устни.

— Защо пък точно ти винаги ще решаваш какви са правилата?

— Играта свърши, Шахризад — каза той, като дръпна обърнатия лък от ръцете й.

— Поне ми дай правото да задам друг въпрос.

— Не.

— Ти ми обеща това право!

— Съжалявам, но не мога да спазя това обещание.

— Моля?

— Съжалявам — каза той, отиде до стойката с оръжията и остави дългия и обърнатия лък на местата им.

— Джалал! — догони го Шахризад. — Не можеш да…

Той кимна на раджпута, който тръгна към нея.

Побесняла, Шахризад дръпна един ятаган от близката стойка.

— Джалал ал Хури!

Той продължи да не й обръща внимание и Шахризад вдигна ятагана с две ръце. Раджпутът побърза да се приближи още повече.

— Как смееш да ми обръщаш гръб, конски задник такъв! — кресна тя.

При тези думи Джалал се извърна и за малко да залитне. Тя завъртя тежкото острие в непохватна дъга, за да го накара да разбере, че не се шегува.

Той я избегна и посегна по рефлекс към ятагана на хълбока си.

— Какво, по дяволите, правиш, Шахризад?

— Да не мислиш, че подобно отношение към мен ще ти се размине?

— Свали оръжието — нареди той с необичайно строг тон.

— Няма.

— Нямаш работа да размахваш така ятагана. Свали го.

— Няма!

Тя отново замахна наслуки и Джалал беше принуден да отбие удара. Раджпутът изсумтя високо, измъкна талвара си от ножницата и с едно движение избута Джалал встрани.

— Престани! — викна тя на раджпута. — Не ми трябва помощта ти.

Той я изгледа с очевидно пренебрежение.

— Ти да не би… Той надсмива ли ми се? — попита невярващо Шахризад.

— Така смятам — отвърна Джалал.

— Не мога да повярвам. Какво е толкова смешно?

— Предполагам, че едното е гледката как въртиш ятаган по такъв ужасен начин, а другото е увереността ти, че не ти трябва помощта му, докато го правиш.

Шахризад се обърна с лице към раджпута.

— Е, господине, ако наистина имате намерение да ми помагате, тогава, вместо да се смеете на несръчността ми, направете нещо по въпроса.

Раджпутът просто продължи да се подсмихва.

— Той няма да ти помогне, Шахризад — каза Джалал, като бързо възвърна самодоволното си изражение. — Бих сметнал дори, че тук няма много войници освен мен, които биха поели риска да застанат на една ръка разстояние от теб.

— И защо?

— Ами, всеки войник в Рей знае какво се случи с последния страж, който се осмели да посегне на владетелката. Така че, ако бях на твое място, щях да се откажа от опитите си да прилъжа раджпута да ти даде уроци по майсторство с меча. Макар че го помоли толкова мило — пошегува се сухо Джалал.

— Той… — намръщи се Шахризад. — Какво се е случило със стража?

Джалал сви рамене.

— Куп натрошени кости. Съпругът ти не е особено милостив мъж.

Чудесно. Още нещо, което си струва отбелязването.

— Затова свали, моля те, ятагана, господарке, и се върни в двореца — завърши Джалал твърдо.

— Не смей да ме пренебрегваш, Джалал ал… — започна ядно Шахризад, но думите затихнаха по устните й още преди да беше завършила.

Искаше й се да се обърне.

Защото инстинктивно знаеше, че той е там. Нямаше никакво логично обяснение, но усещаше присъствието му зад гърба си, както човек долавя неусетното редуване на сезоните. Промяната във вятъра. Това не беше задължително промяна за добро, тя не страдаше от такива заблуди. Все още не.

Но дори моментът, в който листата се отронват от клоните, има своята красота. Своя слава.

А тази промяна? От нея раменете й се напрегнаха, а стомахът й се сви.

Беше истинска… и плашеща.

— Моментът нямаше как да бъде по-подходящ — рече Джалал, като гледаше наляво.

Шахризад обаче не се обърна. Стискаше здраво ятагана с две ръце, а раджпутът се приближи още малко, талварът му проблясваше в безмълвно предупреждение.

— В името на Зевс, Шахризад! — писна Деспина. — Това ли правиш, когато те оставя сама? Започваш да се биеш с мечове с капитана на стражата?

Шахризад се озърна надясно.

Деспина стоеше до Халид, а по красивото й лице се четяха притеснение и ужас.

Изражението на Халид беше непроницаемо както винаги.

Студено.

Шахризад искаше да сложи край на всичко още тук и сега с един замах на ятагана. Искаше й да сграбчи Халид за раменете, да го разтърси и да изцеди поне някакво подобие на живот по замръзналото му лице.

Вместо това Шахризад продължи да играе ролята, която показваше на света и която сама си беше възложила.

— Е? — каза Деспина.

Халид стрелна прислужницата с поглед.

— Извинявам се, сайиди. Не исках да се обръщам толкова неофициално към владетелката — побърза да се поклони Деспина с ръка на челото.

— Не бива да се извиняваш, Деспина. Аз не се биех с Джалал. Ние просто обменяхме някои… уроци. Очевидно нямам талант да въртя меч. Дори моето величие има граници — пошегува се Шахризад.

— И слава на боговете — измърмори Деспина.

— Границите спъват всички ни, Шахризад — усмихна се Джалал, като не пропусна шанса да обърне всичко на смях. — Не го взимай присърце.

Тя сбърчи нос насреща му и пусна ятагана на земята.

— Какви граници? — попита тихо Халид.

Звукът на гласа му сякаш се плъзна по гърба й, като я накара да си представи студена вода и затоплен от слънцето мед. Тя стисна зъби.

— За начало не мога дори да държа ятагана правилно. А това явно е едно от основните изисквания, за да станеш добър майстор.

Халид я наблюдаваше, докато говори.

— Вдигни го — нареди той.

Шахризад го изгледа. Той мигна и чертите му омекнаха.

Тя вдигна ятагана с две ръце. Тогава за нейна изненада Халид отстъпи и извади своя шамшир.

— Опитай се да ме удариш — каза той.

— Сериозно ли?

Той чакаше с търпеливо мълчание.

Тя завъртя ятагана в непохватна дъга.

Халид я парира с лекота и я хвана за китката.

Шахризад се обърна отново към Халид и видя, че очите му светят от позната емоция.

Гордост.

Моментът беше толкова ужасно реален, че мисълта, че нещо би могло да го съсипе, сякаш остави тялото й без въздух.

Като копринена примка около шията й.

— Това беше просто ужасно — каза той, като я дръпна към себе си. — Отново.

— Можеш ли да ми предложиш някакви насоки? — настоя тя.

— Стъпи по-широко. Не залитай с цялото си тяло в движението. Нанеси удара само с горната част на тялото.

Тя приклекна в по-ниска стойка, смръщила чело от раздразнение. Замахна отново с ятагана, но той пак я блокира, хвана я за кръста и опря плоската страна на шамшира в гърлото й.

— Постарай се повече, Шази — прошепна той до ухото й. — Моята владетелка не знае граници. Тя е необуздана във всичко, което прави. Покажи им.

Сърцето й заби по-бързо от топлотата в думите и действията му. От близостта до него.

Тя се отдръпна и вдигна ятагана.

— Прави по-къси движения. По-бързо. По-леки — изкомандва Халид. — Не искам да виждам как ще удариш, преди да го направиш.

Шахризад замахна и Халид отби удара.

Раджпутът изсумтя и скръсти грамадните си ръце.

Шахризад нанесе още няколко удара към Халид и остана изумена, когато раджпутът пристъпи напред и я ритна по опорния крак, като го премести в нова позиция. Изгледа я и рязко вдигна брада.

Той… иска да държа главата си високо?

Халид стоеше и наблюдаваше.

— Така ли? — попита Шахризад раджпута.

Той се прокашля, сякаш прочистваше гърлото си, и се дръпна назад.