Рене Ахдие
Гневът и зората (32)

Забрава

Халид изучаваше разгърнатите на масата пред него планове.

Новата система от акведукти, която трябваше да доведе прясна вода от близкото езеро до подземните хранилища на града, щеше да е скъпо и времеемко начинание. Съветниците му се бяха противопоставили тъкмо заради тези, но и много други причини.

Разбираемо.

Сякаш не бяха загрижени от надвисналата суша.

Халид прокара ръка по пергамента, като оглеждаше внимателно извитите линии и безупречните букви, изписани от ръцете на най-големите учени и инженери на Рей.

На негово разположение бяха толкова велики умове. Огромен интелект само на една ръка разстояние.

Той беше халифът на Хорасан. Предполагаше се, че е владетел на владетелите. Командваше обновена армия, а от дванадесет години тренираше с някои от най-добрите воини в халифата. Дванадесет години усъвършенстваше уменията си и стана един от най-добрите майстори на меча в Рей. Мнозина го смятаха и за изявен стратег.

Но въпреки тези качества все още беше безсилен да защити наистина важното.

Своят народ.

Своята владетелка.

Не можеше да обедини и двете в едно. Не и без да се наложи да направи немислима жертва.

Халид се замисли за последствията от такова себично поведение. Как ще се изтълкува нежеланието му да размени живота на едно момиче срещу толкова много други животи. Каква ще бъде присъдата на хората.

Много млади момичета вече бяха отдали живота си на проклятието. Бяха умрели, защото Халид не беше забелязал страданието на първата си жена. Бяха мъртви заради неумението му да се грижи.

Какво право имаше той да решава чий живот е по-ценен? Кой беше той в крайна сметка?

Момче халиф на осемнадесет години. Студен, безчувствен звяр.

Чудовище.

Той затвори очи. Ръцете му се свиха в юмруци над пергамента.

Повече нямаше да позволи прищевките на някакъв поразен от мъка безумец да диктуват действията му.

Решението щеше да е негово, ако ще и да е ужасно себично. Дори и ако заради него бъде съден и наказан във вечността.

Вече никога нямаше да бъде човек, провалил се в грижите си. Щеше да се бие и на всяка цена да защити това, което беше важно за него.

Да спаси единственото нещо, по-важно от всичко останало.

Халид подписа разпореждането за започването на строежа на новата система от акведукти. Остави го настрана и се зае с другите си задачи. Докато преглеждаше поредния документ, вратите към кабинета му се отвориха, без някой да почука или да предупреди, и братовчед му се втурна вътре.

Халид повдигна вежди при тази груба демонстрация. Чичо му се появи миг по-късно, лицето му беше дори по-мрачно от обичайното. Халид въздъхна и се облегна на възглавниците.

Джалал изглеждаше объркан.

— Предполагам, че е важно — посрещна ги Халид и насочи вниманието си към Джалал.

Той не каза нищо и Халид се надигна.

— Сайиди… — започна чичо му.

— Сигурно има някакво обяснение — запъна се Джалал. В юмрука му имаше омачкан свитък, стискаше го толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

— Джалал-джан…

— Моля те, татко — сопна се Джалал през рамо. — Нека аз говоря!

— За какво става дума — изправи се Халид.

— Обещай ми, че ще й дадеш шанс да обясни. Никога не съм чувал или виждал да нарушиш думата си. Обещай ми.

— Дай му доклада — каза баща му и се доближи до Джалал с внимателно изражение, но стиснал решително челюсти.

— Не и преди да обещае — повтори Джалал толкова настойчиво, сякаш полудяваше.

Халид заобиколи масата и тялото му се стегна.

— Нищо няма да обещая, докато не ми кажеш за какво става дума.

Джалал се поколеба.

— Капитан Ал Хури?

— За Шази… и онова момче — прошепна сломено той.

Сякаш леден юмрук стисна Халид за гърлото. Той се овладя и протегна ръка.

— Дай ми доклада.

— Обещай ми, Халид.

— Не съм сигурен защо си мислиш, че ти дължа обещание от нейно име — изкоментира Халид с нетрепващ глас, в който се долавяше хладна трезвост.

— Тогава обещай на нея.

— Какво обещавам на Шахризад не е твоя работа. Дай ми доклада.

Джалал въздъхна бавно и му подаде свитъка. Халид го разгъна и усети как на гърдите му ляга тъмна тежест, като съдбовно знамение, търсещо трайно убежище.

Той разгледа писмото, а думите оставаха някъде в далечните кътчета на ума му. Очите на Халид отново се насочиха към горния край на пергамента.

И отново.

— Съжалявам, Халид-джан — каза внимателно чичо му. — Толкова съжалявам. Дори аз започнах да вярвам, исках да вярвам, че тя е нещо повече.

Джалал поклати глава и тръгна към Халид.

— Тя е. Моля те, дай й възможност да обясни.

— Вървете си — нареди тихо Халид.

— Не позволявай страхът и недоверието ти да унищожат всичко.

Чичо му хвана Джалал за рамото.

— Тя те обича! — продължи Джалал нетърпеливо. — Не е каквото изглежда. Може би е започнало като нещо друго, но съм готов да заложа живота си какви са чувствата й сега. Тя те обича. Моля те, не се поддавай на омразата. Ти не си като баща си. Ти си толкова много повече. Тя е толкова много повече.

Халид обърна гръб на братовчед си и смачка листа в дланта си.

Съдбовното знамение се разпростря като зараза из тялото му, като покри с мрак всичко по пътя си…

Унищожи една вече обречена душа.

 

 

Шахризад стоеше до парапета на терасата си и се вглеждаше в морето от премигващи звезди в тъмносиньото като индиго небе.

Нямаше как да се застави да стои сама в стаята. Всички следи от клането бяха почистени и заличени, но уплахата още я владееше и тя не можеше да се настани сред оскъдно осветеното помещение, обградена от духовете на дебнещите сенки.

Една звезда очерта ярка линия на фона на все по-тъмното небе и Шахризад въздъхна.

Беше прекарала деня, като се разхождаше сама из градините, като този път реши да не е в компанията на Деспина, за да обмисли откровенията от миналата нощ, без да се разсейва от света около нея.

Уви, истината не й донесе просветлението, на което се надяваше.

Вместо това тя беше грозна и обвита в дори още по-голяма жестокост, отколкото можеше да си представи.

Най-добрата й приятелка е била убита заради някакво отмъщение — отвратително, извратено отмъщение на луд човек, загубил детето си в нещастно стечение на обстоятелствата. И той на свой ред беше решил да накаже други заради своята собствена болка.

Беше наказал Халид.

А Халид наказваше народа на Рей.

Шахризад си пое дълбоко дъх.

Всичко се виеше надолу като спирала в бездънен черен кладенец само заради мъката на един човек.

Тя се вгледа в ръцете си върху студения каменен парапет.

Същото желание за отмъщение беше довело и нея в този дворец. Беше я накарало да мрази момчето халиф, да го обвинява за страданията.

А ето че сега стои на ръба на бездна.

Халид все още беше отговорен за смъртта на Шива. Беше дал заповедта. Беше седял на масата и беше писал писмо до семейството на Шива, докато войникът е изцеждал въздуха от тялото й с копринено въженце. Не беше спрял убийството, както беше направил с Шахризад. Беше позволил да се случи.

Нищо във фактите не се беше променило.

Но общата картина беше по-различна.

Защото Шахризад вече знаеше защо. Дори и да беше ужасяващо и отвъд границите на възможното, част от нея разбираше, че той е нямал избор.

И че един ден може да бъде принуден да вземе същото решение и за нея.

Скърцащият стон на вратите към стаята привлече вниманието й. Шахризад пристегна връзките на своята шамла, обърна се и влезе в стаята, като се спря по средата. В ъгъла просветваха свещици с аромат на амбра.

Халид стоеше до входа, част от профила му се криеше в сенките.

Тя се усмихна разколебано.

Той остана неподвижен като статуя.

Шахризад сви вежди.

— Здравей? — каза тя, но тонът й прозвуча странно дори на нея, повече въпрос, отколкото поздрав.

— Здравей — отвърна Халид. Гласът му беше суров и твърд, като по времето, когато единственото, което споделяха, бяха историите, разказани край лампата. Когато бяха всичко, което тя можеше да се надява, че ще споделят.

Шахризад сякаш се сблъска със стена от лед.

— Нещо не е наред ли?

Той излезе от тъмните сенки и тръгна към нея.

Нещо определено не беше наред.

Чертите му бяха студени и дистанцирани, но в тигровите му очи блестеше неподправена емоция.

— Халид? — стресна се тя, а сърцето й сякаш спря за миг.

Той издиша.

— Откога?

— Какво?

Той се доближи с още една крачка.

— Откога си влюбена в Тарик Имран ал Зияд?

Тя изстена, преди да може да се овладее. Сърцето й блъскаше като обезумяло в гърдите, а краката й започнаха да се подгъват.

Излъжи. Излъжи го.

Тигровите очи продължаваха да я наблюдават… гледаха и чакаха.

Знаеха.

Нима се страхуваха?

— От лятото, когато навърших дванадесет години — пресекна гласът й.

Той стисна юмруци и се извърна към тъмните сенки.

— Мога да обясня! — посегна към него Шахризад.

— Аз…

Той се обърна към нея и думите замряха на устните й.

В дясната си ръка Халид държеше кама.

Тя отстъпи ужасена.

Погледът му остана вторачен в мрамора до краката й.

— Зад абаносовия шкаф в стаята ми има врата с голяма пиринчена халка. Дръжката е необичайна. Трябва да я завъртиш три пъти надясно, два пъти наляво и още три пъти надясно, преди вратата да се отвори. Стълбището води до подземен проход, който ще те отведе направо при конюшните. Вземи моя кон. Казва се Ардешир.

Объркването на Шахризад взе връх над паниката.

— Аз не…

— Дръж — каза той, като извади камата от канията и й я подаде.

Тя поклати глава и продължи да отстъпва.

— Вземи я — подкани я той, като сложи дръжката в дланта й.

— Не разбирам.

— Викрам чака отвън. Той ще те заведе до стаята ми. Никой няма да те спре. Вземи Ардешир и… тръгвай — нареди Халид с глас тих почти като шепот.

Шахризад стисна камата със смръщено чело, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите…

Халид изведнъж се свлече в краката й.

— Какво… какво правиш? — ахна тя. — Аз…

— Шива бин Латиф — рече Халид, като произнесе името с почит, сякаш казваше молитва. Главата му беше сведена, а очите затворени в безкрайно уважение.

Шахризад изведнъж разбра, нещо я стисна за гърлото и я остави без дъх. Тя се олюля нестабилно на краката си и падна на пода, като все още стискаше камата.

— Ставай — каза той тихо.

Гърдите й се надигаха учестено.

— Стани, Шахризад ал Хайзуран. Ти не бива да коленичиш пред никого. Най-малко пред мен.

— Халид…

— Направи това, за което дойде. Не ми дължиш обяснение. Аз не го заслужавам.

Шахризад изхлипа сподавено и Халид я сграбчи за ръцете.

— Стани — нареди той внимателно, но твърдо.

— Не мога.

— Можеш. Заради Шива. Ти не бива да познаваш граници. Можеш да направиш всичко.

— Не мога да го направя.

— Можеш.

— Не — поклати тя глава, като сдържаше сълзите си.

— Направи го. Нищо не ми дължиш. Аз съм нищо.

Как можеш да го кажеш? Ти си…

Шахризад поклати глава още по-категорично и почти изпусна камата.

— Шахризад ал Хайзуран! — шибна я гласът му, а мускулите по челюстите му изпъкнаха. — Ти не си слаба. Ти не си нерешителна. Ти си силна. Яростна. Способна си на какво ли не.

Тя преглътна, като се мъчеше да се стегне, да потърси поне нишка омраза, поне грам гняв, поне… нещо.

Шива.

— Аз ти я отнех — продължи решително Халид. — Нищо няма да промени онова, което сторих, каквото и да кажа, каквото и да направя. Ако трябва да избираш между един от нас, значи нямаш избор, джоонам. Не и за мен.

„За мен си всичко.“

Шахризад се надигна на колене и притисна длан до гърдите му.

— И очакваш да направя този избор? — попита тя.

Той кимна веднъж с пламнал поглед.

Тя сграбчи предницата на камиса му в юмрук.

— Кажи ми честно, наистина ли очакваш от мен да дишам в свят без въздух?

Халид си пое рязко дъх и стисна ръцете й.

— Очаквам да си по-силна от това.

Лицето на Шахризад омекна.

— Но… нищо не е по-силно от това.

Тя изпусна камата и тя издрънча на пода. Шахризад опря длани на гърдите на Халид.

— Омраза. Възмездие. Отплата. Както каза, отмъщението никога няма да замени това, което съм изгубила. Каквото ти си изгубил. Всичко, което имаме, е сега. И нашето обещание да го направим по-добро.

Тя вплете пръсти в косата му.

— С никой друг не искам да срещам зората освен с теб.

Халид затвори очи. Тя усещаше как сърцето му бие като побесняло. Когато се овладя и можеше отново да я погледне в очите, той сложи длани до лицето й, а ласката на палците по скулите й беше като топлата милувка на летен бриз.

Те останаха на колене един срещу друг. Гледаха се изучаващо и за пръв път наистина се виждаха — без преструвки, без маски, без планове. За пръв път Шахризад си позволи да плъзне очи по всяка чертица от лицето му, без да се страхува, че острият му ум ще прозре какво се крие зад булото от воали и злато.

И ще види истината.

Малкият, едва забележим белег до лявото му око. Тъмните му, враждебно сключени вежди. Езерцата от течен кехлибар йод тях. Идеалната вдлъбнатинка по средата на устната му.

Халид забеляза, че тя гледа устата му, и издиша бавно.

— Шази…

— Бъди с мен тази нощ — прошепна тя. — Бъди всякак с мен. Бъди мой.

Очите му пламнаха.

— Винаги съм бил твой — отвърна той и я подхвана за брадичката. — Както и ти винаги си била моя.

Тя настръхна и направи опит да протестира.

— Недей — спря я той, като не й остана длъжен за ядния поглед.

— Твоето собственическо чувство… може да се окаже проблем — смръщи вежди тя.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха и се извиха лекичко нагоре.

Шахризад хвана Халид за ръката и го поведе към леглото. Всяка частица от тялото й усещаше силно високата и здрава фигура зад гърба й, но тя не изпитваше нервност. Беше спокойна. Чувстваше, че това е правилно.

Той седна на леглото, а тя застана пред него.

Халид притисна чело в стомаха й.

— Няма да те моля за прошка, но толкова, толкова много съжалявам — каза той с обичайната пестеливост на думи, с която тя вече свикваше.

Тя докосна меката му тъмна коса с устни.

— Знам.

Той погледна към нея и тя се отпусна в скута му, като обхвана кръста му с колене. Халид дръпна края на камиса си над главата, а Шахризад плъзна длани по мускулестите му гърди. Тя се спря на една бледа бяла ивица по дължината на ключицата му.

— Викрам — обясни той.

Шахризад присви очи.

— Раджпутът? Той ли те е порязал?

— Защо? — попита той с почти дразнещ тон. — Нима те е грижа?

Тя сбърчи нос.

Халид я привлече към себе си.

— Случва се от време на време. Той е по-добър от мен.

— Не ме интересува. Не го оставяй пак да те пореже.

— Ще се постарая — кимна той и приведе брадичката й напред. — Ами това? — прокара пръст по стар белег от долната страна на челюстта й, като я накара да потръпне.

— Паднах от една стена, когато бях на тринадесет.

— Защо си била на стената?

— Опитвах се да докажа, че мога да се изкатеря по нея.

— На кого?

Тя не отговори и Халид се стегна.

— Разбирам — измърмори той. — А онзи глупак само е гледал как падаш?

— Не му оставих избор.

По устните му пробяга призрачна усмивка.

— Звучи невероятно, но изпитвам капчица съчувствие… сред море от омраза.

— Халид — скара се тя и го бутна в гърдите.

— Шахризад — отвърна той, като хвана ръката й, а чертите му се изопнаха от напрежение. — Това ли искаш наистина?

Тя се вгледа в него и забеляза уязвимо потрепване по лицето му.

Могъщият халиф на Хорасан. Повелителят на повелителите.

Нейното красиво чудовище.

Шахризад се приведе към него и обхвана долната му устна със своите. Притисна лицето му с ръце и плъзна езика си в сладост, като затоплен от слънцето мед.

Както той беше казал, избор никога не беше съществувал.

Една от ръцете му се обви около тънката й талия и тя се изви срещу него, нагаждайки тялото си към неговото. Дръпна връзките на шамлата си, а студеният въздух се впусна срещу тялото й, последван от топлината на неговото докосване.

Когато устните му се преместиха на гърлото й, като внимаваха да не засегнат раната от камата на федаина, Шахризад взе решението си.

— Обичам те — каза тя.

Халид вдигна глава срещу нея.

Тя сложи ръка на бузата му.

— Обичам те повече, отколкото думите могат да кажат.

Той я положи на възглавниците, без да отделя очи от нейните, покри дланта й със своята и прокара устни по вътрешната страна на китката й.

— Душата ми вижда равна на себе си в теб.

Всичко пред нея се сля в кехлибар и истина.

Шахризад целуна Халид отново и се остави да полети в бездната.

Заради момчето, което беше невъзможно, невероятно да проучиш в контрастите му. Момчето, което беше превърнало живота й в пепелище само за да създаде от него живот, различен от всичко, което тя познаваше.

Утре можеше да се притеснява за неща като лоялност. Утре можеше да се тревожи за цената на това предателство.

Тази вечер съществуваше само това.

Ръцете им се сплетоха над главата й. Тя долавяше ниския му шепот в ухото си.

Само едно момиче и едно момче.

И това.

Забрава.

 

 

Шахризад се събуди с уханието на рози.

С уханието на дома.

Златното слънце лееше лъчи през прорезите на гравираните паравани към терасата. Тя примижа срещу светлината и се претърколи.

На копринената възглавница до главата й беше сложена бледовиолетова роза и сгънат лист пергамент. Тя се усмихна на себе си, взе розата и я доближи до лицето си.

Беше перфектна. Кръгът от присвити листенца беше безупречен, а цветът беше в точния баланс между поразителен и твърде мек. Шахризад вдъхна упойващия аромат, посегна към сгънатия пергамент и се обърна по корем.

Шази,

Предпочитам синия цвят пред всички други. Уханието на люляк в косите ти ми носи постоянно мъчение. Ненавиждам смокини. И накрая, никога няма да забравя, никога, до края на живота си, спомените от снощи.

Защото нищо, нито слънцето, нито дъждът, нито дори най-ярката звезда в най-тъмното небе не може да се сравнява с чудото, което си ти.

Халид

Шахризад прочете писмото четири пъти, като запомняше думите му. Усмивката й ставаше все по-широка с всеки прочит, докато накрая лицето почти я заболя. Засмя се като оглупяла и бързо се укори за това. Остави розата и писмото на табуретката до леглото си и посегна към хвърлената на пода шамла.

Къде е Деспина?

Тя завърза връзките на кръста си, отиде до вратата на стаята на прислужницата си и почука. Никой не отговори, Шахризад натисна дръжката и надникна вътре. Стаята беше тъмна и в нея нямаше никой. Сякаш беше изоставена. Тя се намръщи и се върна в покоите си.

Като се мръщеше още повече, Шахризад отиде да се изкъпе и се облече в ален ленен камис без ръкави и подходящи панталони. По ръбовете дрехата беше украсена с дребни перли и изящно изработени елементи от мед и злато.

Тъкмо когато Шахризад прекарваше гребена от слонова кост през последния кичур от косата си, едното от крилата на двойната врата се отвори и се затръшна с оглушителен грохот.

Шахризад подскочи с измъчен писък.

— Липсвах ли ти? — подразни я Деспина.

— Къде се губиш цяла сутрин? — сопна се строго Шахризад на прислужницата си, докато усукваше все още влажната си коса над едното си рамо.

Деспина наклони глава.

— Сигурно се шегуваш, глезло на халифа. По-скоро бих изяла каквото има в нощното гърне, вместо да се върна в тази стая толкова скоро. Особено с риск да си навлека гнева на владетеля.

— За какво говориш?

— Стига с това представление на престорена скромност. Целият дворец знае.

По шията на Шахризад пролази топлина.

— За какво да знае?

Деспина се усмихна.

— Халифът на Хорасан излезе призори в градините сам. Върна се с една-единствена роза — каза гъркинята и махна към цветето на табуретката до Шахризад. — Мисля, че е безопасно да предположа защо.

Топлината заля лицето на Шахризад.

— А, ще отричаш ли? — изсумтя Деспина. — Ох, колко досадно.

Шахризад помълча.

— Не. Няма — каза тя и вирна брадичка.

— Слава на боговете. Помислих, че ще ми се наложи да изтърпя мъчението на още един противен опит за престорена свенливост.

— Е, ти можеш да говориш за такива неща.

— Моля?

Шахризад сложи ръце на кръста си и надигна вежда в чудесна имитация на прислужницата си.

— А ти прекара ли добре нощта, Деспина-джан?

— Разбира се, че я прекарах добре — каза Деспина през рамо. — Много добре се наспах.

— Радвам се да го чуя. Най-накрая събра ли смелост да кажеш истината на мъжа, когото обичаш?

— Мъжът, когото обичам? Май си се ударила по главата. Може би прекалено невъздържаната…

— А, а сега кой е престорено свенлив? Честно, дразня се, като гледам как и двамата продължавате да играете тези игрички и пренебрегвате чувствата си. Той трябва да знае, че си загрижена за него. И определено трябва да знае за това дете. Може би аз бих могла…

— Шахризад! — извъртя се Деспина, а лицето се разкриви от ужас. — Не можеш! Не бива!

— Деспина…

— Ти не разбираш! Той не бива да узнава каквото и да било — отсече Деспина, а ръцете й трепереха. Тя ги стисна пред стомаха си.

Шахризад я изгледа удивена.

— Права си. Не разбирам. Той е добър човек. Той трябва… трябва да те обича. Не е ли така?

— Аз… не знам — призна Деспина и за пръв път гордата й и високомерна поза се пропука. Раменете й се свиха, тя пристъпи до леглото на Шахризад и се облегна на платформата. Без да каже и дума, Шахризад отиде до нея и приседна на белия мрамор.

— Както и да е, той не може да се ожени за мен — каза Деспина меко, като признаваше поражението си. — Аз съм… аз съм само една прислужница. Той е братовчед на халифа. Един ден ще бъде следващият шахрбан. Баща му се е оженил за принцесата на Хорасан. Той трябва да се ожени за някой от добро семейство. А не за прислужница от Тива.

— Дори и да я обича?

Деспина затвори ясносините си очи.

— Дори и да я обича.

— Според мен това е абсурдно. Обсъждала ли си го с него?

Тя поклати глава.

— Той си мисли, че аз не го обичам. Така съм му казвала.

— Деспина! — възкликна Шахризад и се вгледа в прислужницата си.

— Така е по-лесно. Ако той смята, че това е просто преходно увлечение, и за двама ни ще е много по-лесно да продължим живота си, след като приемем факта.

— Защо си причиняваш това? Защо го лъжеш?

— Вярвам, че когато наистина обичаш някого, искаш само най-доброто за него.

— Според мен това е не само абсурдно, но и арогантно.

— А аз го намирам за забавно, щом го казва някой толкова арогантен като теб.

— Аз ли съм арогантна? — изстреля Шахризад. — Не съм аз тази, която си мисли, че знае какво е най-доброто за пораснал мъж, без първо да го обсъди с него.

Деспина се усмихна тъжно.

Шахризад сбута Деспина с рамо.

— Разбирам колко е трудно да оставиш сърцето си в нечии чужди ръце. Но ако не го направиш, как би могла наистина да опознаеш човека?

Деспина притисна колене към гърдите си.

— Баща му ще ме презира. Всеки ще си мисли, че съм го примамила в този брак. Че съм пресметлива курва.

— Аз лично ще пребия до безсъзнание първия, който каже лоша дума за теб.

Деспина изви вежди със съмнение.

— Не ми се присмивай. Може да съм дребна, но когато ме накарат, мога да удрям изненадващо силно — подсмръкна Шахризад. — Ако не ми вярваш, питай Джалал.

— Ударила си Джалал? — намръщи се Деспина.

Шахризад поклати глава, а по ъгълчетата на устните й играеше усмивка.

— Халид.

— Какво? — ахна Деспина. — Ударила си… халифа!

— По лицето.

Деспина закри бързо уста с ръка, но не успя да сподави бликналия кикот. Двете момичета останаха седнали на земята, като говореха и се смееха, докато почукване на вратата не ги накара да се изправят. Двойните врати се отвориха и Халид престъпи през прага. Джалал стоеше редом до него, а стражите се спряха в коридора. Шахрбанът чакаше търпеливо между тях.

Както винаги, Халид се движеше с високомерно изящество. Тъмната му рида беше пристегната над сложна броня, покрита със злато и сребро. Ефесът на шамшира висеше от черен пояс тика, увит около тесните му хълбоци. Изглеждаше заплашителен и неотзивчив — отдалечен на хиляда години, хиляда животи и хиляда приказки.

Но Шахризад знаеше, че не е така.

Тя го посрещна в средата на стаята.

Очите му бяха топли и сърцето й подскочи, като ги видя.

Деспина се поклони на Халид и без да се бави, се оттегли към малката си стаичка до входа… където Джалал стоеше до стената, същинско олицетворение на безгрижието.

И двамата направиха неуспешен опит да се престорят, че са си безразлични.

Шахризад стана безмълвен свидетел на истината. Те се спогледаха само за миг и веднага отклониха очи, но тя се почуди как е възможно някой да не забележи лекото помръдване на раменете на Джалал и издайническото склоняване на главата на Деспина.

Шахризад се усмихна многозначително.

Халид изчака, докато вратата към стаята на Деспина се затвори плътно.

— Добре ли спа? — попита той, а ниският му глас оживи в съзнанието й спомена за прошепнати в мрака думи.

— Да.

— Радвам се.

— Благодаря ти за подаръците. Страхотни са.

— Значи са били подходящи.

Тя повдигна нежното си чело към него, а ъгълчето на устата му се надигна.

— Имам и още нещо за теб — каза той.

— Какво е то?

— Дай ми ръката си.

— Има ли значение коя?

Той поклати глава.

Тя протегна дясната си ръка и той плъзна лента от тъмно злато на средния й пръст.

Беше същата като неговата.

Шахризад прокара левия си палец по гравирания герб с двата кръстосани меча. Гербът на управника Ал Рашид.

Нейният герб.

Като съпруга на халифа на Хорасан.

— Имаш ли нещо против да го носиш? Това е…

— Най-хубавият подарък от всички — каза тя и го погледна в очите.

Той се усмихна така, че направо заслепи слънцето.

Стражите зад него се разшумяха.

— Сайиди? — намеси се Джалал, като погледна извинително Шахризад. — Скоро трябва да потегляш.

Халид кимна веднъж утвърдително.

— Къде отиваш? — попита Шахризад, а по челото й се появиха бръчки.

— На границата между Хорасан и Партия се събира малка войска под ново знаме. Емирите от района са нервни и искат да обсъдят стратегията, ако се стигне до сблъсъци.

— О — намръщи се Шахризад. — Колко време няма да те има?

— Две, може би три седмици.

— Разбирам — каза Шахризад и прехапа устната си, като се стараеше да замълчи.

Усмивката отново озари лицето му.

— Добре, две седмици.

— А не три?

— Не три.

Добре.

Той я изгледа развеселен.

— Още веднъж, радвам се.

— Бих предпочела да си внимателен, а не да се радваш. И да се завърнеш в безопасност — заръча тя, като се приведе към него и продължи по-тихо: — Иначе ще те посрещна с поднос смокини.

Очите му грейнаха в златно.

— Владетелко моя.

Той се поклони с ръка до челото си и я опря и до сърцето си.

Уважение. И обич.

Той се обърна към изхода, а разочарованието започна да дълбае Шахризад.

Не такова сбогуване искаше.

— Халид?

Той се извърна към нея.

Тя изтича до него, сграбчи го за предницата на ридата му и го придърпа за целувка.

Той замръзна за момент, но после пусна ръка зад кръста й и я притисна до себе си.

Стражите в коридора се размърдаха нервно, а сабите и броните им подрънкваха. Мекият смях на Джалал се понесе отвъд двойната врата.

Шахризад не даваше и пет пари.

Защото това беше целувка на определение. Целувка на разбиране.

За живот без преструвки. И за любов без други мисли.

Дланта на Халид галеше гърба й.

— Десет дни.

— Обещаваш ли — попита тя, като го стисна още по-силно за наметалото.

— Обещавам.