Рене Ахдие
Гневът и зората (15)

Старецът и кладенецът

Пустинното слънце сипеше жар върху Тарик, сякаш беше разпален огън. От жегата дюните трепереха, зрението му се залъгваше, а небето сякаш гореше.

Той уви качулката на своята рида плътно около лицето си и закрепи кожената лента ниско върху челото. Вихрушки от пясък се виеха около краката на жребеца му и оставаха блестяща мъгла с вдигането и спускането на големите копита.

Зорая кръжеше над него, а крясъците й ставаха все по-силни с всеки отминал час.

Когато слънцето започна да залязва, вече бяха наближили границата между Хорасан и земите на партите, а Тарик започна да се оглежда за място за почивка. Знаеше, че бедуинските племена са някъде наблизо, но не искаше да рискува да се озове в тяхната територия, без да си е починал добре една цяла нощ, тъй като не беше спал добре още откакто напусна Рей преди почти четири дни. На сутринта щеше да измисли как да поговори с някой местен, за да разбере какво е положението в района.

В далечината забеляза малко селище с изпечени от слънцето сгради, разположени около порутен каменен кладенец. Къщите бяха наредени във формата на подкова, кирпичените им стени се бяха напукали, покривите им пропадаха и изглеждаха изоставени. Един възрастен мъж стоеше до ръба на кладенеца и разтоварваше мехове от животински кожи от гърбовете на две стари камили.

Тарик пришпори тъмно дорестия си арабски кон напред и още веднъж пристегна качулката на бялата си рида.

Когато наближи кладенеца, възрастният мъж погледна към него през рамо.

И се усмихна на Тарик.

Носеше обикновени дрехи от изпреден кафяв лен, а гъстата му брада беше прошарена със сребро. Между предните му два зъба имаше широка пролука, а гърбавият му нос беше чупен по средата. Дланите и пръстите му бяха възлести и изкривени от старост и тежка работа.

— Чудесен кон — кимна той, като не спираше да се усмихва.

Тарик кимна в отговор.

Възрастният мъж протегна трепереща ръка към кофата над кладенеца…

И изведнъж я бутна вътре.

Кофата избумтя в мрачните дълбини, като отскачаше при всеки удар от стените, докато накрая пльосна подигравателно във водата.

Тарик издиша шумно.

Старецът изръмжа, дръпна ризата си от главата и затъпка с крака в прахоляка. Започна да кърши пръсти, а лицето му пребеля от ужас.

Тарик погледа мелодраматичното му представление, докато повече не можеше да го понася, и скочи от жребеца си с лека въздишка.

— Имаш ли въже? — попита той стареца, докато отмяташе качулката от лицето си.

— Да, сахиб — отвърна мъжът, като се кланяше непрекъснато.

— Не е нужно да ми викаш така, аз не съм ти сахиб.

— Сахибът има чудесен кон. Чудесен меч. Ти определено си сахиб.

Тарик въздъхна отново.

— Дай ми въжето и аз ще се спусна долу за кофата.

— О, благодаря ти, сахиб. Толкова си щедър.

— Не съм щедър. Просто съм жаден — усмихна се предпазливо Тарик. Взе въжето от мъжа и го завърза за гредата над кладенеца. После спря и се замисли. — Не се опитвай да ми откраднеш коня. Той е доста див звяр и няма да стигнеш далеч.

Старецът заклати глава толкова енергично, че Тарик се притесни да не получи някаква контузия.

— Няма да направя нищо такова, сахиб. — Стараеше се да изглежда толкова категоричен, че съмнението на Тарик се затвърди.

Огледа изучаващо мъжа, протегна лявата си ръка и свирна към небето. Зорая се спусна от облаците като вихрушка от пера със закривени нокти. Старецът вдигна разтреперан ръка пред лицето си, за да се предпази от пронизващата злост на хищника.

— Обича да започва от очите — каза Тарик безизразно, а Зорая разпери криле от кожената му манкала и се втренчи в мъжа.

— Няма да направя нищо позорно, сахиб.

— Хубаво. Тук ли живееш?

— Аз съм Омар от бедуините.

Тарик огледа мъжа още веднъж.

— Омар от бедуините, бих искал да сключа сделка с теб.

— Сделка ли, сахиб?

— Да. Ще извадя кофата от кладенеца и ще ти помогна да напълниш меховете с вода. В замяна бих искал малко сведения за племето ти и неговия шейх.

Омар се почеса по брадата.

— Защо сахибът без име иска информация за племето ми?

— Не се притеснявай, не ви желая зло. Аз много уважавам бедуините. Преди няколко години баща ми купи този кон от човек от племе на бедуини и винаги е казвал, че бродещите из пустинята са сред най-добрите ездачи в света.

— Сред най-добрите? — усмихна се широко Омар. — Ние сме най-добрите, сахиб. Без никакво съмнение.

Тарик се усмихна предпазливо.

— Имаме ли сделка?

— Така смятам, сахиб. Все пак мога ли да те попитам един последен въпрос?

Тарик кимна.

— По каква причина търсиш бедуините?

Тарик се замисли за момент. Този старец беше слуга, при това в най-добрия случай. Вероятно беше просто възрастен член на племето и всеки ден го пращаха да носи вода, за да изглежда, че все още е полезен, дори и на тези години. Сякаш нямаше нищо опасно в това да му каже няколко неща.

— Искам да им направя делово предложение.

— Делово предложение? — изкиска се Омар. — На бедуините? Защо ли един богат млад сахиб се нуждае от помощта на бродещите из пустинята?

— Отговорих на въпроса ти. Имаме ли сделка?

— Да, да, сахиб — премигна Омар с тъмните си очи. — Имаме.

Тарик остави Зорая да кацне над кладенеца и отиде до коня си, за да вземе обърнатия си лък. Преметна колчана на гръб, а после намести до него и лъка, като прокара тетивата пред гърдите си. Не беше толкова глупав, че да остави оръжие навън. Накрая дръпна силно въжето няколко пъти, за да се увери, че е здраво завързано, и стъпи на иззидания от камъни и хоросан ръб на кладенеца.

Отворът беше широк колкото човек, а стените се спускаха на още два мъжки ръста надолу, затова задачата да слезе и да хване дървената кофа, носеща се по повърхността на водата, не беше особено трудна. Тарик бързо се измъкна от дупката обратно в оранжевия сумрак на пустинния залез.

— Предлагам да вържеш въже за дръжката, така ще ти бъде по-лесно — каза той и подаде кофата на Омар.

— Мъдро хрумване! — изсмя се бедуинът.

Двамата започнаха да пълнят меховете с вода и да ги привързват към гърбовете на чакащите наблизо камили.

— И така — започна Тарик, — с кое племе на бедуините яздиш?

— Яздя със семейството на Ал Садик — усмихна се Омар.

— Чувал съм това име.

— Мнозина казват, че това е велико семейство от дълъг род на силни пустинни бродници.

— Кой е шейхът ви?

— Синът на Ал Садик. Родът дава шейхове вече шест поколения. Някои биха сметнали, че той е малко странен. Учил е известно време в Дамаск, но после се върна в пустинята.

— А какво е учил в Дамаск?

— Как да изработва мечове. Усъвършенства майсторството на желязото и стоманата, сахиб.

— Какво го е накарало да овладее този занаят?

Омар сви рамене.

— Той смята, че това знание му дава предимство пред враговете.

Тарик кимна замислено.

— Звучи ми като много интересен мъж.

— Вие също сте такъв, сахиб. Но съм крайно любопитен каква е работата ви с бедуините?

— Лична е — избегна отговора Тарик.

— Лична? — засмя се Омар. — Тогава значи се опитвате да свалите някой от членовете на семейството си или… да спечелите сърцето на жена.

— Какво?

— Каква друга лична работа би могъл да има един богат млад сахиб с бедуините? Кое от двете е? Нима баща ви е жалък деспот и отхвърля познанието? А вие сте героят, на когото хората ви желаят да служат?

Тарик изгледа Омар.

— Аха! Значи се опитвате да спечелите сърцето на красива млада жена.

Тарик се обърна към коня си.

— Тя трябва да е много хубава — размишляваше Омар. — За да накара един красив млад сахиб със сокол и прекрасен кон Ал Хамса да навлезе толкова навътре в Морето на пясъците.

— Няма нищо общо с това — промърмори Тарик.

— Значи не е хубава?

Тарик се обърна като вихрушка.

— Това няма нищо общо с красотата й.

— Значи наистина става дума за момиче! — гракна Омар.

Тарик му метна намръщен поглед, сграбчи юздите на жребеца си и се метна на седлото.

— Не се обиждай на Омар, сахиб. Не исках да те притеснявам. Просто съм любопитен по сърце, а любопитното ми сърце много харесва любовните истории. Моля те! Ако ме последваш, с радост ще те представя на шейха.

— А защо ще го правиш?

— Заради любопитното ми сърце — отвърна Омар с будеща смях усмивка, разкриваща тъмната цепнатина между разкривените му зъби.

Тарик се спря замислено. Старият слуга може и да го лъжеше, но това можеше да се окаже и най-добрият му шанс да се срещне с шейха на едно от най-почетните бедуински племена.

Рискът си заслужаваше.

— Ще те последвам до лагера ви — рече Тарик и за всеки случай понамести колчана на гърба си.

Омар кимна и изпъна рибата си.

— Със сигурност ще кажа на шейха колко ми помогна на кладенеца днес.

— Благодаря ти.

— Разбира се, сахиб. Аз съм нищо без честта си.

Омар поведе двете камили навътре в пустинята, а Тарик го следваше на известно разстояние от предпазливост. Омар яздеше по-дребна камила и поддържаше стабилно темпо, като от време на време поглеждаше през рамо и се усмихваше успокоително на Тарик.

Небето притъмня до синьо-черно и най-ярките звезди започнаха да премигват над главите им, обрамчени с бяло по краищата. След половин час езда сред морето от надигащи се дюни се появи куп палатки, оградени от пръстен факли.

Омар поведе камилите право към средата, като си подсвиркваше весело. Докато минаваше между шатрите, неколцина мъже се спряха и му кимнаха, а той им се кланяше с ръка на челото. Слезе от камилата пред голяма, покрита с кръпки шатра в центъра на лагера. Щом обутите му в сандали стъпала докоснаха земята, от сенките встрани се дочу трополене на малки крачета.

Мънички загорели ръчички започнаха да го дърпат за панталоните и да се борят за прегръдката му.

— Баба̀ Азис! Защо се забави толкова? — развикаха се нестройно няколко деца?

Тарик присви очи.

Чергилото на шатрата се отметна и на лунната светлина се появи възрастна жена с прекрасна плитка с цвят на тъмна мед.

— Омар-джан, къде се губиш? Внуците ти са гладни, а заради това дъщерите ти са ядосани.

Омар се усмихна отстъпчиво.

— Доведох гост. Можем ли да се сместим и да приемем още един човек?

Тя извърна очи към небето, а после погледна Тарик.

— А кой си ти, млади човече?

— Той е нашият безименен сахиб. А моето любопитно сърце жадува да чуе историята му. Вярвам, че е хубава история, Айша. За любов и многото битки, които човек трябва да води, за да я спечели — отвърна Омар с намигване.

Тя поклати глава.

— Е, покани го вътре.

Тарик не откъсваше поглед от Омар, а подозренията му внезапно намериха логично заключение. Той слезе от седлото.

— Ти не си слуга — каза Тарик.

Омар се обърна към него и познатата широка усмивка озари обветреното му лице, като разкри редките му зъби.

— Да съм казал, че съм?

Тарик не отклони поглед. Преструвката, че това е просто някакъв глупав старец, беше изчезнала под светлината на факлите, заменена от мъдрост и веселие.

И лукава интелигентност.

— Прости ми недоразумението — продължи Омар.

Тарик изсумтя невярващо.

— Няма никакво недоразумение. Аз видях точно това, което ти искаше да видя.

Омар се разсмя гръмогласно.

— А може би си видял тъкмо онова, което си искал да видиш.

Тарик отметна рибата си и пристъпи напред.

— Казвам се Тарик.

Рунтавите вежди на Омар се надигнаха с одобрение.

— А аз съм Омар ал Садик, шести шейх от моя род…

Той протегна набръчкана си длан и Тарик я пое.

— Добре дошъл в дома ми.