Рене Ахдие
Гневът и зората (4)

Прикритието на воала

Шахризад седеше сама в стаята си по средата на издигнато меко ложе, покрито с висока купчина възглавници в ярки цветове. Около леглото беше опънат тънък воал от тънка като паяжина коприна, който се издуваше с призрачна лекота и при най-лекото движение. Тя седеше с плътно притиснати към гърдите колене и стискаше глезените си с пръсти.

Лешниковите й очи не се отлепяха от вратата.

Беше прекарала по-голямата част от нощта в тази поза. Всеки път, когато се опитваше да стане от мястото си, страховете й заплашваха да я завладеят.

Къде е той?

Тя издиша шумно и сплете ръце още по-стегнато върху краката си.

Скоро паниката, с която се бореше през последния час, започна да се стоварва върху нея като чук върху наковалня.

Ами, ако не дойде да ме види тази вечер?

— О, Господи — простена тя, разчупвайки тишината.

Ако не дойде, значи съм излъгала всички. Нарушила съм обещанията си до едно.

Шахризад тръсна глава. Пулсът й отекваше в ушите, тя се бореше за всяка глътка въздух.

Не искам да умирам.

Тези ужасни мисли кръжаха като лешояди над изстиващото й самообладание и я тикаха към бездънното царство на страха — страх, който досега беше успяла да държи далеч.

Как ще оцелее баба̀, ако ме убият? Ами Ирса?

Тарик.

— Стига! — думата отекна из зеещия мрак. Беше глупаво, но й трябваше нещо, каквото и да е, да запълни мъчителната тишина със звук, макар и само за миг.

Тя притисна слепоочията си с ръце и призова ужаса да се върне…

Да се върне в стоманената кутия на сърцето й.

Тогава вратите се отвориха с ниско изскърцване.

Шахризад отпусна длани на меките възглавници отстрани.

Един прислужник пристъпи в стаята, понесъл свещици, напоени с алое и амбра, разпръсващи нежна светлина и слаб аромат на парфюм. След секунда го последва момиче с поднос с храна и вино. Слугите разположиха нещата из стаята и излязоха, без дори да погледнат към Шахризад.

Миг по-късно на прага се появи халифът на Хорасан.

Той изчака, сякаш обмисляше нещо, преди да влезе в стаята и да бутне вратата, за да я затвори.

В бледото сияние на свещите тигровите му очи изглеждаха дори още по-пресметливи и сдържани! Той се извърна от светлината и чертите му попаднаха в сянка. Резките очертания на изсеченото му лице станаха още по-остри.

Изражението му не трепваше. Студено и заплашително.

Шахризад сплете пръсти под коленете си.

— Казаха ми, че баща ти е служил при моя баща като един от везирите му.

Гласът му беше нисък и мек. Почти… мил.

— Да, сайиди. Той беше съветник на баща ви.

— А сега работи като пазител.

— Да, сайиди. На древни текстове.

— Сериозна промяна в поста — погледна я той.

Шахризад преглътна раздразнението си.

— Може би. Той не беше много високопоставен везир.

— Разбирам.

Нищо не разбираш.

Тя отвърна на погледа му, като се надяваше, че пъстрата мозайка на очите й прикриваше яростния бяг на мислите зад тях.

— Защо дойде доброволно, Шахризад ал Хайзуран?

Тя не отговори.

— Какво те принуди да направиш нещо толкова глупаво?

— Моля?

— Вероятно е било изкушението да се омъжиш за владетел. Или напразната надежда да издържиш докрай и да спечелиш сърцето на едно чудовище — говореше той без никаква емоция, но я наблюдаваше внимателно.

Сърцето й заблъска като боен барабан.

— Не страдам от тези заблуди, сайиди.

— Защо тогава дойде доброволно? Защо желаеш нарочно да загубиш живота си на седемнадесет години?

— На шестнадесет съм — рече тя и затвори очи. — И не виждам защо това има някакво значение.

— Отговори ми.

— Не.

Той помълча.

— Разбираш, че можеш да умреш заради това.

Тя стисна пръсти почти до болка.

— Не съм изненадана да чуя това, сайиди. Но ако наистина искате отговори, моето убийство няма да помогне в търсенето им.

По лицето му се стрелна някаква искрица и се поспря на ъгълчето на устните му. Изчезна твърде бързо, за да подскаже нещо важно.

— Предполагам, че няма.

Той се спря и сякаш отново се замисли. Тя виждаше как той се отдръпва, как над резките ъглести черти на профила му пада воал.

Не.

Шахризад се надигна от леглото и пристъпи крачка към него.

Когато той я погледна отново, тя се приближи още малко.

— Казах ти. Не си мисли, че ти ще си онази, която ще наруши кръга.

Шахризад стисна зъби.

— И аз ви казах. Не страдам от заблуди. За нищо.

Тя продължи да се приближава с нетрепваща непоколебимост, докато застана на една ръка разстояние от него.

Той се взря в лицето й.

— Животът ти вече е пожертван. Не очаквам нещо… повече от това.

В отговор Шахризад посегна и започна да разкопчава обсипаната със скъпоценни камъни огърлица, която все още висеше около гърлото й.

— Не — хвана я за ръката той. — Остави я.

Той се поколеба, но премести пръсти към тила й.

При това притеснително познато докосване Шахризад се пребори с подтика да се дръпне с погнуса и да го удари с цялата си болка и ярост.

Не бъди глупава. Ще имаш само една възможност. Не я пропилявай.

Това момче халиф, този убиец… тя нямаше да му позволи да съсипе още едно семейство. Да ограби още едно момиче, да го лиши от най-добрата й приятелка, от живот, изпълнен със спомени за онова, което се беше случило, и това, което никога нямаше да се случи.

Тя изправи брадичка и преглътна надигналата се в гърлото й жлъч, а горчивият вкус остана по езика й.

— Защо си тук? — прошепна той, а тигровите му очи не спираха да търсят отговора по лицето й.

Тя насмешливо повдигна ъгълчето на устата си.

Сложи длан на ръката му.

Внимателно.

После повдигна тежкото наметало от раменете си и го остави да се свлече на пода.

 

 

Ирса седеше в седлото на петнистата си кобила в най-близката уличка до сградата, където се помещаваха най-древните и неясни текстове на Рей. Някога градската библиотека беше величествена постройка с колони, покрита с прецизно изсечени камъни, добити от най-добрите кариери на Тиразис. С годините фасадата й беше потъмняла, дълбоки пукнатини обезобразиха повърхността й, а най-дълбоките бяха запълнени в немарливи опити за ремонт. Всяко видимо ръбче беше износено, а славният блясък на неотдавна отминалите години беше повехнал в сиви и кафяви петна.

Когато конският впряг зад гърба й потъна в плътната тишина преди зазоряване, Ирса се озърна извинително през рамо. Тя отвори уста да увери младия колар, но дрезгавината в гласа й я накара да прочисти гърло, преди да заговори.

— Съжалявам — прошепна тя на момчето, след като се изкашля дискретно. — Не знам защо се бави толкова. Сигурна съм, че скоро ще се върне.

Кобилата й помръдна лявото си ухо, докато Ирса се наместваше в седлото.

— Това не е моя грижа, млада господарке, стига да ми платят напълно. Но ако баща ви иска да остави градските порти зад себе си, преди да се съмне, трябва да тръгнем скоро.

Тя кимна, макар че при думите на момчето в стомаха й се сви още един възел.

Скоро щеше да напусне града на детството си, града, в който беше живяла четиринадесет години. Под покрова на нощта, почти без да се бави, беше нахвърляла всичко ценно в покрития фургон зад нея, като знаеше, че животът й вече никога нямаше да бъде същият.

Странно, но нищо от това не й се струваше важно. Поне все още не.

Единственото, за което можеше да мисли, беше причината за дращенето в гърлото й и за свития й стомах — Шахризад.

Упоритият деспот, по-голямата й сестра.

Нейният смел и верен приятел.

В очите й отново се събраха горещи сълзи, въпреки че се беше заклела да не пророни и капчица повече. Обезсърчена, тя избърса вече ожулените си бузи с опакото на дланта си.

— Нещо не е наред ли, млада господарке? — попита коларят с почти съчувствен тон.

Разбира се, че нещо не беше наред. Но ако искаха да се предпазят от любопитни очи, той никога не биваше да разбира какво е. Шахризад беше много ясна по този въпрос.

— Не. Всичко е наред. Благодаря, че попита.

Момчето кимна и отново зае незаинтересованата си поза.

Ирса се замисли за предстоящото пътуване. Щяха да пътуват три тежки дни, преди да стигнат до Такелан, крепостта на семейството на Тарик. Тя поклати глава с удивление. След всичко станало само Шахризад щеше да има дързостта да ги прати в дома на възлюбения си от детството. Всеки път, когато Ирса се сещаше за Тарик и семейството му, живите черти на лицето й се свиваха от притеснение…

И тъга.

Тя въздъхна тежко и се загледа в юздите. Петнистият й бял кон отметна грива, когато един порив на вятъра премина през уличката.

— Защо се бави толкова? — попита Ирса, без да се обръща към някого конкретно.

Сякаш като по знак тежката дървена врата на страничния вход и покритата с качулка фигура на баща й излезе с препъване в нощта.

Той държеше нещо в ръце и го притискаше към гърдите си.

— Баба̀? Всичко наред ли е?

— Толкова съжалявам, мила. Всичко е наред! Вече можем да тръгваме — измърмори Джахандар. — Просто… трябваше да се уверя, че всички врати са затворени.

— Какво е това? — попита Ирса.

— Хм? — измънка Джахандар, като отиде до коня си и посегна към дисагите.

— Какво държиш?

— О, нищо. Просто една книга, която особено ми харесва — махна с ръка пренебрежително той.

— Нима дойдохме чак дотук само заради една книга, баба?

— Само за една, дете. Само за една.

— Трябва да е специална книга.

— Всички книги са специални, скъпа.

— Що за книга е тази?

Джахандар сложи много внимателно стария обшит с кожа том в дисагите, метна се далеч по-леко на седлото и махна на коларя да потегля.

Малкият керван се заспуска по притихналите спящи улички на Рей.

Ирса насочи коня си да върви до черния жребец на баща й. Когато Джахандар я погледна с мила усмивка, тя се протегна към ръката му, като търсеше увереността, която сама предлагаше.

— Всичко ще е добре, скъпо мое момиче — каза той почти разсеяно.

Тя кимна.

Но на Ирса не й убягна, че той така и не отговори на въпроса й.